Кейт Куин
Господарката на Рим (1)

Пролог
Теа

Рим

Септември, 81 година след Христа

Прободох китката си с един решителен удар на ножа и наблюдавах с интерес как кръвта бликва от вената ми. Китките ми бяха нашарени с белези от разрези, но видът на собствената ми кръв все още ме запленяваше. Винаги имаше елемент на опасност: дали след всички тези години най-накрая няма да забия ножа твърде надълбоко по невнимание? Дали именно днес не е денят, когато ще видя как младият ми живот изтича в синия керамичен съд с красив фриз с нимфи по ръба? Тази мисъл осветяваше един живот, лишен, от каквито и да е вълнуващи събития.

Не беше писано да е сега. Кръвта, отначало шуртяща, намаля до тънка струйка и аз се облегнах на мозаечния стълб в атриума^[1] със синия съд в скута.

Скоро лека мъгла щеше да се спусне пред очите ми и светът щеше да придобие приятни далечни нюанси. Нуждаех се от тази мъгла днес. Щях да придружавам новата си господарка до Колизеума, за да гледа гладиаторските игри по случай възкачването на новия император на трона. А от онова, което бях чувала за игрите…

— Теа!

Гласът на господарката ми. Измънках някаква ругатня на смесица от гръцки, иврит и простонароден латински, нито един от които тя не разбираше.

В синия съд вече имаше плитка локвичка кръв. Превързах китката си с ленена лента и затегнах възела със зъби, а после изпразних купата във фонтана на атриума. Постарах се да не окапя кафявата си вълнена туника. Очите на господарката ми щяха да забележат петно от кръв за част от секундата, а не ми се обясняваше по какви точно причини, веднъж или два пъти месечно, взимах синия керамичен съд с красив фриз с нимфи по ръба и го пълнех със собствената си кръв. И без друго, честно казано, имаше твърде малко неща, които изобщо бих споделила с нея. Тя не ме притежаваше от много дълго време, но вече бях разбрала това.

— Теа!

Обърнах се твърде бързо и трябваше да се подпра на колоните на атриума. Може би бях прекалила. Бях си източила твърде много кръв и се почувствах замаяна. Определено не беше добре за ден, в който трябваше да гледам как избиват хиляди животни и хора.

— Теа, спри да се размотаваш! — Господарката подаде хубавата си главица през вратата на спалнята; раздразненото й изражение изглеждаше приятно замъглено пред очите ми. — Татко чака, а ти все още не си ме облякла!

Аз покорно тръгнах след нея, краката ми сякаш се носеха на няколко пръста над пода. Безвкусен под с мозаечни сцени на биещи се гладиатори с тризъбци, кръв, плискаща изобилно по квадратните червени тухли. Безвкусно, но подходящо: бащата на господарката ми, Квинт Полий, беше един от организаторите на императорските гладиаторски игри.

— Синята туника, Теа. С перлените карфици на раменете.

— Да, господарке.

Лепида Полиа. Бях купена за нея няколко месеца по-рано, когато навърши четиринайсет: нейна собствена прислужница, за да й оправя косата и да й вее с ветрилото сега, когато вече беше почти жена. Като подарък аз не бях толкова ценна, колкото перлената огърлица и сребърните гривни, и половината дузина копринени туники, които получи от щедрия си баща, но определено й харесваше да има своя лична сянка.

— Пак ли си се порязала по време на вечеря, Теа? — веднага забеляза тя превързаната ми китка. — Наистина си непохватна. Само не изпускай кутията с бижутата, защото много ще се ядосам. Сега искам златните панделки, вплетени в косата ми в гръцки стил. Днес ще съм гъркиня… също като теб, Теа.

Тя знаеше, че не съм гъркиня, въпреки гръцкото име, дадено ми от атинския търговец — моят пръв собственик.

— Да, господарке… — измърморих аз на най-чистия гръцки, на който бях способна.

Изражение на недоволство потрепна между изящните черни вежди. Аз бях по-образована от господарката си и това я вбесяваше до краен предел. Опитвах се да й го напомням поне веднъж седмично.

— Не си придавай важност, Теа. Дори и да можеш да говориш гръцки, ти си просто поредната малка еврейска робиня. Запомни го!

— Да, господарке.

Смирено навих и прихванах къдриците й с фиба за коса. Тя продължаваше да бръщолеви:

— … Татко казва, че Белерофон ще се бие днес следобед. Наистина знам, че е най-добрият ни гладиатор, но има такова скучно лице! Може и да се облича като конте, но и всичкият парфюм на света не може да го превърне в Аполон. Разбира се, той е изумително грациозен, дори когато пронизва някого в гърлото… Ох! Убоде ме!

— Извинете, господарке.

— Лицето ти определено има зеленикав цвят. Няма защо да ти прилошава от игрите, тъй де. Гладиаторите, робите и затворниците — всички ще умрете по-рано или по-късно. Затова пък поне на нас ще ни е забавно.

— Може би е от еврейската ми кръв — допуснах аз. — Ние обикновено не намираме смъртта за забавна.

— Може и тая да е причината — Лепида разглеждаше боядисаните си нокти. — Обаче игрите днес със сигурност ще са вълнуващи. Трябваше ли императорът да вземе да се разболее и да умре точно в разгара на сезона — заради него не сме гледали добро представление от месеци.

— Колко несъобразително от негова страна — съгласих се аз.

— Но поне за новия император се говори, че обича игрите. Император Домициан. Тит Флавий Домициан… Чудя се какъв ли е? Татко направи всичко по силите си, за да му организира хубави двубои. Перлените обеци, Теа!

— Да, господарке.

— И парфюмът от мускус. Така…

Лепида старателно проучваше външността си в полираното метално огледало. Беше много млада — на четиринайсет, също като мен, — всъщност дори прекалено млада за пищната копринена туника, перлите, ружа. Но тя нямаше майка и Квинт Полий, който толкова безскрупулно се справяше с търговците на роби и с ланистите^[2], беше като глина в ръцете на единствената си рожба.

Освен това няма съмнение, че тя привличаше погледите. Красотата й не бе нито в теменуженосините й очи, нито дори в еднометровата й копринена черна коса, която беше нейна гордост и радост. Беше в олимпийската й самоувереност. Именно с тази своя самоувереност Лепида Полиа планираше да си хване виден съпруг, патриций, който най-сетне да издигне семейство Полий до най-високите прослойки на римското общество.

Тя ми кимна да се приближа, веенето с пауновото ветрило лениво полюляваше изваяните й къдрици. В огледалото зад нея аз бях тъмна кафява сянка: бях мършава, докато тя беше сочна; бях загоряла от слънцето, докато тя бе с бяла кожа; бях опърпана, докато тя беше сияйна. Поразителен ефект.

— Поразителен ефект — оповести тя, като отражение на мислите ми. — Но ти наистина се нуждаеш от нова туника, Теа. Изглеждаш като високо изсъхнало дърво. Хайде, татко чака.

Баща й наистина чакаше. Но нетърпението му се смекчи, когато Лепида му се усмихна, разкривайки трапчинките си, и кокетно се завъртя.

— Да, много си хубава. И днес не забравяй да се усмихваш на Емилий Гракх; от много важно семейство е, а има и вкус за хубави момичета.

Можех да му кажа, че вкус за хубави, но не момичета, имаше Емилий Гракх, но той не ме попита. А може би трябваше. Робите чуват всичко.

На повечето римляни се налагаше да станат още на зазоряване, за да си намерят хубаво място в Колизеума. Но местата на семейство Полий бяха запазени, така че ние тръгнахме достатъчно късно, точно според модата, за да можем да кимаме за поздрав на всички важни семейства. Лепида грейна пред Емилий Гракх, пред група центуриони патриции, които безделничеха на ъгъла на улицата, пред всеки с тога с пурпурен кант и със старо фамилно име. Баща й важно обменяше клюки с всеки патриций, който благоволеше да го удостои с престорената си усмивка.

— … Чух, че император Домициан планира кампания в Германия следващия сезон! Иска да подхване нещата от там, където брат му ги остави, а? Нищо чудно, че император Тит показа на тези варвари къде им е мястото, ще видим дали Домициан ще успее да постигне нещо повече…

— Квинт Полий… — дочух провлечен патрициански глас. — Наистина, дори парфюмът му!…

— Но пък си върши работата толкова добре. Какво е една усмивка от време на време, ако ще го стимулира да работи усърдно?

А Квинт Полий продължаваше да се покланя и да се усмихва мазно. Той би дал трийсет години от живота си за честта да носи името Юлий, Гракх или Сулпиций. Господарката ми също, със същата цел.

Аз се забавлявах, като зяпах по сергиите, които задръстваха улиците. Сувенири от мъртви гладиатори, кръвта на този или онзи велик боец, съхранена в пясък, малки дървени медальони с нарисуваното лице на прочутия Белерофон. Последните не се продаваха много добре, защото дори и художник не можеше да придаде красота на лицето на Белерофон. Портретите на един хубав тракийски боец с тризъбец се пласираха повече.

— Толкова е красив! — С крайчеца на окото си видях няколко скупчени момичета, които се захласваха по един медальон. — Аз спя с това изображение под възглавницата си всяка нощ…

Усмихнах се. Ние, еврейските момичета, също обичахме мъжете ни да са бойци — но ги предпочитахме истински и дълголетни. Да бъде мъж, който би отсякъл главата на някой легионер сутринта и след това би се прибрал, за да седне начело на масата за шабат. Само римските момичета губеха ума си по недодялани лъскави портрети на мъже, които никога не бяха виждали, мъже, които вероятно щяха да са мъртви, преди годината да е изтекла. От друга страна, може би един мъж, който щеше да живее по-кратко, беше по-подходящ обект на копнежи. Той никога няма да остарее, никога няма да загуби красотата си, а ако ти омръзне — скоро няма да го има.

Тълпите ставаха все по-гъсти с приближаването към Колизеума. Аз достатъчно често бях минавала под гигантската му мраморна сянка, когато изпълнявах поръчките на господарката си, но това беше първият път, когато влизах вътре, и трябваше да положа усилия да не зяпна от изумление. Толкова огромно пространство, с толкова много мраморни арки, с толкова много статуи, гледащи високомерно отгоре, с толкова много места. Петдесет хиляди ентусиазирани зрители можеха да се натъпчат вътре, така се говореше. Арена, подобаваща на боговете, започната от покойния император Веспасиан, завършена от сина му, покойния император Тит, отворена днес за празненството в чест на по-младия брат на Тит, който току-що беше облякъл величествената пурпурна тога под името император Домициан.

Толкова много мрамор за една гробница. Бих предпочела театър, но в този ред на мисли бих предпочела да слушам музика, отколкото да гледам как измират мъже. Представих си какво би било да пея пред толкова огромна тълпа, пред истинска публика, вместо за жабите в зимната градина, докато търкам плочките…

— Не спирай да размахваш ветрилото, Теа.

Лепида се намести на кадифената си възглавничка, махайки като императрица към тълпата, която нададе лек вик за поздрав към баща й. Мъжете и жените обикновено седяха отделно, за да наблюдават зрелището, но Квинт Полий, като организатор на игрите, можеше да седи с дъщеря си винаги, когато пожелае.

— По-бързо, Теа. Днес ще бъде ужасяващо горещо. Наистина, защо не вземе да се поразхлади малко? Нали уж е есен.

Аз покорно размахвах ветрилото напред-назад. Игрите щяха да продължат цял ден, което означаваше, че ми предстои едно хубаво шестчасово развяване на пера. Ох, ръцете щяха да ме заболят.

Тръбите затръбиха остро. Дори сърцето ми прескочи един удар от тези трепетни фанфари. Новият император излезе напред в императорската ложа и вдигна ръка към тълпата, а аз се изправих на пръсти, за да го видя. Домициан — третият император от династията на Флавиите: висок, червендалест, заслепяващ погледа с пурпурния си плащ и златната си диадема.

— Татко — Лепида подръпна ръката на баща си. — Императорът наистина ли е човек с тайни пороци? Вчера в банята дочух…

Аз можех да й кажа, че всички императори бяха обект на слухове за тайните им пороци. Император Тиберий и малките му момченца роби, император Калигула, който спеше със сестрите си, император Тит и любовниците му — каква е ползата от императора, ако човек не може да скалъпва пикантни клюки за него?

Императрицата на Домициан обаче не беше много подходяща за одумване. Изглеждаше стройна, величествена, очарователна, когато пристъпи напред до високопоставения си съпруг, за да помаха на ревящите тълпи; но според разочароващите слухове императрицата беше безукорна съпруга. И все пак зелената й копринена стола^[3] и смарагдите предизвикаха оживление и възхищение от страна на женската част на зрителите.

Зеленото, без съмнение, щеше да се превърне в цвета на сезона.

— Татко — Лепида отново подръпна ръката на баща си, — знаеш ли, че всички много ми се възхищават, когато нося зелено. Една смарагдова огърлица, като тази на императрицата…

Множество императорски братовчеди се заточиха като шлейф след императора — там беше едната му племенница, по-малката дъщеря на император Тит — Юлия, която според мълвата беше пожелала да се присъедини към девиците весталки, но не беше получила разрешение. Като цяло — някаква скучна сбирщина. Бях разочарована. За пръв път виждах императорското семейство, а те изглеждаха като всяка друга шайка апатични патриции.

Императорът излезе напред, вдигна ръка и държа приветствено слово за началото на игрите. С тайни пороци или не, той имаше хубав, отекващ глас.

Другите роби ми бяха описвали игрите много пъти и изпадаха в недоумение от невежеството ми. Сутрешните празненства винаги се откриваха с двубои между диви зверове. Първа в списъка за днес беше битката между слон и носорог. Носорогът избоде окото на слона с рога си… А можех щастливо да изживея остатъка от живота си и без да знам как звучи ревът на ранен слон.

— Великолепно!

Полий хвърли няколко монети на арената. Лепида започна да си избира от чинията фурми с мед. Аз се съсредоточих върху ветрилото от паунови пера. Люш, люш, люш.

Бик и мечка се сражаваха след това, а после — лъв и леопард. Малки парченца мръвка, за да раздразнят апетита. Мечката беше апатична и трима звероукротители с остри прътове трябваше да разкървавят хълбоците й от мушкане, за да я накарат да нападне бика, но лъвът и леопардът нададоха рев и се втурнаха един към друг в мига, в който веригите бяха свалени. Тълпата ликуваше и жужеше, въздишаше, а после се успокояваше. След като вниманието на всички вече беше изострено, последва демонстрация на великолепие и пищност, замайващи погледа: опитомени гепарди със сребърни каишки пробягваха с леки стъпки през арената, бели бикове с малки момченца, подскачащи по гърбовете им, слонове, нагиздени с украшения и пискюли, се поклащаха във внушителни танцови стъпки под музиката на нубийски флейтисти…

— Татко, може ли да ми купиш нубийски роб? — Лепида подръпна ръката на баща си. — Дори двама. Някоя хубава двойка, за да ми носят покупките, когато ходя на пазар…

Следваха комичните номера. Опитомен тигър беше пуснат на арената след дузина бягащи зайци, завързани с каишки, за да ги хване един по един в челюстите си и да ги върне невредими на треньора. Доста мило, всъщност. Хареса ми, но от трибуните се чуха откъслечни викове на неодобрение. Почитателите на Колизеума не идваха за игрички; те идваха за кръв.

— Императорът — мърмореше Квинт Полий — особено тачи богинята Минерва. Построил й е нов олтар в двореца си. Може би трябва да направим няколко големи публични жертвоприношения…

Опитоменият тигър и дресьорът му си тръгнаха и бяха заменени от стотина бели сърни и стотина дълговрати щрауси. Те бяха пуснати да тичат из арената и застреляни един по един с лъкове отвисоко. Лепида видя някакви познати в съседната ложа и гукаше поздрави през по-голямата част от кръвопролитието.

Още борби с животни. Копиеносци срещу лъвове, срещу биволи, срещу разярени бикове. Биволите падаха зашеметени и мучащи, биковете се спускаха побеснели срещу копията, които пронизваха и разпаряха гърдите им, но лъвовете ръмжаха, дебнеха и успяха да сграбчат един копиеносец, преди да бъдат подгонени и изкормени. Такова едно забавление…

Люш, люш, люш.

— О, гладиаторите… — Лепида остави чинията с фурмите настрана и се изпъчи. — Хубави екземпляри, татко.

— Само най-доброто за императора! — Той погали дъщеря си по брадичката. — И за моята малка, която обича игрите! Императорът искаше истинска битка днес, не просто обикновени дуели. Нещо грандиозно и необичайно преди екзекуциите по обяд…

Облечени в пурпурни плащове, гладиаторите излязоха в редица от портите и бавно се подредиха в кръг на арената, докато зрителите ликуваха. Някои вървяха наперено и гордо, някои — високомерно, без да поглеждат наляво или надясно. Хубавият тракийски войн с тризъбеца раздаваше целувки на тълпата и беше засипан с рози от обожаващите го жени. Петдесет гладиатори, разпределени по двойки, в битка на живот и смърт. Двайсет и петима щяха да си тръгнат от арената триумфално през Портата на живота. Двайсет и петима щяха да бъдат извлечени през Портата на смъртта с железни куки.

— Аве, цезаре! — изреваха те в един глас към императорската ложа. — Тези, които ще умрат, те поздравяват!

Дрънчене на наточени оръжия. Стържене на позлатени доспехи. Скърцане на множество крака по пясъка, докато се разделяха по двойки. Няколко предварителни битки с дървени мечове за начало и после императорът свали ръката си.

Остриетата се сблъскаха. Публиката се устреми напред, задържана само от мраморните перила, викаше окуражителни думи към любимците си и проклинаше несръчните. Махаха, обзалагаха се, крещяха.

Не гледай. Люш, люш, продължаваше ветрилото. Не гледай.

— Теа — каза сладко Лепида — какво мислиш за онзи германец?

Погледнах.

— Няма късмет — отвърнах аз, защото мъжът умря, стенейки, промушен от тризъбеца на противника си. От съседната ложа един сенатор с отвращение метна шепа монети.

Арената беше бушуващо море от бойци. Пясъкът вече бе напоен с кръв.

— Онзи гал там иска милост — надзърна Полий, отпивайки от чашата си с вино. — Грозна гледка, пусна щита си. Игула!

Игула — „убий го“. Съществуваше още и мите — „пощади го“, — но това не се чуваше толкова често. Както щях да разбера, изискваше се изключителна проява на храброст, за да се трогне Колизеумът за милост. Те искаха героизъм, те искаха кръв, те искаха смърт. Не уплашени мъже. Не милост.

Доста бързо се свърши. Победителите се изправиха наперено пред императорската ложа, където той подхвърли монети на тези, които се бяха били добре. Победените лежаха свити и безмълвни на пясъка, чакайки да бъдат изтеглени от стражите на арената. Един-двама мъже все още се гърчеха в предсмъртни конвулсии, крещейки в опита да натъпчат червата си обратно в корема. Смеещи се трибуни и кискащи се момичета се обзалагаха за колко време ще умрат.

Люш, люш, люш. Ръцете ме боляха.

— Плодове, доминус?

Един роб се приближи към Полий с поднос с грозде и смокини. Лепида направи жест за още вино. Навсякъде в ложите на патрициите се виждаха небрежно облегнали се и бъбрещи хора. Горе, по високите редове, плебеите си вееха с ветрила и се оглеждаха за продавачите, които се щураха насам-натам, предлагайки хляб и бира. В ложата си императорът се бе дръпнал назад и подпрян на лакът, хвърляше зарове със стражите си. Утрото беше отлетяло неусетно. А за някои едва пълзеше.

По обяд на арената закипя работа. Мъртвите гладиатори вече бяха изнесени, петната от кръв изчистени с гребла, а сега стражите на арената изведоха една разнородна редица от оковани фигури. Роби, престъпници, затворници — всички осъдени на смърт.

— Татко, мога ли да получа още вино? Поводът е специален!

Долу на арената мъжът начело на редицата от дрипльовци започна да мига в недоумение, когато тикнаха в ръцете му тъп меч. Гледаше го втренчено, с мътен поглед, превил гръб, а стражът го насърчаваше. Той се обърна безпомощно и съсече окования мъж зад себе си. Тъпо острие; доста удари бяха нужни, за да го довърши. Аз едва чувах крясъците на мъжа от бърборенето по трибуните. Сякаш изобщо никой не обръщаше внимание на арената.

Стражите грубо дръпнаха оръжието от първия роб и предадоха меча на следващия по редицата. Жена. Тя уби мъжа, мечът й бе отнет и тя беше убита на свой ред от следващия.

Погледнах нататък по веригата. Може би двайсет затворници. Стари и млади, мъже и жени, всички си приличаха по приведените рамене и тътрещите се крака. Само един стоеше изправен — едър мъж гледащ наоколо с празен поглед. Дори и от трибуните можех да видя следите от камшик, нашарили голия му гръб.

— Татко, кога ще дойде ред на Белерофон? Нямам търпение да видя какво може да направи срещу онзи тракиец…

Стражите дадоха меча на мъжа с белезите. Той го повдигна за момент в окованите си ръце, завъртя го. Никакви случайни удари; уби мъжа пред себе си с единствен точен замах. Побиха ме тръпки.

Стражът посегна за меча си и големият мъж с белезите отскочи крачка назад, като държеше оръжието, насочено към стража. Стражът протегна нетърпеливо ръка и тогава всичко се обърка…

— Дай го! — каза той.

Мъжът стоеше разкрачен на горещия пясък, тежко поемаше въздух с пресъхналите си дробове. Слънцето жулеше голите му рамене, той чувстваше всяка отделна песъчинка под босите си загрубели стъпала. Потта щипеше китките и глезените му под ръждивите окови на веригата. Ръцете му се бяха слели в едно с дръжката на меча.

— Дай ми меча! — повтори стражът. — Бавиш спектакъла!

Мъжът го погледна със стъклен поглед.

— Дай-ми-ме-ча! — протегна властна ръка стражът.

Мъжът я отсече.

Стражът изкрещя. Струята кръв проблесна ярко на пладнешкото слънце. Другите войници се втурнаха към него.

Мъжът не беше държал меч повече от десет години. Твърде дълго, би казал той, за да си спомня каквото и да било. Но споменът се върна. Върна се мигновено, подклаждан от гнева — сладката тежест на дръжката в ръката му, забиването на острието в костта, яростта на черния демон, който замъгляваше погледа и нашепваше в ухото му:

— Убий ги, — каза той. — Избий ги всичките.

Посрещна първия страж с дивашки изблик на радост. Мечовете се срещнаха с тъпо стържене на метал. Той стегна всеки свой мускул, почувства как тялото му се изопва като лък и видя внезапния проблясък на страх в очите на стража, усетил силата му. Тези римляни с техните пера, лъскави ризници и с тяхната гордост — те не допускаха, че един роб може да бъде корав. С още два замаха превърна стража в купчина месо, потръпващо върху пясъка.

Още римляни, ярки петна от украсата им с пера. Следващият страж падна, гърчейки се, когато тъпото желязо преряза ахилесовите му сухожилия. Звучен крясък.

Той усещаше насладата. Прониза друга бронзова ризница. Острието се плъзна прецизно през отвора за ръката. Още един падащ щит, още един крясък.

Не е достатъчно, шепнеше гласът на демона. Не е достатъчно.

Почувства далечна болка в гърба си, когато един меч се заби дълбоко в него. Усмихна се, докато се обръщаше, и започна да нанася свирепи удари. Най-здравата плът на робите беше на гърба им, но римляните не го знаеха — тези римляни, чиито лозя се обработваха от пленени галски войни и чиито легла се стопляха от тракийски момичета с тъжни лица. Те не знаеха нищо. Той съсече стража и усети вкуса на кръвта му върху грубата си брада.

Не е достатъчно.

Небето се завъртя и пребледня, когато нещо го удари отзад по главата. Той се олюля, завъртя се, вдигна меча, почувства как цялата му ръка изтръпва, когато един пазач заби в лакътя му железния шип на щита си. Зашеметен, наблюдаваше как мечът се изплъзва от пръстите му. А когато една дръжка на меч се стовари върху черепа му, се свлече на колене и лакти. Пот покапа в очите му. Кисела, горчива. Изстена, когато се посипаха ритниците, когато черният демон в главата му се обърна сам срещу себе си като змия, която поглъща собствената си опашка. Познато усещане, което беше потискал всички тези години под камшика, окован във вериги. С меч в ръката всичко му се бе сторило толкова лесно.

Не е достатъчно. Никога не е достатъчно.

Той чу рев, заглушаващ звука от трошенето на собствените му кости. Необятен и безличен рев като бученето на бушуващо море. За пръв път обърна поглед към трибуните и ги видя: зрители, струпани ред върху ред с хиляди. Сенатори в тоги с пурпурни ръбове. Матрони в ярки копринени столи.

Жреци в белите си роби. Толкова много… Наистина ли имаше толкова много хора на този свят? Видя лицето на момче, което изскочи от първия ред — странно, различно момче в изискана тога — то крещеше с уста, пълна със смокини, и пляскаше с ръце.

Те всички пляскаха. Величествената арена отекваше от аплодисменти.

През замъглените си очи той успя да различи императорската ложа. Беше достатъчно близо, за да види русокосо момиче с бяло ужасено лице, една от племенниците на императора… Достатъчно близо, за да види императора, червендалестите му бузи, пурпурния плащ, развеселения му поглед… Достатъчно близо, за да види как императорската ръка се вдига небрежно.

Вдигната ръка в знак на милост.

Защо? — помисли си той. — Защо?

А после светът изчезна.

 

 

Същата вечер Лепида продължаваше да бъбри, докато я събличах за лягане — не за игрите, разбира се; всичката тази смърт и кръв не бе нищо ново. Баща й беше споменал един сенатор, мъж, който евентуално можеше да стане неин съпруг, и това бе всичко, за което беше способна да говори.

— Сенатор Маркус Норбан, така се казва и е ужасно стар… — почти не чувах думите й.

Робът с покрит с белези гръб… Британец или гал? Беше се бил така свирепо, размахваше меча си като Голиат, превъзмогвайки собствените си рани. Продължаваше да се съпротивлява и когато го бяха повалили, без да се интересува дали ще живее, или ще умре, стига да успее да завлече няколко от тях със себе си.

— Теа, внимавай с тези перли! Струват колкото три като тебе.

Бях виждала стотици роби като него, бях слугувала редом с тях и бях страняла от тях. Те пиеха твърде много, мръщеха се на господарите си и бяха бичувани заради неприятностите, които създаваха, а и вършеха минималното количество работа, с което можеха да минат. Мъже, които трябваше да бъдат избягвани в потайните кътчета на къщата, ако наблизо няма никой, който да ти помогне. Зверове. Тогава защо внезапно се разплаках, когато го събориха на арената? Не плаках, когато бях продадена на Лепида. Не плаках дори и когато наблюдавах как гладиаторите и горките зашеметени животни бяха изклани пред очите ми. Защо тогава се разплаках за един разбойник?

Дори не знаех името му.

— Всъщност не намирам император Домициан за много красив, но е трудно да се определи от разстояние, нали? — Лепида се намръщи на един счупен нокът. — Ще ми се да имахме някой изумително красив император, вместо тези апатични мъже на средна възраст.

Императорът. Защо си направи труда да спаси един полумъртъв роб? Тълпата скандираше за смъртта му точно толкова бурно, колкото беше ръкопляскала на представлението, което той направи. Защо да го спасява?

— Махай се, Теа! Не ми трябваш повече. Днес си доста глупава.

— Както желаете — казах на гръцки, като духнах пламъка на лампата й.

— Ах, ти — евтина, язвителна, малка усойнице!

Тръгнах надолу по коридора, като се облягах на сенчестите колони, за да не загубя равновесие, и се опитвах да не мисля за синия съд. Не е добре да си пускаш кръв два пъти за един ден, но, ох, как ми се искаше.

— А, Теа. Ти си точно това, от което се нуждая.

Като в мъгла виждах двоен Квинт Полий, който ме викаше в спалнята на сребристото ложе. Затворих очи, като сдържах прозявката си и се надявах, че няма да заспя по средата на пухтенето и пъшкането му. От робините не се очакваше да са ентусиазирани, но се очакваше да са весели. Аз галех рамото му, докато той се напъваше върху мен. Устните му се отдръпваха назад и оголваха зъбите му, като на муле по време на… добре де, както искате го наричайте.

— Какво добро момиче си, Теа — каза той, сънливо галейки бедрото ми. — Хайде, бягай сега.

Дръпнах надолу туниката си и се измъкнах през вратата. Вероятно утре щеше да ми даде медна монета.