Майкъл Крайтън
Ген (97)

95.

Хенри Кендал се изненада, че Жерар е в състояние да помага на Дейв с домашното му по математика. Но това нямаше да продължи дълго. Рано или късно Дейв трябваше да премине на специално обучение. Беше наследил характерната за шимпанзетата неспособност да задържа задълго вниманието си върху едно нещо. Ставаше му все по-трудно да не изостава от другите деца в класа, особено по четене, което беше истинска агония за него. Изключителната му физическа форма — бързина и сръчност — също го отделяше от останалите деца в часовете по физическо възпитание и в игрите на двора. Децата не искаха да го включват в игрите си. Така той стана изключителен скейтбордист.

Истината вече беше излязла наяве. В списание „Пипъл“ се беше появила една крайно обезпокоителна статия, „Модерното семейство“, в която се казваше: „Най-модерното семейство вече не е такова, в което членовете са еднополови или от различни раси. Всичко това вече е старомодно, от миналия век, казва Трейси Кендал. А кой може да знае по-добре от нея — семейство Кендал от Ла Хола, Калифорния, е трансгенетично и междувидово. В техния дом е по-интересно и от зоологическата градина!“

Бяха привикали Хенри да даде показания в Конгреса — странно преживяване, както се оказа. Конгресмените говориха два часа пред камерите. После станаха и си тръгнаха, като се извиниха с неотложни ангажименти другаде. След това свидетелите говориха по шест минути всеки, но вече нямаше конгресмени, които да чуят казаното от тях. По-късно конгресмените до един обявиха, че в най-скоро време ще изнесат важни речи по въпроса за трансгенетизма. Хенри беше обявен за Учен на годината от Обществото за либертарианска биология. Джереми Рифкин го нарече „военнопрестъпник“. Националният църковен съвет го анатемоса. Същото направи и папата, преди да е разбрал, че Хенри не е католик — канцеларията му била допуснала грешка при проверката. От Националния здравен институт се изказаха критично за работата му, но заместникът на Робърт Белармино Уилям Гладстоун беше далеч по-възприемчив към новото и по-малко самовлюбен от предшественика си. Сега Хенри пътуваше много из страната и изнасяше лекции върху трансгенетичните техники в различни университети.

Беше станал обект на ожесточена полемика. Преподобният Били Джон Харкър от Тенеси го нарече „въплъщение на Сатаната“. Бил Майер, известен реакционер с леви убеждения, публикува дълга и предизвикала много дискусии статия в „Ню Йорк Ривю ъв Букс“ със заглавие „Прогонени от рая — защо трябва да се борим с трансгенетичните перверзни“. В статията не се споменаваше, че трансгенетични животни има вече от две десетилетия. Кучета, котки, бактерии, мишки, овце и крави. Когато попитали за статията един учен от НЗИ, той се изкашлял и казал: „Какво е «Ню Йорк Ривю»?“

Лин Кендал издаваше уебсайта „Трансдженик Таймс“, в който подробно се разказваше за ежедневието на Дейв, Жерар и двете й съвсем човешки деца Джейми и Трейси.

След една година в Ла Хола Жерар започна да издава звуци като при набиране на телефонен номер. Беше го правил и преди, но тоновете бяха пълна мистерия за семейство Кендал. Очевидно бяха от телефонната система на друга страна, но те така и не успяха да разберат коя точно.

— Ти откъде дойде, Жерар? — питаха го те.

— Сън не ме лови, откак си тръгна ти. — Беше се влюбил в американската кънтри музика. — Защо сломяваш ми сърцето?

— От коя страна, Жерар?

На този въпрос така и не получиха отговор. Жерар говореше малко френски и често говореше с британски акцент. Решиха, че е европеец.

После, един ден, Хенри покани на вечеря свой студент от Франция и когато младежът чу телефонните тонове на Жерар, възкликна:

— Мили Боже! Знам какво прави. — Заслуша се за миг. — Няма код за града — каза той. — Но иначе… я да опитаме. — Извади мобилния си телефон и започна да натиска клавишите в определен ред. — Направи го пак, Жерар.

Жерар повтори тоновете.

— Я пак.

— Животът е книга и трябва да я прочетеш — запя Жерар. — Животът е история и трябва да я разкажеш…

— Знам я тази песен — каза студентът.

— Коя е? — попита Хенри.

— От Евровизията. Жерар, тоновете.

Накрая Жерар все пак благоволи да ги повтори още няколко пъти, докато младежът не набра целия номер. Естествено най-напред пробва с кода на Париж. Отговори му жена. Той каза на френски:

— Извинете, но случайно да познавате един сив папагал на име Жерар?

Жената се разплака.

— Дайте да говоря с него — каза тя. — Той добре ли е?

— Добре е.

Занесоха телефона при стойката на Жерар и той се заслуша в гласа на жената. Главата му се клатеше трескаво. После той каза:

— Тук ли живееш? О, на мама много ще й хареса тук!

Няколко дни по-късно Гейл Бонд им дойде на гости. Остана една седмица и се върна сама във Франция. Жерар пожела да остане. Дни след това пееше едно и също:

Любимата ми вечно закъснява

и плачех аз до дъно наранен,

че тя в сърце ме наранява.

Но неин ред да плаче е сега,

че я обичах аз, но нищо вечно няма на света…

Като цяло, нещата се нареждаха много по-добре от очакваното. Семейството им се сдоби с неочаквани нови членове, вярно, но иначе всички се разбираха. Имаше само две тревожни тенденции. Хенри забеляза, че на Дейв са му се появили няколко сиви косъмчета около муцуната. Което означаваше, че като повечето трансгенетични животни, и Дейв може би ще живее по-малко от нормалното.

А един есенен ден, когато Хенри заведе Дейв да разгледат окръжния панаир и двамата вървяха ръка за ръка покрай изложбените сергии, един фермер в работен гащеризон се приближи към тях и каза:

— Дали няма да можете и на мен да ми намерите едно такова, да ми работи във фермата?

От тези думи Хенри изтръпна.