Кейт Куин
Господарката на Рим (23)

Глава деветнайсета

Теа

Ганимед ме накара да отидем на пазар. Посетих по-модния от пазарите на Тиволи и дори със забулено лице всички ме разпознаваха.

— Малко парфюм?

— Руж от Индия?

— Коприна, която ще направи кожата ви сияйна!

Вървях тромаво из форума и посочвах всичко, което исках. Избирах неща, които щяха да запазят стойността си — златни статуетки и украшения от слонова кост, неща, които бяха достатъчно малки, че да мога да ги взема със себе си в случай на бягство. Ганимед вървеше по петите ми като послушно кученце и носеше нарастващата купчина покупки. Жени плебейки шепнеха, прикривайки уста с длан, когато ме видеха; патрицианки повдигаха оскубаните си вежди; двама легионери се смушкаха с лакти. Всички се отдръпваха, за да ми направят път.

Бижута. Влязох в първия магазин, посочих един поднос с пръстени и пред слисаните очи на собственика започнах да ги слагам по насинените си ръце. По два-три на всеки пръст — злато, сребро, перли…

— Гривни?

— Да! — Грабнах с шепи от изящните гривни и ги нанизах на ръката си, докато не заприличах на престъпник в окови, а след това закопчах три или четири огърлици около врата си. — Икономите на императора ще се погрижат за сметката — казах аз и излязох с щедрия откуп.

Откуп, който можеше да ми осигури бъдещето, когато омръзнех на императора!

Моля те, Господи, нека да е скоро!

Пресякох улицата до най-близката скамейка, студен мраморен блок до Храма на Юпитер. Една количка трябваше да спре рязко, за да не ме блъсне, но никой не изруга, нито ми показа юмрук. Аз бях наложницата на императора. Кой би ме докоснал? Преторианецът с униформа в червено и златно, който вървеше зад гърба ми, не беше там, за да ме защитава, а за да ме пази да не избягам.

Ганимед издаде въпросителен звук.

— Да — казах му аз, сядайки, — да, с право ме изведе навън! Прекрасно е!

Дори още по-прекрасно беше да съм сама, да знам, че императорът се е върнал в града и може да не дойде до утре вечерта…

Обърнах лицето си срещу бриза. Красив ветровит ден! Не беше студено, въпреки че се бях загърнала с вълнената си пала. Идеален ден!

Сгуших се по-дълбоко във вълнената дреха и в бижутата си.

— Ганимед! Ганимед, ти ли си това?

Вдигнах поглед. Ганимед, с лице, засияло в усмивка, побутна покупките ми настрана, пристъпи напред и се поклони с вълнение пред една дребна жена в жълто, която слизаше от позлатена носилка с множество орнаменти.

— Да — каза тя, — и аз се радвам да те видя. Как ми се иска все още да си мой, Ганимед; не съм имала хубав масаж, откакто те загубих. О, кой е това? — Тъмните й очи се обърнаха към мен.

— Атина, домина — станах аз, както повеляваха добрите обноски.

— Аз съм Флавия Домицила. — Топлата й малка ръка ме повдигна от поклона ми. — Живея във вилата точно над хълма, ето там. Или по-точно казано, сега живея там; мъжът ми беше наместник в Сирия. Но императорът ни извика обратно най-сетне, така че сега съм твърдо решена да се установя за постоянно, както подобава на римска матрона. Императорът — каза небрежно тя — ми е чичо. В известен смисъл. Както и да е…

Значи тя беше тази Флавия Домицила — другата дъщеря на император Тит от първия му брак; втората племенница на Домициан. Не толкова интересна и не толкова одумвана, колкото полусестра й Юлия, тъй като имаше хубав брак и, както си бе редно, беше родила двама синове. Което означаваше, че… хм… вероятно майката на бъдещия император стоеше срещу мен с очарователната флавиевска усмивка на розовото си личице.

— Трябва да минеш да ме посетиш някой път във вилата — бъбреше тя. — Съвсем наблизо е с носилката, а аз обожавам компаниите. Опасявам се, че не мога да ти идвам на гости, защото чичо ми ненавижда посетители.

Аз примигнах. На гости? Жена патрицианка, от рода на Флавиите, да покани курвата на чичо си да намине на гости? Изобщо осъзнаваше ли какво бях аз?

— О, какъв късмет! — Тя плесна с меките си ръце. — Направо си умирах да те зърна! Ти си абсолютно прелестна, така е! Определено не съм чула погрешно!

— Императорът… е казал за мен?…

— Разбира се, че не. Той не казва нищо на никого. Но робите говорят, дори и немите. Чувала съм толкова много за пеенето ти, трябва да ми попееш някой път. А също свириш и на лира, нали? О, богове, каква е тази синина?!

Погледнах я остро, търсейки в погледа й прикрито коварство. Но тя гледаше синия отпечатък на китката ми без любопитство.

— Паднах от носилката, домина…

Дръпнах ръкава си надолу. Какво точно знаеше тя за Домициан, тази патрицианка, облечена в жълто, чийто флавиевски чар се носеше около нея като аромат на индийски парфюм? Какво беше споделила с нея полусестра й Юлия?

Наследила ли си вкуса на чичо си, освен очите му, Флавия?

— Поискай от Ганимед да ти приготви от специалния си мехлем. — Флавия направи жест и аз тръгнах до нея надолу по улицата, докато тя крачеше със сляпата самоувереност на човек, на когото тълпите винаги правят път. — Той приготвя прекрасно ухаеща смес — много добра за ожулвания и натъртвания. Постоянно трябваше да я забърква за Юлия. Тя непрекъснато падаше от носилките.

Погледнах Флавия Домицила, а черните й очи ме преценяваха, проницателни и без да мигат, от нежното лъчезарно флавиевско лице.

Отново се поклоних.

— Благодаря, домина!

— О, небеса, може и само Флавия — потупа ме тя по рамото. Мисля, че вече трябва да тръгвам, твърде много неща за вършене имам тази сутрин. И не забравяй да се отбиеш.

Още един проблясък в жълто и си тръгна, а придружителите й преторианци се носеха след нея като опашка на комета.

 

 

До вечерта императорът се прибра.

— Ще идвам и ще си отивам цялото лято. Свиквай.

— Да, Господарю и Бог наш.

— Мислех, че сме се споразумели за „цезар“.

— Да, цезаре.

— Защото вие евреите вярвате само в един бог, нали? Така че, когато ме наричаш „Господар и Бог“, или лъжеш, или наистина си мислиш, че съм единственият ти бог.

— Искаш ли вино?

— Не, не искам. Кое от двете е, Атина? Аз бог ли съм, или ме лъжеш?

— Каквото и да отговоря, ще ми кажеш, че лъжа.

— Вероятно. — Той се облегна назад. — И какво точно представлява този единствен истински твой бог?

— Той е строг. Но и справедлив, също.

— Той взима ли си смъртни жени, като Юпитер?

— Не. Той има в себе си и мъжко, и женско начало.

— Нищо чудно, че евреите са такъв смачкан народ. Кажи ми, ти страхуваш ли се от този твой женствен бог?

— Да. Страхувам се.

— Но не и от мен. — Той ме хвана за косата и ме притисна надолу, към ръба на лектуса. Завъртях главата си навреме и острият ъгъл удари бузата ми вместо окото.

— Защо?

Не знаех какво да му отговоря.

 

 

Дълги дни. Изгарящо слънце. Предимно сама, тъй като Домициан се носеше напред-назад до града по имперски дела. Аз се отдавах на безкрайни разходки из пазара, на безкрайно лежане във ваната… Тревожех се за Викс, със сигурност тормозеше Пенелопа. Прочетох хороскопа си, написан от Несий. Звездите даваха същите лоши новини като дланта ми. Несий ме погледна извинително, а Ганимед го потупа по рамото и издаде глух стон без думи. Дали не бяха любовници? Всеки би обикнал Ганимед, ням или не.

Домициан, между работата си по новото законодателство, пишеше наръчник за грижи за косата. Самият той имаше рядка коса, но боговете да ти помагат, ако го споменеш. Аз препоръчах плакнене с бъзова отвара за блясък на тъмна коса; беше ми казано да замълча. Император да пише съвети за поддържане на косата? Е, всички ние имаме нужда от разтоварващи занимания. Император Тиберий си играел с момиченца робини, император Клавдий изучавал етруските, Домициан пишеше за косата. Другото му любимо занимание беше да подрежда робите под терасата и да цели със стрели разстоянията между разтворените им пръсти. Много беше добър; никога не пропускаше, освен нарочно. Когато бе в лошо настроение, обичаше да е точен. В добро настроение обичаше да пропуска.

Изпях песен за Ларций. Видях го едър, розов и с одобрителен поглед; Пенелопа също. Тя ми каза да спя повече. Ларций каза, че звуча прегракнало. Твърде много се задавям, казах аз сериозно и той ме разбра. След това изчезна, а аз се събудих и осъзнах, че сънувам. Заплаках.

Вече измина цял месец. Оставаха само няколко месеца до края на лятото, когато Домициан щеше да се върне в Рим, а аз — обратно в Брундизиум, обратно при моето момченце, обратно при Ларций и нежния му глас. Няколко месеца. Минаваха много бавно.

 

 

— Несий ми каза, че си се срещнала с племенницата ми Флавия Домициа.

— Да, така е.

— Празноглаво момиче, също като майка си. Християнка на всичкото отгоре. Знаеш ли какви са те? Хора плъхове, които се крият по катакомби и рисуват риби по стените. Обмислях да отделя синовете на Флавия от грижите й, но засега те изглеждат добри римляни.

— Значи те ще са вашите наследници?

— Правилно. След като жена ми не успя да осигури… Ти самата искаш ли да имаш наследници? Чувам, че имаш поне едно дете…

— Отървах се от него — излъгах набързо. — Не харесвам децата. Дори не съм го виждала. — О, Господи, нека ми повярва! Само от мисълта за Викс в ръцете на това чудовище…

— Отвори си очите — каза запъхтян Домициан — и ми кажи, че те е страх от мен.

— Не.

— Надушвам страха ти!

— Не!

 

 

Дълги нощи. Луната блести като сребро. Никога сама. Дълги, дълги нощи, пълни със странни неща. Острото перо, което използваше, за да намушква мухите във въздуха; използваше го и за други неща. Гривни на вериги, пристягащи китките ми към леглото. Въпроси.

— Боли ли? Не? Ами ако забия острието по-дълбоко?…

С празни очи и заети ръце, като учен сред експериментите си.

Детинско е да си мисля, че в публичния дом беше зле. Твърде лишено от въображение, че да е зле. Изморително, но не и зле. Зле е жизнерадостен глас в полунощ, който казва:

— Страх ли те е сега? Остават само няколко часа да променим това.

Стъкленици и стъкленици от мехлема на Ганимед.

— Все още не е дошло лошото, Теа — укоряваше ме нежно Юлия в сънищата ми, облечена цялата в бяло като девица весталка. — Изчакай осем години, за да видиш какво е наистина лошо!

Юлия, не бях справедлива към теб. Вярвах, че си луда. Може и аз самата да съм луда. Той обичаше ли да те гледа, докато спиш?

Втори месец измина. Толкова бавно.

 

 

— Изглеждаш бледа, Атина — каза за поздрав Домицила. — Не стоиш достатъчно на слънце. Каквото искат да си приказват тези красавици еднодневки, но според мен слънцето е, за да се печеш, а не да бягаш от него като от орда варвари. Как е императорът?

— Много добре, Флавия… — Тя никога не питаше повече от това, а и аз никога не задълбавах в темата. — Как са момчетата?

Лицето й просветна.

— Тичат диви, кафяви като араби и заявяват, че няма да се върнат в града, докато са живи.

— А съпругът ти? — Бях срещала Флавий Клеменс, блед патриций, който със сигурност знаеше каква е професията ми, но се държеше към мен с огромната любезност, с която се отнасяше към всяка жена, от собствената си съпруга надолу по йерархията до последната робиня.

— Чувства се много по-добре на този свеж въздух. Аз също смея да твърдя, че няма да се върна в града. Толкова се забавлявам да изтърбушвам вилата и после да я поправям. Пренаредиха ми мозайките предишната седмица.

Погледнах към пода и открих повтарящ се мотив от две риби с проблясващи люспи, вписани в кръг.

— Прекрасно е! — казах аз. — Рибите… Те са християнски символ, нали?

— Виждам, че чичо ми ти е казал за моето малко прегрешение. — На брадичката й се появи трапчинка, когато се усмихна. — Да, християнка съм. Освободеният роб на майка ми, Траке, беше такъв и като се има предвид, че съпрузите на майка ми постоянно се меняха, Траке ми беше почти като баща, така че, предполагам, нещо ми е останало и от него. Сигурно императорът е много смутен от това. Не е тайна, въпреки че на публични места поднасям почести към боговете като всички останали.

— Може би трябва да си по-внимателна, домина! — казах боязливо. Харесвах я, тя беше повече от любезна с мен, но разликата в социалното положение все още беше огромна. — Императорът каза, че може… че може да ти отнеме момчетата, ако не ги възпитаваш като добри римски граждани.

— О, но те са такива! Освен това никога не би ги взел. Защото къде може да ги премести освен в двореца при него? Той ненавижда децата твърде много, че да направи подобно нещо. В крайна сметка, просто ще махне с ръка и ще приеме вярванията ми за един дребен дразнещ каприз. Всъщност те действително са такива. Кого го интересува, ако нося някоя и друга кошница с храна на по-бедните си събратя от време на време?

Спокойният й тон незабавно събуди подозрението ми. Флавия със сигурност стигаше много по-далеч от кошници с храна. Дали всички роби, които се навъртаха около хубавата й вила, бяха наистина просто роби? Дали всичките опърпани деца, просещи пред вратата й, бяха наистина бездомни? Тайни се криеха надълбоко в семейството на Флавиите, както у най-милите му членове, така и у най-жестоките. Но тя никога не питаше за моите тайни и затова аз никога не питах за нейните.

В момента вече бъбреше за нещо по-безопасно.

— … значи си накарала Несий да ти направи хороскоп? Със сигурност е верен; той е най-добрият астролог в империята. Жалко, че моята вяра не позволява да се съветвам с астролози. Нима не е същинско съкровище? Може все пак да се консултирам с него. Много ми е признателен, откакто му преотстъпих Ганимед за масаж. Никога не си получих Ганимед обратно, разбира се. Несий изфабрикува някакво безсмислено пророчество, за да го задържи. Религията ми не ми позволява да одобрявам любовните връзки между мъже, но трябва да отбележа, че те са щастливи…

Добре ми се отразяваше да я слушам. Мисля, че и тя го знаеше. Винаги ме канеше да дойда отново и никога не задаваше въпроси. Дали беше научила този урок от Юлия?

 

 

Помислих си за Ариус.

Силно тяло, излъчващо топлина през синята туника. Коса — яркочервена на слънцето. Стегнати мускули, преливащи плавно един в друг като горещ мед. Белези по ръцете, на челото, на рамото. Вече имах почти толкова, колкото него. Странни малки бели белези, направени със странни малки играчки на места, на които не се виждаха. Не бяха явните белези от меч.

Сурово лице. Счупен нос. Очи с цвета на облаците. Тънки устни. Вежда, прорязана с белег от нож. Мъжки аромат на напечена от слънцето кожа, желязо, пот, пясък от арената. Но не и кръв, някак си — без кръв. Кръвта беше отмита.

Здрави ръце, топли ръце. Те стискаха чаша с вино понякога, или меч, или нечие гърло. Или те просто докосваха. Докосваха, за да носят наслада, а не болка…

Махай се, Ариус! Махай се и ме остави на мира!

 

 

Бяха изминали три месеца. Хладни есенни ветрове разнасяха дори и лятната жега на Тиволи. Септември наближаваше. Есента дойде. Есента дойде.

— Време е да се прибираме в Рим — отбеляза Домициан на вечеря. — Жалко. Беше приятно лято.

— Приятно — промърморих аз в чашата си с вино.

— Сарказмът не ти отива, Атина! — Той все пак беше в добро настроение. — Е, със сарказъм или не, ти ми служи добре. Приятна компания за лятото. Как да те възнаградя?

— Достатъчно ме възнагради, цезаре.

— С божественото си присъствие?

— И с всичките подаръци, които ми позволи да си купя за твоя сметка.

— Да, доста алчна ставаш, като влезеш в бижутерски магазин! Еврейката в теб проговаря, без съмнение.

— Без съмнение.

Изпрати ме вкъщи, о, моля те, изпрати ме вкъщи!

Домициан бутна назад чинията с вечерята си, стана сред шумолене на екзотична коприна и отиде до голия ръб на терасата. Изглеждаше здрав и във форма, с руменина, избила по бузите му, а онази негова очарователна усмивка леко потрепваше в ъгълчетата на устата му. Той се загледа в реката за миг и след това се обърна.

— Ела тук.

Отидох.

Той постави ръка на врата ми и аз почувствах как пръстите на краката ми се впиха в мраморния ръб. Потръпнах, а той се усмихна.

— Да те дръпна ли обратно? — каза той.

Вътре в себе си, зад сянката на съмнението знаех, че ако кажех „да“, щях да полетя зад ръба.

— Не — погледнах го право в очите. — Не ме е страх от височините, цезаре.

За миг си помислих, че така или иначе щеше да ме пусне. По-точно както беше направил през първата ни нощ тук, той ме дръпна настрана от ръба и ме остави да падна на мраморния под.

После пристъпи напред и стъпи със сандала си върху разперената ми длан — не много силно, само достатъчно, че да боли. Малкият ми пръст, този, с пръстена на робите на Ларций, беше точно под петата му.

Последният му дар, помислих си вледенена. Всичките струни за лира на света, но без пети пръст, с който да ги достигам. Ще ми отнеме музиката…

Стъпалото му натисна пръста ми за момент. След това той енергично коленичи с грациозност, която бе странна на масивното му тяло, а когато вдигна ръката ми, видях, че държи кама.

Съпротивлявах се, разбира се. Но той хвана ръката ми в плен със здравите си пръсти и острието проблесна — отне ми момент да осъзная, че за пръв път нямаше кръв и болка.

Обикновеният пръстен с името на Ларций издрънча върху мраморния под, сцепен на две.

Аз погледнах към пръстена с изумление.

— Евтина вещ — каза Домициан, прибирайки камата в ножницата. — Неподходяща за една храбра жена.

Сега на пръста ми имаше бяла ивица, вместо заварената медна халка.

— Освобождаваш ме?

— Помислих си, че ще предпочетеш да носиш това в замяна.

Той отвори малко ковчеже с орнаменти и се завъртя с изпънати напред ръце, като ми направи жест да се обърна. Зърнах сребърна лента, преди той да я увие стегнато около шията ми. Като погледнах надолу, можех да видя само лъскав черен камък — вероятно ахат, — нанизан на шията ми.

— Това е… Красиво е!

Никога преди не ми беше правил подарък.

Той не отговори, само кимна над главата ми. Когато погледнах нагоре, видях, че до вратата стои ковач, изцапан със сажди и съвсем не на място на елегантната тераса.

— Запои го! — каза Домициан. — Няма значение, ако я опариш…

— Какво?! — завъртях глава, за да го погледна. — Да го запои ли?!…

— По-елегантна версия на онзи безвкусен пръстен — обясни той весело. — Прибавих камъка от прищявка. Черен камък. Считай го за моето око върху теб. Обичам да бележа своята собственост.

Почувствах грубите ръце на ковача върху врата си, закрепващи сребърната лента.

— Но, но ти каза…

— Арестувах претор Ларций за държавна измяна — каза безгрижно Домициан. — Беше му разрешено да извърши самоубийство след делото. Собствеността на изменниците се конфискува в полза на империята, разбира се. Сега ти ми принадлежиш.

— Ларций?! — думите излизаха насила от изтръпналите ми устни. — О, не! Не…

— Да. Не мислех, че ще ми бъдеш толкова интересна, не и след три месеца. Но в теб има нещо, което явно ми харесва, а и в дългосрочен план предпочитам да притежавам, вместо да взимам назаем. Ще се върнеш в Рим с мен след седмица.

Усещах среброто горещо на врата си, как се размеква, споява. Почти не усетих парене. Отвътре бях студена като мраз. Ларций. Ларций е мъртъв.

О, Господи, ами Викс!…

— Знаеш, че построих нов дворец, нали? Почти е завършен. Ще го използвам за обществени дела… и за покои на императрицата. Ти ще се нанесеш в нейните стаи, точно до моите в Домус Августана — това е личният ми дворец. Знаеш ли, че поръчах статуя на Минерва с твоето лице за новия си храм? Може би наистина си богиня. Би било глупаво да оставя съвсем личната си богиня да ми се изплъзне, нали? А аз никога не съм бил глупак.

Викс. Къде ли беше Викс сега? Къде беше синът ми?

Домициан прокара ръка по шията ми, очите му станаха празни и отнесени.

— Обичам да играя игри, нали знаеш. С икономите си, със сенаторите си, със стражите си. Лесно е да ги накарам да се страхуват от мен. Дори и жена ми се страхува под онова нейно каменно лице. Но не и ти. Ти и още един човек — знаеш ли кой? Той не е дори човешко същество. Просто роб, друго животно като теб. Гладиатор. Онзи, когото наричат Варварина. Не е възможно да е бог, каквото и да говорят. Просто варварин. Но и той не се страхува от мен, знаеш ли. И оцелява — оцелява от всичко. Стои на ръба и гледа — гледа нагоре към мен, стои и гледа, но ще се погрижа аз за него! Ще се погрижа, като се върнем, още на първите игри за сезона — и това ще е краят! Само един Господар и Бог на Рим има. И една богиня — с толкова мога да се примиря, Атина.

Имаше още болка, още болка, която почти не забелязвах, защото ковачът си беше тръгнал и среброто беше изстинало. Изстинало в твърд обръч около врата ми, който никога, никога нямаше да мога да сваля.