Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Next, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Ген (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- За понятието от биологията вижте ген.
Ген | |
Next | |
Автор | Майкъл Крайтън |
---|---|
Първо издание | 2006 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 978-954-585-803-1 |
Ген (на английски: Next) е техно-трилър от американския писател Майкъл Крайтън, издаден за първи път през 2006 г.
Сюжет
Действието се развива в настоящето, където както правителството, така и частният сектор харчат милиарди долари всяка година за генетични изследвания. Романът проследява опитите на множество герои, включително трансгенетични животни, да оцелеят в свят, доминиран от генетични изследвания, корпоративна алчност и юридически намеси.
Франк Бърнет получава агресивна форма на левкимия, и преминава през интензивно лечение и четири години с редовни прегледи. Той по-късно научава, че тези прегледи са претекста за изследователите на генетичната база на неговия необичайно успешно лечение, и медицинският университет е продал правата за клетките на Франк на BioGen, биотехнологична startup компания.
Издания на български език
- 2007 — „Ген“ — изд. Бард, ISBN 978-954-585-803-1
Източници
- ((en)) Genetics gone wild. What's the world to do? Рецензия на романа Ген от Майкъл Крайтън в The New York Times. November 28, 2006.
31.
Изслушването на ревизионната биотехнологична комисисия в Националния здравен институт в Бетезда беше замислено така, че да създава атмосфера на колегиалност и спокойствие. Всички седяха на дълга маса в съвещателната зала на третия етаж на централната сграда, в разположението и мебелировката нямаше нищо особено, по стените бяха разлепени съобщения за предстоящи семинари, старата кафеварка гъргореше в ъгъла. Кафето тук имаше лоша слава и никой не пиеше от него.
За тази среща шестимата учени от ревизионната комисия се бяха облекли малко по-официално от обикновено. Повечето бяха със сака; един дори си беше сложил вратовръзка. Но иначе седяха отпуснати и спокойни, докато разговаряха със своя провинил се колега — д-р Роналд Марш, четиридесет и една годишен, който седеше на същата маса.
— И как точно почина това дванайсетгодишно момиче?
Доктор Марш беше преподавател по медицина в Тексаския университет в Остин.
— Детето страдаше от вродена недостатъчност на транспортния фактор. — ВНТФ беше нелечима и смъртоносна генетична недостатъчност. — Беше на специално хранене и на бъбречна диализа от деветмесечна възраст. Налице беше известно забавяне на растежа, но не и умствено изоставане. И детето, и родителите му искаха да пробват с тази процедура, с надеждата, че момичето ще има нормален живот. Че няма да е включена към машина до края на живота си. Сами разбирате, че това едва ли може да се нарече живот, особено за едно дете.
Членовете на комисията го слушаха спокойно.
— А и в перспектива — продължи Марш — за всички ни беше ясно, че няма как да я поддържаме през пубертета. Хормоналните промени вече започваха да влияят на метаболизма й. Със сигурност щеше да умре в рамките на следващите най-много четири години. Предвид на всички тези факти ние се нагърбихме с процедурата по въвеждане на гена в тялото й. — Тук д-р Марш направи пауза. — Рисковете бяха известни на всички ни беше ясно, че няма как да я поддържаме през пубертета. Хормоналните промени вече започваха да влияят на метаболизма й. Със сигурност щеше да умре в рамките на следващите най-много четири години. Предвид на всички тези факти ние се нагърбихме с процедурата по въвеждане на гена в тялото й. — Тук д-р Марш направи пауза. — Рисковете бяха известни на всички ни.
Едян от учените каза:
— И тези рискове са били обсъдени със семейството?
— Разбира се. Най-подробно.
— И с пациентката?
— Да. Тя беше умно момиче. Именно тя първа заговори за процедурата. Прочела за нея в интернет. Разбираше, че рисковете са огромни.
— Запознахте ли семейството с преценката на шансовете за фатален изход?
— Да. Казахме им, че шансовете за успех са от порядъка на три процента.
— И те се съгласиха въпреки това?
— Да. Дъщеря им настояваше. Смяташе, че щом така или иначе ще умре, по-добре е да поеме риска на процедурата.
— Била е малолетна…
— Да — каза Марш. — Но тя беше и болната.
— Взели сте подписани декларации за съгласие?
— Да.
— Четохме тези декларации. Според някои от нас съдържанието им омаловажава риска от процедурата, тонът им е нереалистично обнадеждаващ.
— Декларациите бяха подготвени от правния отдел на болницата — каза Марш. — Родителите са подписали също и уверение, че са напълно запознати с рисковете. Онова, което им бе казано, е отбелязано и в картона на пациентката. Не бихме пристъпили към процедурата без пълното им информирано съгласие. Докато доктор Марш говореше, шефът на комисията док тор Робърт Белармино се вмъкна тихо в залата и седна в края на масата.
— И сте извършили процедурата? — гласеше следващият въпрос към доктор Марш.
— Да.
— Какъв вектор използвахте?
— Вливане на модифициран аденовирус в комбинация със стандартните имунопотискащи протоколи на Барлоу.
— И изходът беше?
— Детето вдигна температура веднага. До четиридесет и един градуса и половина. На втория ден се появиха признаци за отказ на множество органови системи. Функцията на бъбреците и черния дроб така и не се възстанови. На третия ден почина.
Последва кратко мълчание.
— Ако ми позволите един личен коментар — каза Марш. — Тези три дни бяха мъчителни за всички в болницата и особено мъчителни за мен. Грижили се бяхме за детето от бебе. Тя… всички в болницата я обичаха. Беше като малък лъч слънчева светлина всеки път когато дойдеше в клиниката. Решихме се на тази рискова процедура само защото тя настояваше. Ала нощем лежа и се питам — дали постъпихме правилно? И винаги стигам до извода, че съм бил длъжен да се съобразя с желанието на малката си пациентка. Тя искаше да живее нормално. Как бих могъл да й отнема този шанс?
Покашляне.
— Но, хм, вашият екип не е имал опит в генната трансплантация.
— Така е. Обмисляхме дали да не я прехвърлим на друг екип.
— Защо не го направихте?
— Защото никой друг не се съгласи да извърши процедурата.
— И какво ви говореше това? Марш въздъхна.
— Някой от вас виждал ли е как умира болен от ВНТФ?
Бъбреците им некрозират. Черният дроб спира да функциора. Телата им се подуват, стават лилаво-сивкави. Не могат да дишат. Изпитват агонизиращи болки. Умират с дни. Трябваше ли да чакам, докато това прекрасно дете се подуе и посинее? Не мисля.
Още миг мълчание сред присъстващите. Настроението беше крайно неодобрително.
— И защо семейството е завело дело? Марш поклати глава.
— Нямах възможност да разговарям с тях.
— В иска си заявяват, че не са били информирани.
— Бяха информирани — каза Марш. — Вижте, всички се вадявахме, че ще се получи. Всички бяхме оптимистично настроени. Родителите рядко са в състояние да приемат истината — че три процента шанс за успех означават, че деветдесет и седем процента от пациентите умират. Деветдесет и седем процента. Това е почти сигурна смърт. Те го знаеха, но когато надеждите им бяха смазани, са се почувствали изиграли. Но ние никога не сме ги подвеждали.
Д-р Марш излезе от стаята и комисията продължи заседанието си при закрити врати. От седмината членове на комисията шестима бяха вбесени. Твърдяха разгорещено, че Марш не казва истината сега, нито я е казал по-рано. Обвиняваха го в безразсъдство. Казваха, че е посрамил генетиката и сега всички трябва да положат огромни усилия, за да очистят името й. Споменаха Дивия запад и стрелящи напосоки каубои.
Определено се приближаваха към решението да накажат Марш и да препоръчат отнемане на лиценза му и на правото да кандидатства за правителствени субсидии. Ръководителят на комисията Роб Белармино дълго мълча.
Накрая се изкашля многозначително.
— Няма как да не забележа — каза той, — че аргументите ви повтарят дословно критиките към Кристиан Барнард, когато той направи първата сърдечна трансплантация.
— Но тук не става въпрос за каквото и да било постижние…
— Разбеснял се каубой в Дивия запад. Без надлежно, оторизиране. Уязвим за съдебни искове. Нека ви припомня каква е била статистиката на Барнард в началото. Първите му седемнайсет пациента са починали почти веднага след трансплантациите. Наричали Барнард убиец и шарлатанин. Днес обаче повече от две хиляди сърдечни трансплантации се извършват всяка година в тази страна. Повечето пациенти живеят от пет до петнайсет години. Бъбречните трансплантации са нещо рутинно. Трансплантациите на бял и черен дроб, които само допреди няколко години се смятаха за невъзможни, днес се приемат. Всяка нова терапия минава през своята рискова, пионерска фаза. И винаги ще трябва да разчитаме на храбри индивидуалисти като доктор Марш, които да поемат риска.
— Но толкова много правила са били нарушени…
— И какво ще му направите? — попита Белармино. — Той и без това е загубил спокойния си сън. Вижда се по лицето му, Негова любима пациентка е умряла под неговите грижи. Какво по-голямо наказание можете да му наложите? И кои сте вие да решавате, че е постъпил грешно?
— Правилата на лекарската етика…
— Никой от нас не е поглеждал онова момиченце в очите, Никой от нас не е познавал живота й, болката й, надеждите й. Марш ги е познавал. Познавал е детето от години. Как можем да го съдим ние?
В залата се възцари тишина.
Накрая гласуваха и решиха да наложат наказание на правния отдел на Тексаския университет, а не на доктор Марш. Белармино ги бил преметнал, каза по-късно един от членовете на комисията.
— Роб Белармино в класическия му вид. Говори като проповедник, внушава ти страх от Бога и по един или друг начин постига своето, без значение кой ще пострада от това или какво ще стане. Роб може да намери оправдание и обяснение за всичко. В това няма равен на себе си. Ала в действителност Белармино беше излязъл от съвещателната зала преди гласуването, защото закъсняваше за следващата си среща.
След заседанието на ревизионната комисия Белармино се върна в лабораторията си, където имаше насрочена среща с един от младите си подчинени. Хлапето беше дошло при тях от медицинския център „Корнел“, където беше постигнало забележителни резултати във връзка с механизмите, контролиращи образуването на хроматина[1]. Обикновено ДНК-то на клетката се намира в нейното ядро. Повечето хора си представят ДНК-то във формата на двойна спирала, прословутата извита стълбица, открита от Уотсън и Крик Но стълбицата е само една от трите форми, които ДНК може да заеме в клетката. Може да е също във форма на единична нишка или на по-компресирана структура, наречена „центромер“. Конкретната форма зависи от протеините, свързани с ДНК.
Това е важно, защото когато ДНК е компресирана, носените от нея гени са недостъпни за клетката. Един от начините да се контролират гените е да се промени хроматинът в различни участъци на ДНК. Така например, когато гените се въвеждат в нови клетки, трябва да се предприемат стъпки хроматинът да остане в достъпна форма. Това става чрез използването на допълнителни вещества.
Новоназначеният от Белармино хлапак беше направил пробив в изследванията на метилирането[2] посредством определени протеини и ефекта им върху структурата на хроматина. Статията на хлапето, „Контролът върху достъпността на геномния протеин и адениновата метилтрансфераза“, беше образец на ясната мисъл. Със сигурност щеше да има широк отклик в научните среди и да му спечели име.
Белармино седеше в кабинета си с хлапето, което се въртеше неспокойно, докато той разлистваше статията.
— Превъзходно, просто превъзходно — каза Белармино и почука с пръст по листата пред себе си. — Според мен тази статия е чест за лабораторията. И за теб лично, разбира се.
— Благодаря, Роб.
— Вписал си седмината съавтори, както говорихме, а виждам, че мен си ме сложил доста напред в списъка.
— Трети — каза хлапето, — но ако смяташ, че ти се полага второто място…
— Всъщност спомням си един наш разговор отпреди няколко месеца, когато обсъждахме възможни механизми на метилиране и аз ти предложих…
— Да, спомням си…
— … същите тези механизми, които ти описваш подробно тук. Истината е, че според мен аз трябва да съм основният автор.
Хлапето примигна.
— Ъъъхм… — И преглътна с мъка.
— А това е и гаранция, че статията ще се цитира по-често — добави Белармино, — което е важно за принос от такава величина. А и редът, по който са посочени авторите, е чиста формалност, разбира се. Като втори автор, за всички ще е ясно, че ти си свършил черната работа по запълване на празнините. От твоя гледна точка, във всеки случай си на печалба. Ще те цитират по-често и ще имаш достъп до по-големи субсидии. — Белармино се усмихна. — Това ти го гарантирам. Следващият ти проект ще е напълно независим. А след година-две ще имаш подкрепата ми за твоя собствена лаборатория.
— Аз, ъъ… — Хлапето пак преглътна. — Разбирам.
— Добре, хубаво. Направи тези промени, прати ми я да й хвърля последен поглед и аз ще се свържа с „Нейчър“ да я публикуват. Според мен статията заслужава нещо по-добро от „Сайънс“, те нещо поизостават напоследък. Ще се обадя в „Нейчър“ и ще имам грижата редакторът да разбере колко важна е тази статия и че трябва да бъде публикувана незабавно.
— Благодаря, Роб — каза хлапето.
— За теб — винаги — каза Роб Белармино.
„МОКРО“ ИЗКУСТВО ЗА МАСОВА КОНСУМАЦИЯ
Трансгенетични организми в галериищ
Живи същества за продан
В Лондон южноафриканската художничка Лаура Синти показа трансгенетичен кактус, който съдържа човешки генетичен материал и му никнат човешки косми. Синти каза: „С космите си кактусът е метафора на всички желания, на всички признаци за сексуалност. Той не иска да бъде в капан. Иска да бъде освободен“.
Когато я запитаха за реакцията на публиката, Синти каза: „Плешивите мъже показват особен интерес“.
Художничката Марта де Менезес е създала модифицирани пеперуди, при които двете крила са различни едно от друго. Тя каза: „В началото хората бяха шокирани и идеята сякаш не им хареса“. Каза, че следващият й проект е да направи ивиците на зебровата риба вертикални вместо хоризонтални, така че рибата да прилича повече на истинските зебри. Тези промени ще бъдат унаследявани.
Финландският художник Орон Катс е отгледал „пържолки“ в култура от стволови клетки, взети от костния мозък на прасета. Художникът каза, че екипът му пускал музика на клетките, за да ускори растежа им. „Свалихме от интернет всякакви песни, в които става дума за прасета… и ги пускахме на клетките“. Катс твърди, че музиката се отразявала благоприятно на растежа им.
Чикагският художник Едуардо Кац създал трансгенетичен заек на име Алба, който свети в зелено. Оплодената яйцеклетка на заек албинос била инжектирана с GPF, гена за зелен флуоресциращ протеин на медуза, обитаваща северозападната част на Тихия океан. И животното, израснало от тази яйцеклетка, сега излъчва светлина. Пожънат бил истински фурор. Кац отбеляза, че „заекът, изглежда, смущава някои хора“, но каза също, че ОРГ е стандартен научноизследователски инструмент и е бил инжектиран в мая, плесени, растения, винарки, мишки и дори кравешки ембриони. Кац каза, че планира да създаде и светещо куче.
Алба починал преждевременно по неизяснени причини. Същото сполетяло и трансгенетичните кактуси. През 2005-а за; пръв път беше обявен за продан трансгенетичен домашен любимец: светеща в червено зеброва риба, създадена от Д-Р Жиюан Гонг в Сингапур и лицензирана от компания в Остин, Тексас. Търговското е наименование беше „GloFish и сияйната рибка“ беше допусната до пазара след двегодишно умуване от страна на различни федерални и щатски агенции, които излязоха със заключение, че рибите са безопасни, стига да не се консумират като храна.