Майкъл Крайтън
Ген (43)

41.

Първите няколко дни на Дейв в дома на семейство Кендал преминаха изненадващо добре. Когато излизаше навън му слагаха бейзболна шапка, което значително подобряваше вида му. С подстригана коса, дънки и тениска не се различаваше кой знае колко от всяко друго дете. Усвояваше бързо. Имаше добра координация и с помощта на Лин лесно се научи да изписва името си. Четенето го затрудняваше повече.

Справяше се добре и на спортните мероприятия през уикендите, макар че понякога уменията му го поставяха в неудобно положение. На мач на Малката лига една висока топ-ка излетя извън игрището към двуетажната сграда отсреща; Дейв хукна презглава, покатери се по стената и хвана топката току пред един прозорец на втория етаж. Другите деца посрещнаха постижението му със смесица от възхищение и негодувание. Не беше честно, а и предпочитаха прозорецът да се беше счупил. От друга страна, всички искаха Дейв да е в техния отбор.

Затова Лин се изненада, когато в неделя следобед Дейв се прибра по-рано от очакваното. Изглеждаше тъжен.

— Какво има? — попита го тя.

— Не ми е мястото там.

— Понякога всички се чувстваме така — успокои го Лин.

Дейв поклати глава.

— Всички ме зяпат.

Тя помълча, после каза:

— Ти не си като другите деца.

— Знам.

— Подиграват ли ти се?

Той кимна.

— Понякога.

— Какво правят?

— Замерят ме с разни неща. Обиждат ме.

— Как?

Той прехапа широката си устна.

— Викат ми маймуняк. — Беше на ръба на сълзите.

— Това е ужасно — каза тя. — Съжалявам, че трябва да го търпиш — Свали шапката му и започна да го гали по главата. — Децата са много жестоки понякога.

— Случва се да ме заболи сърцето — каза той и й обърна тъжно гръб. Свали си тениската. Лин прокара пръсти през козината му, търсеше синини или други признаци на насилие Усети как Дейв се отпуска под ласката й. Дишането му се забави, И настроението му сякаш се подобри.

Едва по-късно си даде сметка, че движенията й са напомняли чесането и пощенето, на което маймуните отделяха толкова много време в естествената си среда. Едната маймуна обръщаше гръб на другарчето си и то започваше да се рови из козината й.

Реши, че ще го прави всеки ден. За да се чувства Дейв по-добре.

След появата на Дейв животът на Лин се промени. Макар Дейв да беше отговорност на Хенри и по това да нямаше две мнения, шимпанзето не показваше почти никакъв интерес към него. Вместо това веднага се залепи за Лин и нещо в поведението му, във вида му — тъжните очи, може би, или детинското му държание — подръпнаха струни в сърцето й. Започна да чете за шимпанзетата и научи, че заради полигамията на женските никога не се знае кой от мъжките е баща на родените в резултат малки, затова и самата идея за бащонство и бащи не съществува при шимпанзетата. Те имаха само майки. А Деив явно беше изоставено дете, отделено от иснстинската си майка. Гледаше Лин с нескрит копнеж и тя все по-силно откликваше на чувствата му. Ситуацията беше дълбоко емоционална и напълно неочаквана.

— Мамо, той не е твое дете — сопна й се веднъж Трейси. Щерка й беше на възраст, когато ламтеше за вниманието на родителите си и ревнуваше от всеки, когото смяташе за конкуренция.

— Знам, Трейс — отговори й Лин. — Но той има нужда от мен.

— Мамо! Ти нищо не му дължиш! — И вдигна ръце в театрален жест.

— Знам.

— Ами стига си му висяла на главата тогава.

— Смяташ, че му обръщам твърде много внимание?

— А ти как мислиш? Да!

— Съжалявам, не си бях дала сметка за това. — Прегърна дъщеря си и я притисна към себе си.

— Не се дръж с мен като с маймуна! — каза Трейси и я отблъсна.

Но пък те, в крайна сметка, бяха примати. Човешките същества бяха маймуни, макар и от по-висш разред. Общуването с Дейв я караше неволно да сравнява човешкото поведение с поведението на другите примати — пощенето, докосването, физическото внимание като източник на утеха. Свеждането на очите при заплаха или недоволство, или като знак, че се предаваш пред по-силния. (Съвсем като Трейси, която флиртуваше със сведени очи в момчешка компания.) Прекият контакт с поглед означаваше опит за сплашване и признак на гняв. Настръхване при страх и гняв — същите кожни мускули караха козината на приматите да се изправя, за да изглеждат по-големи в присъствието на заплаха. Стремежът да се спи на групи, като всеки се свива на топка, сякаш е в гнездо…

И така нататък, и така нататък.

Примати.

Всички те бяха примати.

Но най-голямата разлика, изглежда, беше в окосмяването. Дейв беше космат, а хората не бяха. Според онова което беше прочела, рязкото намаляване на окосмението настъпило след като хората се отделили като самостоятелен вид. Общоприетото обяснение беше, че за известен период хората се превърнали в блатни или водни същества. Повечето бозайци бяха космати и не случайно — козината беше жизнено необходима, за да запазват телесната си температура. Водните бозайници обаче, като делфините и китовете, бяха изгубили окосмяването си в полза на по-голямата обтекаемост. Хората също бяха изгубили козината си.

За Лин обаче най-странното беше упоритото усещане, че Дейв е едновременно човек и не е човек. Не знаеше как да се справи с това чувство. И противно на очакваното, с времето не й ставаше по-лесно.

КРАЙ НА СЪДЕБНОТО ДЕЛО ЗА ГЕНА НА КАНАВАН

СЪМНЕНИЯ В ЕТИЧНОСТТА НА ГЕНИИТЕ ПАТЕНТИ

Болестта на Канаван е наследствено генетично разстройство, смъртоносно за децата през първите години на живота им. През 1987-а Дан Гринбърг и съпругата му разбират, че деветмесечният им син страда от това заболяване. Понеже по онова време все още не се правят генетични тестове, семейство Гринбърг решават да опитат още веднъж и им се ражда дъщеря, на която е поставена същата диагноза.

Двамата Гринбърг си поставят за цел да спестят на други семейства това нещастие и убеждават Рубен Маталон, генетик, да разработи родителски тест за болестта на Канаван. Гринбърг даряват свои тъкани и тъкани от мъртвите си деца, успяват да убедят и други семейства с този проблем да дадат проби. Накрая, през 1993-та, е открит генът за болестта на Канаван. Безплатен родителски тест за това заболяване най-после става достъпен за семействата по целия свят.

Без знанието на семейство Гринбърг д-р Маталон патентова гена и обявява високи такси за изследването. Много семейства, дарили тъкани и пари с надеждата да подпомогнат работата по откриването на гена-причинител, вече не можели да си позволят това изследване, През 2003-та Гринбърг и други засегнати страни завеждат дело срещу Маталон и детската болница в Маями, като пледират нарушаване на информираното съгласие, прикриване на информация с цел измама и неправомерно разкриване на търговска тайна. Постигнато е извънсъдебно споразумение. В резултат тестът вече е по-широко достъпен, макар че все още се дължат такси на детската болница в Маями, Етичната страна на направеното от лекарите и институциите в този конкретен случай е още предмет на разгорещени дебати.

Сайколъджи Нюз:

ВЪЗРАСТНИТЕ ВЕЧЕ НЕ ПОРАСТВАТ

Британски изследовател вини образователната система

Преподаватели и учени са „удивително незрели“

Ако смятате, че възрастните около вас се държат като деца, най-вероятно сте прави. Терминът за това е „психична неотения“ — запазването на детинско поведение в зряла възраст. И се наблюдава все по-често.

Според д-р Брус Чарлтън, психиатър от Нюкасъл, специализиращ в еволюционните науки, в наше време хората по-късно достигат умствена и психическа зрялост, а мнозина не я достигат изобщо.

Чарлтън вярва, че това е случаен страничен продукт на образователната система, която държи младежите в училищата и университетите почти до двадесет и пет години. „Образователната система изисква от младежите най-вече да възприемат, което е характерна черта на детството“, и това „възпрепятства достигането на психическа зрялост“, която при нормални обстоятелства би трябвало да настъпи в началото на двайсетте и дори по-рано.

Чарлтън отбелязва също, че „университетски преподаватели, Учители, учени и много други професионалисти в областта на образованието и науката често са удивително незрели“. Той ги нарича „непредсказуеми, с неясни приоритети и склонни към свръхреакция“.

По-ранните човешки общества, като това на ловците и събирачите на плодове, са били по-стабилни и като резултат зрелостта била достигана още през пубертета. Сега обаче, на фона на бързнте социални промени и отпадането на физическата сила като фактор за успех, зрелостта често настъпва много по-късно. Чарлтън отбелязва, че знаците за зрялост — като завършването на средно образование, женитбата и раждането на първото дете — преди са били обвързани с определена възраст, а сега могат да се случат по всяко време в рамките на десетилетия от човещкия живот.

Следователно, казва той, „от гледна точка на психологията, част от нашите съвременници всъщност никога не порастват“.

Чарлтън казва, че това навярно си има и положителна страна. „Типичната за детето гъвкавост в отношението към света, поведението и знанието“ може би е полезна за индивида в сложния лабиринт на все по-нестабилното съвременно общество, в което хората по-често сменят работата си, усвояват нови умения, сменят местожителството си. Но и това си има цена и тя е „намалена продължителност на вниманието, трескаво търсене на новости, все по-краткотрайни цикли на съмнителни увлечения и… всепроникваща емоционална и духовна плиткост“. Добавя, че на съвременните хора „им липсва дълбочината на характера, която е била нещо обичайно в по-стари времена“.