Майкъл Крайтън
Ген (86)

84.

Жерар беше уморен. Летеше вече час след последната си спирка, която едва не беше завършила трагично.

Малко след зазоряване, воден от миризмата на храна, беше кацнал при някакви сгради. Бяха дървени, с избеляла боя. Имаше стари коли, обрасли с трева. Големи животни издаваха сумтящи звуци зад дървена ограда. Жерар кацна на един от коловете на оградата и загледа как младеж със син гащеризон излиза от близката сграда с кофа в ръка. Миришеше на храна.

— Гладен съм — каза Жерар.

Момчето се обърна. Огледа се, после продължи по пътя си.

— Искам храна — каза Жерар. — Гладен съм. Момчето спря и пак се огледа.

— Какво ти става бе, не можеш ли да говориш? — попита Жерар.

— Мога — каза хлапето. — Ти къде си?

— Тук.

Хлапето примижа и тръгна към оградата.

— Казвам се Жерар.

— Можеш да говориш?!

— Колко вълнуващо — каза Жерар. Миризмата откъм кофата се усещаше все по-силно. Миришеше на царевица и на други зърна. Имаше и още нещо, което миришеше лошо. Но гладът замъгляваше преценката му.

— Искам храна.

— Каква храна искаш? — попита хлапето, бръкна в кофата и извади шепа от съдържанието й. — Това харесва ли ти?

Жерар се наведе да опита. Изплю моментално.

— Отврат!

— За кокошките е. Нищо й няма на храната. Те нали ядат.

— Нямаш ли някакви пресни зеленчуци? Хлапето се засмя.

— Много си смешен. Говориш като англичанин. Как се казваш?

— Жерар. А портокалче да ти се намира? Портокал? — Пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. — Обичам портокали.

— Как си се научил да говориш толкова добре?

— Бих могъл да те попитам същото.

— Знаеш ли какво? Ще те покажа на татко — каза хлапето и протегна ръка. — Питомен си, нали?

— Що не се гръмнеш! — каза Жерар и се премести върху ръката на хлапето.

То го сложи на рамото си и тръгна към дървената сграда.

— На бас, че можем да те продадем за много пари.

Жерар нададе вой и литна към покрива на една от сградите.

— Хей! Върни се! Откъм къщата се чу вик:

— Джаред, още ли не си свършил?

Момчето тръгна неохотно към обора и разхвърля шепи зърна по земята. Накакви жълти птици се спуснаха със смешни звуци към храната. Изглеждаха невероятно глупави.

Мина известно време, докато Жерар реши, че все пак може да хапне от тази храна. Литна надолу и издаде силен писък, за да разгони глупавите птици, после почна да им яде от зърното. Беше ужасно на вкус, но нали все трябваше да хапне нещо. Хлапето обаче се спусна към него с протегнати ръце. Жерар излетя, клъвна нахалника по носа — момчето изпищя, — после кацна малко по-встрани да си довърши закуската. Големите жълти птици го бяха наобиколили.

— Назад бе! Я се махайте веднага!

Жълтите птици не му обърнаха внимание. Жерар нададе вой на сирена. Хлапето пак се хвърли отгоре му и за една бройка да го хване.

— Вибрации! Вибрации! Двайсет хиляди фута и падаме! Ще преместя лоста напред… — А после звук на мощна, разтърсваща експлозия. Това определено стресна пилетата и му осигури кратко спокойствие.

После обаче хлапето се върна с мрежа и замахна да го улови. Жерар прецени, че няма нужда да поема излишни рискове, а и стомахът му тежеше от ужасната храна, така че се евакуира по най-бързия начин във въздуха, като клъвна пътьом момчето по главата, преди да се издигне в синьото небе и да продължи по пътя си.

След двайсетина минути стигна до крайбрежието и пое успоредно на бреговата линия. Тук му беше по-лесно да лети, защото имаше възходящи въздушни течения, истинска благословия за уморените му криле. Не бяха достатъчно силни, за да се остави единствено на тях и да се рее, но все пак помагаха. Изпълни го чувство на относителен покой.

Поне докато някаква гигантска бяла птица — направо огромна, исполинска — не връхлетя мълчаливо. Подмина го на скорост, като създаде въртелива турбуленция, която го извади от равновесие. Когато пое отново контрол над полета си, Жерар установи, че птицата вече се е отдалечила от него, носена от големите си плоски криле. Имаше си само едно око, при това в центъра на главата; лъщеше на слънцето. А крилете й изобщо не помръдваха — оставаха си прави и плоски.

„Добре че не са цяло ято“, помисли с облекчение Жерар. Гледаше как самотната птица захожда бавно към земята. И точно тогава забеляза красивия зелен оазис насред пустинния бряг. Оазис! Беше построен край струпване на огромни скали. Скалите бяха обградени от палми, пищни градини и хубави къщички в зеленината. Жерар си помисли, че там със сигурност ще има храна. Гледката беше толкова изкусителна, че той пое в широка спирала надолу.

Направо мечта. Красиви хора в бели роби вървяха мълчаливо сред градини с цветя и храсти под хладната сянка на различни дървета и сред песните на множество най-различни птици. Засега не подушваше храна, но беше сигурен, че трябва да има.

И тогава го подуши — портокал! Разрязан портокал!

Само след миг видя друга птица, с червено-синьо оперение, кацнала на стойка пред поднос, пълен с портокали. Портокали, авокадо и парченца маруля. Жерар кацна предпазливо до птицата и каза:

— Искам да ме искаш.

— Здра-вей — каза червено-синята птица.

— Да съм ти нужен нужно ми е.

— Здра-вей.

— Добре си живееш ти. Казвам се Жерар.

— Аааа, кво става, пич? — каза птицата.

— Нещо против да си взема от портокалите?

— Здра-вей — каза птицата. — Аааа, кво става, пич?

— Рекох, че ми се яде портокал.

— Здра-вей.

На Жерар му писна. Понечи да си вземе парченце портокал. Синьо-червената птица го клъвна жестоко. Жерар отскочи и излетя с портокала в човката. Кацна на един клон и погледна назад. И видя, че другата птица е окована към стойката си. Изяде си портокала на спокойствие. После литна да си вземе още. Подходи към стойката изотзад, а при следващия набег — отстрани. Връхлиташе неочаквано, всеки път от различна посока, и така сварваше неподготвена птицата, която можеше да казва само „здра-вей!“.

След половин час прецени, че се е нахранил.

Междувременно хората в белите роби идваха и си отиваха, говореха си за фервекс и плодови желета. Жерар каза:

— Jell-O, вкусният десерт за цялото семейство, сега с още повече калций! — Двамина от белите роби погледнаха нагоре. Някой се засмя. После си продължиха по пътя. Това място беше мирно и спокойно; малки поточета ромоляха край пътеката. Жерар почувства, че ще остане тук много, много дълго.