Майкъл Крайтън
Ген (51)

49.

Съпругът на Гейл Бонд Ричард, инвестиционният банкер, често работеше до късно, забавляваше важни клиенти. А никой не беше по-важен от американеца, които седеше на масата срещу него в момента — Бартън Уилямс, прословутият кливландски инвеститор.

— Искаш да изненадаш съпругата си, Бартън — каза Ричард Бонд. — Мисля, че имам най-подходящата изненада за теб.

Прегърбен над трапезата, Уилямс вдигна очи — в тях се четеше едва доловим интерес. Бартън Уилямс беше на седемдесет и пет и много приличаше на жаба. Имаше отпуснато лице с широка челюст, широк сплеснат нос и малки очи. Навикът му да отпуска брадичка върху сложените си на масата ръце още повече засилваше приликата му с жаба. Всъщност така даваше почивка на артрозните си вратни прешлени, защото мразеше да носи ортопедична яка. Смяташе, че с нея изглежда стар.

Ако питаха Ричард, Уилямс можеше и да легне на масата, все тая. Беше достатъчно стар и достатъчно богат да прави каквото си поиска, а през целия си живот беше искал основно едно — жени. Въпреки възрастта и външния си вид той и и досега ги получаваше в щедри количества и по всяко време. Ричард беше уредил няколко жени да се отбият на масата им в края на вечерята. Уж са негови служителки, наминали да му оставят някакви документи. Или стари приятелки, дошли да го поздравят и да бъдат представени. Други няколко уж вечеряха в ресторанта — познали били великия инвеститор и нямало как да устоят на изкушението да се запознаят с него.

Всичко това не можеше да заблуди Бартън Уилямс, но затова пък го забавляваше, а той очакваше от бизнес партньорите си да положат известни усилия в тази насока. Когато личното ти състояние възлиза на десет милиарда долара, хората полагат усилия да те ощастливят. Така стояха нещата и той го приемаше като нещо, което му се дължи.

Ала точно в този момент повече от всичко друго Бартън Уилямс искаше да умилостиви жената, за която беше женен повече от четиридесет години. По необясними причини Евелин, шейсетгодишна, внезапно беше решила, че е недоволна от брака си и от безкрайните забежки на Бартън, както ги наричаше тя.

Един хубав подарък сигурно би помогнал.

— Но гледай да е нещо наистина хубаво — каза Бартън. — Тя си има всичко. Вили във Франция, яхти в Сардиния, бижута от Уинстън, майстори готвачи, които долитат от Рим за рождения ден на кучето й. Точно в това е проблемът. Вече не мога да си откупя спокойствието. Тя е на шейсет и е преситена.

— Гарантирам ти, че подаръкът е абсолютно уникален — каза Ричард. — Жена ти обича животните, нали?

— Има си собствена зоологическа градина в къщата ни.

— И има птици?

— Господи. Сигурно са стотина, ако не и повече. Имаме чинки в шибания солариум. По цял ден пискат. Побъркане е, казвам ти.

— А папагали?

— От всички видове. Нито един не говори, слава на Бога. Нещо не й върви много с папагалите.

— Това е на път да се промени.

Бартън въздъхна.

— Не й трябва още един шибан папагал.

— Този ще й хареса — каза Ричард. — Той е единствен по рода си в целия свят.

— Тръгвам в шест утре сутринта — изръмжа Бартън.

— Птицата ще те чака в самолета — каза Ричард.