Майкъл Крайтън
Ген (5)

3.

Бари Синдлър, популярен в средите на развлекателния бизнес адвокат по разводите, се размърда на стола си. Опитваше се да слуша внимателно клиента, седнал пред бюрото му, но нещо не му се удаваше. Клиентът беше техничарче, казваше се Диел и ръководеше някаква биотехнологична фирма. Говореше абстрактно, без емоция и на практика без изражение. Как жена му му била изневерявала. Диел сигурно беше ужасен съпруг, това поне беше ясно. Все още не беше ясно обаче колко пари има в това дело. Изглежда, всичките пари бяха на съпругата.

Диел разказваше ли, разказваше с монотонния си глас. Как най-напред се усъмнил, когато й звъннал от Лас Вегас. Как открил бланките със сметки от хотела, където тя ходела всяка сряда. Как изчакал във фоайето и я видял да си взима стая с един местен учител по тенис. Все същата калифорнийска история. Бари я беше чувал поне сто пъти. Не знаеха ли тези хора, че са ходещи клишета? Вбесен съпруг хваща жена си с учителя по тенис. Дори в „Отчаяни съпруги“ не биха използвали нещо толкова блудкаво.

Бари се отказа от опитите си да слуша внимателно. Тази сутрин имаше други неща на главата. Беше изгубил делото „Киркорович“ и сега целият град говореше за това. Само защото ДНК тестовете бяха показали, че бебето не е от милиардера. Не стига това, ами съдът отказа да му бъде заплатена таксата, макар Бари да я беше свалил до нищожните 1.4 милиона долара. Съдията му присъди само четвърт от сумата. И сега всички проклети адвокати в града злорадстваха, защото до един мразеха Бари Синдлър. Чул беше, че „Л.А. Магазин“ подготвя обширен репортаж за делото — със сигурност щяха да го представят в лоша светлина. Не че му пукаше какво ще напишат в тъпото списание. Колкото повече го обрисуваха като безпринципен и безпардонен гадняр, толкова повече клиенти се стичаха при него. Защото стигнеше ли се до развод, хората хукваха да търсят най-безпардонния гадняр в града. На опашка се редяха. А Бари Синдлър без съмнение беше най-безпардонният, безскрупулен, жаден за публичност, самовлюбен и пробивен адвокат по разводите в Южна Калифорния. И се гордееше с това!

Не, тези неща Бари не го притесняваха. Не се притесняваше дори за къщата, която строеше в Монтана за Денис и двете й отвратителни деца. Не се притесняваше и за ремонта на къщата им в Холмби Хилс, макар че само кухнята вече му струваше петстотин хилядарки, а Денис продължаваше да променя плановете си. Денис беше вманиачена на тема ремонти, нещо като сериен престъпник. Това нейното си беше патология.

Не, не, не. Бари Синдлър се тревожеше само за едно — за наема. Държеше един етаж в офис сграда на Уилшир и Доу-ъни, имаше екип от двайсет и трима адвокати, които не ставаха за нищо, но клиентите се впечатляваха от гледката на многото бюра с гарнитура от адвокати. А и се справяха що-годе с незначителните подробности като снемане на показания и завеждане на молби за отлагане — неща, с които той не искаше да си губи времето. Бари знаеше, че съдебните дела са война на изтощение, особено делата за попечителство. Номерът беше да вдигнеш максимално цената и да проточиш максимално делото, защото по този начин заработваш възможно най-големите такси, а на съпрузите рано или късно им писва от безкрайните отлагания, подновявания и естествено от растящите в аритметична прогресия разходи. Дори и на най-богатите накрая им писваше.

Като цяло съпрузите — мъжете — бяха разумни хора. Искаха да продължат живота си, да си купят нова къща, в която да заживеят с новата си приятелка, изобщо искаха една хубава свирка. Искаха споровете за попечителство да се Съпругите обаче обикновено искаха отмъщение и затова Бари имаше грижата нещата да не се уредят и така година след година, докато съпрузите не поддадяха. Милионери, милиардери, разни тъпи знаменитости — нямаше значение. Накрая всички поддаваха. Уж подобна стратегия не се отразявала добре на децата. Ами, майната им на децата. Ако на клиентите му им пукаше за децата, изобщо нямаше да се развеждат, нали така. Щяха да си стоят женени и нещастни като всички останали, защото…

Техничарчето беше казало нещо, което рязко му привлече вниманието.

— Извинете — каза Бари Синдлър. — Ще ви помоля да повторите последното, господин Диел.

— Казах, че искам жена ми да бъде проверена.

— Мога да ви уверя, че това ще стане. Ще пуснем детектив по следите й, ще установим колко пие, дали взима наркотици, дали не се прибира по цяла нощ, дали поддържа лес-бийски отношения и така нататък. Стандартната процедура.

— Не, не — каза Диел. — Искам да бъде проверена генетично. Тествана.

— За какво?

— За всичко — каза той.

— Аха — измрънка Бари и закима мъдро. Този пък за какво говореше, по дяволите? Генетично изследване? В дело за попечителство? Погледна книжата пред себе си и визит-ката. „Д-р Ричард — Рик — Диел“. Намръщи се недоволно. Само тъпанарите изписваха и умалителното си име на визитните. Във визитната се казваше, че Диел е главен изпълнителен директор на „Биоджен Рисърч Инкорпорейтид“, някаква компания с регистрация в Уествю Вилидж.

— Например — каза Диел — мога да се закълна, че жена ми има генетична предразположеност към маниакално-депресивни състояния. Поведението й определено говори за това. Възможно е да има и гена за Алцхаймер. Ако е така, психологическите тестове могат да докажат ранни симптоми на Алцхаймер.

— Добре, много добре. — Бари Синдлър продължаваше да кима все по-енергично. Ето това вече го изпълваше с довол-Нови спорни пространства. Синдлър обожаваше спорните въпроси. Постановяване на психологически тест. Показва ли тестът ранни признаци на Алцхаймер, или не? Кой би могъл да каже със сигурност, по дяволите? Чудесно, прекрасно — каквото и да покажеха резултатите, ответната страна щеше да ги оспори. Което означаваше допълнителни дни в съда, допълнителни експерти на свидетелската скамейка, битки на теоретичното поле, които щяха да се влачат с дни. Дните в съдебна зала бяха особено доходоносни.

И което беше най-хубаво, Бари изведнъж се даде сметка, че това генетично тестване може да се превърне в стандартна процедура при всички дела за попечителство. И той щеше да е пионерът, прокарващ път в неразораната целина. Каква публичност щеше да му докара това! Наведе се жадно напред.

— Слущам ви, господин Диел…

— Искам да я тестваме за гена на диабета, за генетично обусловения рак на гърдата и за всичко останало. И — продължи Диел — възможно е също жена ми да носи гена за болестта на Хънтингтън, който причинява летална дегенерация на нервите. Дядо й почина от това, така че гена го има в семейството й. Родителите й още са млади, а болестта се проявява на стари години. Следователно жена ми може да носи този ген, което би означавало смъртна присъда от болестта на Хънтингтън.

— Хм, да — каза Бари и закима отново. — Това би я показало като неподходяща за основен попечител на децата.

— Именно.

— Изненадан съм, че досега не се е подложила на тест.

— Не иска и да знае — каза Диел. — Има петдесет процента вероятност да носи гена. Ако го носи, накрая ще развие болестта и ще умре в пристъпи на умопомрачение и деменция. Но сега е на двайсет и осем. Болестта може да не се прояви още двайсет години. И ако разбере сега… това ще съсипе остатъка от живота й.

— Но би могло и да я успокои, ако се окаже, че не носи гена на заболяването.

— Рискът е твърде голям и тя предпочита да не се изследва.

— Да се сещате и за други някакви тестове?

— И още как — каза Диел. — Това е само началото. Искам да я тестват с всички достъпни в момента диагностични панели. Вече могат да се тестват хиляда и двеста гена.

Хиляда и двеста! На Синдлър му потекоха лигите. Превъзходно! Защо не беше чувал за това досега? Изкашля се.

— Вие, разбира се, си давате сметка, че ако поискате тестване на жена ви, тя ще поиска и вие да се подложите на изследвания.

— Няма проблем — каза Диел.

— Вече сте се изследвали?

— Не. Но знам как се подправят лабораторни резултати. Бари Синдлър се облегна назад.

„Идеално“.