Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рим (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mistress of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2015)

Издание:

Кейт Куин. Господарката на Рим

Американска. Първо издание

ИК „Сиела“, София, 2010

Редактор: Антоанета Бежанска

Коректор: Мила Белчева

ISBN: 978-954-280-772-8

История

  1. — Добавяне

Глава трийсет и първа

— Развод? — Лепида кацна на ръба на писалището на Маркус и вдигна изрисуваните си вежди. — Наистина, Маркус, защо ми е притрябвало подобно нещо?

— Както личи по всичко, императорът е доста привързан към теб. Вече от шест месеца, нали така? — сви рамене Маркус. — Помислих, че би искала да си… на разположение.

— О, мъжете не искат любовниците им да са на разположение, освен когато самите те не го предложат. — Лепида леко се изпъчи. — Чул си, че е доста привързан към мен?

Маркус прикри усмивката си.

— Вероятно носът му е по-издръжлив от моя, щом успява да понесе подобен вулгарен парфюм.

— Прибери си ноктите, скъпи. Няма да се отървавам от теб все още. Въпреки че ако той реши да ме направи императрица…

— Ако.

Тя настръхна:

— Защо пък не? Вече веднъж се е развеждал със съпругата си може пак да го направи. Не съм ли достойна за императрица?

Маркус погледна жена си: стройна и съблазнителна в шафраненожълтата си копринена туника, с колие от индийско злато, обгръщащо шията й, и със сплетени кичури от благоуханната й черна коса, увити около изящната й глава.

— Императрица си с всяка педя от тялото си — съгласи се той. — Да се надяваме, че ще живее достатъчно дълго, че да те направи императрица.

— Заслушваш се в клюките…

— Говори се съвсем тайно, Лепида, но долових да се шушука — аз си държа ушите отворени, нали знаеш. Императорът е помолил астролога си да предскаже датата на смъртта му и отговорът е бил, че е твърде скорошна, за да му хареса…

— Несий е некадърник! — тросна се Лепида. — Нищо не може да убие Домициан!

— Разбира се. Въпреки че мисълта за това вероятно те притеснява…

— Не ме предизвиквай, Маркус! Ако някога стана императрица… — тя се завъртя сред диплите на шафранената си коприна и сред звънтенето на златни гривни, — ще накарам да набучат главата ти на кол.

Маркус се усмихна, когато тя излезе от таблинума му, потраквайки с позлатените си сандали. Много добре се получи, помисли си той. Ако Лепида се натискаше да стане императрица, щеше за около седмица да изхвръкне от двореца — извън омагьосания кръг на протекцията на Домициан.

— Татко? — Кестенявата мека коса на Сабина се появи на вратата.

— Пак ли подслушваш през ключалките, Вибия Сабина?

— Иначе как ще науча? — Тя се плъзна в стаята с лека походка, като затвори вратата след себе си. — Татко, защо й предложи развод? Нали знаеше, че няма да приеме?

— Така ли?

— Познавам по гласа ти.

Той я погледна.

— Така е — отвърна след кратка пауза. — Знаех, че няма да приеме развод.

Сабина пристъпи по-близко.

— Ами тогава ти се разведи с нея.

— Така ли смяташ?

— Тя ми е майка. Знам, че трябва да я уважавам… — Сабина млъкна. — Но…

— Но?

— Тя е красива. Тя е дори, в известен смисъл, интересна, както са интересни отровните змии. Но е наистина ужасна. Защо не се разведе с нея още преди години?

— Не е твоя работа да питаш подобни неща, Вибия Сабина!

— Разбира се, че е моя работа! Какво стана? Тя заплаши ли те?

Заплаши теб, искаше да каже Маркус. Паулиний сега беше преториански префект, най-добрият приятел на императора; никакви клевети от страна на Лепида нямаше да опетнят името му задълго. Но Сабина нямаше подобна защита.

— Да не би да те е заплашила с мен? — Въпросът на Сабина не изненада Маркус. Мислите на дъщеря му и неговите собствени винаги течаха в синхрон, в една и съща посока. — Това не трябваше да те спира, татко!

— Не — усмихна се той, — но си мислех, че е по-добре първо да те видя омъжена. — Пораснала, омъжена, извън обсега на нейната злоба.

— Не мисля, че искам да се омъжвам. Предпочитам да видя света. — Сабина с твърдост стисна устни. — Разведи се с нея!

Той погледна, за да види детето си, но не го видя. Видя девойка, пораснала почти до неговата височина, косата й женствено падаше на къдрици по шията, а в очите му се взираха очите на зряла жена.

— Богове! — каза той — Ти растеш зад гърба ми!

— Помисли си за това! — помоли го тя.

Той се усмихна и помилва косата й.

— Да, ще си помисля. И така, вече прекалено голяма ли си, че да ме прегърнеш?

Тя склони пригладената си кестенява глава на деформираното му рамо.

— Никога няма да бъда!

Теа

Зяпнах от почуда.

— Атина — императрицата на Рим прекоси таблинума на Маркус и стисна ръката ми, сякаш бяхме стари приятелки, — радвам се да те видя, скъпа моя. Не съм чула и една нота хубава музика, откакто напусна двореца. А това е известният Ариус? Наблюдавала съм те толкова много пъти, и то с огромно удоволствие. Паулиний, не изглеждаш добре. Да не си болен? Съпругът ми се тревожи за теб. Маркус, всички ли сме тук?

Това беше най-дългата реч, която някога бях чувала от нея за всичките тези години, през които я бях наблюдавала.

— Да се захващаме за работа. — Тя се настани чевръсто на един тапициран стол. — Официално съм на вечеря със сестра си Корнелия и съпруга й, което ни дава едва няколко часа. Домициан все още следи кога излизам и кога се прибирам.

Затворих си устата. И тя ли беше сред заговорниците? Безупречната мраморна съпруга на Домициан, с нейните смарагди и благотворителни дела? Императрицата?

Паулиний гледаше, сякаш някой току-що го беше фраснал между очите. Погледът на Ариус шареше напред-назад между мен и нея, сякаш ни сравняваше. А Маркус я целуна по бузата с лекотата на стар приятел.

— Обичайните предпазни мерки? — попита го тя.

— Обичайните. Предполага се, че обядвам с Диана — с нея сме приятели от години, така че никой не би се усъмнил.

— Да, Диана ще ти съдейства… — Императрицата хвърли поглед към останалите. — Може ли да им се вярва, Маркус?

— А на теб? — аз пристъпих напред. — На теб може ли да се вярва, домина?

Маркус заговори толкова формално, сякаш беше в Сената.

— Императрицата и аз обмисляме въпроса заедно от смъртта на Юлия, Теа.

— Тогава защо императорът все още не е мъртъв? — Ариус скръсти ръце върху гърдите си. — Ако реша, че искам да видя някого мъртъв, не чакам цели шест месеца, за да го направя.

— Вижте сега… — започна Паулиний.

— Не, той има право да пита. — Маркус погледна към любимия ми. — Императрицата и аз се срещахме известно време, за да се опознаем — и двамата бяхме малко недоверчиви един към друг отначало.

— По принцип обичам да се справям сама… — Изтънченият глас на императрицата беше делови. — Но осъзнах, че са нужни повече хора, за да свалим Домициан. Обмислях да вербувам теб, скъпа моя, но не бях сигурна дали Домициан не е ампутирал всичките ти нерви. Той има склонност да прави това с жените.

Явно с нея не беше успял. Тя огледа кръга, който бяхме оформили.

— Всички ли са съгласни вече?

Паулиний прокара ръка през косата си.

— Преди да продължим — каза той с мъка, — искам едно нещо да стане напълно ясно. Аз няма да го направя. Ще ви улесня пътя, но няма да го извърша собственоръчно. Нито с отрова, нито с нож… — Той извърна поглед. — Поне това му дължа…

— Никой не го очаква от теб — увери го императрицата.

Ариус го гледаше с отвращение и аз го смушках с лакът. Той не беше склонен да харесва Паулиний, вероятно защото знаеше, че някога бях делила едно легло с него.

— Но това беше друг свят — бях го уверила аз, — вече почти не си го спомням.

— Нямаш особено добър вкус — беше изръмжал Ариус.

— А твоето легло празно ли беше през всичките тези години, през които си оплаквал смъртта ми? — бях казала язвително аз и той веднага бе заговорил за друго.

Седнахме сконфузено, за да планираме смъртта на един император. Всъщност Ариус, Паулиний и аз се чувствахме неловко. Маркус и императрицата се чувстваха съвсем удобно — те веднага се обърнаха към Ариус.

— Ти си най-логичният избор за убиец — каза Маркус. — Искаш ли да го извършиш?

— Само ми осигурете нож! — Гласът на Ариус звучеше уравновесено, но на мен стомахът ми се сви.

— Та той е обикновен главорез! — избухна Паулиний.

Ариус се подсмихна. Императрицата го погледна замислено.

— Ти беше най-добрият боец в Рим някога, но вече не си млад. Все още ли си най-добрият?

Ариус я удостои с презрително присвиване на очите.

— Да, още е — казах аз. — Може и да са изминали години, откакто се е бил на арената, но и сега е точно толкова добър, колкото тогава. — Може би дори по-добър, добавих в себе си. Защото тогава нямаше какво да обича.

— Няма да е лесно — продължи императрицата. — Съпругът ми може и да изглежда мързелив, но все още може да победи и най-добрите.

— Той спи с кама под възглавницата — добавих аз.

Ариус ме изгледа.

— Ами да.

— Наистина ли? — попита императрицата развеселена. — Има и нововъведения от мое време. Просто от любопитство, скъпа моя, защо никога не го прободе, докато спи?

— Защото исках да живея — отвърнах на удара. — Ами защо ти никога не го прободе, докато спи? И ти си имала точно толкова сгодни случаи, колкото и аз. — Огледах се. — Всеки може да убие един император. По-трудно е след това да оцелееш, че да разказваш историята. И така, ако Ариус убие Домициан за вас, надявам се да има план как да го измъкнем от там жив.

— Той ще се измъкне жив. — Императрицата грижливо написа нещо на късче папирус и с хладен глас обясни плана, който бяха съставили заедно с Маркус. — Паулиний, вярвам, че ще можеш да се погрижиш за стражите?

— Да, но… — Паулиний погледна баща си. — Не ми харесва така… Вие поверявате надеждите на Рим на този… този престъпник…

Ариус просто сви рамене, но аз настръхнах:

— Той не е престъпник!

— Но не е точно и примерен гражданин — измърмори императрицата със закачлив проблясък в очите. Ако имаше нещо, което никога не бих допуснала, че тя притежава, то това беше чувството за хумор.

Маркус се обърна към сина си със сериозен глас:

— Паулиний, убийството не е приятно занимание. Ти го знаеше, когато реши да се присъединиш към нас. Не можеш сега да увърташ за начините и методите. Няма достоен начин да се извърши убийство!

— Но той…

— Той притежава уменията, които са ни нужни. И ти също. Готов ли си да дадеш своя принос?

Настана дълга пауза. След това Паулиний промълви:

— Да.

— Добре — каза Маркус, — в такъв случай вече имаме две звена от веригата.

Ариус и Паулиний се спогледаха без ентусиазъм. Сведох замислено поглед. Не исках да си седя вкъщи в очакване дали любимият ми човек ще се върне жив. Вече се бях изморила от това. Аз исках… За първи път исках да съм брънка от веригата.

Ариус се обърна към Маркус:

— Още нещо: как да сме сигурни, че можем да ви се доверим?

Паулиний примигна. Маркус и императрицата гледаха безизразно.

— Вие, патрициите, сте свикнали да жертвате други хора за своите интереси — възропта Ариус. — Какво струва за вас животът на един изхабен стар гладиатор? Или пък животът на някаква певица еврейка? Кой може да е сигурен, че няма да ни хвърлите на лъвовете веднага щом ви свършим мръсната работа?

— Я слушай, ти… — настръхна Паулиний.

Маркус го накара да кротува само като вдигна пръст.

— Как да сте сигурни, че можете да ни се доверите ли? — попита той Ариус. — Няма как. Но не можете да си върнете сина обратно по никакъв друг начин.

Кратко мълчание. Аз погледнах императрицата, а тя погледна мен. Ариус погледна Маркус, а той погледна него. Паулиний стоеше навъсен.

Императрицата изшумоли със зелената си копринена туника, докато оставяше чашата си с вино на масата.

— Изглежда, че просто ще се наложи да се доверим едни на други, Атина! — каза тя. — Не, всъщност Теа, нали?

— Да — отговорих аз. — И така, колко скоро можете да вкарате Ариус в двореца?

— Не много скоро — отвърна императрицата. — Ще изчакаме до септември.

— Септември?!

Ариус и аз извикахме в един глас. Дотогава оставаха месеци, а на Викс му предстоеше двубой в Колизеума следващия месец. Негови скици — целият въоръжен и с шлем като на баща му — вече бяха разлепени навсякъде из града. Дори бях видяла надпис с тебешир, изписан на една училищна врата: Версенжеторикс, Младият Варварин разтуптява сърцата на всички малки момиченца.

— Искам Домициан мъртъв сега, не след месец!

— Засега са само слухове — каза императрицата, — но се говори, че наскоро съпругът ми е получил датата на смъртта си от Несий. Според Несий и звездите Домициан ще умре на осемнайсети септември в пет следобед. Докато този ден и час не отминат, той ще бъде постоянно нащрек. Ще ударим на следващия ден, когато се наслаждава на избавлението си. Точно когато се чувства най-неуязвим.

— Казвате, че трябва да чакаме почти три месеца? — извиках аз. — Синът ми може да умре до броени седмици!

— Викс ще се справи — каза императрицата. — Този твой малък побойник е същинска напаст, но развлича Домициан. Стига да се забавлява, съпругът ми не убива никого.

— Чуйте ме… — Ариус сплете ръце. — Добре, ще чакаме, но ако синът ми загине на арената, и Домициан ще бъде мъртъв! Още същия ден! Същия час! Не ме интересуват вашите планове!

Императрицата го погледна изпитателно.

— Ти ли обучи сина си, Варварино?

— Да.

— Тогава съм сигурна, че ще оцелее на арената, и то със стил.

Аз извърнах лице. Ариус намери ръката ми и я взе в своите ръце.

— Смятам, че обсъдихме всичко необходимо. — Императрицата се пресегна за палата си. — И мисля, че е време да се връщам в Домус Августана. Ако закъснея дори и с минута, Домициан ще изпрати стражите да разпитват сестра ми. Тя би излъгала, за да ме спаси, въпреки че храни искрена неприязън към мен, но праведният й съпруг няма да може, дори и за да спаси собствения си живот.

Разделихме се безмълвно. Паулиний стоеше неподвижно, държеше преторианския си шлем ръце и изглеждаше сконфузен. Императрицата кимна за сбогом и се качи в наетата си носилка. Маркус раздигна чашите за вино, оправи възглавничките и кръга столове със спокойствието на човек, отдавна свикнал да прикрива следите си. Ариус и аз се измъкнахме през изхода за роби в тъмната уличка, без да промълвим и дума.

— Поздравления — казах аз. — От гладиатор се превърна в наемен убиец! Надявам се, че си струва, защото така изоставихме сина си…

— Той ще оцелее! — стисна ръката ми Ариус. — Теа, довери ми се!…