Майкъл Крайтън
Ген (29)

27.

Рик Диел подходи към проблема като към изследователски проект. Прочете книга за женския оргазъм. Всъщност две книги. Едната с картинки. Изгледа и един филм. Изгледа го три пъти, като си водеше бележки. Защото се беше заклел, че по един или друг начин ще разбуди либидото на Лиза.

Сега се намираше между краката й и вече половин час се трудеше усърдно, пръстите му се бяха схванали, езикът го болеше, а кожата на коленете му се беше протрила, но тялото на Лиза си оставаше все така безучастно към вниманието му. Нищо от написаното в книгите не се случваше. Нито подуване на устните, нито изпълване с кръв на перинеума, нито прибиране на клиторната качулка, нито промяна в дишането, нито в напрежението в коремните мускули, да не говорим за пъшкане и охкане…

Нищо.

Той беше на ръба на изтощението, а Лиза зяпаше тавана, все едно е на зъболекарски стол. Като човек, който чака нещо неприятно да свърши.

А после… чакай малко… дишанетой започна да се променя. Отначало едва доловимо, но после съвсем ясно. Въздишки. И коремът й се напрегна, ритмично. Тя започна да мачка гърдите си и да стене тихо.

Получаваше се.

Рик удвои усилията си. Тя реагира моментално. Оппределено се получаваше… получаваше се… тя вече охкаше здравата… дишаше шумно, гърчеше се, още съвсем малко и… гърбът й се изви на дъга… И изведнъж тя се повдигна рязко и изкрещя:

— Да! Да! Брад! Даааа!

Рик люшна назад на пети, сякаш някой го беше цапардосал с юмрук между очите. Лиза захлупи с ръка устата си и се търкулна в другия край на леглото. Потръпна силно, после седна, махна косата от очите си и го погледна. Страните й горяха, очите й тъмнееха от възбуда.

— Опа. Много съжалявам — каза тя.

И точно в този конфузен момент телефонът на Рик звънна. Ляза го взе от нощното шкафче и бързо му го подаде. — Да, какво има? — сопна се Рик. Беше ядосан.

— Господин Диел? Бари Синдлър се обажда.

— Здрасти, Бари.

— Нещо не е наред ли?

— Не, не. — Лиза беше станала от леглото и се обличаше с гръб към него.

— Имам добри новини за теб. — Така ли? Какви?

— Както знаеш, миналата седмица съпругата ти отказа да се подложи на генетично тестване. И ние издействахме съдебна заповед. Която получихме вчера.

— Да…

— Когато съобщихме на съпругата ти за това развитие на нещата, тя предпочете да избяга, вместо да се съгласи на тестване.

— Какво имаш предвид?

— Няма я. Напуснала е града. Никой не знае къде е.

— А децата?

— Зарязала ги е.

— Добре де, кой се грижи за тях тогава?

— Домашната помощница. Ти не говориш ли всеки ден с децата си по телефона?

— Обикновено да, но тази седмица ми се струпа много в работата…

— Кога си говорил за последен път с тях? — Не знам, преди три дни май.

— Най-добре тръгвай веднага за там — каза Синдлър. — Искаше попечителство над децата и шансът да го получиш е огромен. Гледай да покажеш за пред съда някаква родителска отговорност все пак.

И му затвори. Май беше вбесен.

Рик Диел се отпусна на колене, погледна Лиза и каза:

— Трябва да тръгвам.

— Добре. Още веднъж извинявай. До скоро.