Кейт Куин
Господарката на Рим (16)

Глава тринайсета

— Сега и Горна Германия! — мърмореше сенатор Скаврий. — Какво следва? Галия? Испания?

Още недоволно мърморене. Нещата в Сената вървяха по обичайния си начин, въстанието почти не се споменаваше. Сатурнин беше обявен за самовлюбено конте, разочарован стар войник, следван от шепа намацани със синя боя местни диваци. Но повече сенатори от обикновено продължиха да дискутират събитието, след като вече беше достигнато крайното заключение; те се скупчваха заедно по мраморните редове, докато пръстите им нервно си играеха с лилавите ръбове на тогите им.

— Ако и Египет се надигне, ще останем напълно блокирани…

— … а и императорът е далеч, в Дакия…

Отново гласът на Скаврий — басов и с нотки на паника:

— Казвам да преговаряме със Сатурнин сега. Да го усмирим. Кой знае какво може да се случи?! Искаме ли още една година като Годината на Четиримата императори?! Тогава сенатори падаха в канавките от лявата и от дясната страна на пътя, защото са симпатизирали на грешния претендент! Искаме ли същото?

— Годината на Четиримата императори — гласът на внука на бога Август преряза суматохата като с нож. Очите се насочиха към фигурата с посивяла коса, която седеше отделена на известно разстояние и лениво чертаеше кръгове с перото си по мраморната скамейка. — Чудех се кога някой ще я спомене. Двайсет години изминаха оттогава и все още никой от вас не говори за това, без да се разтрепери от страх!

— Лесно ти е да го кажеш, Норбан! — тросна се Скаврий. — Ти не се бориш със зъби и нокти за живота си като останалите, когато главите започнат да се търкалят. Какво знаеш ти за треперенето от страх?

— Знам, че докато седим тук и си говорим, синът ми е в Долна Германия! — Маркус все още гледаше надолу към перото си. — Знам, че носи от лилавата императорска кръв във вените си, точно като мен. Знам, че наместник Лапий го е назначил за неформален командир на легионите в Долна Германия — от почит към името му. Това означава, че когато Сатурнин направи равносметка за тези, които застрашават управлението му, Паулиний ще е пръв в списъка…

Кратка тишина. Маркус Норбан тежко се изправи на крака, стар и изморен под тежестта на сенаторската си тога, лицето му — нашарено от бръчки и рамото му — силно изгърбено. Но въпреки това гласът му отекваше из Сената и навсякъде малките групички от изплашени мъже обърнаха поглед към него.

— Годината на Четиримата императори. Това беше годината след управлението на Нерон; годината на Галба, Отон, Вителий и Веспасиан. Повечето от нас си я спомнят доста ясно. Аз определено я помня. Галба конфискува семейните ни имения, Отон изпрати на баща ми учтива покана да се самоубие, а Вителий ме хвърли в тъмница, където прекарах три месеца, грижейки се за разместеното си рамо, четейки книгите, които успяваха тайно да ми донесат малкото приятели, които ми бяха останали, и чудейки се дали ще бъда екзекутиран. А когато Веспасиан дойде с боен марш и реши, че съм достатъчно безобиден, че да бъда освободен, бях въшлясал, осиротял, опърпан, осакатен и сам — тъй като повечето членове на семейството ми бяха решили да скъсат връзките си със „закрилата“ на моето императорско име. — Шумолене в залата. Маркус се усмихна изморено. — Така че, да, аз помня тази година! Година на алчни узурпатори, които убиваха, бунтуваха се и влачеха Рим през тресавището. Сега поглеждаме към Сатурнин и се чудим дали той не е поредният Отон или Вителий. Взираме се към Египет и Испания и се чудим дали там някъде не се крият още Отоновци и Вителиевци, които чакат удобен миг, за да скочат. Някои от нас ще започнат да се чудят как по-бързо да се махнат от Рим. Някои от нас ще започнат да се чудят дали не могат да сключат сделка със Сатурнин. Някои от нас вече се чудят дали не можем да играем двойна игра и да излезем победители, независимо кой от двамата ще спечели. А аз ви гарантирам — очите му се плъзнаха по редовете от сенатори, — че някои от нас се чудят дали не можем просто да оставим Домициан и Сатурнин да се избият взаимно и да грабнем престола, когато те са вече мъртви!

Един-два чифта очи заблестяха.

— Но да оставим чуденето настрана, никой от нас не иска още една Година на Четиримата императори, нали? Аз не искам. Имам син, когото мога да загубя, и дъщеря, и ако тъмницата накара косата ми да посивее на трийсет и три, представете си какво може да ми причини на петдесет и три. — Нова вълна от сподавен смях. — Дори и тези от вас, които тайно си мислят, че от мен ще стане по-добър император, отколкото от Домициан или Сатурнин, наистина ли искат още една война? Не мисля. Не и когато пресметнете какво би коствало това. — Гласът на Маркус внезапно стана по-гръмък и се извиси до далечните кътчета на залата. — Но именно това ни предлагате — война — всеки път, когато се скупчвате на малки изплашени групички и си шепнете колко мъдро би било да отстъпим. Вие павирате пътя към войната, но няма да взема участие, защото аз мразя да отстъпвам. — Очите на Август Бога пронизаха всеки един от тях. — Не и пред амбициозна мижитурка като Сатурнин. Така че, докато не станете готови да дадете пълната си подкрепа на Домициан, защото пълната подкрепа е единственото, което спира амбициозните мижитурки с войска, докато не станете готови да направите това, събратя сенатори, аз си отивам вкъщи. Отивам си вкъщи, за да видя дъщеря си и да се чудя дали вашите препирни са я обрекли да бъде пронизана от германско копие!

В пълна тишина сенатор Маркус Вибий Август Норбан излезе, накуцвайки, от Сената.

 

 

— Татко! — Сабина подръпна ръката на Маркус.

— Какво има? — Палата й се беше свлякла назад и той я оправи, за да покрие косата й. Дори и когато зимните ветрове не хапеха ожесточено лицата, олтарът на Минерва беше студено мраморно място. Никой не се доближаваше с непокрита глава.

— Защо боговете обичат повече белите бикове?

Понтифексът хвърли кръвнишки поглед, докато водеше бика напред, а Маркус сложи пръст върху устните на дъщеря си. Едвам се сдържа да не се разсмее. Бели бикове, бели лебеди, бели свине защо наистина боговете искаха жертвите им да са бели? С толкова много майки, молещи се за синовете си в Германия, били те от едната или от другата страна на бойната линия, в Рим не бяха останали почти никакви бели животни. След като си беше тръгнал, накуцвайки, от Сената, той отиде направо на пазара, за да търси жертвено животно, и плати невероятна сума за едно мършаво биче, чиито бутове не биха могли да нахранят дори и едно петчленно семейство.

— Боговете просто обичат кръв, Сабина…

Понтифексът отведе бика до стъпалата на храма. Още двама свещеници мънкаха молитвите си, а бикът извърна глава от нетърпимата смрад. Стъпалата бяха червено-кафяви и лепкави. Сабина изглеждаше нервна, но самата тя беше помолила да дойде:

— Искам и аз да се моля за Линий!

А той й позволи да скрие лицето си в диплите на тогата му, когато ножът се спусна надолу. Бикът измуча, падайки на колене, а Маркус пристъпи напред, за да потопи ръцете си в кървавата струя.

— Минерва, закриляй сина ми! — помоли той. Пред очите му се мяркаха обърканите образи на енергичното четиригодишно хлапе, което виновно признава, че е пуснало бръмбар в чашата с вино на майка си, на младежа, пръскащ се от гордост в чисто новата си преторианска ризница, на мъжа, който се гърчеше от страст под впиващите се в плътта му нокти на Лепида. — Минерва, богиньо на войниците! Хиляда бика, бели или е какъвто друг цвят поискаш, ти давам, ако върнеш сина ми невредим у дома! — Преплете алените си пръсти, докато жреците свършиха с напевите си и бикът издъхна. — Кръв за кръв!

 

 

— Направихме каквото можахме. — Командир Траян сви рамене. — Сега ще чакаме.

Паулиний погледна втория главнокомандващ: як, силен, плещест, с около дванайсет-тринайсет години по възрастен от Паулиний, който носеше ризницата си сякаш му беше втора кожа. Траян командваше най-добрите и най-свирепи легионери в Долна Германия и по право той трябваше да ръководи офанзивата срещу Сатурнин. Но братовчедът на Паулиний, наместник Лапий, истерично бе настоял Паулиний да бъде назначен за неофициален командир и на двата легиона, противно на всякакви правила за военен ранг, а той — изведнъж изтрезнял от едномесечно пиянство с вино и от мъгливо самосъжаление — не беше отказал. Не можеше да ликува, не и когато гражданската война дебнеше зад ъгъла, но не можеше и да накара пискливия гласец в главата си да спре да тананика: Командир на два легиона! Командир на два легиона! Не че Траян беше особено щастлив от този факт.

— Имам нужда от теб — беше казал Паулиний без заобикалки. — Аз не познавам тази страна, не познавам войниците ти, не познавам и терена. Ти ще си дясната ми ръка.

— Да, командире — каза Траян сковано. — Ще се радвам да служа под твоето командване.

— Глупости — беше казал Паулиний, — но все пак мога ли да разчитам на теб?

Прямият поглед на Траян го проучи щателно.

— И ти ли си конте като братовчед си? — засмя се той и двамата станаха приятели на мига.

Траян беше свършил много от работата по бързото укрепване на града, като съветваше Паулиний къде най-добре да разположи отрядите; главната заслуга на Паулиний бе, че възпираше Траян да не удуши Лапий, който дори и сега се беше сгушил в своя грубоват дворец с дървени стени и хленчеше.

Сега те чакаха, възседнали конете си, рамо до рамо, загърнати в тежките си наметала, а дъхът им се белееше в мразовития въздух. Пред тях стояха стройни редици легионери, подпрени на щитовете си и бъбрещи помежду си.

— И така, защо си в Германия, вместо да си кротуваш на топло в двореца? — попита Траян лениво. — Каква е твоята отрова, Норбан — жени, семейство, дългове?

Паулиний се поколеба.

— Жени — каза той. — Семейството също, като се замисля.

— Бих предпочел да се разправям с разбунтувала се провинция и орда крещящи германци.

— Аз също. — Паулиний преметна кичур от гривата на коня си от другата страна на врата му.

Незнайно защо, точно преди сражението, Лепида изглеждаше много далечна. Той не можеше да си я представи ясно, не и тук с мириса на сняг и стомана, с кал в носа и със звука от подрънкване на щитове в ушите. Това беше мирис на мъжество; тя нямаше място тук.

Траян присви очи, като погледна към небето.

— Развиделява се.

— Добре.

Слънчев ден, битка, опит да спаси императора от гражданска война… Може би дори щеше да загине, а тогава баща му щеше да има защо отново да се гордее с него.

Наметнат с кожи кон спря пред тях, разпръсквайки замръзналата кал с копитата си. Разузнавачът скочи на земята и поздрави:

— Командире, Сатурнин е забелязан. Единайсети и четиринайсети легион се задават от североизток.

— А подкрепленията? — попита Траян отсечено.

— Все още не се виждат, командире.

— Добре! — Паулиний размърда меча си в ножницата. — Разгърни първа дивизия.

Да. Много подходящ ден за умиране.

 

 

— Настъпление!

Бойният ред бе нарушен, мъжете на Сатурнин напускаха стройните си редици и се впускаха в самостоятелни сражения. Снегът беше обагрен в алено, а битката бушуваше. Паулиний седеше напрегнат, с присвити очи и се опитваше да осмисли случващото се.

— Да настъпим от юг? — изрева той, когато Траян рязко възпря цвилещия си кон, чиито копита се подхлъзнаха в кишата.

— Няма отстъпление! — Със сдвоени юзди, навити около юмрука му, и с меч в ръката, Траян изглеждаше като Марс, слязъл на земята. Те трябваше да се надвикват със стенанията на ранените мъже, с бойните викове на победилите в двубоя легионери, с тропота на копита и с металическия звук от удрящи се щитове. — Ни следа от Сатурнин!

— Ето го там отзад — Паулиний посочи към една могила до брега на реката. Той едва се сдържаше да стои мирно на седлото. Под доспехите му капеше пот и докато съветваше Траян да запази спокойствие, самият той копнееше да се втурне и да се бие, както правеха легионерите. — Стои на безопасно разстояние…

Траян добави няколко точни коментара за външността, потеклото и сексуалния вкус на врага им. Паулиний се изсмя мрачно. Центурионите му се навъртаха наоколо и чакаха заповеди, но за момента нямаше такива. Просто тежко, мудно сражение.

Слънцето беше пробило през облаците и удряше с жестоки ослепителни лъчи бойното поле. Под яростната атака на слънчевата светлина, под тежките крака и горещия дъх на бойците, които в броните си здраво се сражаваха рамо до рамо, отъпканият сняг се превръщаше в каша. Един легионер — или на Паулиний, или на Траян, или на Сатурнин — кой ли можеше да каже? — се подхлъзна в кървавата каша и умря с писъци, набучен на гладиуса на друг войн.

— Мислиш ли, че ние…

Продължителен остър вой прекъсна думите му. И двамата се обърнаха към гората.

— Диваци! — Траян изплю цяла върволица от псувни. — Да изгният при Плутон^[1] дано…

Паулиний пришпори коня си нагоре по едно стръмно укрепление, като прегази тялото на един легионер, паднал пронизан от копие през окото още в първите мигове от битката.

— Плутон… — повтори той като ехо.

— Как изглеждат? — провикна се нагоре към него Траян.

— Хати, вероятно. Поне осемстотин. Тояги, вълчи кожи, татуировки… — Паулиний извика на помощник-главнокомандващия: — Дай сигнал!

Тръбите нададоха кратък повтарящ се звук и легионерите стегнаха редиците си. Хатите изскачаха иззад дърветата като вълци, чийто вой вещаеше смърт за чуждите богове. Водачът начело, размахващ плячкосан римски щит, на който беше забучена главата на злощастен легионер, крещеше — предизвикваше всеки мъж, достатъчно храбър, за да се приближи да се бие с него. Другите от племето, които го следваха, подхванаха воя, ревяха за кръв като глутница диви животни, избягали от някаква ужасяваща арена. Далечно ликуване се чу сред мъжете на Сатурнин. Паулиний докосна с пръсти дръжката на меча си, кръвта пулсираше във вените му. Идваха все по-близо. По-близо. Към замръзналата змиевидна снага на Рейн. Паулиний не можеше да чака повече — щеше да се спусне към ордата, сам да убие водача им, да забучи главата му на щита си и да го изпрати обратно в демоничното царство на подземния бог Плутон, от което беше излязъл…

— Минерва! — промълви той към богинята на всички военни стратегии. — Бъди с нас!

Стисна по-здраво меча си. Воят се впиваше в слуха му, докато тъмната орда пълзеше по замръзналата река.

Освен… реката!

— О, богове! — прошепна той. — О, богове, да!

Не Минерва, а Фортуна — Фортуна — богинята на съдбата — току-що бе прелетяла над него, шумолейки със златните си криле.

— Какво? — Траян пришпори коня си, докато гледаше назад към бойното поле.

Втората вълна от германци се втурна към замръзналата река, когато Траян се покачи на укреплението. Паулиний почти си помисли, че чува пропукването на леда — и точно тогава се случи! Групичка скупчени германци изкрещяха, потъвайки в ледената вода.

— Слънцето! — смаяно извика Траян, невярващ на очите си. — Това откачено слънце!

Ревът заглъхна, когато германците започнаха да се оттеглят. Прегрупираха се. Отново нападнаха. Огромна ледена кора се отчупи и предната редица на диваците изчезна в Рейн. Дори и при целия шум от битката те успяха да чуят писъците, пляскането във водата, виковете на давещи се хора. Главата, забучена върху щита на водача, се беше търкулнала настрана, ухилена нагоре към слънцето, докато самият водач, увит в кожи, се удави с бълбукане.

Паулиний подвикна към помощника си:

— Обяви атака! Притиснете Сатурнин към възвишението!

Войските му се разпръснаха с усмивки по лицата, а тръбите започнаха да тръбят. Траян нададе боен вик. Паулиний се наведе от седлото си, взе едно копие и го издигна високо.

Траян грейна в широка усмивка:

— Хайде!

 

 

— Ти си жив! — Лапий обърса с кърпа закръгленото си лице. Изглеждаше състарен с десет години. Всички около него се суетяха, робите и жените с очи, разширени при вида на двамата мръсни войници сред тях. — О, богове, ако беше загинал в тази битка, Паулиний?!…

— Той не е на себе си — каза Траян над главата на Паулиний. — Превърна се в герой.

Паулиний мигаше. Беше жив. Не можеше напълно да повярва.

— … сам си проправи път нагоре по хълма право към самия Сатурнин…

Групата младежи, които постоянно се навъртаха около Лапий, се ухилиха на Паулиний и тупайки го по рамото, скалъпваха поздравления. Паулиний ги виждаше като в мъгла и си мислеше за Сатурнин. Просто войник, който искаше истински действия, вместо само да гледа представления с диви зверове и намръщените физиономии на местните… Имаше някаква идея да убие Сатурнин лично, но когато пристигна на хълма, откри, че той сам се бе пронизал в корема. Беше погледнал нагоре към Паулиний с очи, пълни с кръв, умиращ бавно, и Паулиний прокара гладиуса си през сърцето му, за да сложи край на агонията. Траян откри Паулиний, облегнал гръб на едно дърво, а отсечената глава на Сатурнин се търкаляше до него.

— Четиринайсети легион е съсечен, а единайсети бяга. Ще са щастливци, ако се разминат с екзекуция — един на всеки десет.

Той установи, че би предпочел Сатурнин да го беше убил! Сега ще трябва да се изправи пред Лепида и пред баща си! Дори битката не бе оправила нещата. Ситуацията отново беше трудна. А в разгара на сражението всичко ставаше толкова лесно…

— … изловихме и последния от диваците, но бих се обзаложил, че едва ли и един на всеки десет е успял да се измъкне от Рейн…

Дебела жена в розова стола въздъхна с облекчение и припадна. Робите се засуетиха безрезултатно около нея. Паулиний се загледа в пълничките й бели крака, докато Траян не го сграбчи за ръката и отново го завлече навън. Останалата част от деня, останалата част от седмицата преминаха като във водовъртеж. Траян преследваше въстаналите легионери със същинска наслада. Разчлененото тяло на Сатурнин беше изложено на показ пред двореца на наместника и беше оставено да се разлага: предупреждение към всички евентуални узурпатори. Навсякъде, където минеха Паулиний и Траян, възседнали конете си, гражданите ги посрещаха с приветствени възгласи, а легионерите удряха по щитовете си.

— Престани да трепериш — ухили му се Траян, — ние сме герои!

— Би ли престанал да го повтаряш? — изръмжа Паулиний.

— Ти си странна птица, Норбан. Повечето от нас си мечтаят да бъдат герои.

— Ти си героят! Ще ти уредя хубав пост, дори и това де е последното нещо, което ще направя.

— Аз — бюрократ?! — възнегодува Траян. — Аз съм човек на войската, чист и обикновен. Хайде да се напием и да си потърсим курви. Момчета или момичета за теб?

— Момичета — каза бързо Паулиний.

— Послушай съвета ми — усмихна се Траян. — Момичетата може и да са по-хубави, но момчетата носят по-малко главоболия. Едва ли ще имаш нещо против да опиташ…

— Не, не е в стила ми…

Паулиний вече беше свикнал на този род предложения. Половината от приятелите му и повечето от висшестоящите предпочитаха момченца или млади войници пред собствените си съпруги.

— Жалко. Все пак не искаш ли да се напием?

— О, богове, да!

Пристигна писмо от бащата на Паулиний, изпратено по бърз куриер. Един-единствен лист пергамент, един-единствен ред: Браво, синко. Маркус.

— Мрази ме! — изкрещя Паулиний към писмото. — Отречи се от мен! Не ме поздравявай!

Той смачка писмото и го захвърли на пода. После прекара следващия час да го изглажда. Лепида не написа нищо.

След една седмица пристигна императорът.

 

 

— Норбан, нали? — От прословутия поглед на Флавиите коленете на Паулиний омекнаха. Той гледаше в една точка покрай ухото на императора. — Познавам баща ти. Ще се присъединиш към мен за вечеря след два часа. — Обърна се към Лапий: — Доведи изменниците. Ще си уредим сметките с тях още сега.

— Всичките ли, Господарю и Бог наш?

— Командирите. От легионерите ще бъдат екзекутирани един на всеки десет; това може да почака до утре. Подгответе командирите! — Лилавата тога на императора се раздипли, когато той рязко се завъртя и тръгна през двора. Дванайсет преторианци, шест помощници, група военачалници, шепа роби и Лапий Норбан подтичваха след него.

— Значи така един цезар се справя с изменничеството! — подсвирна Траян. — Стилът му ми харесва.

Паулиний сниши глас:

— Той дори не свика съд…

— Че на кого му е притрябвало? Знаем, че са виновни! — Траян махна пръска кал от рамото на Паулиний. — Върви да се издокараш, хубавецо! Ще вечеряш с най-могъщия човек в света.

Най-могъщият човек в света почти не погледна към Паулиний, когато той влезе в императорските покои, а го поздрави сухо.

— Норбан — каза той делнично, — сядай. Яж. Полева храна. Мразя изтънчени блюда по време на война.

Паулиний седна, плащът му се оплете в краката на стола, а той боязливо се обслужваше сам. Яде мълчаливо известно време, докато императорът хем се хранеше, хем между хапките диктуваше писмо на двама помощници, хем набързо преглеждаше купчината с кореспонденция. Коравият войнишки хляб и обикновената яхния изглеждаха странно в златните чинии на Лапий. Също както и самият Домициан, който седеше на копринени възглавници, с кожен нагръдник и груба легионерска туника, и набързо прелистваше дузина оръфани стари папки с листове пергамент. Паулиний го погледна скришом — този бе мъжът, когото баща му беше обявил едновременно за добър военачалник и велик администратор; мъжът, който беше наредил да избият всеки десети от цели легиони, а беше мил с лудата си племенница; мъжът, за чиято поквареност се шушукаше и който беше погледнал с интерес към Лепида; мъжът, който сега седеше пред него в една обикновена шатра и носеше по-малко коприна и злато от собствените си слуги…

Императорският поглед се стрелна нагоре точно в този момент. Паулиний се изчерви и се захвана с вечерята си. Твърде късно.

— И така, Норбан — флавиевският глас накара Паулиний покорно да погледне нагоре, — ти си трибун в преторианската ми гвардия.

— Да, цезаре. Бях разквартируван в Брундизиум.

— Хм… — Домициан щракна с пръсти на един писар и му продиктува кратко поздравление. — Под ръководството на командир Денсус?

— Да, цезаре — отвърна той, чудейки се как е възможно императорът да знае това.

— Познавам всичките си преториански командири — каза Домициан, сякаш прочел мислите на Паулиний. Императорът имаше широко червендалесто лице като на добросъвестен търговец, но Паулиний знаеше, че на тези черни очи не им убягва почти нищо. — Твоят баща е сенатор Маркус Вибий Август Норбан.

— Да, цезаре.

— Ти си единственото му дете?

— Имам сестра. На четири години. Обича кайсии. — Паулиний затвори очи: Защо ли казах това?

— Нервен си — императорът неочаквано се усмихна. — Ние, цезарите, имаме такъв ефект върху хората. Пийни си вино!

Паулиний отпи с благодарност.

— И така… Ти не беше разквартируван тук, в Германия? — попита, докато подпечатваше множество документи.

— Не, цезаре. Бях в отпуска. Братовчед ми Лапий ме назначи за командир на легионите въпреки възраженията ми.

— Възраженията ти? — Черните очи се впиха изпитателно.

— Не бях добър избор. Не знаех нищо за Германия, нито за Сатурнин и легионите му. Никога нямаше да се справя без помощта на легат Марк Улпий Траян. Най-горещо го препоръчвам!

— Ще бъде възнаграден в най-скоро време. Но ти беше главнокомандващият.

— Не беше особена битка. Ако ледът на Рейн не се беше пропукал…

— Не обичам думата „ако“. — Императорът разтопи парче восък на пламъка на свещта. — Ако ледът на Рейн не се беше пропукал… И какво от това? Фортуна е била на твоя страна. Ти спечели.

— Просто не очаквайте да се случи отново — изскочи от устата на Паулиний. — Хм. Това исках да кажа…

Домициан се изсмя:

— Да не се опитваш да си изпросиш наказание вместо награда?

— Не, цезаре.

— Чувам, че си убил Сатурнин със собствените си ръце?

Писарите продължаваха да драскат нещо, докато Домициан продължаваше да размята купчини от писма и свитъци.

— Той се самоуби.

— Можеше да си припишеш заслугата! Никой нямаше да разбере.

Паулиний сви рамене.

— Тренирай с мен някой път — каза императорът внезапно. — Имам нужда от упражнения.

— Цезаре?

— Да, знам как се държи меч. — Той размаха перото като меч в сложно движение за париране, преди да го свали, за да подпише едно съобщение. — Ужасно съм загубил форма, тъй като всичките ми партньори ме оставят да победя. Дразнещо е. Ти ще ме оставиш ли да победя, трибун Норбан?

— Не…

— И аз така си мисля. — Домициан счупи един печат със загрубелия си палец и набързо прегледа още едно писмо. — И така… Ти ми спести безпокойството самият аз да потушавам бунта на Сатурнин и легионите му. Затова ти благодаря!

— Благодаря! Исках да кажа, няма за какво, цезаре.

— Не беше кой знае какъв бунт, а и се съмнявам, че щеше да стигне далеч. Но ти ми спести неприятностите да укротявам разбунтувала се провинция. И все пак не мога да ти организирам триумфално шествие. Размириците, дори и потушените, не са нещо особено. — Продължаваше да преглежда писмото. — Така аз се оказвам длъжник на войн, когото не мога да възнаградя. Колко интересно…

Още една пауза. Домициан вдигна поглед от писмото и се вгледа в очите на Паулиний. Паулиний отвърна на погледа му. Не знаеше какво да прави с ръцете си.

Императорът кимна с глава на прислугата, пазачите и суетящите се наоколо писари.

— Оставете ни сами.

Те се измъкнаха от стаята в редица, докато си шепнеха.

— Ще повиша братовчед ти Лапий до поста консул следващата година. Той е глупак, но един глупак може да нанесе сравнително малко щети като консул. — Ръцете на Домициан за пръв път се спряха, той остави перото и замислено потупа по масата. — Командир Траян ще получи пост в Иудея, което гарантира много усилена дейност. Аз възнаграждавам лоялните. Имам нужда от тях около себе си за деня, когато някой убиец посегне на живота ми.

Паулиний си припомни слуховете, разнасящи се в трапезарията на военните: „Императорът се бои от собствената си сянка…“

— Знам, говорят, че се боя от собствената си сянка. — Домициан отново прочете мислите на Паулиний и той подскочи. — Но при положение, че половината от последните десет императори са умрели от нож, би трябвало да съм глупак да не се страхувам от убийци. Да си император е опасна професия! — Домициан съзерцаваше върховете на пръстите си. — Не моля за състрадание. Но човек понякога се… изморява.

Паулиний почувства неочакван пристъп на съчувствие.

— Не ви завиждам, цезаре! — каза той откровено. — Хората може и да допускат, че искам вашия пост, само защото моят прадядо е бил император. Но не го искам за нищо на света.

Домициан го изгледа остро, отвори уста, за да каже нещо. Затвори я отново, а остротата в погледа му избледня до съсредоточено изражение.

— Знаеш ли — вглъбено каза той, — мисля, че ти вярвам.

Те размениха погледи отново, от чисто любопитство.

Домициан кимна и се протегна за пергамент. Набързо изписа една страница, подпечата я с имперския печат най-отдолу и плъзна по масата още мокрия документ към Паулиний.

Паулиний прескочи формалните фрази, „… ние в резултат признаваме Трибун Паулиний Вибий Август Норбан… като възнаграждение за лоялността и предаността му… удостояваме с титлата и отговорностите на…“

Той примигна. Отскочи назад. Прочете по-внимателно. „Удостояваме с титлата и отговорностите на…“

Той повдигна поглед в изумление.

— Цезаре — това е твърде много.

— Това го преценявам аз!

— Със сигурност има по-квалифициран мъж…

— Разбира се, че има по-квалифицирани мъже. Всички те ще те намразят за това, че си ги изпреварил, и ще се опитват да те злепоставят при всяка възможност. Приеми поста и ще си създадеш стотици смъртни врагове. Искаш ли го?

— Ами, разбира се, че го искам, но…

— Тогава защо се опитваш да ме разубедиш?

— Не се опитвам да ви разубедя, цезаре. Аз просто смятам, че…

Черните очи на Домициан се развеселиха.

— На теб никой никога ли не ти е казвал да не противоречиш на императора?

Паулиний усети как устата му се отваря и затваря като на риба. Ушите му бучаха.

— Ами аз нямах намерение да ви противореча, цезаре. Аз просто…

— Добре — императорът протегна ръка. — Поздравления, префекте!

Лепида

Наистина се радвах, че малкото въстание на Сатурнин беше претърпяло пълен неуспех в Германия. От него нямаше да излезе добър император, въобще. Всички знаеха, че си пада по момченца, а къде отивах аз в такъв случай? Така че бях доста облекчена, заедно с всички други в Рим, когато бунтът беше потушен. Имаше дори и малък бонус за мен: Домициан със сигурност щеше да се върне в града най-сетне след дълго очакване, а аз имах нова пламеннооранжева стола със златна бродерия, която щеше да заслепи очите му…

— Да знаеш, че синът ти е героят на деня! — подигравателно изсъсках на Маркус по време на една от редките ни вечери.

Напоследък почти не се виждахме, всеки се придържаше към собственото си крило на къщата и се срещахме само заради етикета. Аз обмислях да си купя собствена къща, в по-модерен квартал от Капитолийския хълм.

— Линий е герой — оповести Сабина.

— Не, не е скъпа. Паулиний е земен червей, маскиран като мъж! — казах аз и се усмихнах на Маркус. — Ябълката не пада по-далеч от дървото, нали?

Той погледна през мен, сякаш бях направена от стъкло. И не ми каза новината. Трябваше да я науча от Гней Апиций, най-новия ми любовник.

— Преториански префект?! — изправих се аз рязко в леглото. — Императорът е назначил Паулиний за преториански префект?!

— Изненадващо, нали? Момчето едва ли е много по-голямо от теб… — Гней ме ощипа по гърдата — и е служил само като трибун. Голям скок за някой толкова млад…

Преториански префект. Един от най-важните постове в Империята. Очите и ушите на императора. Пазител, шпионин, командир на личната армия на императора… Паулиний изведнъж един от най-властните мъже в Рим!

— Маркус, защо не ми каза? — казах аз рязко, когато се прибрах вкъщи.

Той дори не вдигна очи от свитъка, който четеше.

— Някой от твоите любовници със сигурност щеше да ти каже новината.

Нацупих се и излязох от стаята. Как смееше да ме държи в неведение за нещо подобно? Новина като тази беше изключително важна. Не бях планирала да държа Паулиний на верижка, когато се върне в Рим, но сега нещата бяха различни. Сега той беше дясната ръка на императора. Можеше да ми осигурява покани за двореца всяка вечер! Освен ако не ме беше забравил… Но всъщност не мислех, че е възможно. А ако беше, щях бързо да го накарам да си припомни. По-добре да седна да му напиша писмо още сега, за да го подсетя.

Може би трябваше да се омъжа за него. Дали щеше да е възможно от правна гледна точка? Рим има толкова досадни закони за кръвосмешението.

„Скъпи мой Паулиний…“