Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Next, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 57 гласа)

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Ген (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
За понятието от биологията вижте ген.

Ген
Next
АвторМайкъл Крайтън
Първо издание2006 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман
ISBNISBN 978-954-585-803-1

Ген (на английски: Next) е техно-трилър от американския писател Майкъл Крайтън, издаден за първи път през 2006 г.

Сюжет

Действието се развива в настоящето, където както правителството, така и частният сектор харчат милиарди долари всяка година за генетични изследвания. Романът проследява опитите на множество герои, включително трансгенетични животни, да оцелеят в свят, доминиран от генетични изследвания, корпоративна алчност и юридически намеси.

Франк Бърнет получава агресивна форма на левкимия, и преминава през интензивно лечение и четири години с редовни прегледи. Той по-късно научава, че тези прегледи са претекста за изследователите на генетичната база на неговия необичайно успешно лечение, и медицинският университет е продал правата за клетките на Франк на BioGen, биотехнологична startup компания.

Издания на български език

Източници

17.

Рик Диел от „Биоджен“ се преобличаше в съблекалнята на клуб „Бел Еър“. Беше дошъл да играе голф с инвеститори, които проявяваха интерес към „Биоджен“. Един от „Мерил Линч“, интимният му приятел и един от Ситибанк. Рик се опитваше да го дава небрежно, но стомахът му беше свит, защото откакто беше видял жена си да минава през фоайето с онзи задник в бял екип за тенис, паниката го беше стиснала за гърлото. Без финансовата подкрепа на Карън Рик оставаше на скъперническата милост на другия си основен инвеститор, Джак Уотсън. А това не беше добре. Трябваше му нов източник на финансиране.

На игрището за голф, под ласките на топлото слънце и лекия ветрец, той изнесе любимата си реч за чудесата на биотехнологията, които тропат на вратата, и за силата на цитокините, произвеждани от клетъчната линия „Бърнет“, която беше притежание на „Биоджен“. И за безценната възможност да инвестират в компания, която обещава главоломен растеж в най-близко време.

Те, уви, не го виждаха така. Мъжът от „Мерил Линч“ каза:

— Лимфокините не са ли същите като цитокините? Нямаме ли някакви съмнителни смъртни случаи след прилагане на цитокини?

Рик обясни, че наистина е имало няколко смъртни случая преди няколко години, защото някои лекари избързали с терапевтичното приложение.

Онзи от „Мерил Линч“ каза:

— Преди пет години инвестирах в лимфокини. Не спечелих и цент. После се обади и онзи от Ситибанк:

— А цитокиновите бури?

„Цитокиновите бури. Господи!“ — въздъхна вътрешно Рик. Удари лекичко топката към следващата дупка.

— Ами — подхвана той, — това с цитокиновите бури всъщност е само недоказана хипотеза. Уж при някои много редки обстоятелства имунната система реагира бурно, атакува тялото и причинява срив в множество системи…

— Не е ли станало точно това по време на грипната епидемия през 1918-а?

Така твърдят неколцина университетски учени, но всички те работят за фармацевтични компании, които произвеждат и продават конкурентни продукти.

— Казвате, че това не е вярно?

— Човек трябва много да внимава с онова, което кзват университетите в наши дни.

— Дори когато се касае за осемнайсета година?

— Дезинформацията приема различни форми — каза Рик и взе топката си. — Истината е, че цитокините са терапията на бъдещето. Дадена им е зелена улица за клинични изпитания и продуктов развой, пак те предлагат най-бързата възвръщаемост на инвестициите от всички налични продуктови линии, Точно затова насочих компанията си към разработката на цитокини. А и наскоро спечелихме делото във връзка със…

— Няма да обжалват? Аз чух обратното.

— Решението на съдията ги отказа.

— Но не е ли вярно, че са умирали хора след генен трансфер, който е предизвикал цитокинова буря? Много хора?

Рик въздъхна.

— Не чак толкова…

— Колко? Петдесет, сто, колко?

— Не знам точната бройка — каза Рик, окончателно осъзнал, че този ден няма да му донесе нищо добро. Мина още час, преди едни от тия типове да заяви, че според него само идиот би инвестирал в цитокините.

Супер.

* * *

И сега, уморен и победен, Рик седеше прегърбен в съблекалнята след фиаското с кандидат-инвеститорите. Джак Уотсън загорял от слънцето и великолепен в белия си екип за тенис, седна на пейката до него и каза:

— Е? Полезна ли беше играта?

Точно него Диел изобщо не искаше да вижда.

— Долу-горе.

— Някое от онези момчета ще се включи ли?

— Може би. Ще почакаме и ще видим.

— „Мерил Линч“ са бъзливци. Представата им за риск е да се изпикаят под душа. Не бих хранил големи надежди на твое място. Какво мислиш за онази история с „Радиал Дженомикс“?

— Каква история с „Радиал Дженомикс“?

— Явно още не се е разчуло. Но мислех, че поне ти си чул нещо. — Наведе се да си развърже кецовете. — И че може да си се притеснил — добави. — Нямаше ли кражба при вас наскоро?

— Да. Колата ми я откраднаха от паркинга — каза Диел. — Но съм в развод и жена ми е бясна.

— Значи мислиш, че жена ти е виновна за колата?

— Да.

— Имаш ли доказателства?

— Не. — Диел се намръщи. — Просто реших, че е логично…

— Защото точно така е започнало в „Радиал Дженомикс“. Дребни кражби на материална собственост. Колата на лаборант от паркинга, портфейл от столовата на компанията. Лична карта от душовете. Никой не обърнал внимание… чак по-късно си дали сметка, че някой е пробвал системата за слаби места. Уви, разбрали го чак след сериозна кражба от базата данни.

— Кражба от базата данни? — повтори намръщено Диел. Такова нещо можеше да има сериозни последствия. Познававаше Чарли Хагинс от „Дженомикс“. Трябваше да му се обади да го разпита за подробностите.

— Разбира се — каза Уотсън, — Хагинс не признава нищо. През юни пуснаха първата си публична емисия обикновени акции на борсата и той много добре знае, че подобна новина ще срине цените. Работата е там, че миналия месец четири клетъчни линии са били изнесени от лабораториите им, изтрити са били петдесет терабита мрежова информацик, включително копията на въпросната информация, съхранявани на отделен сървър. Много професионална работа. Връща компанията с години назад.

— Стига бе! Това е много кофти.

— Аз, разбира се, свързах Чарли с АБД, Агенцията за биологични данни. Занимават се със сигурността. Предполагам ги знаеш.

— АБД? — Не помнеше да е чувал това име, но явно би трябвало. — Знам ги, разбира се.

— Така. Те са организирали системата за сигурност на „Дженентек“, „Виет“, „Биосин“ и още десетина сродни компании. Никой от работодателите им не изгаря от желание да говори по въпроса, но АБД безспорно са най-добрите, когато имаш проблеми. Идват, анализират системата ти за сигурност, откриват слабите ти места и запушват пробойните в компютърната мрежа. Тихо, бързо, дискретно.

Диел си помисли, че единственият му проблем е племенникът на Джак Уотсън. Но на глас каза:

— Може би трябва да се свържа с тях.

 

Та ето как Рик Диел се озова седнал на маса в ресторант срещу елегантна блондинка в тъмен делови костюм. Беше се представила като Жаклин Море. Имаше къса коса и резки маниери. Здрависа се отривисто с него и му подаде визитна. Едва ли беше на повече от трийсет. Тялото й беше стегнато като на гимнастичка. Гледаше го в очите и говореше директно.

Рик хвърли поглед на визитката. Инициалите на компанията, АБД, бяха напечатани в синьо, а отдолу, с по-дребен шрифт, се мъдреха името на жената и телефонен номер. Нищо друго.

— Къде са офисите на АБД? — попита той.

— В много градове по целия свят.

— А вашият?

— В момента работя в Сан Франциско. Преди това бях в Цюрих.

Диел се вслушваше в акцента й. Първоначално го беше взел за френски, но сега реши, че сигурно е немски.

— От Цюрих ли сте?

— Не. Родена съм в Токио. Баща ми беше от дипломатическия корпус. Пътувахме много, когато бях малка. Учила съм в Париж и Кеймбридж. Работих най-напред за „Креди Лионе“ в Хонконг, защото говоря мандарин и кантонски. След това постъпих в „Ломбар Одие“ в Женева. Частна банка.

Дойде сервитьорът. Жената си поръча минерална вода от марка, която Диел не беше чувал.

— Каква е тази вода? — попита той.

— Норвежка. Много е хубава.

Той поръча същото, после попита:

— И как започнахте работа за АБД?

— Преди две години. В Цюрих.

— При какви обстоятелства? — настоя Рик.

— Моля да ме извините, но не мога да говоря за това. Една компания имаше проблем. Обърнаха се към АБД за помощ. Те пък се свързаха с мен — проблемът беше технически. Малко след това постъпих при тях.

— Някаква компания в Цюрих имала проблем? Коя компания? Какъв проблем?

Тя се усмихна.

— Съжалявам.

— С кои компании сте работили, след като постъпихте в АБД?

— Нямам право да говоря за това. Рик се намръщи. Що странно интервю? Тази не му казваше на практика нищо!

— Сигурно разбирате — каза тя, — че кражбата на данни е глобален проблем. Засяга компании по целия свят. Загубите се оценяват на един трилион евро годишно. Никоя компания не иска проблемите й да стават обществено достояние. Затова и ние уважаваме желанието на клиентите си за дискретност.

— Можете ли изобщо да ми кажете нещо? — попита Рик.

— Всяка голяма финансова, научна или фармацевтична компания, за която се сетите. За повечето от тях най-вероятно сме работили.

— Много дискретно, спор няма.

— Точно толкова дискретни ще бъдем и към вас. Ще изпратим само трима души в компанията ви, единият от които ще съм аз. Ще се представим като експерти от фирма за рисково финансиране, която обмисля да инвестира в компанията ви. В рамките на една седмица ще направим оценка на ситуацията и ще ви докладваме заключенията си.

Много делово, много дискретно. Рик направи усилие да се съсредоточи върху думите й, но красотата й го разсейваше. Жената не допускаше и най-дребен сексуален намек в поведението си — нито поглед, нито движение, нищо — и въпреки това излъчваше страхотен сексапил. Не носеше сутиен, установи Рик, стегнатите й гърди се очертаваха изкусително под копринената ризка…

— Господин Диел? — каза тя. Гледаше го в очите. Явно се беше отнесъл.

— Извинете. — Той поклати глава. — Напоследък не ми е лесно…

— Наясно сме с личните ви неприятности — каза тя. — Както и с проблемите на корпоративната ви сигурност. Имам предвид аспектите, свързани с персонала.

— Да — каза той, — Шефът на охраната ни… казва се Брадли…

— Трябва да бъде отстранен незабавно — каза тя.

— Знам, но вуйчо му е…

— Това го оставете на нас — каза тя. Сервитьорът се върна и тя поръча обяд.

 

Колкото повече си говореха, толкова по-силно привличане изпитваше Рик. Жаклин Море имаше особено екзотично излъчване и резервираност, която му действаше като червен плащ на бик. Решението да я наеме не беше трудно. Искаше да я види пак. Когато излязоха от ресторанта, тя му подаде ръка за довиждане.

— Кога ще започнете? — попита той.

— Веднага. Още днес, ако искате.

— Да, става — каза той.

— Добре тогава. Ще дойдем в офиса ви след четири дни.

— Не днес?

— О, не. Ще започнем днес, но първо трябва да се справим с онзи неудобен проблем, проблема с персонала. След това ще дойдем.

Лъскав черен автомобил спря до тротоара. Шофьорът излезе да й отвори вратата.

— А, още нещо — каза тя. — Поршето ви е било забелязано в Хюстън. Имаме сериозно основание да смятаме, че съпругата ви няма нищо общо с кражбата му. — Седна изящно в колата и полата й се вдигна нагоре. Тя не си направи труда да я придърпа. Махна му, докато шофьорът затваряше вратата.

Лимузината се отлепи от тротоара, Рик осъзна, че е затаил дъх.