Кейт Куин
Господарката на Рим (40)

Глава трийсет и пета

Маркус влезе в къщата си и с всяка неравна стъпка, която изминаваше, една и съща мисъл пулсираше в главата му…

Синът ми е мъртъв!

Той не можа да си остане вкъщи и да чака, след като Ариус и Теа тръгнаха към Домус Августана. Беше си измислил някакъв претекст да се разхожда пред портите на двореца… Така че бе един от първите свидетели на сцената, когато вече кръвта беше спряла да се лее и бе настъпило времето на паниката. Един от първите, които видяха зейналото гърло на Паулиний, отпуснатите му, сгърчени крайници, протегнатата ръка…

— Остави го, Маркус! — беше казала императрицата. — Ще му подготвим погребение на герой! Верният приятел на императора, загинал в опит да го спаси!

Паулиний е мъртъв!

Маркус се загледа за миг във вратата на собствената си къща, преди да я разпознае. Бавно повдигна резето, мина, накуцвайки, през градината, влезе в тъмния празен коридор.

Паулиний е мъртъв!

Той тръсна глава — тази невъзможна мисъл… Очите му се спряха на атриума. Лунна светлина и фигура, облегната в сянката на една колона.

— Калпурния?

Тя се стресна, обърна се. Очите й бяха огромни дупки върху бялото лице.

— Маркус — прошепна тя. — О, богове, Маркус!…

Тя изтича няколкото крачки през атриума и се хвърли на врата му.

Отвори уста, за да й каже, и вдиша объркващата смесица от ароматите й: билки, стрита мента, сладък хляб във фурната; и тогава острата болка го прониза, набъбна в него толкова, че си помисли, че ще умре. Той скри лицето си в рамото й и неясно чу как тя отпрати любопитните роби.

— Ти си добре! — Ръцете й обгърнаха здраво врата му, бузата й се притисна към косата му. — Не мога да повярвам!… Чаках с часове… не знаех къде си… не исках да знам нищо, но ти си добре… ти си добре и това е всичко, което искам! О, богове, Маркус, не ме оставяй сама! — Тя целуваше устата му, очите му, ръцете му, отново и отново. — Не ме оставяй повече сама, няма да мога да го понеса. — Тя не спираше да го целува, а устата й имаше вкуса на всичките прекрасни неща на този свят.

Той се пресегна нагоре, бавно хвана лицето й в ръцете си.

— Ти плачеш?! — Тя се отдръпна, като усети соления вкус на бузите му. — Какво има?!

— Паулиний… Паулиний е… — Той произнесе думите, докато все още имаше силата да го направи: — Той е мъртъв!

— Мъртъв?! — Почувства как цялото й тяло потръпва. — Какво искаш да кажеш, как?!…

— Убит… Императорът също… — добави Маркус тежко.

— Паулиний?!… — Закри с ръка устата си. — О, богове! О, Маркус! Споделям мъката ти… — тя пристъпи по-близо и допря челото си до неговото.

— Предложиха ми… — Той спря и леко се отдръпна, усещаше годеницата на сина си, притиснала тялото си към неговото, ръцете й, вплетени зад врага му. Бе негова, стига да го пожелаеше. Кога се беше случило това?

Той прокара пръст по високото й, ясно чело.

— Би ли искала да станеш императрица?

— Моля?

— Предложиха ми империята, Калпурния. Императрицата ми го беше предлагала и преди, но заради Паулиний й отказвах. Защото един император трябва да поставя империята над всичко — над семейството си; трябва да осинови своя наследник, за да е сигурен, че ще осигури най-добрия мъж за Рим. А подобна система не може да функционира, освен ако императорът не е бездетен — когато няма собствени завистливи синове, които да очакват да го наследят.

— Ти вече нямаш синове, Маркус Норбан — беше казала императрицата, докато стояха над тялото на Паулиний. — Посочи мъжа, който ще бъде твой наследник! Осинови го и вземи пурпурния плащ!

— Маркус?! — Калпурния го целуна отново. — Маркус, какво има?!

— Нищо — поклати глава той. — Калпурния, имам нужда да остана сам. Би ли ме извинила?…

Тя се оттегли незабавно, без въпроси. Не твърде далеч, така че можеше да я извика с една дума, ако поиска.

Той седна на мраморната пейка в атриума. Имаш един час, беше казала императрицата. До един час трябва да имаме император. Ти или някой друг. Половината от това време вече беше изтекло. Той скръсти ръце.

Император Маркус Вибий Август Норбан.

Дори и със скръбта, която го раздираше отвътре, щеше да живее още години. Достатъчно, че да въведе ред в империята за своя талантлив и жизнен млад наследник. Достатъчно години, че да смекчи законите за държавна измяна, да изглади взаимоотношенията със Сената, да построи достатъчно монументи и храмове, за да стане Рим по-красив. Работа, тежка работа, в продължение на години и години, преди да бъдат компенсирани тежките времена… Но защо да не прекара последните си години в служба на империята?!

Император Маркус Август. Да изживее остатъка от дните си в двореца, заобиколен от стражи, да се обръща към Сената от централната трибуна вместо от задните редове, да вдига ръката си в поздрав към ликуващите маси, да седи начело на триумфалните шествия и игрите, облечен в пурпурна тога. Да работи нощем, за да подобри системата за сечене на монети, да разшири границите и да построи нови акведукти… Мъж без наследници — глупаво е от негова страна да го споменава, защото една млада здрава съпруга щеше да му роди деца — синове, които щяха да очакват да наследят империята. Император с дъщеря, която ще трябва да се омъжи за осиновения му наследник — мъж, три пъти по-възрастен от нея самата, — за да се засили съюзът. Маркус Август Цезар, дванайсетият император на Римската империя, от когото щяха да се страхуват приживе, щяха да го боготворят след смъртта му, щяха да го извайват в мраморни статуи, за да се съхрани за идните поколения.

Ти трябва да бъдеш император, Маркус, спомни си той, че веднъж му беше казала една жена, преди много време. Е, сега имаше тази възможност. Минутите отлитаха една по една и той стоеше неподвижно като статуята, която можеше да поръча да му изваят до утре сутринта, стига да пожелаеше.

Потърси парче пергамент. Перо. Мастило. Написа една-единствена дума. Един прозяващ се роб се надигна от леглото си и се отправи, без да бърза, към Домус Августана с бележката.

Маркус се обърна към сянката. Протегна ръка и зачака с бавен, тих трепет на надежда топлите пръсти на Калпурния да докоснат неговите.

Теа

Тишината влезе заедно с императрицата в личния й таблинум. Навън робите пищяха, стражите се щураха напред-назад, мраморните коридори отекваха от плачовете, но тя затвори плътно вратата зад мен и заключи цялата суматоха навън.

— Този шум!… — направи гримаса тя. — Мисля, че тук ще бъде много шумно през следващите няколко дни. Веднага щом империята отново влезе в крак и заживее ритмично със собствена власт, ще се оттегля в някоя малка тиха вила в Баие, където няма да чувам нищо друго, освен птичи песни — каза жената, току-що убила съпруга си и седна делово зад писалището. — Може би ще напиша мемоарите си.

Аз примигнах. Дузина робини можеха да свидетелстват, че императрицата е седяла невинно зад стана си и е тъкала платно за дома, докато някой е разсичал мъжа й на парчета, но тя определено пристигна бързо на местопрестъплението веднага щом всичко приключи. Преди робите и стражите да нахлуят в окървавената императорска спалня. Под нейните грижи Ариус, Викс и аз бяхме бързо отведени в различни посоки. „За безопасност“ — беше обяснила императрицата, когато Викс се изгуби надолу по един коридор, а Ариус — по друг, а мен хвана за лакътя и лично ме съпроводи от облицованата с лунен камък, подгизнала в кръв спалня до собствения си таблинум. Нямах никаква гаранция, че тя няма да… Ами да направи нещо?… Доколко всъщност познавах императрицата? Доколко изобщо някой я познаваше?

— И така, къде са Ариус и синът ми? — казах аз, като чувах думите си да се носят сякаш отдалеч. — В някоя закътана килия, където скоро ще отведат и мен и където всички ще бъдем удушени и после ще се отървете от телата ни?

— Преди двайсет години, да — намръщи се разсеяно императрицата, гледайки един от многото списъци пред себе си. — Но съм станала малко по-мъдра с възрастта. Ти и аз, Теа, имаме привилегията да сме единствените жени на този свят, които са оцелели от привързаността на Домициан. Сигурен знак за божествена милост, а аз не съм човек, който би си играл с избраниците на боговете!…

— Тогава къде е Ариус?

— Ариус ли?… — Императрицата зачеркна една точка от списъка. — В момента старателно го шие личният ми лекар, който казва, че той ще се възстанови много по-скоро, отколкото може да се очаква за който и да е мъж на неговата възраст и с неговите навици. Въпреки че пуснахме официално съобщение, че е мъртъв — добави тя. — „Робът Стефанус — основен виновник за смъртта на обичния ни император, беше смъртно ранен по време на схватката край императора…“ и така нататък. Поне един виновник трябва да бъде публично обвинен за деянието. Ще намерим някое тяло на престъпник, за да го изложим на „Стълбата на воплите“.

— Ами Викс? — попитах аз. — Къде е той?

— Ужасният ти син ли? Знаеш ли, това дете унищожи цяло едно крило от новия дворец. Играеше си на гладиатор и го направи на пух и прах! А и не една кесия е изчезнала, откакто той… Както и да е, няма значение… Той избяга, след като го задържаха!

— Какво?! Къде?! Пуснала си го да си отиде?

— Разбира се, че не! Не бих оставила това малко зверче без надзор дори и за миг. Лекарят ми го проследи. О, не се тревожи! Отвратителното момче — ох, той ме прави толкова щастлива, че нямам деца — ще се върне скоро. Вероятно е отишъл да вземе онова ваше трикрако куче. Ариус питаше за него доста настойчиво…

— Всичко ли знаеш, домина?

— Почти — каза спокойно тя. — Имам най-добрата шпионска мрежа в цялата империя…

Тя извади восъчна плочка и започна да пише. Аз изпуснах една несигурна въздишка и потънах в креслото до писалището й. Главата ме болеше. Все още бях оплискана с кръвта на Домициан. Синът ми беше изчезнал, шиеха раните на любимия ми за хиляден път. За последен път? Определено беше твърде хубаво, за да повярвам.

— Какво пишеш, домина? — попитах.

— Един хубав нов списък. — Тя енергично подчерта заглавието: — „Неща, които трябва да свърша“. Да подготвя официално обръщение към народа на Рим, да свикам Сената, за да одобри новия император, да организирам бързото му възкачване на трона, да направя няколко дребни неща за Флавия…

— За Флавия? Значи тя е добре?

— О, да! Лично се погрижих за това. Синът й вече е при нея, този, който твоят син и Паулиний спасиха, а тя роди момиченце преди няколко месеца. Добре са, Флавия и децата, но е крайно време някой да ги прибере от онази мрачна скала.

— Но вероятно не можеш да я върнеш обратно в Рим…

— Не. По-добре е, мисля, династията на Флавиите да бъде обявена за изчезнала. Но едно семейно имение в Испания или в Сирия за една почтена вдовица и двете й деца — това би било добре. Да, Испания е хубава страна. Може би ще й изпратя и Несий. Той изглежда доста унил напоследък…

На вратата се почука.

— Влез!

Един роб тихо й подаде сгънато листче.

— От сенатор Маркус Норбан, домина.

Очите й пробягаха по единствената дума на бележката.

— Така си и знаех — остави тя настрана пергамента, взе две запечатани писма и ги предаде на роба. — Занеси ги на написаните адреси!

— Сенатор Норбан няма да облече пурпурната тога, нали? — предположих аз веднага щом вратата хлопна.

— Какво те кара да мислиш, че…

— Не съм толкова глупава, домина…

— Ами… — сви рамене тя. — Маркус няма да бъде император. Той вероятно ще се опита да се оттегли и от Сената, но аз няма да допусна подобно нещо. Той може да служи на империята още дълги години, а и сладката малка Калпурния Сулпиция ще му вдъхне нов живот.

Аз подпрях брадичката си с длан.

— Щеше да бъде добър император…

Императрицата повдигна вежда в знак на изненада, че чува мнението на една робиня по подобен въпрос. Но аз вече не бях точно робиня, така че веждата й се свали отново.

— Е, и сенатор Нерва ще свърши работа. Маркус и аз отначало се бяхме спрели на него — добро потекло, силна кариера, напълно скучен. Аз лично предпочитам Маркус, но и Нерва ще свърши работа.

— О, той не е лош — казах аз. — Някога пеех за него в Брундизиум. Много е щедър с възнаграждението.

— Да се надяваме, че ще е щедър и по отношение на данъците. — Императрицата се облегна, отпусна се за пръв път за всичките години, откакто я бях наблюдавала. — И така… — каза тя.

— И така… — казах аз.

Загледахме се една в друга.

— Какво ще правиш сега, домина? — попитах.

— Ами… — Изглеждаше замислена. — Имам сестра и две братовчедки, които не ми говорят от двайсет години. Това не е първият път, когато се бъркам в императорските дела, така да се каже, а те никога не са го одобрявали. Време е да загладим старите вражди. После мисля, че ще се оттегля в тази тиха малка вила в Баие и ще живея до много дълбока старост. — Императрицата наклони лекичко глава към мен: — А ти, скъпа моя?

Свих рамене.

— Ариус иска планини… Иска и да е градинар…

— Колко пасторално! Той справя ли се с градинарството?

— Флавия казваше, че е успял да унищожи повечето от лозите й в северното лозе.

— Може би ще стане по-добър. А ти, ти какво искаш?

— Аз искам просто Ариус. Градинар или гладиатор.

— А ужасният ти син? Той ще бъде ли щастлив в планините?

— Може би ще има няколко братя и сестри, които ще може да обучи и да си има цял легион.

— Ти вече носиш дете, нали?

Усмихнах се.

— Отлично! Отгледай го здраво! А що се отнася до младия Версенжеторикс… — каза императрицата замислено. — Той може да командва истински легион някой ден, ако хороскопът на Несий е верен. Този твой отвратителен син има талант, Теа. Ако иска работа, когато поотрасне малко, ще е добре дошъл в Рим. Под друго име най-вероятно. Мисля, че можем да кажем сбогом на Младия Варварин. Макар че вероятно не и на Версенжеторикс!… — Тя потръпна.

Може би трябваше да защитя сина си. Или може би не. Свих рамене.

Тя ми подаде една връзка с впечатляващо прилежно подпечатани и запечатани писма, които прегледа едно по едно.

— Документи, че сте свободни — за теб, за Ариус и за онова непоносимо момче. Документ за преминаване през Гибралтар с кораб и друг за преминаване в Британия. Кесия със сума, достатъчна да започнете нов живот. Ежегодна издръжка, която ще ви се изплаща анонимно на първо число всяка година, поверена на управителя на Лондиниум^[1], който е инструктиран да не задава въпроси, независимо кой ще отиде да я вземе. — Тя ги бутна през масата. — Това е наградата ви!

Аз взех пакета, който съдържаше цялото ми бъдеще.

— Заслужихме си я!

— Така е! — Императрицата стана и започна да сваля един по един всички смарагди от пръстите и шията си. — Приключих със зеленото — рече тя. — Мисля да раздам смарагдите на сестра си и братовчедките. Но първо избери нещо за себе си, драга моя!

Аз взех едно широко колие с блестящи смарагди, с което спокойно би могло да се купи къща в Британия, а дори може би и цяла планина.

— Ще ти трябват нови дрехи преди заминаването — продължи императрицата, като облегна лакти на ръба на писалището. — Кървавите петна вече не са на мода, както бяха някога. Ще ти изпратя някои от моите дрехи. Ние сме почти еднакви на ръст, струва ми се.

Всъщност си приличахме и в редица други отношения. Еднакво слаби, еднакво високи, с еднаква тъмнокестенява коса. Домициан я беше обичал, а после я бе намразил; беше се прехвърлил на Юлия, която беше нейна пълна противоположност; после взе мен, защото бях пълна противоположност на Юлия… Което означаваше, че аз приличах повече на нея, отколкото на Юлия. Но дали имаше някоя след мен, която прилича на Юлия?

— Защо ми помагаш, домина? — попитах я аз. — Заради Юлия ли?

— Не че е твоя работа — отвърна спокойно тя, — но всъщност — да. Изпитах облекчение, когато очите на Домициан се насочиха от мен към друга — разбираш защо. Такова облекчение, че почти хвърлих Юлия на вълците.

— Вълците щяха да са по-мили от Домициан.

— Да, със сигурност, но тогава вероятно не съм била съвсем с всичкия си. Също както и ти в един момент, както и Юлия. Поне всяка от нас успя да му отвърне на удара по свой собствен начин.

— Някои повече от други! — казах аз.

Императрицата се засмя. В тази тиха стая си представих, че чувам и смеха на Юлия.

— Сега и аз имам един въпрос — погледна ме императрицата. — Наистина ли каза на Домициан, че е обикновен нищожен човечец?

— Да.

— О, богове, ще ми се да можех да видя изражението му. — Императрицата пристъпи напред и притисна бузата си към моята за сбогом. Усмихнах се, но и леки тръпки пробягаха по тялото ми от докосването й. Бяха ме наричали господарката на Рим, също както бяха наричали и Юлия, но всички бяха сгрешили и за двете ни. Тук беше истинската господарка на Рим: власт, изтъкана от плът и кръв, една жена с хладен глас, която малко приличаше на мен.

— Успех, Теа! — каза императрицата.

Успех, Теа! — повтори гласът на Юлия. И трите се разделихме.

 

 

В коридора отвън видях двама мъже, заобиколени от преторианци. Сенатор Марк Кокцей Нерва, все още по нощница, изнервен и троснат, се оплакваше от студения нощен въздух. И мъжът, който щеше да бъде посочен за негов наследник, великият войн и уравновесен главнокомандващ, без съмнение предложен на императрицата от сенатор Норбан: командир Марк Улпий Траян, който се прозяваше широко, но бе напълно въоръжен и изпънат като струна.

— Аве, цезаре! — казах аз и отминах, преди който и да е от тях да успее да ме изгледа смаяно.

 

 

Розови листенца. Тръбачи. Каляски. Ликуване. Рим, смеещ се и щастлив, нагизден в празничните си цветове, беше готов да празнува. Маркус можеше да го усети.

Император Нерва, със златен венец и пурпурна тога, беше носен на позлатена носилка от осем нубийци. Стар и придирчив, помисли си Маркус, и със сигурност няма да се хареса на легионите — но се прекланя скромно пред статуите на боговете и повече от щедро хвърля монети на тълпите. Траян получи по-бурни приветствия, докато яздеше отзад на сивия си кон, с лавров венец на главата, килнат жизнерадостно на една страна. Маркус се запита дали трябва някой ден да каже на Траян, че е спечелил лавровия си венец с това, че изхвърли Лепида Полиа от носилката… Вероятно не.

Император Нерва зае мястото си на трона.

Жреците се доближиха; водеха жертвените бикове, закичени с гирлянди от рози. Девиците весталки бяха подредени в мълчалива бяла редица. Сенаторите в официалните си тоги с пурпурни ивици. Маркус зае мястото си между тях с дълбок поклон. Той се оттегли назад, придружен от Сабина. Тя изглеждаше толкова висока и хубава в първата си женствена туника, че той осъзна — скоро вече няма да е дете. Но щеше да я задържи при себе си поне още няколко години, преди тя да се омъжи. Помисли си дали трябва някога да каже на дъщеря си, че е бил на крачка от императорския трон и че тогава тя би била императрица, ако се омъжи за жизнерадостния Траян… Вероятно не.

Калпурния се присъедини към тях, сияеща като пролетен нарцис в жълтата си туника. Маркус взе ръката й и я притисна към бузата си, въпреки че знаеше как ще шушукат хората. Той все още не се беше оженил за Калпурния, не и преди края на септември, когато авгурите бяха предрекли, че датата е най-благоприятна, но тя вече се беше нанесла напълно открито в къщата му с всичките си роби и принадлежности. Семейството й мърмореше, а цял Рим шепнеше, но годеницата му беше непреклонна.

— Обожавам те, Маркус! — бе казала тя откровено. — Няма да пропилея нито един ден повече далеч от теб!

На Маркус му се стори доста забавно — да бъде скандален на тази възраст. Мнението на само един човек на този свят имаше значение за него и този човек беше дал съгласието си на мига.

— Щастлива съм да те видя щастлив! — беше казала Сабина, вдигайки поглед от картата, която беше разпънала на масата в библиотеката му. — Не че сега си съвсем щастлив, но ще бъдеш. Калпурния ще се погрижи за това. А и тя ще те дари с още много деца, което е добре, защото смятам да видя света, а не да се омъжа за някой сенатор и да стана празноглава римска матрона. Така че ще има още някой, освен мен, който да носи семейното име.

Тогава тя видя лицето му и подпря малката си кестенява главичка на рамото му.

— Линий също не би имал нищо против — каза нежно тя. — Той също щеше да иска да си щастлив.

— А майка ти? — успя да промълви Маркус въпреки ужасната буца, която засядаше в гърлото му всеки път, когато Паулиний се появеше в мислите му. Той не беше готов да говори за Паулиний, не още, дори и със Сабина.

— Е, майка ми нямаше да иска да си щастлив — призна Сабина. — Но това сега е без значение.

Лепида Полиа беше открита мъртва в Домус Августана, натъпкана най-позорно в един килер… Още една жертва, допуснаха всички, на убиеца, който беше отнел живота на императора. Маркус, който знаеше по-добре истината, изобщо не поиска да се разследва смъртта на бившата му жена. В болката по загубата на Паулиний това изобщо не го вълнуваше.

Някогашната императрица на Рим сама пристъпи към император Нерва и сведе глава в изящен поклон. Тя остана вярна на думата си и се погрижи Паулиний да бъде погребан с почит, като мъж, загинал в опит да защити своя император и приятел. В негова чест беше издигната арка и името му щеше да остане в историята завинаги. Императрицата вече бе прокарала тази идея в Сената за последно от поста си на императрица, преди да оповести оттеглянето си в Баие при семейството си. Тя се поклони ниско пред новия император в бялата си коприна, жена, която всички римски матрони можеха да сочат на дъщерите си като пример за добродетелност и благоприличие. Маркус си спомни императрицата от времето, когато беше младо момиче с тъмнокестенява коса, с талант да крои интриги, момиче, което той не харесваше. Сега я харесваше, но дали би я дал като пример за подражание на Сабина?… Вероятно не.

Несий, астрологът, направи недвусмислено предсказание, кръглото му лице изглеждаше охранено и сияещо. Маркус усети как пръстите на Калпурния стискат неговите, докато слушаше за осемдесетте години бляскаво бъдеще, които предстояха на Римската империя. Златният век на Рим, както обеща Несий, беше в зората си.

Маркус, а с него и целият Рим почувстваха, че са го заслужили.

 

 

— Трябва да тръгваме. — Ариус усети как Теа го потупа по рамото. — Лодката ни чака. О! — възкликна тя като го обърна към себе си. — Ти пак си такъв, какъвто беше!

Той прокара ръка по косата си — измита от ореховия сок, тя имаше обичайния си рижав оттенък. Брадата също беше изчезнала.

— Харесвам ли ти така?

— Обожавам те! — Тя сплете ръце около врата му и притисна бузата си към гладкото му лице. Той обърна ръката й и целуна вътрешната страна на китката й. Носът й бе изгорял от слънцето, косата й се спускаше сплетена по гърба, а той я обичаше така безумно, че не знаеше дали светът е на мястото си.

— Хей! — извика Викс, като се появи под мишница с кучето, което беше изплезило доволно език. — Оставете това за кораба!

Ариус само го бутна с ръка и Викс се олюля назад, ухилен до уши. Той беше израснал с още три пръста по време на престоя си в двореца, а двубоите в Колизеума бяха развили мускулите на ръцете му, но все пак си изглеждаше момче. Измъченият, мнителен поглед бе изчезнал от лицето му и той се носеше по улицата със старата си наперена походка.

Те избраха пустите странични улички, ръката на Теа се беше вкопчила в тази на Ариус, а Викс тичаше напред и мяташе пръчка на кучето. Не се тревожеха, че могат да ги спрат. С печата на императрицата на документите им никой войник в Рим не би направил нищо друго, освен да ги поздрави и да отмине. Но така или иначе, всички войници бяха заети да гледат новия си император. Никой не знаеше, нито се интересуваше, че едно тричленно семейство отиваше към лодка в Тибър.

Британия. Ариус не я беше виждал, откакто беше на годините на Викс. Но когато поемеше въздух, все още можеше да усети аромата на планинските мъгли.

Той се блъсна във Викс, спрял се по средата на улицата.

— Какво… — очите му проследиха погледа на момчето.

Гладиатори.

Едри мъже, целите в белези, с лилави наметала, се качиха с твърда стъпка в чакащата ги каляска. Въоръжени мъже с далечни и напрегнати лица под шлемовете. Хвърляха раздразнени погледи към напарфюмирания, напудрен ланист, който подаваше глава от позлатената си носилка, за да ги смъмри.

— Игри — каза Теа, — за да отпразнуват коронясването. Траян много обича игрите…

Ариус потръпна. Като погледна надолу към Викс, той видя израз на отвращение върху лицето на сина си.

— Да вървим! — каза Ариус.

Продължиха мълчаливо. Зад тях каляската тежко трополеше по пътя.

Ариус погледна назад през рамо. Колизеумът се мержелееше в далечината, кръгла каменна сянка, в която се криеха една ивица пясък и всичките му кошмари.

Ръката на Теа стисна неговата.

— Не поглеждай назад! — каза тя. — Спомни си какво се случи с жената на Лот!

Той примигна.

— С кого?

— Еврейска история… Повярвай ми: не трябва да гледаш назад!

Ариус откъсна поглед от Колизеума. Колебливо се вгледа в собственото си съзнание и се ослуша за гласа на демона.

Той е мъртъв, каза Херкулес. Демонът е точно толкова мъртъв, колкото и императорът. Ти, едър глупчо такъв!

Чиста, прозрачна тишина.

— Ариус?

Колизеумът остана далеч зад гърба му и потъна в небитието, а той отправи поглед напред.

Теа

Това беше просто малка, бързоходна лодка, предназначена за превоз нагоре-надолу по река Тибър, но тя щеше да ни отведе до морето. Ариус вече вдишваше вятъра и кръстосваше палубата с нова, по-лека походка, която изпълваше сърцето ми с радост. Той изхвърли един моряк през палубата, защото се беше опитал да ритне кучето, но след това доста дружелюбно го измъкна от водата. Друг моряк пък плесна Викс по врата, защото се катереше по мачтите, но Ариус не го метна зад борда. Дори посъветва моряка да пляска сина ни по-често, защото Викс си взимаше поука бавно. Приятно бе да виждам Ариус толкова спокоен и жизнерадостен. Приятно бе и че поемаше грижата за Викс и вече нямаше така да ми тежи да се разправям сама с него.

— Хубаво е, че надживя увлечението си по арената — отбеляза Ариус през слънчевия следобед, който последва, облегнат на перилото до мен, докато наблюдавахме как Викс се опитва да спори за нещо с капитана за определяне на курса. — Може и да е луд, но прекалената лудост не е полезна на арената.

— Колко време мислиш, че ще успеем да го задържим? — Гледах как Викс разрошва рижавата си коса с жест, точно изкопиран от баща му. — Той говореше нещо за завръщане в Рим някой ден, за това как ще стане главнокомандващ на легиони, ще предвожда армии и ще съсича дракони…

— Няколко години.

— Можем ли да го спрем?

— Императорът на целия познат ни свят не успя да го спре…

Ариус ме прегърна през кръста и опря брадичката си върху главата ми.

— Онзи астролог не каза ли, че Викс ще поведе армия някой ден?

— Ще води армия от бандити, това ще води! Синът ни се е запътил към бъдеще на престъпник. — И все пак… Моето дете, син на певица и гладиатор, да порасне и да стане главнокомандващ на легиони… Как ли би бесняла Лепида Полиа, ако можеше да разбере! Но нея вече я нямаше, за да излива злобата си върху когото и да било. В известен смисъл това не ме вълнуваше особено. Щом бях участвала в свалянето на император, всичко друго ми се струваше по-незначително, дори и Лепида. Даже почти не си направих труда да се запитам кой я е убил. Можеше да е всеки. Колко ли врагове си беше създала през годините на мрачни кроежи?!

Несий все повече идваше на себе си. Той се отби при мен вчера, хвана ръката ми и каза, че бебето ми ще е момиче.

— Първото от цяла върволица — усмихна се той. — Червенокоси и непоносими — много интересно! Късмет, скъпа моя! — И ме целуна бузата.

Момиченце. Исках момиченце. Дъщеря, родена в Британия!

— Какво има? — долови усмивката ми Ариус.

— Ще ти кажа по-късно. — Нямаше смисъл да му казвам, преди пътуването да е приключило; ужасно щеше да се притеснява. — Може ли ножа ти за малко?

— Защо?

Аз го измъкнах от ножницата на кръста му и прободох китката си с едно плавно движение. Той го грабна от ръката ми.

— Теа!…

— Не, това е то! — Усмихната, аз протегнах ръката си над борда и оставих една-единствена капка да падне във водите на Тибър, преди да притисна краищата на раната. — За последен път!

Изгледа ме недоверчиво.

— Кълна се!

Хвана китката ми и спря струйката кръв с палец. Зарови свободната си ръка в косата ми и ме целуна.

Аз вдигнах глава, замаяна и смееща се, и видях морето. Дори не бях забелязала кога Рим беше останал далеч зад нас…