Кейт Куин
Господарката на Рим (9)

Глава седма

Теа

— Един срещу шестима! — Лепида елегантно си вееше с едната ръка. — Нямам търпение! Богове, кога най-сетне ще избият тия зебри, за да стигнем до забавната част?

Ръцете ми трепереха, докато й наливах вино. Като в просъница чувах рева на тълпата, свистенето на камшиците на арената, животинските звуци на ужас. Игрите Агоналии са в чест на бога с две лица — Янус, които откриваха всяка нова година. Ловът на диви зверове беше в разгара си долу на арената, зебри на райета бяха преследвани от отряди мъже с копия. Но зебрите бяха просто прелюдия към голямото забавление: Ариус Варварина срещу шестима испанци.

Един срещу шестима, крещях вътрешно. Един срещу шестима!

Лепида беше убедила баща си да бъде така.

— Знам, че е срещу правилата — беше изгукала тя, — но пък каква битка ще бъде! Тълпите обожават отчаянието!

— Победи ги! — Аз сграбчих лицето на своя любим между дланите си тази нощ и усетих, че тонът на гласа ми се повишава. — Обещай ми, че ще живееш! Обещай!

Той ме прегърна силно, люби ме страстно, но не обеща. Твърде мъдър беше. След два месеца и половина с него и аз трябваше да съм твърде мъдра.

— Теа, побързай с това вино!

Подадох й бокала с вледенени пръсти. На арената извличаха мъртвите зверове с гребла, а обедните екзекуции напредваха бързо. Подготовка за Ариус и испанците. Посегнах под туниката си за избелялата панделка, която бях закачила на врата си тази сутрин. На нея висяха дузина талисмани и медальони със заклинания, за да предпазват от насилствена смърт. Закупени от стари гадатели и астролози, вещици и ясновидци, за да откупя живота на любимия си.

Неясно чух гласа на говорителя на игрите:

— … доведохме ви… победителите от Лузитания… ИСПАНСКИТЕ ДИВАЦИ!

Те се втурнаха навън под вълна от аплодисменти: шестима яки и свирепи бойци със саби, блестящи на слънцето, с поклащащи се лилави пера, покланяха се, махаха и дефилираха наперено пред тълпата. Дъхът им образуваше бял облак в студа.

Толкова много! Господи, толкова са много!

— … и сега… от дивите гори на Бригантия… непобеждаваният досега… АРИУС ВАРВАРИНА!

Бяха му предоставили малка платформа, от която да се сражава, нещо, което да компенсира неравенството, и той скочи върху нея с високо вдигнат щит. Напълно спокоен, безразличен към бурните овации, които се изливаха отгоре му, безразличен към студа. Но изглеждаше толкова дребен до тази ужасна пасмина испанци! Толкова ужасно смъртен! Помислих си за Версенжеторикс Непобедимия, който в края на краищата се беше оказал не чак толкова непобедим и бе загинал на арената като животно.

Тръбите затръбиха за начало. Испанците се разпределиха от всички страни на платформата. Като един, тълпата по скамейките се надигна напред, крещейки окуражителни думи. Сърцето ми падна в стомаха като камък.

Той съсече първите двама, когато достигнаха до върха на малките стълбички. Но още двама пълзяха нагоре от другата страна и техните остриета посрещнаха неговото с желязно звънтене.

Колизеумът беше на крака, всички пищяха, включително и аз. Някога би ми дожаляло за испанците, които искаха да останат живи точно толкова отчаяно, колкото и Ариус, но любовта ме беше направила жестока и сега единственото, което исках, бе — да умрат. Ариус отсече ръката на един испанец до лакътя и насред целия ужас, който изпитвах за живота му, почувствах внезапен изблик на гордост от уменията му.

Той се въртеше и нанасяше удари, почти нямаше място, където да стъпва на това малко квадратно пространство, но въпреки това успяваше да отвръща на ударите им от четири страни. Тълпите се успокоиха, хората насядаха по местата си, за да се обзалагат, променяха залозите… И точно когато отново успях да си поема дъх, то се случи…

Нещо толкова дребно! Той се наведе, за да избегне едно свирепо замахване със закривено острие, и за миг изгуби равновесие…

Залитна…

Падна…

Приземи се по гръб на земята, едва на няколко стъпки по-ниско, но видях как не може да диша… Видях как устата му се отваря конвулсивно в опит да си поеме дъх, как вдига меча си и тогава испанците се спуснаха върху него!… Трима испанци в делириум от възторг, с вдигнати високо оръжия — дори и така той успя да промуши единия през коляното, преди да изчезнат от поглед.

Чух как нервниченето на Лепида спря изведнъж… Чух как Квинт Полий остави бокала си… Чух диханието на всички зрители в Колизеума…

Изпуснах каната, усетих как виното се лисна върху краката ми, когато скочих напред, блъснах се в мраморния парапет и събрах всичкия въздух, който имах в дробовете си…

— МИТЕ! — изпищях с цялата сила, на която бях способна, и всеки един римлянин в близките сто крачки обърна глава към мен. — МИТЕ! МИТЕ! МИТЕ! — Нека живее! О, Господи, нека живее!

И защото беше хубав следобед и игрите бяха наистина много сполучливи този ден, и Варварина наистина се беше бил великолепно, други гласове се присъединиха към моя. — Мите! Мите! Мите!

Когато видях насинения и разкървавен Ариус едвам да се изправя на краката си, крайниците ми отмаляха под тежестта на тялото ми и аз се строполих на земята. Ревът заля слуха ми, нещо гранитностудено се пропука в мен и се стопи като лед под дъжда…

— Теа? Теа, какво ти става?

Погледнах нагоре замаяна. Лицето на господарката ми беше блед раздразнен кръг.

— Извинете, господарке…

— Да крещиш на обществени места — един роб никога не говори, освен ако не го заговорят! — Сандалите й със заострени върхове ме сритаха отстрани. — Ставай!

Аз се надигнах, подпирайки се на парапета. Кръвта бучеше толкова силно в ушите ми, че когато Лепида посегна към панделката около врата ми, можах само да я погледна със замъглен поглед.

— Я да видим, я да видим, какво е това? Талисмани, а, Теа? И то толкова много! За какво са? — Тя обърна един меден амулет, надписан на латински на гърба. — „Да предпазва от всякакви оръжия и остриета“ и „Призовавам закрилата на Марс срещу насилствена смърт“. Богове, та аз не те бия чак толкова жестоко!

— Моят собственик на таверна — промърморих, като се опитвах да събера малкото останал ми разум — тръгна с легионите. Просто искам да е в безопасност…

Тя ме отпрати с жест и потъна сред възглавниците на стола си, докато Ариус излизаше, накуцвайки и подпирайки се на едно копие, а испанците се покланяха. Тя се цупеше, докато чистачите на арената почистваха пясъка с гребла, въртеше се неспокойно и потропваше по пода с обутите си в златни сандали крачета, и най-накрая заяви, че има главоболие и че е твърде студено, за да стои навън, и че си отива вкъщи незабавно, а аз дори и не слушах глезотиите й, защото единственото, за което можех да мисля, беше Ариус!

Изпратих я до вкъщи, смених туниката й с роба, повях й с ветрило и разтрих главата й, донесох ечемична отвара и зачаках в агония, докато не ме освободи да си вървя, и тогава се затичах към улица „Марс“!…

— Ариус! — изрекох задъхана на хубавото момче роб, което отвори вратата — Ариус!

Това беше единствената дума, останала в съзнанието ми.

— Ами не може, той не е… Чакай!

Ариус седеше с приведени рамене и клюмнала глава насред лечебницата, целият в прах и кървящ на дузина места. Притискаше тампон от парцали върху отворената рана на врата си, докато лекарят се суетеше около него, а Галий гледаше навъсено, надвесен над писалището си. Дузина бойци се навъртаха наоколо и надничаха с любопитство или с откровено злорадство, докато шиеха падналия в боя Варварин.

Трябва да съм издала някакъв звук, защото той вдигна поглед. Видях безпорядъка от разрези и натъртвания, които испанците бяха нанесли на лицето му, и всичкото спокойствие, което си бях наложила, се изпари. Затичах се през стаята и скрих лицето си в раздраното му рамо, защото сълзите препълниха очите ми.

Неясно чух как отпраща лекарите, изръмжава няколко неприлични думи на Галий над главата ми и захвърля тампона от парцали към хилещите се гладиатори. Той не можа да ме отлепи от земята — болката излезе като съскащ звук между зъбите му, когато се опита, — но все пак ме вдигна, така че пръстите на краката ми едва докосваха пода, а после ме отнесе в малката си, зле осветена килия. Тогава просто ме прегърна и ме залюля лекичко в студения полумрак, докато аз го бях сграбчила здраво и хлипах с цялата истерия, която си бях обещала никога да не показвам пред него.

— Как си? — промълвих най-сетне, сгушена на гърдите му.

— Само насинен.

— Лъжец! — Взех ръката му в своята, целунах двата бинтовани пръста, прокарах ръка над лилавите натъртвания, които покриваха ръцете и раменете му, почувствах как потръпна, когато докоснах тялото му там, където ребрата му бяха счупени. — Какво ще прави сега Галий?

— Ще ме хвърли обратно в боя. За да докаже, че не съм си загубил твърдостта.

— Но ти си загубил твърдостта си! Аз съм виновна! Аз те размеквам!

— Шшшт!

— Игри! — казах аз, като почувствах, че истеричната нотка се надига отново в мен. — Игри и игри и още игри — безконечни игри… — Гласът ми ме издаваше.

Той ме целува дълго и с отчаяние, а аз се наведох към него в мрака, изпитвах безнадеждна обич към всичко у него — към линията на косата му, към якия му врат, към ръцете му…

— Ти загуби днес… — прошепнах. — Ще загубиш пак, независимо колко си добър…

— Престани, Теа!

Дрезгав вик се изтръгна от гърлото ми:

— Ще те загубя, а ти ми казваш да ПРЕСТАНА?!

— Не! — Той ме сграбчи здраво и придърпа главата ми към рамото си. — Аз ще живея! Ще получа рудиус!

— Императорът не е давал рудиус от години…

— На мен ще даде! Ще направя такъв двубой, че очите му ще изскочат! Тогава ще си тръгнем, ще се махнем от тук!…

— Аз съм робиня. Не мога да дойда с теб!

— Ще те купя! — Гласът му беше като тихо ромолене за слуха ми. — Наградите ми са достатъчни, за да те купя три пъти. Тогава, когато се измъкна от арената…

— Никога няма да се измъкнеш… Ще загинеш там…

— Няма! — Той вплете пръстите си в косата ми. — Теа, обещавам! Ще живея и ще се измъкнем от Рим! Ще си намерим някоя планина в Бригантия…

Колко ли дълго ми говори той, докато ми разказваше за къщата, която щяхме да си построим, за децата, които щяхме да отгледаме, за прохладния сладък въздух, който щяхме да дишаме през следващите петдесет години? Не знам. Никога преди не беше говорил толкова дълго и в грубия му дрезгав глас за първи път долових далечната мелодичност на родния му език. И аз исках всичко това: зелените планини, половин дузина здрави червенокоси деца, сладкия въздух на Бригантия, който жителите на Рим не са и помирисвали. И исках Ариус. Ариус — стар, с посивяла коса и без нови белези.

— Прегърни ме — казах аз, ръцете му се обвиха около кръста ми и телата ни се споиха до зазоряване.

 

 

— Не се мотай, Теа! Имаме хиляда неща за вършене! — Лепида потупа отстрани носилката и рязко се обърна към носачите. — Римския форум!

Носачите й, шестима добре подбрани руси гали, повдигнаха носилката на рамене и се сляха със сутрешната тълпа. Тръгнах след тях и влязох в ритъма на крачките им, като си тананиках тихичко. Зимният вятър беше режещ и студен и виковете на продавачите се разнасяха с лекота във въздуха от улица в улица. Сега, когато Лепида беше на безопасно разстояние пред мен, си позволих да дам воля на усмивката, която прикривах цяла сутрин.

Той ще ме купи! Ще бъда свободна! Най-скорошният от белезите на китката ми беше избледнял до белезникаво розова линия, а аз бях щастлива! Дори не осъзнавах, че си пея, докато Лепида не подаде глава от носилката и не ми се сопна:

— Спри това тананикане, Теа! — Тя потупа носилката отстрани и момчетата я свалиха на земята, Лепида отметна назад смарагдово зелената си пбла, сините й очи търсеха някого сред тълпата. — Къде ли е?

— Среща ли имате с някого, господарке?

Хубав млад едил^[1] или зашеметяващ трибун може би?

Да, тя щеше да се срещне с един мъж, насред Форума, посред бял ден, въпреки предстоящия й брак с Маркус едва след няколко седмици…

Изпрати ме да й купя малка торбичка с подсладени плодове от един продавач пред Храма на Юпитер и аз се чудех щастливо дали в момента Ариус не убеждава Галий да ме купи. Галий щеше да мърмори и да се оплаква, разбира се, но той искаше боецът му звезда да бъде доволен…

Господарката ми беше потънала в оживен разговор — с мъж, разбира се. Не беше хубав едил, нито зашеметяващ трибун, а просто мъж на средна възраст, с плешива глава и с тога от груба материя. Явно говореха по работа, не за удоволствие. Изтрих усмивката от лицето си за по-късно и направих лек поклон, докато й подавах подсладените плодове.

Изумлението ми, когато плешивият мъж се протегна и ме сграбчи за бедрото, беше пълно…

— Тази ли? — попита той Лепида с дрезгав глас на езика на хората от простолюдието. — Не е красавица…

— Може и да не е, но има хубав здрав гръб. Това не е ли по-важно за вашата сфера на работа?

Очите ми се стрелнаха към Лепида.

— Господарке?!

Тя си взе от плодовете, докато все още говореше на плешивия мъж:

— Тя е и грамотна, да знаете. Говори гръцки и латински.

— Не очаквайте да ви платя допълнително за това, домина. Буквите не служат за нищо на една курва. На колко е години?

— Не петнайсет. Но има опит, уверявам ви.

— Не! — думите се изплъзнаха от устата ми в пристъп на безумие. — Господарке, аз ви служих добре! Каквото и да съм направила, никога няма да се повтори, обещавам! Какво съм направила?

Студеният глас на Лепида ме прекъсна.

— Когато не можеше да си намира клиенти, обслужваше гладиаторите безплатно. Разбирате защо трябва да се отърва от нея.

— Може би — рече мъжът и ми хвърли проницателен поглед. — Но вие не я притежавате, домина. Тя принадлежи на баща ви и той трябва да я продаде, не вие.

— Баща ми никога не се бърка в моите дела. А пък и ще ви я дам на много добра цена. Да речем — за две хиляди сестерции.

— Дадено. — Той сложи една кесия в лепкавата длан на господарката ми.

Обърнах се и побягнах. Право в ръцете на един от носачите на Лепида, който ме хвана за раменете с яките си ръце и ме повали на земята.

— Не! Не, не, не!…

— Внимавайте с нея! — Лепида метна настрани кесията, която бе получила срещу живота ми. — Тя е коварна! И половин възможност да има, ще се изплъзне от каишката!

— О, аз се справям с тези момичета от години! — Една разперена длан ме шамароса по лицето. — Кротко, момиче, или ще накарам да те бичуват! Ясно ли е?

Ариус! Ариус, къде си?

Едва на няколко пресечки разстояние, в стаята си на улица „Марс“. Замечтан за нашите планини.

— Няма да я продавате тук в града, нали? — чух отново гласа на Лепида. Звучеше неясен заради кръвта, която нахлу в ушите ми. — Няма да търпя да ме излага тук, в Рим.

Не. Не. Той ще дойде, Ариус ще дойде и ще ги избие всичките — той ми обеща…

— Моят район е надолу, на юг. Остия, Брундизиум, пристанищните градове. В бордеите в близост до морето се плаща добре за римски курви.

— Добре — за пръв път Лепида обърна погледа си към мен. — Е, Теа, предупредих те, че няма да се примиря с това! Да бягаш от къщата, за да се мъкнеш с гладиатори…

— Накарали сте да ме проследят?! — попитах пресипнало.

— Малко е вероятно да направя подобно нещо. Само надникнах през прозореца си днес на зазоряване да видя дали се връщаш от тайнствените си среднощни разходки. И ти се появи! Какво страстно сбогуване… Аз вече подозирах нещо, разбира се. Особено след очарователното ти изпълнение на игрите. Когато видях всичките онези твои вълшебни талисмани… Не особено умно, мила моя…

Галът, който ме държеше за раменете, вдигна едната си ръка, за да се почеше по бузата. След като освободих едното си рамо, аз замахнах с все сила и ударих на бившата си господарка силен шамар през лицето. Един удар, преди ръката на плешивия мъж да се протегне, за да ме сграбчи за косата и да издърпа главата ми назад, толкова силно, че от очите ми потекоха сълзи.

— Не споменахте, че е и зла — рече той.

— Няма значение! — Лепида се качи в носилката си, отпечатъкът от ръката ми гореше аленочервен върху бузата й. Видях я как извади малкото си златно огледало и хладнокръвно разгледа лицето си. — Тя вече е ваша грижа!

Копринените завеси се спуснаха и я скриха от погледа ми.

— Стани, момиче! — плешивият мъж се намръщи. — Разбираш ли ме?

Остия. Брундизиум. Пристанищни градове, бордеи до морето, некъпани мъже… Едва преди шест часа лежах в обятията на Ариус и си представях как никога нищо вече няма да може да ме измъчва…

Направих друг отчаян опит да се втурна към улица „Марс“, но бях повалена на земята. Поех си дъх, за да се примоля, но налапах цяла шепа прах. Обути със сандали крака стъпваха около мен по улицата: група трибуни, които се наслаждаваха на сцената със звучен смях, матрони, които прибираха полите си, роби, които бързо поглеждаха настрани, за да не се заразят от лошия ми късмет…

Новият ми собственик ме прегледа щателно.

— По добре й сложете вериги! — нареди той на едрия роб, застанал зад гърба му.

Те заключиха веригите около покритите ми с белези китки. Извъртях лицето си и започнах да вия като умиращо животно, простряно на земята.

 

 

— Да я купим ли? — Галий направи пауза и вдигна перото си от счетоводните бележки. — Скъпо момче, не е необходимо да я купуваш. Ти получаваш каквото искаш и без да я купуваш, нали? За какво да си купуваш крава, когато…

— Парите от наградите ми са достатъчни, за да я купят повече от три пъти.

— Парите от наградите ти? Скъпо момче, кой се занимава с ръководството тук? Кой се занимава с организацията, планирането, проучването?…

— А кой се занимава с умирането?

— Но не си мъртъв, нали? — Галий потупа начервените си бузи с меките си пръсти. — Ами напоследък се държиш доста добре. Предполагам, че заслужаваш награда. Спечели двубоя следващата седмица и ще видим какво можем да направим.

— Дадено!

Ариус чакаше до портата на градината тази вечер, но Теа не дойде. Е, тя невинаги успяваше да се измъкне от онази невестулка — господарката й. Леглото му се стори много празно без нея. Липсваше му топлината на тялото й, сгушено в неговото, пръстите й, преплетени в неговите, косата й, разпиляна върху рамото му. Той се усмихна и това вече не му се струваше неестествено.

Следващия следобед той се упражняваше с треньора, а после седна да наблюдава как новобранците замахват и мушкат, застанали един срещу друг.

— Не си отлепяй ходилата от земята — извика той към едно момче с тризъбец от Ориента. — Ето, нека ти покажа… — и в следващия момент вече ги обучаваше, както бяха правили братята му с него. Както щеше да обучава и синовете си някой ден, неговите и на Теа…

— Варварино — извика от сянката на двора с пронизителен глас едно от хубавите момчета роби на Галий. — Твоето момиче е тук.

Ариус с тъп звук заби върха на тренировъчния меч в пясъка и тръгна с неравна походка по коридора. Отвори със замах вратата на малката си килия и се ухили, когато я видя да стои до тесния процеп на прозореца с качулката, все още захлупена върху лицето й.

— Теа, ти…

Той се спря.

— Много съжалявам — каза Лепида Полиа, като се обърна и свали качулката от високо вдигнатата си черна коса. — Теа не можа да дойде.

Той отстъпи назад инстинктивно, сякаш на пътя му се беше изпречила отровна змия.

— Така ли се отнасяш към старите приятели? — Лепида грациозно свали наметалото си, разкривайки нефритенозелена туника и наниз от перли около шията си. — Някога бяхме толкова добри приятели, Ариус. Спомням си едно конкретно пиршество в къщата на баща ми, когато ти се държа много приятелски…

— Къде е Теа? — думите й дращеха слуха му.

— Защо ти е, няма я… — Лепида кацна на крайчеца на леглото му и проточи врат като любопитна птица. — Съвсем я няма, скъпи мой Ариус.

Нещо студено се разви от спиралата в дъното на стомаха му.

— Какво искаш да кажеш?

— Баща ми я продаде. Търговецът на роби я изведе от града. А, да, мисля, че беше вчера сутринта.

Търговец на роби!

— Къде я заведе?

— Е, защо очакваш да знам това? — рече тя, докато разглеждаше боядисаните си в златисто нокти. — Какво ме интересува някаква си робиня?!

Стаята се завъртя и побеля. Същият ефект, помисли си бегло той, както когато те ударят по главата с шипа на щита.

— … знам, че беше привързан към нея, разбира се — продължаваше да бъбри Лепида, — но тя не струва. Наистина. Пускаше се на всички мъже в къщата.

Теа. Теа с полузатворени очи, докато пееше, Теа, която се смееше нощем, Теа, която го целуваше в мрачното преддверие и го учеше да бъде нежен. Теа…

— … наистина бях доста разочарована, когато предпочете нея пред мен, нали разбираш — една мека малка ръка докосна рамото му и започна да го гали лекичко. — Но мисля, че мога да бъда убедена да забравя за това. В настроение ли си да ме убедиш, Ариус?

Теа. Теа. Теа.

Той се протегна и постави дланта си върху лицето на Лепида. Сините й очи заискриха и тя извърна глава, за да впие игриво зъбите си в палеца му.

— Ти — проклета кучко!

Той вкара ръката си в косата й и я блъсна в стената.

Тя залитна, отскочи от удара и преди да успее да вдигне и пръст, той беше грабнал ножа от масата и я беше проснал на леглото.

— Къде е Теа? — върхът на ножа опираше в меката бяла шия. — Къде е?

Лепида пое въздух, за да изпищи, а той покри устата й с твърда ръка. Остри малки зъби се забиха в дланта му, вече не игриво, но демонът ревеше в кръвта му и той не почувства нищо.

— Ще те нарежа като печено месо — прошепна. — Къде е?

Лепида се мяташе безпомощно под тежестта му и се опитваше да изсъска някакви заплахи под ръката му.

Той прокара ножа през високо вдигнатата й на кок коса. Издърпа една прерязана черна къдрица и я размаха пред очите й.

— Ще те обръсна, ще те оставя плешива, като прокажена. Къде е тя?

Сините очи изливаха отрова върху ръката му.

Той отряза още една шепа от косата й.

— Къде е тя?

— В публичен дом, ето къде! — изсъска Лепида, когато той дръпна ръката си. — В някой публичен дом, в който и да е публичен дом в империята, където диваците плащат за курви.

Още един сноп копринена черна коса се свлече на пода.

— Къде?

— Мислиш ли, че знам? Мислиш ли, че ме интересува? Тя е на левги разстояние, ето къде е — обслужва всички животни в Остия или Брундизиум и ти никога вече няма да я видиш!

Още една бяла експлозия се взриви пред очите му, а Лепида Полиа надаваше крясък след крясък, докато той кълцаше косата й на кичури. Огърлицата й се скъса, перли падаха като дъжд с меко почукване върху обърнатия му на пода щит. Бяха нужни петима от главорезите на Галий, за да откъснат ръцете му от шията й.

— Драга Лепида! — пърхаше развълнувано Галий около нея. — Най-искрените ми извинения! Ще бъде най-жестоко наказан…

Тя го отпрати. Сега изглежда отвратително, помисли си Ариус с блуждаещ поглед, лицето й е на червени петна от ярост, а косата — остригана на три пръста от кожата. Той видя как устата й се отваря, за да изплюе жлъчта й, но нищо не достигаше до ушите му. Дори когато я изведоха през вратата, все още бълваща обещания за мъст, и после, когато Галий го заплашваше — не чу дори и дума.

 

 

Би се срещу трима мароканци в Колизеума следващия месец. Беше битка, която никой никога нямаше да може да забрави. Той заби меча си през ухото на единия, пръсна черепа на втория с шипа на щита си, а когато третият пусна меча си и вдигна ръка, за да моли за милост, той сви пръстите си като куки и изтръгна гръкляна му с голи ръце.

Тълпата го понесе на рамене по улиците същата вечер, разбиваха прозорци, разбиваха кани, разбиваха глави, а той мачкаше всичко пред себе си и ръмжеше, и пиеше. Надигна цяла бъчва с вино над главата си, за да пие, счупи челюстта на един пияница, защото го беше настъпил, а когато една проститутка обви ръцете си около врата му и го целуна, той я целуна в отговор, докато не й пусна кръв. Зимната зора се показа студена и стоманеносива още преди Ариус да успее да се замъкне, олюлявайки се, до улица „Марс“. Остра болка, като шип, пронизваше слепоочието му, туниката му беше цялата в петна от нечия кръв.

— Значи се върна — каза студено Галий. — Трябва да наредя да те убият с удар по главата, като бясно куче!

Ариус се поклащаше безразличен.

— Но можем да се смятаме за благословени, скъпо момче, по две причини. Първо, Лепида Полиа в края на краищата е решила да не казва на баща си за твоето безобразно поведение. Иначе неговите пазачи отдавна щяха да почукат на вратата ни, за да поискат кръвта ти. И второ, един испански сановник ни изпрати това, като награда за великолепния двубой. — Той вдигна една тежка кесия. — Грижи се кесиите да продължават да пристигат, гладиаторе, и аз ще се грижа за теб. Чуваш ли ме, момче?

Някакво животинско ръмжене и тракане на зъби заглуши гласа му.

— Кучета — каза Ариус, като махна с ръка. — Убиват нещо.

— Още не съм свършил с теб. Върни се веднага!

Ариус пресече улицата с олюляващи се стъпки и си проправи път сред боричкащата се маса от кучета. Ръмженето премина в скимтене, когато той ги изрита от пътя си, и те се разбягаха, зъбейки се. Всички, освен онова, което другите бяха нападнали: копринено сиво женско кутре, покрито с белези от ухапвания, единият му крак беше съвсем обезобразен. Той застана на едно коляно и вдигна камък от паважа, за да разбие черепа му.

Но палето имаше огромни очи, които гледаха право в неговите. Тъмни, отчаяни очи.

Той пусна камъка и го гушна внимателно, за да не докосне осакатения му крак.

— Без паразити в моите казарми! — Галий дръпна настрани загърнатата му туника, докато Ариус профучаваше край него. — Вероятно е болно…

Ариус затръшна вратата си пред тези думи на недоволство. Сложи кучето на леглото и се вгледа за миг в него.

— До утре ще си мъртво.

Той се изненада, когато кучето започна лекичко да дъвче протегнатия му пръст. Безполезно малко нещо. Би било по-милостиво да му извие врата. Той взе някакви остатъци от кухнята и му даде да яде.

— Теа — каза той и гласът му прозвуча гръмко в тихата стая. — Така ли да те кръстя?

Кучката се стресна от звука на гласа му, тънката копринена кожа потръпваше от студа в стаята.

— Не. Твърде си уплашена, за да си Теа. Тя не се страхуваше. От нищо.

Освен в нощта, когато за пръв път беше загубил битка, когато беше нахълтала в казармените помещения, с очи като горящи дупки насред лицето й, и започна да хлипа в обятията му, повтаряйки, че няма да понесе да го изгуби…

— Без име. Не заслужаваш име — ще си мъртва до сутринта…

Безименното куче започна да дъвче ъгълчето на възглавницата му, когато Ариус зарови лицето си в завивките и заплака.

Теа

Прободох китката си с един решителен удар на ножа и наблюдавах как кръвта закапа от вената ми. Вече нямаше син съд, просто обикновена медна купа, но китките ми бяха нашарени с пресни белези от ножа и аз прекарвах дните си като в сън със старите, добре познати облаци, които замъгляваха очите ми.

— Теа! — дрезгавият глас на господаря ми. — Теа, слез долу!

Аз завързах китката си с безразличие и се изправих, затегнах тъмната роба и сложих шафраненожълтата перука, които ме отличаваха като обикновена проститутка. Вече ги носех от два месеца. Миришех на стотици немити мъже: моряци, каторжници, собственици на таверни. В Брундизиум, на двеста левги от Рим — тук се срещаха всякакви типове.

— Теа!

Олюлявах се, докато слизах по разнебитените стълби, но не беше заради кръвопускането. Напоследък пусках само по капка. Исках да разрежа китката си до костта, но не го правех. Имаше нещо малко и неконтролируемо, което риташе в корема ми, заченато през онези откраднати часове в студената килия, които някога бяха моят Едем! Детето на Ариус. Това ме ужасяваше, но когато забивах ножа в китката си или си варях от билките, които щяха да решат въпроса с обилна струя кръв, ръката ми спираше. Да създам дете на този свят? Казвах си аз яростно. Момиче, за да стане курва като майка си? Момче, за да загине на арената като баща си?

Но не можех да го убия. Дори и да исках, не мислех, че ще умре.

Никое дете на Ариус не би се уплашило от малко кръв.