Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рим (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mistress of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2015)

Издание:

Кейт Куин. Господарката на Рим

Американска. Първо издание

ИК „Сиела“, София, 2010

Редактор: Антоанета Бежанска

Коректор: Мила Белчева

ISBN: 978-954-280-772-8

История

  1. — Добавяне

Глава двайсета

— Значи ще бъде семеен парад — измърмори Флавия. — Което означава връчване на почести и листенца от рози, и тръби, и тези отвратителни игри. Императорът ме викна обратно в града — обясни тя, докато аз я гледах с празен поглед. — Мен, съпруга ми и момчетата. Чичо ми вероятно чувства, че масите имат нужда от малко разкош и показност. Може би протестират твърде много срещу последните такси.

— Но Паулиний казва, че е много популярен.

— О, сред войниците да; те го обожават. Но римският плебс иска просто намаляване на таксите и много състезания с колесници. Така че ако някой повиши данъците, ще се наложи да харчи за нещо друго. Обикновено за разкош и показност — усмихна се сухо Флавия. — Аз може и да съм само една празноглава християнка, скъпа моя, но знам как стават тези неща.

И аз самата бях започнала да разбирам.

— Е, момчетата ще се радват — каза Флавия. — Опасявам се, че те направо обожават Колизеума. Може би ще мога да ги оставя на баща им и да кажа, че имам главоболие, преди кръвта да започне наистина да се лее. С Юлия винаги така правехме. О, боже, липсва ми! — Флавия въздъхна доста тъжно. Но вдигна погледа си към мен и пак се усмихна. — И ти ще ми липсваш, Атина. Беше чудесна компания.

— Защо не ме наричаш Теа, домина? — Ръката ми неволно се плъзна към черния камък — окото на Домициан, което висеше на врата ми. — Аз също ще ходя в Рим…

И аз щях да гледам игрите.

Рим

Под Колизеума Ариус вече чуваше тълпата.

— Много са ентусиазирани днес, нали? — забеляза Херкулес.

Кучето, свито на кравайче върху наметалото на Ариус, дъвчеше усърдно един сандал.

Ариус методично се разсъблече и започна да се приготвя. Синята препаска. Протекторите за краката. Предпазната броня за ръката, с която държи меча, целият нашарен с белези, които някои заможни почитатели мислеха за варварски символи. Според обичайния си навик, демонът се събуди и се протегна вътре в него, вече не размахваше камшика си, както в старите дни, но все още се оглеждаше наоколо с известен интерес. Ариус посегна да вземе меча си. Меч с прекрасен баланс и специална дръжка, подходящ за лява ръка, изкован специално за него. Да си най-добрият имаше своите привилегии.

— Време е.

Херкулес посегна за своя меч, миниатюрно копие на този на Ариус.

Ариус метна колана си на пода, за да има какво да дъвче кучето.

— Стой тук!

Овациите ставаха все по-силни. Прах се сипеше от тавана като завиваха по мрачните коридорчета. Галий ги засече точно пред клетките на обречените християни.

— О, толкова се радвам, че те хванах! Успех днес, успех. Знаеш, че имаш две срещи днес, нали, скъпо момче? Да, само исках да се уверя. И в случай че има други изненади, е, ами просто не се изненадвай!

Галий потупа Херкулес по дребната главичка, прокара ръка по голата ръка на Ариус и изчезна сред блясък от бижута.

Херкулес погледна след него.

— На мен ли ми се струва, или този гад е замислил нещо?

— Струва ти се.

Ариус погледна нагоре и отново се заслуша в звука от аплодисментите. В клетката зад него християните стенеха и се кръстеха.

Днес, помисли си той, днес е важен ден — и се зачуди защо.

Теа

Великолепен парад. И как да не бъде? Аз седях отзад, в прикритата ми със завеси носилка, но въпреки това виждах всичко, като надзъртах иззад черните копринени пердета.

Листенца от рози. Знамена. Тръбачи — скромен брой, защото не чествахме военна победа, а просто Волтурналиите. Преторианци в редици, облечени в червено и златно. Паулиний, който се беше върнал от германския фронт и изглеждаше много благородно на черния си кон, всички го поздравяваха. Флавия и съпругът й, в носилки, се усмихваха и поздравяваха, както умеят само особи от висока класа. Самият император Домициан в златна каляска, а от двете му страни гордо седяха синовете на Флавия. По-малкото момче беше на възрастта на Викс. След това бях аз, в сребърна носилка със завеси, които потрепваха само колкото да позволят да се зърнат лилавата копринена туника, проблясък от сребро и аметисти, гол глезен върху черни кадифени възглавнички…

Болеше ме главата.

Продължавах да виждам Ларций, както го бях видяла за последно. Целувка на привързаност за сбогом, когато потеглях към Тиволи. Никога не бих си помислила, че императорът ще го убие като муха само за да ме притежава. Защо? Дори не беше нужно; можеше просто да ме купи — но мъж като Домициан винаги би предпочел да убие, отколкото да купи. Изпратих писмо на един друг претор в Брундизиум, който някога много ценеше музиката ми, и го помолих да ми разкаже повече подробности за смъртта на Ларций, а той ми отговори с кратко студено писмо. Ларций е бил осъден за измяна с дело, което е било същински фарс, но както беше казал Домициан, била му е дадена възможност да се самоубие. Ларций е организирал последна гощавка за онези приятели, които не са се страхували, че ще бъдат дискредитирани от връзката си с него, но всъщност е искал да си вземе сбогом с музикантите си. Лесно можех да си го представя: Ларций на почетното място, с Пенелопа до него, слушат хора на момчетата, свирачите на лютня, певците — за последен път. Той щеше да отдели нужното внимание на всяко изпълнение, да спре след края за последна насърчителна дума, няколко монети, може би последна критика. Зад завесите всички роби щяха да плачат от отчаяние, но на сцената щяха да дадат най-доброто от себе си за него. След като се е сбогувал с гостите, той явно се е оттеглил в спалнята си, където е влязъл в ароматната вана и е прерязал вените си.

Аз нямах никакво съмнение, че Пенелопа е държала ръката му до края, а след това е взела ножа и го е последвала.

Какво ще стане със собствеността и хората му? Написах на претора, разтревожена за Викс.

„Завещанията на изменниците се анулират и всичката им собственост се конфискува в полза на империята — гласеше отговорът. — Братът на претор Ларций купи цялата му собственост, освен музикантите. Моля, не ми пиши повече, Атина.“

Дотук със свестните господари, които ме бяха превърнали от проститутка в творец; бяха дали на мен и на сина ми щастие. Грубият брат на Ларций не се интересуваше от музика, но със сигурност беше купил Викс заедно с другите роби, поддържащи къщата. Едрите силни момчета бяха ценни помощници в къщата, докато пораснат, а после пазачи или носачи на носилки. Поне синът ми беше в безопасност… докато не започнеше да прави бели.

Което означаваше, че няма да е в безопасност много дълго.

О, Господи, кой знае кога ще го видя отново!

— Стигнахме, домина — повтори пазачът нетърпеливо.

Носилката беше спряла; завесите се дръпнаха настрани.

Тамян. Жреци. Още тръбене. Още ликуване. Слязох и видях Колизеума. Огромна костница, закриваща слънцето.

Спънах се. Ганимед се наведе и ме задържа. Милият ми Ганимед. Сега ми беше личен роб, а Несий стоеше някъде зад нас в тълпата от освободени роби, следваше Ганимед където и да отидеше.

— Добре — измърморих аз и слязох.

Нагоре по мраморните стъпала, главоболието няма значение — върви! Точно зад Флавия, която без съмнение планираше своето главоболие преди главния спектакъл. Двете й момчета зад нея подскачаха ентусиазирано. После Паулиний с момиче в червено под ръка. Отпред беше императорът и до него съпругата, която мразеше. Императрицата — висока, тъмна и отрупана с изумруди, гледаше право през мен. Нагоре през мраморния коридор до императорската ложа. Не мислех. Не мислех. Особено за Викс, който може би в този момент пищеше под ударите на камшика на новия си господар, без да разбира, че за миг може да бъде продаден на пазара за роби.

Арена. Простираше се пред очите ми, цялата от чист бял пясък. Нямаше да остане чист задълго. Все още нямаше гладиатори — те вероятно бяха долу, чакаха, молеха се. Ариус щеше да е там, но колкото и пъти да се опитвах да си го представя през последните няколко седмици — да го видя отново, как се бие на тази арена, почти толкова близо, че да мога да го докосна, — сляпа паника притискаше главата ми като в менгеме.

Отместих поглед от ширналия се пред мен пясъчен кръг и седнах на едно по-задно място. Ганимед стоеше зад мен като колона.

С ръка на рамото ми, подкрепящ. Пред мен седеше Домициан, момчетата от едната страна, съпругата му от другата, Флавия в края, откъдето можеше да се измъкне лесно, Паулиний…

— Атина? — каза някой. — Каква изненада!

Лепида Полиа, гостенка на Паулиний, седна точно до мен.

 

 

Маркус Норбан, макар и да отиваше неохотно, харесваше състезанията с колесници, тъй като неговата приятелка и братовчедка често го замъкваше в Циркус Максимус, но на игрите не ходеше. „Варварски спектакъл, напълно лишен от просветлението на добрия вкус“ — го бяха чували да казва. И все пак понякога отиваше, като обикновено взимаше със себе си и някой роб да носи свитъците и перата му, за да може да работи между боевете, които наблюдаваше хладно. „Варварски спектакъл, напълно лишен от просветлението на добрия вкус и обоснован от нуждата“ — казваше той понякога и се чудеше на тълпите, които се подчиняваха на декрети, срещу които бяха негодували допреди няколко дни. „Отидете на игрите, за да видите действителния облик на Рим.“ И затова от време на време ходеше. За да си припомни. Както беше отишъл на последната битка на Варварина, без да очаква нищо по-изненадващо от обичайната му победа и обичайната истерия на тълпата.

 

 

— Господарю — прошепна му на ухо тихо икономът. — Току-що ме уведомиха, че съпругата ви Лепида е получила покана за императорската ложа.

— Това не е от особено значение — сви рамене Маркус.

— Да, господарю, но сутринта тя взе Вибия Сабина със себе си…

— На игрите?

— Да, господарю. И тъй като не може да вземе Сабина в императорската ложа…

Маркус кипеше от гняв, докато си проправяше път към сектора с високи стени, където седяха жените патрицианки. Крехко седемгодишно дете, заведено на игрите, а след това изоставено само сред непознати. Той откри дъщеря си, свита в един ъгъл зад насядалите модни приятелки на Лепида, облечена в най-хубавата си дреха и напълно забравена, докато наконтените жени се кикотеха, лееха вино и подвикваха на гладиаторите. Маркус се извини с острия си глас и взе дъщеря си.

— Може ли да си ходим в-вкъщи? — изхълца тя.

Туниката й бе в петна от вино, защото някой беше разлял чашата си върху нея.

Маркус се поколеба. Едва ли в този момент имаше нещо на този свят, което да искаше повече от това да заведе дъщеря си у дома, но тълпите плебеи нахлуваха екзалтирани през всички входове, тръпнещи от вълнение. Дори и робите на Норбан да им проправяха път, щеше да отнеме цял час в блъскане и потене, за да се доберат до вкъщи, а нищо друго не предизвикваше гърчове у Сабина така, както тълпите.

— Ще си тръгнем веднага след срещите на Варварина, когато тълпите поутихнат — реши той. — Дотогава можеш да си седиш тихичко и да си почиваш, Вибия Сабина.

Но никъде в ложата им не можеше да се открие тишина и спокойствие.

— Ау… пусни ме, пусни ме…

— Квинт? — Маркус влезе с вдигнати вежди и видя, че икономът му се бореше с едно момче роб.

— Извинете, господарю, хванах го, докато се опитваше да се промъкне… — и внезапно нададе рев, когато момчето се извъртя и заби зъбите си в китката на иконома, после се втурна към входа, но ръката на Маркус се стрелна и го хвана за врата.

— И така — каза благо той, — кой си ти? Роб, струва ми се. Кои ти е господар?

Момчето направи доста сполучлив опит да се изплъзне, но Маркус беше предвидил това и сграбчи здраво грубата туника. Момчето отново се намръщи: беше около година по-голямо от Сабина, с рижава коса и изгоряло от слънцето лице. Сабина го гледаше с широко отворени очи.

— От къде идваш? Кажи, момче — заповяда му Маркус, като видя, че челюстта му потрепери — или ще те предам на магистратите.

— От Брундизиум — отвърна то смръщено.

— От толкова далеч? Господарят ти ли те доведе?

— Господарят ми е мъртъв. Дойдох с каляска до Мизенум, а после продължих пеша — сви рамене момчето. — Всички пътища водят до тук.

— Всички пътища водят до Рим — съгласи се Маркус.

Сабина, която стоеше до него, се засмя.

Момчето роб гледаше навъсено.

— Просто исках да видя Великия град.

— Разбирам. И не можа ли да започнеш със състезанията с колесници?

— Те са за женчовци.

Сабина изненада Маркус, като се засмя отново.

— Татко — тя подръпна ръкава му, — може ли той да остане?

— Ако има достатъчно здрав стомах, че да понесе гледката. — Маркус намери за дъщеря си нисък стол, така че да е на безопасно място, откъдето да не се вижда арената, и кимна на момчето. — Не се пречкай и пази тишина, но ако искаш, можеш да гледаш.

— Наистина ли? — Момчето се поклони за пръв път, ухилено до уши. — От тук се вижда много добре, доминус. Не съм изпуснал гладиаторите, нали? Отне ми цяла вечност да се промъкна покрай…

— Тихо — каза Маркус развеселен.

— Съжалявам, доминус. — Момчето отново се поклони, макар и да не си личеше, че съжалява особено, и се настани до парапета.

— Как се казваш? — осмели се да попита Сабина.

— Викс. — Той погледна към малкото копринено създание, седящо до лакътя му. — Или Версенжеторикс, но това е малко трудно ча изговаряне.

— Като галския пълководец? — Сабина погледна към Маркус. Точно миналата седмица частният й учител й беше разказал за Версенжеторикс, докато учеха за завладяването на Галия.

— Той ми е бил баща — похвали се момчето.

— Той е умрял преди повече от сто години.

— Бил ми е дядо — поправи се Викс.

— Наистина ли си изминал целия път от Брундизиум?

— Да, бях собственост на един стар мъж, но той умря и аз не исках да отида на пазара за роби.

Очите на Сабина се разшириха. Пред този поглед Викс се изду от гордост.

— Беше трудно да се измъкна от Брундизиум. Откраднах каляска, нали разбираш? А собственикът започна да ме преследва с един камшик…

Маркус погледна към двете деца: дъщеря му — дребна, тиха, чиста, цялата в перли, и момчето роб — мръсно, с вулгарен език, усмихнато и разправящо измислени истории. О, богове, дъщеря ми си намери приятел!

Теа

— Игула! — разпалено изкрещя Лепида надолу към един молещ за милост гладиатор, лицето й порозовя от вълнение и за един ужасен миг имах усещането, че стоя зад нея с ветрило от паунови пера в ръце. Вълна от отвращение се надигна в гърлото ми.

Лепида се отпусна назад и започна да си вее небрежно с ветрилото, след като кръвта бликна по пясъка.

— Все още не ти харесват игрите, а, Теа?

На арената един мароканец обезглавяваше гал.

— Не — отвърнах й аз, — просто съм отегчена.

Затворих очи.

— Отегчена? Толкова е вълнуващо!

Навсякъде около нас по трибуните хора стояха на крака, махаха, викаха, крещяха. Двамата синове на Флавия бяха погълнати от зрелището. Домициан гледаше с безпристрастното око на експерт. Погледът на Паулиний блуждаеше неуморно, обръщаше се на всички страни, но не и към Лепида. Ръката му почиваше на облегалката, на едва няколко пръста от нейната, сякаш се страхуваше да не се опари.

Паулиний и Лепида? Вече нищо не можеше да ме изненада. Горкият Паулиний.

Горкият гал. Извлякоха го за краката.

— Добре! — Лепида изяде един пълнен лозов лист, облизвайки хубавите си пръсти. — Нямам търпение да видя какво следва. Какво следва, Паулиний? — Тя прокара яркочервения си боядисан нокът по китката му, а той потръпна. — А, да, разбира се. Варварина — усмихна се тя към мен.

Разтеглих устни в сляпа усмивка.

— И как е съпругът ти, Лепида? Не би ли трябвало да седиш с него? — отрони се от устните ми. — Не ми казвай, че вече си успяла да похарчиш всичките му пари…

Лепида отвори уста, но беше прекъсната от шумолене на оранжева коприна и дрънчене на златни гривни, когато Флавия се изправи.

— О, богове! — измънка тя. — Прималя ми от горещината, ще ме извиниш ли, чичо? Момчета, бъдете послушни… — и тя изчезна.

— Добре ли си, Теа? — мекият, загрижен тон на Лепида. — Изобщо не изглеждаш добре. Може би и ти трябва да си отидеш у дома. Хм, къде е домът ти всъщност напоследък?

— В двореца — имах удоволствието да наблюдавам как лицето й се изопва и подготвих малка язвителна реч, но думите заседнаха в гърлото ми… Защото жуженето на тълпата прерасна в рев и за пръв път от седмица агонията от притеснение за сина ми бе заглушена, когато баща му пристъпи на пясъка.

Ариус.

Не бях осъзнала, че устните ми изговаряха името му отново и отново, не и докато Ганимед не докосна рамото ми и не издаде въпросителен звук. Аз му се усмихнах нервно, но не можех да откъсна поглед от гладиатора, който някога беше мой любовник — мина толкова близо до императорската ложа, че можех да преброя белезите по гърба му.

Изглеждаше малък сред това огромно пространство, точно както си спомнях. Глух за аплодисментите, точно както си спомнях. Още белези по непреклонната мургава маска на лицето му. Но все още строен, с изправени рамене. Все още отказваше да се перчи или да се усмихва. Все още красив.

Господи, толкова красив!

Той не се поклони на императора. Само кимна с глава, с което внезапно ми напомни Викс. След това се обърна и вдигна меча си и аз почувствах как позната желязна ръка сграбчва дробовете ми и ме оставя без дъх.

Той се би срещу един тракиец. Лицето му бе като в мъгла пред погледа ми. Всичко, което виждах, бяха двата проклети къси тракийски меча, проблясващи на слънцето, и аз преставах да дишам, особено когато едното извито острие се заби в крака на Ариус и излезе покрито с кръв. Но после някак единият от тези проклети мечове изхвърча и Ариус нападна с премерен удар. Сега се биеше по-спокойно, движенията му бяха плавни, дъгите, които описваше мечът му — по-контролирани. Тракиецът падна ранен, с полуразрязано стъпало и беше бързо довършен с промушване през сърцето. Аз механично започнах да ръкопляскам.

— Каква досада — нацупи се Лепида. — Защо не загуби поне веднъж…

Ариус свали шлема си, прокара пръсти през косата си, и през сърцето ми също. Метна меча си на един от стражите, тръгна напред, отново кимна с глава към императора. Домициан играеше на зарове и на своите си игрички с двама придворни и дори не обръщаше внимание на арената. Но Ариус спря, изчака един миг и Домициан го погледна. Видях напрежението на врата на императора и си спомних: „Знаеш ли кое е единственото друго човешко същество, което не се бои от мен? Един гладиатор, онзи, когото наричат Варварина…“

Най-сетне Ариус свали погледа си и се отправи към Портата на живота. Бях забравила как точно са приведени раменете му и как точно се поклаща, когато върви. Как е възможно да забравя подобно нещо?!

Шумът по трибуните преминаха в смях, когато една тайна врата се отвори в пода на арената и оттам изскочи дребна фигура с черна брада. Джудже, облечено като миниатюрно копие на Ариус. Комедиен изпълнител. Не мислех, че мога да се засмея някога отново.

Ариус спря за момент, наведе глава към джуджето. Усмихна се на някаква шега и душата ми се разтопи като восъчна свещ. Значи той си беше намерил приятел. Той имаше нужда от приятели.

Потупа джуджето по рамото и отново продължи към Портата на живота. Но точно когато бях започнала да се отпускам, четирима от пазачите на арената се приближиха и хванаха Ариус. Друга врата на пода на арената се отвори и оттам изскочиха половин дузина британци в зелени шотландски полички, с мечове в ръце.

 

 

Докато екзекуциите по обяд течаха бавно, момчето роб с увлечение разказваше на Сабина за приключенията си по пътя към Рим, които явно включваха летящи коне, триглави кучета и банда от четирийсет разбойници. Веднага щом Варварина се появи, Маркус забеляза, че момчето бързо млъкна.

— Ооо! Ехааа! — отпусна се то назад и подсвирна, когато двубоят приключи. — Еха!

— Какво? — проточи вратле Сабина.

Маркус я побутна обратно на място й, зад парапета. Беше твърде малка, за да вижда каквото и да е от онова, което ставаше на арената. Тя нямаше нищо против, макар че очите й се бяха окръглили като чинийки от измишльотините на момчето и сякаш почти не забелязваше звуците от арената — крясъци и удари на метал.

— Варварина! — Викс звучеше изпълнен със страхопочитание. — Знаех си, че е най-добрият, но той е още по-най-добър, отколкото си мислех. Той е бог.

— Да, много е добър. — Маркус се усети, че се съгласява.

Винаги гледат да има двубой, след като Сенатът наложи нов данък. Битката успява да успокои тълпата за седмици.

Сабина примигна.

— Кой е Варварина?

— Ти къде си расла? — Викс я изгледа отвисоко. — В стъкленица ли?

— Обикновено не ми позволяват да идвам на игрите. Имам епилепсия — обясни тя — и вълнението не ми се отразява добре.

— Не познавам никой друг с епилепсия — той погледна Сабина с още по-жив интерес. — Освен Юлий Цезар, но предполагам, че това не е точно — да познаваш някого. Знаеш ли, кръв от гладиатор може да те излекува. Трябва да ти дам малко от моята кръв. Аз също ще стана гладиатор, да знаеш!

Очите й отново се разшириха.

— Но не си.

— Съм! — Момчето замахна към стената с въображаем меч. — Ще стана по-добър и от Варварина!

— Ще си навлечеш неприятности…

— Човек си навлича неприятности независимо какво прави — каза мъдро Викс, — така че по-добре да правиш всичко, което можеш.

Философ, помисли си Маркус. Какво ужасно дете. А Сабина изглеждаше запленена.

— Хей, вижте, отварят врата в пода! — Викс се наведе напред към перилата. — Какво ли ще стане?

 

 

— Какво… — Ариус се извъртя, когато пазачите хванаха ръцете му. — Моят двубой приключи.

— Имаме заповед — каза кратко единият пазач. — Ако си знаеш интересите, кротувай.

Те го дръпнаха настрана, като по двама го държаха за всяка ръка, и той видя как се отваря врата в пясъка и оттам се втурват половин дузина момчета от Британия в зелени полички. Подредиха се в дъга, с изправени мечове, насочени към озадачения Херкулес.

— Не! — Ариус започна да се съпротивлява, но бе твърде късно…

Херкулес се огледа объркан. Трябваше да следва комична сцена: „Ариус Варварина покосява безверниците“, а безверниците се играеха от двайсет пауна. Но никъде не се виждаха пауни!… Само половин дузина момчета с извадени мечове!

— О! — възкликна той. — О!

Смешният дървен меч се изплъзна от пръстите му.

Той побягна.

Те го нападнаха.

 

 

Момчетата се разпределиха в кръг и Ариус видя как Херкулес се олюлява. Затичва се към една врата. Пада в суматохата от надигащи се и спускащи се мечове.

Сякаш от разстояние Ариус чу сам себе си да ругае, почувства как се измъква от пазачите. Усети удар по тила си и падна на колене.

Задъхан и хлипащ, Херкулес се измъкна. Втурна се да бяга с късите си крачета. Вълна от смях се надигна от трибуните, когато той направи огромен скок нагоре и се опита да се покачи на стената.

Те го свалиха.

Ариус освободи едната си ръка и заби юмрука си в лицето на единия от пазачите. Шипът на един щит притисна рамената на гладиатора и той нагълта пясък.

Херкулес крещеше.

Ариус скочи от земята и хвана пазача за коленете. Сграбчи колана на мъжа и изтръгна камата му.

Херкулес крещеше името му.

Ариус намери място, незащитено от ризница, и намушка пазача. Кръв плисна по лицето му. Той се претърколи, изправи се на крака и успя да отскочи, преди трима от пазачите да го ударят отзад и да го повалят отново на земята.

За миг очите му се изчистиха от пясъка и той видя лицето на Херкулес. Бял кръг, притиснат към земята, две слепи очи, пълни с кръв, размазана уста, зейнала в черен вой.

Ариус почувства как широко отваря уста, как цялото му тяло се пропуква и някъде в главата си нададе рев в отговор. Дълъг, безкраен вик, който го погълна целия, вледеняващ фон на тъпия звук от ударите на дръжките на мечовете върху тялото на Херкулес, докато британските момчета бавно го пребиваха до смърт.

Причерня му пред очите, когато демонът надигна главата си и нададе писък.

Пуснаха го.

— Е — каза меко Маркус, — това беше интересно.

До него момчето роб висеше на перилата със зяпнала уста.

Ариус стоеше на колене, когато го пуснаха. Мечът падна от ръцете му.

Убий ги, ревеше демонът, но викът му изглеждаше толкова далечен.

Не можеше да диша. Смъкна шлема си и го запрати настрана. Пръстите му се свиха в юмрук.

Убий ги, скимтеше демонът. Той можеше да си представи как Галий се усмихва, отпуснат назад в креслото си.

— Това трябва да върне стария Варварин — щеше да каже той весело. — Насладете се на забавлението!

Ариус се олюля на краката си. Британците го гледаха задъхани, с мечове, потрепващи неуверено във влажните им длани.

Ариус разпери ръце. Дланите му кървяха от мястото, където ноктите му се бяха забили в тях, но той не усещаше нищо.

— Убийте ме!

Те го гледаха с широко отворени очи.

— Убийте ме! — изрева той. — Убийте ме, кучи синове!

Гласът му отекна из замрелия в гробно мълчание Колизеум.

Той се изправи на крака и свирепо пристъпи напред, разпервайки голите си ръце.

— Убийте ме!

Шепнейки, те направиха знак за предпазване от „лоши очи“, и отстъпиха назад.

Теа

В императорската ложа всички бяхме замръзнали като статуи: аз, с ръце притиснати към устата, за да не изкрещя; Лепида, с шепа сладки в ръка, спряла по средата на пътя до устата й; Паулиний, със зяпнала уста; императрицата, сменила обичайното си спокойно изражение, изглеждаше изненадана; синовете на Флавия, вкаменени като омагьосани.

Тогава Домициан стана от стола си.

— Игула — изкрещя той толкова силно, колкото и Ариус и обърна палеца си надолу в знака за смърт.

Сподавен писък стисна гърлото ми, когато британците го заобиколиха. Но Ариус се обърна с празни ръце, разперени широко.

— Кой е пръв? — попита той, а гласът му прониза всички. — Кой ще нанесе първия удар на Варварина?

Очите им проблеснаха. Те облизаха устни. Спогледаха се.

— Убийте ме! — каза той, като хвана един потреперващ меч и го притисна към собственото си гърло. — Направи го!

Момчето изпусна меча си.

Ариус се завъртя към другите като лъв и пет меча паднаха в пясъка. Половин дузина момчета в разцвета на силите си отстъпиха назад с лица, по-бели от сенаторска тога, докато един застаряващ гладиатор бавно ги пронизваше с погледа си.

Тогава той започна да се смее, а аз го обичах точно затова. Смях, истинска разтуха, когато отметна главата си назад и започна да се смее нагоре към небето. Той скочи леко към британските момчета и те се отдръпнаха треперещи с широко отворени очи.

Той се обърна с гръб към тях и се доближи към императора, който стоеше неподвижно в императорската си ложа.

— Искаш ли и ти да опиташ, цезаре? — изкрещя Ариус, разпервайки ръце. — Ти, смучеща кръв курво от рода на Флавиите!

— Ох! — каза Викс. — Това беше глупаво! Вече го загази…

— Какво? — Сабина се надигна от мястото си с любопитни очи. — Какъв е този шум? Какво означава…

— Мисля, че е време да си вървим, Вибия Сабина.

Маркус я прегърна и направи жест към иконома. Всички наоколо, цялата тълпа, стояха абсолютно безмълвни, като хипнотизирани от този надменен гладиатор. О, Фортуна, какво ли ще е въздействието му върху плебеите?

— Ами Викс? — Сабина надникна над рамото на Маркус, докато той я носеше. — Ние го оставихме там.

— Той ще се оправи. — Маркус нямаше желание да види какво щеше да направи императорът с Варварина и още по-малко пък дъщеря му да го види. — Дръж се здраво за мен, Сабина.

— Той ми открадна перления гребен — каза тя тъжно. — Мислиш ли, че ще го видим пак?

Теа

Домициан изтръгна лък и колчан със стрели от един страж, а аз се спуснах към него с неясната идея да го поваля на земята. Но се спънах и паднах по лице, а той чевръсто направи първия си изстрел.

Стрелата се заби в пясъка между краката на Ариус.

Той се изсмя отново. Направи няколко крачки напред с широко разперени ръце, сякаш се предлагаше. И с широка усмивка.

Домициан изкрещя. Без думи, просто дълъг рев без думи. Отново стреля.

Стрелата лизна косата на Ариус. Следващата профуча покрай рамото му.

Обикновено Домициан боравеше с лъка с такава прецизност, че можеше да изпрати пет стрели между разперените пръсти на роб, застанал на петдесет крачки. Днес нито една от цял колчан не докосна омразната мишена.

Ариус се изсмя отново. Почувствах как балон от истеричен смях се надигна в задната част на гърлото ми. По трибуните чух вълна от приглушен кикот. Домициан хвърляше свирепи погледи напред-назад, търсеше кой се смее сред тълпа от петдесет хиляди.

Смехът на Ариус заглъхна. Той се наведе напред. Закова погледа си в очите на Домициан. Изплю се на пясъка.

— Стража! — измуча Домициан, керемиденочервен. — Стража!

Рояк от стрели заваля към арената. Две от тях удариха едно злочесто британско момче, което изпищя и се сгърчи на земята. Но Ариус закрачи, без да бърза, към центъра на арената, положи смазаното тяло на джуджето върху щита си, повдигна го и отново, без да бърза, излезе през Портата на смъртта. Нито една стрела не го докосна.

 

 

Гробна тишина падна над Колизеума, тишина толкова мъртвешка и тягостна, че замрази петдесет хиляди души по местата им като вкаменени. Неколцина тихомълком се запътиха към изходите — един от тях беше дебел мъж с бретон от мазни къдрици. Окото на императора се стрелна към него и един пръст посочи към мъжа, който беше решил, че убийството на джуджето ще направи представлението на Варварина по-интересно.

— Хвърлете го вътре!

Трибуните избухнаха. Римските граждани скочиха на крака, раздиращи въздуха с пръсти и ревящи за кръв, а дузина ръце повдигнаха Галий и го метнаха през стената на арената… На арената, където половин дузина хлипащи, изпаднали в истерия британски момчета го накълцаха на парчета още преди да успее да изкрещи думите: „Ще ви платя.“

На арената Ариус беше почувствал безсмъртието да бушува из вените му, но в тъмния коридор на Портата на смъртта безсмъртието бледнееше. Той почувства пясъка да скърца в устата му, почувства бавно сълзящата рана на крака си и дори и лекото тяло на мъртвото джудже му се струваше тежко.

Херкулес.

В голия коридор, където довличаха мъртъвците, той положи джуджето върху щита си, както полагаха героите в Британия. Изпъна изпотрошените му крайници, затвори окото, което беше останало неизбодено, скръсти малките ръце върху малкия меч. Остави собствения си шлем отстрани на джуджето, а после и ризницата си. Добър момент да сложи край на Ариус Варварина, на когото и бездруго вероятно не му оставаше още много живот. Той намери една факла, която мъждукаше в ниша в стената, и протегна ръката си, докато тя не обгори гладиаторската му татуировка до черно. Почти не усети болката от огъня.

Ариус постави факлата в неподвижните крака на Херкулес: клада за един герой. Херкулес щеше да хареса това. Той мина в двете посоки на коридора, събра още факли и ги струпа около щита.

Обърна гръб точно когато дървеният под започна да се разпалва. Вървеше на сляпо, треперещ, препъващ се, блъскащ се в стените. Коридорите бяха странно празни — но все пак той никога по-рано не беше минавал отвъд Портата на смъртта. Може би смъртта беше празна. Дори и така, всеки момент преторианците на императора щяха да дойдат и да забият меч в червата му. Всеки момент — той се препъна зад ъгъла, блъсна се в един забързан роб, който носеше купчина старо месо за лъвовете, избягна двама стражи и се затича надолу по друг коридор.

Оранжева мъглявина се блъсна в него.

— Ей, по-внимателно!

Погледът му се фокусира. Оранжевата мъглявина се оформи в пълничка русокоса жена в огнена копринена стола. По едно мръсно дете се полюшваше, опряно на всяко от бедрата й. Тя го погледна строго.

— Слушай — каза тя, — не си ни видял!

— Моля?

Тя кимна зад себе си:

— Идвайте.

Премина поток от роби, опрели на бедрата си опърпани деца с големи очи или водещи ги за ръка. Преброи повече от трийсет.

— Какво става тука?!…

— Не си ни видял! — повтори тя, като махна с ръка на робите и децата да продължат. — Ще ти платя, за да забравиш. Също както платих на всички други. Не си ни видял!

— И бездруго вече съм мъртъв. — Усещаше тялото си тежко като олово. — По-добре се измъквайте бързо. Има пожар.

— Пожар? — Тя подуши въздуха, пипна каменната стена колебливо. — Къде?

— Там назад — посочи зад рамото си. — В коридора, където извличат труповете на умрелите.

— Какво? Кой си ти?

— Варварина — каза той уморено.

— Ариус Варварина? Помислих си, че ми изглеждаш познат. Това оживление, което току-що чух горе на арената — то няма нищо общо с теб, или греша?

— В известен смисъл…

Тя го изгледа втренчено.

— Да не би да бягаш?

— Не — отвърна търпеливо той. — Аз съм мъртъв.

— На мен ми се струваш жив. — Тя отново подуши въздуха. — Знаеш ли, наистина ми мирише на пушек. Ето, вземи това дете.

Ариус го взе. Беше по-лесно да се подчинява. Усети как малките ръце обвиват врата му и последва оранжевата туника нагоре по коридора.

— А ти к’я си? — скованият му език сливаше звуковете.

— Флавия Домицила. Децата са еретици или поне родителите им са. Християни и евреи, осъдени да бъдат хвърлени на лъвовете. Опитвам се да предотвратя това. Слушаш ли ме? Прави каквото ти казвам и ти също ще се измъкнеш!

— Племенницата на императора?!

Ариус предположи объркан, че затова не срещат по пътя си пазачи по коридорите. Племенница на императора, тя можеше да подкупи подобни хора да стоят настрана… Робите ги поглеждаха подозрително, докато ги подминаваха бързо, носещи купчини с оръжия или гребла за извличане на мъртъвците, но тя спокойно им подмяташе монети и продължаваше да върви.

Миризмата на дим ставаше все по-осезаема. Следващите двама роби дори не ги погледнаха, просто се затичаха назад, като крещяха за ведра с вода.

— Ето, отвори тази врата!…

Той бутна една тежка врата с рамо, покорно следвайки заповедите й, и те излязоха на слънчева светлина.

— Подай децата в тази каляска. Бързо! Ето мъниче — не, не, недей да плачеш, всичко е наред. Улица „Марцелус“ — нареди тя на кочияша, а после се обърна и кимна към Ариус. — Ето я носилката ми. Качвай се!

Той погледна пищно облечената жена, сребърната носилка, кадифените възглавници и копринените завеси. Всичко изглеждаше твърде нереално.

— Качвай се — повтори Флавия Домицила — или искаш преторианците да те нанижат на копията си?

— Момент…

— Но ние нямаме…

Той се върна до вратата, куцукайки стигна до първия завой на коридора и като сложи два пръста в устата си, изсвири. След миг кучето дотича с полусдъвкана ръкавица, висяща от устата му.

— Тръгваме веднага! — долетя гласът на Флавия от носилката. — Идваш ли, или не?

Той прегърна кучето и се качи вътре.

Теа

— Пожар!

— Пожар!

— Гладиаторските казарми горят!

Един от пазачите ме сграбчи за ръката и бързо ме поведе навън от императорската ложа зад Домициан и императрицата. Проточих врат и видях дима, който се издигаше от Портата на смъртта. О, Господи, Ариус…

Излязох замаяна на площада пред Колизеума под сянката на колосалната статуя на Нерон. Хората се блъскаха от всички посоки, обезумели майки стискаха китките на рожбите си, мъже се бутаха и крещяха. Преторианците, които трябваше да ме пазят, ругаеха и хванали здраво щитовете си, се противопоставяха на натиска с железните си рамене, а пък аз сякаш бях залепнала за стъпалата на Храма на Венера. Над френетичната суматоха от притиснати плебейски глави зърнах за миг императора, който продължаваше да гълчи преторианците си, и тогава една ръка ме сграбчи за китката и ме дръпна в преддверието на източната страна на храма.

— Хей! — каза много познат глас.

— Викс?! Версенжеторикс, какво правиш тук?! — прегърнах го здраво.

— Избягах — каза с глас, заглушен зад мен. Звучеше наперено, както обикновено, но грубата му лапичка потърси ръката ми под прикритието на наметалото и я хвана здраво. — Братът на Ларций, той става, но икономът ми беше набрал много. Изпрати ме да работя в двора с животните и тогава стана онова с расовите гъски, а не бяха откраднати толкова много, но икономът каза, че ще ме продаде в солна мина. Така че аз се промъкнах в един керван, който отиваше на север…

— От Мизенум до Равена и след това до Рим? — усмихнах се, заровила устни в косата му.

Трябваше да се досетя, че никой нов господар нямаше да успее да държи сина ми под контрол. Той изглеждаше толкова прашен и изморен, но си личеше, че полага големи усилия да не разбера, че съм му липсвала…

Аз се стегнах и го раздрусах с все сила.

— Хей?!…

— Тихо, няма време! Поне веднъж трябва да ме чуеш, Викс! — Надникнах иззад ъгъла на преддверието. — Вече ме търсят, трябва да си вървиш — не мога да те задържа тук! — Направих пауза, докато търсех решение. — Флавия, това е решението!

— Коя е тая?

— Пазач! — сграбчих ръката на най-близкия преторианец. Слава богу, че Домициан все още беше погълнат в разправията със собствените си стражи от другата страна на Храма на Венера. — Пазач, това момче е роб на Флавия Домицила и е избягало от дома й в Тиволи. Трябва да го изпратите обратно в къщата на господарката му.

Пазачът изгледа подозрително моя прашен, навъсен син. Без съмнение си мислеше за шестнайсетте мили езда до Тиволи.

— Веднага го заведете! — прибавих в гласа си цялото високомерие, присъщо на любовница на императора. — Той е любимото момче за поръчки на Флавия и тя ще те възнагради щедро, че си го върнал. Вземи това… — бутнах няколко монети в ръката на пазача — за положените усилия.

— Добре, домина.

Той се запъти към своя центурион, за да поиска разрешение, а аз се обърнах към Викс.

— Мамо, уморен съм… — Ръката му все още стискаше моята под наметалото — от години той смяташе, че е твърде голям, за да държи ръката ми на публични места, а сега не ме пускаше. — Краката ме болят и съм гладен и…

— Отиваш при Флавия Домицила в Тиволи — отрязах го аз безмилостно. Нямаше време да го прегръщам и гушкам, колкото и да ми се искаше. — Флавия е племенница на императора. Кажи й — насаме, — че си син на Атина. Свалих една сребърна гривна от китката си, гривна, с която Флавия ме беше виждала много пъти, и я бутнах в ръката му. — Дай й това. Флавия ще разбере, че казваш истината; около нея постоянно тичат деца. — Целунах го силно, пъхнах няколко монети в мръсните му ръце и се обърнах, за да видя как преторианецът крачи тежко към нас. — Надявам се Флавия здраво да те напердаши за неподчинението, момче — казах на висок глас. — Стража, не го изпускайте от поглед! Той създава само неприятности!

Викс ме изгледа сърдито, когато преторианецът го хвана и повлече навън. Той се гърчеше, опитвайки се да измъкне ръката си от здравата хватка на пазача… В същия момент усетих ръка върху рамото си — Домициан! За миг само моят син и моят император срещнаха погледите си.

— Цезаре! — виждах нещата ясно. — Трябва да се оттеглим… — и го повлякох надалеч, доколкото можах, и когато погледнах назад, видях, че синът ми и пазачът му са се изгубили в тълпата.

Имах късмет. Наистина голям късмет. Домициан беше в изключително лошо настроение, но не ме наказа. Само накара един от ковчежниците си да ме изпрати до частния му дворец Домус Августана и да ме остави да гния в една луксозна стая.

Пожарът в казармените помещения на гладиаторите беше изгаснал сам. Без да нанесе много щети, както разбрах по-късно. Две неща бяха открити сред пепелта: ризницата и шлемът на Варварина. „Божествен огън!“ — шепнеха плебеите, които говореха как са го видели да отлита надолу към подземното царство на Плутон. Преторианците са го направили, бих казала аз, ако някой ме беше попитал. Преторианците, които са спазили заповедите на Домициан — да убият Варварина и да подпалят тялото му. Само един е Господар и Бог на Рим!

Викс. Погледнах навън от балкона на новата си спалня — разкриваше се панорама към Рим и отвъд него.

Викс, в Тиволи ли си вече?

Ариус…

Не мисли за тях.

Как се бях издигнала! Сега имах златна купа за кръвта си…

 

 

— Тръгваме довечера — каза Флавия, — за Тиволи. Имам вила там, там ще те скрием. Разбираш ли от градинарство?

— Градинарство ли? — Изгарянето на ръката му започваше да боли, но той се чувстваше най-вече изморен.

— Да, от градинарство. Трябва ми още един градинар, а на теб ти трябва работа. И прикритие, за да дадем на хората време да забравят това твое известно лице. Хм… Какво ще кажеш за Стефанус, верния градинар?

— Ммм — поклащането на носилката му действаше приспивно. Кучето вече дъвчеше копринения пискюл на една от възглавничките. — Ако изобщо успеем да стигнем дотам…

— О, със сигурност ще успеем. Никой няма да претърси тази носилка на градската порта. Аз съм племенница на императора — усмихна се Флавия. — Защо не подремнеш малко?

Той затвори очи. Ариус Варварина напусна града, мъртъв за света.