Майкъл Крайтън
Ген (67)

65.

„Яко, брато!“

Засилил скейтборда си, Били Клийвър, разгневен шестокласник, излетя от игрището, завъртя дъската на триста и шейсет градуса във въздуха със задно захващане и накрая се приземи на тротоара със странично завъртане. Изпълнението му беше безупречно, което беше добре дошло след днешната случка, която за малко да му съсипе имиджа. Четирите хлапета, които го следваха, мълчаха намусено, вместо да крещят както обикновено. А им предстоеше голямото спускане до Маркет Стрийт в Сан Диего. Обаче мълчаха. Сякаш бяха изгубили доверие в него.

Днес го бяха унижили. Ръката го болеше ужасно. Казал беше на тъпата сестра да му сложи само лепенка, но тя настоя за онова голямо бяло нещо. Той го махна веднага щом им свършиха часовете, но и така изглеждаше ужасно. Приличаше на инвалид.

Унижен. На единайсет години Били Клийвър беше метър и седемдесет и пет и тежеше шейсет килограма, беше изключително атлетичен за дете на тази възраст и с цяла глава по-висок от всички в класа. Беше по-едър и от повечето учителки. Никой не се бъзикаше с него.

И онова кльощаво плашило Джейми, онова нещастно джудже с конските зъби, изобщо не трябваше да му се изпречва на пътя. Марки Лестър Гадняра му беше метнал топката и когато той изтича заднишком да я хване, се спъна в джуджето и падна, като повлече и мъника със себе си. Направо побесня — да се просне така пред очите на всички, а Сара Харди и другите момичета се кискаха като ненормални. Хлапето още лежеше на земята и Били го срита няколко пъти — нищо, особено, само колкото да го сплаши, — а когато то стана, го шамароса веднъж-дваж. Голяма работа.

А после изневиделица на гърба му се метна онзи маймуняк, скубеше му косата и врещеше в ухото му като шибан орангутан, а когато Били посегна назад, онова идиотче го ухапа като… за малко месо да му откъсне. Така го заболя, че видя звезди посред бял ден. Оня смотаняк, дежурният учител, не направи нищо, разбира се, само подвикваше:

— Стига, момчета. Спрете, момчета.

Маймуняка го заведоха при директорката, а после повикаха майка му да си го прибере, само че тя очевидно не го беше направила и толкова по-зле за него. Защото сега те идваха, вървяха право към бейзболното игрище.

Джейми и маймунякът.

И това ако не беше яко!

Били им връхлита странично и изневиделица и двамцата падат като кегли за боулинг току до канавката край игрището. Джейми се плъзва по лице в пръстта и вдига облак кафява прах, а Маймуняка се удря в преградата зад първа база. На няколко крачки встрани приятелчетата на Били крещят:

— Кръв! Искаме кръв!

Хлапето, Джейми, стене в прахта, така че Били тръгва към Маймуняка. Замахва силно с дъската, с колелцата напред, и прасва малкия космат шибаняк зад ухото, с идеята че това ще му е за урок. Краката на Маймуняка се подгъват и той се свлича на земята като парцалена кукла, при което Били го сритва здраво под брадичката, толкова силно, че на онзи чак задникът му се отлепя от земята. Само че Били не иска да си изцапа новите маратонки с кръвта на Маймуняка, така че замахва отново със скейта, цели се право в лицето му — може да му счупи носа и челюстта, та да стане още по-грозен.

Но Маймуняка отскача встрани, дъската се удря в преградата и Маймуняка впива зъбите си в китката на Били, забива ги надълбоко, шибанякът му грозен! Били пищи и изпуска скейта, но Маймуняка все така е впил зъби в ръката му. Били усеща как ръката му изтръпва, тече му много кръв, стича се по брадичката на Маймуняка, а онзи ръмжи като бясно куче, чак очите му ще изскочат. А и косата му е настръхнала сякаш, изправила се е и за миг, в пристъп на луда паника, Били решава, че това космато нещо ще го изяде.

Точно тогава обаче другите скейтъри му се притичват на помощ с размахани дъски и четири скейта се стоварват върху главата на Маймуняка; Били пищи, маймуната ръмжи… минава сякаш цяла вечност, докато Маймуняка пусне ръката му. Животното се хвърля върху Марки Лестър, стоварва се с цялата си тежест върху гърдите му и Гадняра пада; другите ги наобикалят, двамата се боричкат в пръстта, а Били стиска кървящата си ръка.

След няколко секунди, когато болката става поносима, Били вдига поглед и вижда, че маймуната се е покатерила по телената ограда и вече е на четири-пет метра над тях. И ги гледа. А приятелчетата на Били стоят отдолу, крещят и размахват дъските си. Нищо не постигат, разбира се. Били се изправя и казва:

— Приличате на стадо маймуни.

— Искаме да слезе долу!

— Няма да слезе — каза Били. — Не е толкова глупав. Знае, че ще го пребием от бой, ако слезе. Аз поне ще го направя.

— И как да го свалим тогава?

Сега Били наистина е ядосан, много ядосан, толкова, че има нужда да причини болка някому, затова отива при Джейми и започва да го рита, цели се в малките му топки, хлапето се е свило на топка и крещи за помощ, щото нали си е шибано бебе. Един-двама от приятелите на Били се опитват да го спрат:

— Остави го бе, той е малък. — Но Били си мисли: „Мамка му, искам оная маймуна да слезе“. А това трябва да свърши работа, джуджето в пръстта. Ритник… още един… ритай… хлапето пищи за помощ…

Внезапно приятелите му започват да викат:

— Ъх, еба си говната! — Мамка му!

— Отврат!

И хукват нанякъде, а после нещо горещо и меко удря Били по тила, има и някаква странна миризма; не може да бъде, мисли си Били, посяга към врата си и… Господи. Не може да бъде.

— Лайна! Той хвърля лайна!

Маймуняка е горе на оградата със смъкнати гащи и ги замеря с лайна. И всеки път уцелва в десетката. Ужас, приятелите му са целите в лайна, а после поредният миризлив снаряд уцелва Били право в лицето. Устата му е наполовина отворена.

— Аааххх! — Плюе и плюе, бърше си лицето, пак плюе в напразен опит да махне отвратителното нещо от устата си. Маймунско лайно! Отврат! Лайно! Били размахва юмрук. — Ей ти, шибано животно!

И получава ново лайно в челото. Пляяс!

Грабва си скейта и си плюе на петите. Настига приятелите си. И те плюят. Отвратително. Залепнало е по дрехите, по лицата им. Лайна. Всички го гледат и на лицата им е изпитно: „Виж в какво ни забърка“. Моментът е решителен. И Били го знае.

— Онзи е животно — каза Били. — А с животните се постъпва само по един начин. Баща ми има пушка. Знам къде я държи.

— Само приказваш — казва Марки.

— Не ти стиска — казва Хърли.

— Така ли мислиш? Само почакай. Утре Маймуняка няма да дойде на училище. Само почакай.

Били тръгва към къщи, понесъл скейта си, другите се влачат след него. А той си мисли: „Мамка му, ама и аз какво обещах да направя…“