Кейт Куин
Господарката на Рим (3)

Глава първа

Април, 82 година след Христа

Седем месеца по-късно

Атмосферата в школата за гладиатори на улица „Марс“ беше ведра, празнична и мъжествена, когато уморените бойци минаха вкупом през портите. Двайсет мъже бяха излезли, за да участват в главната битка в игрите в чест на Церера, и четиринайсет от тях се бяха върнали живи. Достатъчно добър резултат, че да накара победителите да крачат наперено, докато минаваха в редица през тесния, осветен от факла коридор, като захвърляха доспехите си в кошовете.

— … промуших оня грък право в стомаха! Най-красивото произведение, което някога съм…

— … видя ли как галът наръга в гърба оня кучи син, Лариций? Вече няма да ни гледа високомерно над дългия си нос…

— … лош късмет за Тезей. Видях как се хлъзна по пясъка…

Ариус метна шлема си с пера в коша и напълно пренебрегна роба, който ентусиазирано му честити победата. Оръжията вече бяха събрани, разбира се — грабваха ги от ръцете им в момента, в който боят приключеше.

— Първи двубой? — Един бъбрив тракиец метна шлема си в коша върху този на Ариус. — За мен също. Не е зле, а?

Ариус се наведе да отвърже защитните брони на краката си.

— Добра работа свърши с Африканеца днес. На мен ми се падна един от ония мършави гърци от изтока; беше доста лесно. Хей, може би следващия път ще ми се падне Белерофон и тогава наистина ще изкарам цяло състояние.

Ариус развърза предпазната броня от ръката, с която държеше меча, и я пусна в коша. Другите бойци вече се тълпяха в дългата зала, където им раздаваха храна и говореха разпалено, докато сядаха покрай дървените маси и се протягаха за каните с вино.

Май си от мълчаливите, а? — побутна го с лакът тракиецът. — Е, от къде си? Аз дойдох от Гърция миналата година.

— Млъквай — каза Ариус на своя груб латински.

— Какво?

Като блъсна тракиеца с рамо, докато минаваше покрай него, Ариус влезе в залата, подмина дървените маси и платата с хляб и месо. Наведе се и грабна първата кана с вино, която видя, после излезе по едно друго зле осветено коридорче.

— Не му обръщай внимание — чу как изръмжава гласът на друг боец към тракиеца. — Той е раздразнителен кучи син.

Стаята на Ариус в гладиаторските казарми представляваше тясна гола килия. Каменни стени, сламена рогозка, капеща лоена свещ. Той седна свит на пода, като намести гърба си върху стената и преполови каната с няколко последователни глътки. Евтиното грозде остави кисел вкус в устата му. Нямаше значение. Римските вина хващаха бързо, а всичко, което искаше, беше да е бързо.

— Чук–чук! — зачурулика един глас на вратата. — Надявам се, че още не си заспал, мило момче.

— Разкарай се, Галий.

— Тц–тц. Така ли се отнасяш към своя ланист? Твоя господар? Да не говорим, че и твой приятел?

Галий се намъкна вътре, едър и червендалест, в своята безупречна тога, със злато, блестящо на всеки от пръстите му, с масло от магнолия, лъщящо върху всеки накъдрен кичур, а едно малко, нагиздено с коприна момче роб стоеше до него. Собственикът на школата за гладиатори на улица „Марс“.

Ариус изпсува под носа си. Галий се изсмя.

— Не, не, не за това съм дошъл. Дойдох да те поздравя. Такъв великолепен дебют. Когато така чисто отсече главата на Африканеца, че тя отхвръкна във въздуха… Толкова драматично! Бях малко изненадан, разбира се. Такава всеотдайност, такава свирепост от някой, който час по-рано се кълнеше, че изобщо няма да се бие…

Ариус сръбна още една голяма глътка вино.

— Ех, колко е хубаво човек да се окаже прав. Първия път като те видях, знаех, че имаш потенциал. Малко си старичък за арената, разбира се, на колко си години, между другото? Двайсет и пет, трийсет? Не си младеж, но в теб определено има нещо.

Галий лениво размаха сребърния си медальон.

Ариус го погледна.

— Ще имаш още срещи в следващите игри, разбира се. Нещо малко по-голямо и по-грандиозно, ако мога да убедя Квинт Полий. Самостоятелна среща, вероятно. И този път — Галий хвърли към него режещ като стъкло поглед — няма да се налага да се тревожа дали ще участваш, нали?

Ариус остави каната с вино до стената.

— Какво е „рудиус“?

Въпросът изненада Галий.

— Рудиус ли? — примигна той. — Скъпо момче, откъде изобщо си го чул?

Ариус вдигна рамене. Те всички бяха стояли и чакали в мрака под Колизеума, преди да дойде техният ред, нервни и възбудени, с ръце на оръжията си. „Пожелавам ви да има рудиус за всички нас“, беше измърморил един от другите мъже. Мъж, който загина почти веднага под тризъбеца, затова Ариус не можа да го попита какво значи.

— Рудиусът е един мит — каза Галий вяло. — Дървен меч, даван от императора на някой гладиатор, като знак за свободата му. Предполагам, че се е случвало веднъж или два пъти с някои, които са блеснали като звезди на арената, но това едва ли се отнася за теб, нали? Една схватка, и то дори не солова — дълъг път имаш да изминеш, преди да можеш да се наречеш преуспял, камо ли звезда.

Ариус сви рамене.

— Та така, скъпо момче…

Галий се протегна и погали ръката на Ариус. Пълните му пръсти се впиха силно в плътта му, а черните му, като зърна пипер, очи го пронизаха с живо любопитство.

Ариус се протегна, взе лоената свещ, която стоеше до него, и спокойно изля струйка горещ восък върху меката ръка с маникюр.

Галий рязко отдръпна опарените си пръсти.

— Наистина трябва да направим нещо за обноските ти — въздъхна той. — Лека нощ в такъв случай, скъпо момче.

Веднага щом вратата се затръшна, Ариус надигна каната и я пресуши до последната капка. Остави съда да падне и облегна главата си на каменната стена. Стаята още не се въртеше. Виното не беше достатъчно. Затвори очи.

Не беше имал намерение да се бие. Възнамеряваше да направи точно това, което беше казал на Галий, докато стоеше в мрачния коридор под арената и слушаше воя на тълпата, писъците на ранените мъже и скимтенето на умиращите животни. Но пъхнаха меч в ръцете му и той излезе заедно с другите сред кипящата групова битка, чиято цел беше да изостри апетита на тълпата за индивидуалните схватки, и тогава видя Африканеца, срещу когото трябваше да се сражава… и черният демон в главата му се разви от своята спирала и зарева възторжено по правия и лесен път на убийството.

После изведнъж се оказа застанал примигващ срещу слънчевата светлина, с лице, опръскано с кръвта на друг мъж, и върху него се изливаха овации, като пчелни рояци. Само от мисълта за овациите го обля ледена пот. Арената. Адската арена. Тя всеки път опропастяваше късмета му. Дори и това, че беше заклал стражите, не беше достатъчно, за да спечели смъртта си.

След онзи зверски побой отпреди седем месеца се беше събудил в легло. В меко легло; Галий не прахосваше удобства за полумъртви роби. Докато болезнено се връщаше в съзнание, за пръв път чу гласа на Галий: висок, равен, излизащ от воняща на канавка уста.

— Чуваш ли ме, момче? Кимни, ако разбираш. Добре. Как се казваш?

Той дрезгаво изграка името си.

Галий се разкиска.

— О, абсурдно е. Британец си, нали? Вие, варварите, винаги имате невъзможни имена. Определено не става. Ще те наричаме Ариус. Малко като Арес, бога на войната. Прави впечатление, нали, може да ни е от полза. И така. Купих те и платих доста солена цена като за полумъртъв размирник. Да, знам точно защо си бил осъден на екзекуция на арената. Бил си сред някаква сган, окован във вериги и си работел на Колизеума. Докато не си удушил пазача със собствения му камшик. Много глупаво, скъпо момче. На какво изобщо си се надявал? — Галий щракна с пръст на малкото си момче роб, за да доближи подноса със захаросани плодове. — Ами, тогава, докато ядеш, като начало можеш да ми кажеш как стигна дотам — да работиш на Колизеума.

— Солните мини — промълви Ариус с усилие през подпухналите си устни. — В Триновантия^[1]. После в Галия.

— О, богове. И колко време работи в тези помийни ями?

Ариус сви рамене.

— Да влачиш блокове каменна сол нагоре-надолу по планините в продължение на години; о, да, това определено прави мъжете яки. — После зададе последния си въпрос: — Но така или иначе, човек не се научава да върти меча в мините. Ти къде се научи, а?

Ариус обърна лице към стената.

— Е, добре. Време е да ме чуеш. От сега нататък ще се биеш за мен, когато и където кажа. Аз съм твоят ланист. Знаеш ли какво е това? Не? Допускам, че латинският ти е малко примитивен. Всичко, свързано с теб, е примитивно, нали? Ланистът е треньор, скъпо момче, на гладиатори. Ти ще станеш гладиатор. Ще имаш хубав живот, както се казва — жени, богатства, слава. Сега ще положиш клетва и ще започнеш с тренировките веднага щом тези кости зараснат. Повтаряй след мен: „Аз приемем да бъда горен с огън, да бъда оковаван във вериги, да бъда налаган с колове и да умра от меч.“ Това е гладиаторската клетва, скъпо момче.

Ариус грубо му отвърна какво да направи с клетвата си и отново изпадна в несвяст.

Изминаха дни, преди да успее да стане от леглото, седмици, преди костите му да заздравеят, и почти пет месеца, преди тренировките в гладиаторския двор да приключат. Другите бойци бяха дребни престъпници или объркани роби, подбрани сред най-долнопробните на пазара: евтина некачествена пасмина. Ариус с безразличие се сля с ежедневието в школата: поредният главорез, носещ грубата татуировка на Галий с два кръстосани меча. Той не разбираше как получаването на дървен меч от императора можеше да те направи свободен, но покритите с воала на утринната мъгла родни планини се появиха пред очите му невъзможно свежи, зелени и прекрасни.

Дървен меч. Той използваше дървени мечове всеки ден на тренировките. Все ги чупеше, защото удряше прекалено силно. Поличба? Сети се за друидите, облечени в бели роби, от детството си и те изплуваха смътно в съзнанието му — вдишват имел и прах от стари кости и отгатват божията воля по всяко падащо листо. Те биха го нарекли лоша поличба — да счупиш дървен меч. Но той не беше имал много добри поличби през живота си.

Пропъди мисълта за дома. Школата на улица „Марс“ не беше лоша. Нямаше жени и богатства, както му бе обещал Галий, но поне го нямаше безпощадното слънце, нямаше ги веригите, разяждащи плътта на глезените му, нямаше го неспокойния сън по голите планински склонове. Тук имаше завивка, хляб през деня и вино, за да удавя нощите, и бърза внезапна смърт. По-добро е от мините. Нищо не можеше да е по-зле от мините.

Овациите на почитателите на игрите се мержелееха тревожно в мислите му.

Теа

От момента, в който зърнах сенатор Маркус Вибий Август Норбан, закопнях да го пооправя малко: да го подстрижа подходящо, да изчистя мастилените петна от пръстите му, да нахокам робите му, че се отнасят толкова небрежно към тогата му. Беше разведен вече повече от десет години, а робите винаги се възползват, когато в къщата няма господарка. Залагам пет медни монети, че Маркус Норбан, който е бил консул четири пъти и е роден внук на Божествения Император Август, налива сам виното си и сам подрежда книгите си, също като всеки обикновен вдовец плебей.

— Името ти, момиче? — запита, когато му предложих поднос с малки сладки марципанови пастички.

— Теа, господарю.

— Гръцко име… — очите му бяха хлътнали; погледът — добронамерен, проницателен, сдържан. — Но мисля, че не си гъркиня. Произнасяш гласните твърде проточено, а и формата на очите ти е друга. От Антиохия си, може би, но по-скоро бих предположил — еврейка.

Усмихнах се в знак на съгласие, отстъпих назад и започнах да го разглеждам тайничко. Едното му рамо беше изгърбено, това нарушаваше равновесието му и го караше да куца, но почти не се забелязваше, когато не беше изправен. Седнал, той имаше хубава фигура на мъж с благороден профил на патриций и с гъста сива коса.

Горкият Маркус Норбан. Съпругата ти жив ще те изяде.

— Сенаторе! — Лепида влезе с танцуваща походка, свежа и очарователна в розовата си коприна с накити от корали около шията и китките. На петнайсет, колкото мен; по-хубава и по-самоуверена от всякога. — Подранил си. Изгаряш от нетърпение да видиш игрите ли?

— Представлението винаги предизвиква известен интерес — той се изправи и целуна ръката й. — Въпреки че обикновено предпочитам библиотеката си.

— Е, трябва да промениш мнението си. Защото аз съм доста запалена по игрите.

— Дъщеря на баща си, разбирам…

Маркус учтиво кимна на Полий. Бащата на Лепида с едва доловимо презрение плъзна поглед по ненакъдрената коса на Маркус, небрежно надиплената му тога и закърпената каишка на единия сандал. Той самият беше безупречен: със снежнобял лен със съвършени остри плисета и с парфюм, достатъчно тежък, че да гъделичка ноздрите. И все пак никой не би могъл да го сбърка с патриций. Нито пък Маркус Норбан с какъвто и да е друг.

— Значи наистина познаваш племенницата на императора? — попита Лепида годеника си, когато излязоха от къщата на Полий и потеглиха под априлското слънце. Сините й очи се разшириха от възхищение. — Юлия?

— Да, още от дете — усмихна се Маркус. — Тя и полусестра й си играеха със сина ми, когато бяха съвсем малки. Не са се срещали оттогава — Паулиний сега е с преторианците, — но аз все още известявам Юлия от време на време. Тя е много унила, откакто баща й почина.

Сватбената утрин на Юлия и братовчед й Гай Тит Флавий се пропука ведра и синя, докато ние отивахме да видим как двамата ще свържат ръцете си в брак на обществения олтар. Отивахме пеша, тъй като носилките нямаше да успеят да преминат през тълпата. Тласкаха ме във всички посоки — блъскащи се чираци, напористи икономи, просяци, опитващи се да плъзнат ръце за кесията ми. Един пекар с поръсена с брашно престилка тежко стъпи върху крака ми и аз залитнах.

Маркус Норбан ме хвана за ръката с изненадваща сръчност и ме изправи на крака, преди да падна.

— Внимавай, момиче!

— Благодаря, господарю!

Малко огорчена, аз поизостанах. Той наистина беше твърде мил за съпруг на Лепида. А аз всеотдайно се бях молила да й се падне някое чудовище.

— О, вижте! — като пусна ръката на Маркус, Лепида си проправи път сред тълпата с лакти. — Вижте, ето ги!

Надзърнах над рамото на Полий. Олтарът на Юнона, богинята на брака. А високият румен млад мъж до жреца трябва да е младоженецът. Той беше в добро настроение, закачаше се и се шегуваше с прислугата си.

— Хубав е — съобщи Лепида, — макар и дебел. Не мислиш ли?

Маркус изглеждаше развеселен.

— Семейство Флавий имаме склонност към напълняване — каза меко той. — Семейна черта.

— О! Е, той не е наистина дебел, нали? Просто е внушителен.

Тръбенето на императорските фанфари проряза слуха ни с бронзовия си звук. Слуги в празнични премени започнаха да се точат покрай нас. Преторианската гвардия се строи отстрани на пътя със своите церемониални доспехи и червени пера и очерта пътя на младоженката.

— Това ли е Юлия? — проточи шия Лепида.

Аз разглеждах императорската племенница с любопитство — онази, която уж искала да стане девица весталка. Беше много дребна, косата й — сламено безцветна, фигурата й — стройна и детинска в бялата роба. Пламтящият младоженски воал изсмукваше всичкия цвят от лицето й. Бледите й устни се усмихваха, но усмивката й не изглеждаше истинска, ами като за сватба.

— Няма подходящия тен, за да носи червено — каза господарката ми твърде тихо, за да я чуе годеникът й. — Кожата й е като неузряло сирене. Аз ще изглеждам много по-добре на моята сватба.

Младоженците сплетоха ръцете си в знак на съюз и произнесоха ритуалните думи: „Quando tu Gaius, ego Gaia“. Размениха си късчета от ритуалния сладкиш, пръстените. Брачните договори бяха подписани. Жрецът напевно произнесе молитвата, а мучащият бял бик проля кръвта си по мраморните стъпала като жертвоприношение за Юнона. Обикновено императорските сватби се провеждаха в по-интимен кръг, но император Домициан беше любител на публичната помпозност. А и зрителите — също.

— Тя трябва да се усмихва — критикуваше Лепида. — Никой не иска да вижда младоженка, която изглежда като труп на собствената си сватба.

Преди процесията младоженецът трябваше да изтръгне девойката от обятията на майка й, като символ на кражба. Майката на Юлия беше покойница; чичото я заместваше. Юлия спусна червения воал върху белезникавата си коса и кротко се остави в ръцете му. Докато женихът с двете си ръце се опитваше да я издърпа, погледът ми се вдигна към императора.

Беше висок мъж, енергичен и с добро телосложение, малко над два пъти по-възрастен от мен. Той отразяваше слънцето с избродираното си със злато пурпурно наметало и златна диадема. Едри флавиевски плещи, които щяха да затлъстеят, когато остарее. Румени бузи и широки, добронамерени черти.

Очите ми се преместиха обратно върху племенницата му, сгушена в прегръдките на новия си съпруг. Стана ми жал за нея. Робиня да съжалява императорска роднина — не знам защо го изпитах. Тогава тя вдигна очи, които за момент се срещнаха с моите, и в мига преди да сваля погледа си към земята, аз видях, че в деня на собствената си сватба — светъл и красив пролетен ден, когато целият свят лежеше в краката й — Юлия Флавия се чувстваше изгубена и ужасена, и сама.

— Е, това беше! — Полий плесна с ръце и аз, стресната, подскочих. — По-добре да вървим към арената. Първото представление е наистина великолепно, уверявам ви. Намерих дузина раирани коне от един африкански търговец; той ги нарича зебри…

По предложение на сенатор Норбан наехме носилка и хванахме прекия път по улица „Марс“. Аз подтичвах зад тях пеша, докато Лепида се притискаше към своя годеник и с внимание следеше всяка негова дума, като го поглеждаше изпод дългите си черни мигли. Паяк, оплитащ муха в паяжина.

Полий продължаваше да си говори за това колко умно било от негова страна да купи двайсет тигъра от Индия, когато се наложи носилката рязко да отбие встрани. Огромна каляска, обкована с желязо и заключена с катинар, блокираше пътя, а до нея — носилка, която държаха шестима златокоси гърци. Докато гледахме, портата с решетки като на затвор се отвори и от там, марширувайки, излязоха група мъже. Броните им проблясваха изпод пурпурните наметала, докато се качваха в каляската, а лицата им под шлемовете оставаха мрачни. Гладиатори на път към Колизеума.

— Бойците на Галий. — Полий дръпна пердето, за да вижда по-добре, но се намръщи. — Третокласни, всичките. И все пак са добра стръв за лъвовете. Както и самият Галий, мен ако питате. В носилката е той.

Дебел мъж с бретон от мазни къдрици, падащи върху челото му, се наведе навън през оранжевите копринени завеси, за да се провикне през портата.

— Бавиш ни, скъпо момче.

През портата на школата на Галий излезе едър мъж с червеникава коса, гал или британец. Той носеше тежки железни брони на краката си, зелена препаска и абсурден шлем със зелени пера. Предпазен наръкавник покриваше ръката му, кожени каиши опасваха незащитените му гърди и покрития с белези гръб. Лицето му беше непроницаемо като гранит — и аз го познах.

Робът. Онзи, който се би в игрите по случай възкачването на императора преди месеци. Спомням си, че дори се просълзих за него, също както се просълзих за лъвовете, когато паднаха на арената с копия, забити в мускулестите им гърди. Бях си помислила, че е мъртъв. Дори и след като императорът го бе помилвал, се наложи да го извлекат навън с куки, както правеха с мъртвите лъвове. Но той не беше мъртъв. Беше се върнал като гладиатор.

— Побързай, Ариус — нетърпеливо извика ланистът от носилката си. — Задръстваме пътя.

Той се подпря на каляската и скочи вътре. Ариус. Значи това беше името му.

За първи път закопнях да гледам игрите.

 

 

Подземните нива на Колизеума бучаха като тръбите на водопровод. Робите се щураха през осветените с факли коридори, някои с камъни за точене на оръжията, други с остри прътове, с които да мушкат животните, за да ги настървят, преди да ги пуснат на арената, някои с големи гребла, за да извличат мъртвите. В далечината се чу рев на лъв или може би на умиращ човек.

— Основната битка е в два — изджавка един разпоредител към Галий вместо поздрав, като оглеждаше гладиаторите. — Дръж ги настрана дотогава. Кой е Британеца? Той е на ред веднага щом тигрите приключат с онези затворници.

Няколко изсъскани думи от Галий и Ариус се озова в тъмен коридор. Пролетната топлина никога не проникваше в недрата на Колизеума; коридорите бяха усойни и студени. От земята се издигаше фин прах, вдигнат от вибрациите, които предизвикваше публиката с ликуването си.

С макара изтеглиха Ариус на горните нива; един роб го отведе до портата и припряно бутна в ръцете му меч и тежък щит.

— Късмет, гладиаторе!

Ариус зачака, като прокарваше пръст нагоре-надолу по острието на меча си. В мрака видя очертанията на дървен меч.

Аплодисментите стихнаха. Той долови неясно гласа на говорителя на игрите.

— А сега… свирепостта на Британия… довели сме ви… Ариус Варварина… в ролята на…

Механизмът за задвижване на тежката врата издрънча и тя започна да се издига. Ослепителна светлина заля коридора.

— АХИЛЕС, НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ВОЙН НА СВЕТА!

Овациите го блъснаха като стена, докато крачеше към светлината. Петдесет хиляди гласа крещяха името му. Неясни очертания на ярки копринени туники и бели тоги, бледи кръгове на лицата и черни кръгове на зейналите усти на фона на поразително синьото небе. Никога през живота си не беше виждал толкова много хора.

Усети се, че гледа втренчено пред себе си, и с трясък свали забралото си. Нямаше нужда да разбира кой беше Ахилес, нито каква роля щеше да играе. Убиването си беше убиване.

Демонът радостно се разви от спиралата си в гърдите му.

Гласът на говорителя прозвуча отново, за да укроти овациите.

— А сега — достойни противници на могъщия герой Ахилес…

Портата в другия край на арената издрънча. Ариус захвърли плаща от раменете си и вдигна меча, като се приведе и зае поза за битка.

— ЦАРИЦАТА НА АМАЗОНКИТЕ И НЕЙНИТЕ МОМИЧЕТА ВОЙНИ!

Острието на Ариус потрепна.

Жени. Пет жени. В покрити с пера златни шлемове и щитове във формата на полумесец, със златни гривни на глезените. С голи гърди, за да може публиката да утоли похотливия си взор. Тънки блестящи саби, вдигнати високо. Устни, стиснати в мрачно изражение.

Яростта на демона се изпари. Остави го студен и треперещ. Върхът на меча му се сведе надолу и докосна пясъка.

Водачката им, покрита с червени пера, нададе остър писък и се спусна към него.

— Ох, проклет да съм… — изръмжа той и вдигна меча си.

Подхвана ги една по една. Първо най-дребната. На не повече от четиринайсет. Тя се опитваше да го прободе повече с отчаяние, отколкото с умение. Уби я бързо. После тъмнокосата с родилен белег на рамото. Той изби сабята от ръката й и извърна очи щом я съсече. Всеки удар траеше векове.

Бавно, изключително забавено, като в сън, той види как водачката им се изправи и извика, опитвайки се да ги събере. Тя знаеше какво прави. Ако бяха нападнали заедно може би щяха да успеят да го повалят. Но те изпаднаха в паника и се разпръснаха. И за най-голяма и бурна радост на тълпата, той се спусна след тях и ги съсече една по една.

Просто се опита да го направи бързо.

Водачката с дръзки алени пера — тя беше последна. Добре се съпротивляваше, задържаше меча му отново и отново с тънкия си щит. Сабята й беше лека като вейка, когато се кръстосваше с неговия меч. Очите й изглеждаха огромни и диви през процепа на забралото.

Той изби сабята от ръката й и притисна шипа на щита си към голите й гърди. Вратът й се изви в агония. Тя се сви на пясъка като пречупена глинена фигурка.

Не беше мъртва. Още не. Просто се давеше в собствената си кръв, с изпотрошения си гръден кош се опитваше да поеме въздух. Той уморено пристъпи напред, за да пререже гърлото й.

„Мите! Мите!“

Викът порази слуха му и той занемял погледна нагоре. Навсякъде по редовете от зрители палците сочеха нагоре за милост. Виковете бяха добронамерени, мнението единодушно: милост за последната амазонка!

Очите му пламнаха. Пот. Той захвърли меча настрани и застана на едно коляно, за да пъхне ръката си под раменете й. Тя кървеше отвсякъде…

Очите й отправиха към него мътен поглед. Олюляващата се ръка се протегна, за да махне забралото му. И тогава гласът й го разтърси до мозъка на костите, когато му проговори на езика, който не беше чувал повече от дванайсет години. Родният му език…

— Моля те… — каза тя с хриплив глас.

Той я погледна втренчено.

Тя отново се задави в собствената си кръв.

— Моля те…

Той погледна в тези огромни, отчаяни очи.

— Моля те…

Той плъзна дланта си в косата й, завъртя главата й назад, за да разголи изящната й шия. Тя затвори очи със силна въздишка. Той с лекота прокара острието през едва пулсиращата й артерия под челюстта.

Когато изпотрошеното й тяло изстина в ръцете му, той погледна нагоре. Публиката беше затихнала. Той се изправи, целият опръскан с кръвта й и гледан от хиляди невярващи очи.

Гневът на демона се надигна и Ариус с всички сили започна да удря мраморната стена с меча си. Удряше отново и отново, чувстваше мускулите на гърба си и накрая острието се счупи на две с грозен звук. Той метна парчетата настрана, изплю се върху тях, след това изтръгна яростно шлема си и го запокити след тях.

Яростта се надигна в гърлото му и той закрещя — не ругатни, просто продължителен зверски рев без думи.

Те го аплодираха.

Аплодираха.

Те ликуваха, те пищяха, те го заливаха с хвалебствени крясъци като болезнено падащи капки дъжд. Те хвърляха монети, те хвърляха цветя, те се изправяха на крака и скандираха името му. Те тропаха с крака и разклащаха мраморните скамейки.

Едва тогава той се разплака, застанал сам насред огромната арена, заобиколен от телата на пет жени и от хиляди бавно сипещи се листенца от рози.