Кейт Куин
Господарката на Рим (28)

Глава двайсет и трета

Тиволи

92 година след Христа

Градинарят, познат на всички от вилата на Флавия като Стефанус, тъкмо се навеждаше, за да измие лицето си в коритото с вода, когато един камък излетя от храстите и го жилна по рамото.

Той се обърна с рязко инстинктивно движение, ножът изскочи от колана в ръката му, готов да нанесе удар. Сред бодливите храсти улови груба туника и я дръпна силно. Едно тяло се приземи върху коленете му с цялата си тежест. Мъжът залитна, пусна туниката и когато отново запази равновесие, установи, че пред него стои деветгодишно момче.

— Знаех си, че не си никакъв градинар! — каза ликуващо момчето.

Ариус пое дъх. Хладният есенен бриз през целия ден го караше да настръхва, но сега го обля топла вълна. Тялото му никога не изпитваше студ, когато беше в готовност за битка.

— Когато градинарите се изплашат, те изпускат лопатите си и започват да ругаят, а не вадят ножове и не нападат! — Момчето кръстоса ръце пред гърдите си и огледа Ариус от глава до пети. — Варварина!

Ариус се протегна към него. Момчето отстъпи назад извън обсега му и се ухили.

— Познавам те, момче! — Имаше дузини деца роби, които тичаха из просторната вила на Флавия, но това му изглеждаше познато. — Ти тренираш със синовете на Флавия, нали?

— И аз те познавам! Веднъж те гледах в Колизеума. Последният ти двубой!

— Какви ги приказваш… — Ариус се наведе и вдигна ножа си. — Аз съм Стефанус. Един от градинарите, които се грижат за лозята.

— Аз видях Варварина…

— Въобразяваш си!

Ариус проклинаше късмета си. Толкова внимаваше, криеше се сред лозята, почти не идваше в къщата, освен, за да докладва от време на време на Флавия. Другите роби от домакинството едва ли го бяха виждали достатъчно често, че да го познават като градинар, камо ли като гладиатор. А сега това момче, което почти не го беше виждало, го бе разпознало.

— Ти имаш трикрако куче, точно като Варварина — настояваше момчето. — А имаш и белег на ръката си, точно където беше неговата гладиаторска татуировка…

— Много хора се изгарят. А и много хора си гледат кучета…

— Хей, аз знам как се движи един гладиатор! Виждал съм ги! Може би не те познах отначало заради брадата, но още първия път, когато те видях, знаех, че не се движиш като някакъв глупав градинар. — Очите на момчето го пронизваха.

— Изчезвай от тук. — Ариус прибра ножа си и се върна обратно при коритото с вода.

Момчето се спусна подире му.

— Научи ме!

— Какво да те науча?

— Научи ме! Искам да стана гладиатор!

Ариус го изгледа.

— Кой луд би искал да стане гладиатор?!

— Аз.

— Махай се!

— Хайде де, трябва да ме научиш! Взимам уроци от стражите, които учат хлапетата на Флавия, но те всички са тромави. Повече от година не съм научавал нищо ново.

— Казах да се махаш!

Момчето скочи и сграбчи Ариус за колената. Ариус се претърколи на земята, но момчето го хвана за китката и се опита да направи „ключ“.

— Научи ме! — задъхваше се то.

Ариус вдигна ръката си и изпрати момчето във въздуха. След секунда коляното му беше върху гърдите на момчето, а ръката му притискаше гърлото му. Ребрата на момчето изпукаха под тежестта му, но малките твърди юмруци го удряха в слънчевия сплит. Ариус се извърна и спря въздуха на момчето. Младото му лице стана лилаво под слънчевия загар, но то не помоли за милост.

Ариус рязко отпусна хватката си и се отпусна назад.

Момчето се изправи.

— Но пробих защитата ти, нали? — изхриптя то.

Ариус се изправи на крака.

— Ела утре!

— Защо не сега? — изтупа се то. — Аз съм Викс.

— Стефанус.

— Да бе!

— Каквито и да са теориите ти — предупреди го Ариус, — не ги разпространявай сред другите роби или ще те пребия. Чу ли ме, момче?

— Убий ме, ако проговоря! — закле се момчето. — Започваме ли?

— Извади си ножа — каза Ариус, като се чудеше сам на себе си защо се занимава с това. — Твърде бавно! Трябва да можеш да извадиш ножа от ножницата и да го забиеш в стомаха на противника си, преди да е успял да си поеме дъх. Обърни острието навътре!

— Така ли? Хей, и двамата сме левичари. Страхотно, а?

Рим

— … и така, той седеше на скамейката в залата на съда — разказваше Паулиний, жестикулирайки, — а жената плебейка разгорещено се кълнеше, че наследството трябва да е за нея, а не за ищеца, защото не е неин син и наследник, както твърди той. А императорът я пита: „Това истина ли е?“, и тя кима и казва: „Да, Господарю и Бог наш“, а той й отвръща: „Добре, тогава се омъжи за него. Веднага, още тук, а наследството ще се раздели между двама ви.“

Весталката Юстина се усмихна, и очите й се усмихнаха.

— А тя какво отвърна?

— Тя падна на колене и замоли да я пуснат да си отиде. И така императорът отсъди, че ищецът все пак й е син и наследството ще бъде за него. — Паулиний поклати глава. — И знаеш ли какво ми каза след това? Императорът, имам предвид. Каза, че това е трик, който е откраднал от правните документи на император Клавдий. И самият Клавдий нямаше да се справи по-добре. Лицето на тази жена, когато той й предложи да се омъжи за собствения си син…

Юстина се засмя и Паулиний се почувства удовлетворен. Тя не се смееше често. Усмихваше се много, кротко и беззвучно, но рядко се смееше. Той се отпусна с въздишка назад в стола си.

— Изморен ли си?

Тя седеше застинала и хладна в белите си одежди, облегната на студената мраморна стена.

— Постоянно тичам последните дни — усмихна й се той. — Не бих имал нищо против да прекарам един ден на твое място — да стоя в бяла стая и да гледам пламъка.

— Е, всъщност аз правя повече от това. Но е спокойно.

Тя беше спокойна. Той бе придобил навика през последната година да се отбива при нея. Императорското разследване на девиците весталки официално беше приключило, но Паулиний продължаваше да идва веднъж месечно, просто за да си поговори с Юстина. За да седне в общата стая, където всички можеха да ги виждат, както бе длъжна да прави всяка весталка, докато разговаря с мъж. Те си говориха известно време на тих глас за не особено важни неща.

— Ще се женя — заяви той ненадейно.

— Дочух нещо подобно. Момиче от семейството на Сулпициите?

— Да. Калпурния Елена Сулпиция. Императорът ще бъде домакин на годежния ни прием веднага щом авгурите^[1] определят подходящата дата. Тя е вдовица — доста млада все пак, без деца…

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш за бъдещата си съпруга? — попита Юстина.

— Почти не я познавам. Изглежда приятна, макар че просто трябва да се оженя за някоя…

— Така ли?

Той сви рамене.

— Ако остана по-дълго неженен, хората ще започнат да си мислят, че предпочитам момчета.

— Доста войници предпочитат.

Хладният глас звучеше развеселен и той я погледна учудено. Като за весталка тя имаше склонност към отявлено светски забележки.

— Приятелят ми Траян ги предпочита — каза Паулиний печално. — Казва, че мъжете са по-лесни от жените. Вероятно е прав, но за мен не е това начинът. Ще се оженя за Калпурния Елена Сулпиция и ще имам синове. — Той я погледна. — Ти някога съжалявала ли си, че не си се омъжила?

Тя примигна.

— Ами… не, аз бях… никога не съм се замисляла. Аз бях на девет, когато бях избрана. Определено не си мислех за брак по това време. А после службата в храма на весталките напълно ме погълна и никога не погледнах назад. Все пак и весталките се омъжват понякога. След като са служили трийсет години и се оттеглят.

— Наистина ли? — Сега той на свой ред остана изненадан.

— Не се случва често — смята се, че носи лош късмет да се ожениш за жена, която е била весталка. Предишната върховна весталка планираше да се омъжи, когато се оттегли от поста си. Но вместо това беше екзекутирана.

Паулиний погледна Юстина право в очите.

— Трябвало е да изчака, вместо да го взима за свой любовник…

— О, той не й беше любовник! Познаваха се от години, но тя никога не наруши обета си.

— Императорът се зае със случая сам. Мислиш ли, че би я осъдил без достатъчно доказателства? Не знаеш колко прецизен юрист е той!

— А ти не знаеш колко сериозно приемат весталките обета си — гласът й стана хладен.

Паулиний отвори уста, но се сети, че не е учтиво да се спори с жрица.

— Не бих искал да поставям под съмнение весталките — каза той предпазливо.

— А аз не бих искала да поставям под съмнение решенията на императора. — Лека усмивка изви устните й. — Нека да не спорим…

Лепида

Бъдещата съпруга на Паулиний изобщо не беше заплаха за мен. Калпурния Елена Сулпиция беше набита като пони, с големи ръце и с чип нос. Също така една година по-голяма от мен. Значително щях да се разтревожа, че мога да изгубя доведения си син, от някоя подмолна нимфа на петнайсет, но тази пищна вдовица въобще не си струваше притеснението. Бях я срещала много пъти, но никога не бях говорила с нея дълго. Сега, когато беше изминала повече от година и бе дошъл сезонът на Луперкалиите, а празненствата Луперкалии бяха време за любов, авгурите най-сетне бяха насрочили дата за годежа на Паулиний с дребното пони, което щеше да му стане съпруга.

— О, скъпа, колко интересна туника! — посрещнах я аз, когато влезе в приемната ми, облечена за празненството си в двореца. — Синя? Такъв дързък избор, с кожа като твоята!

— Благодаря, Лепида. — Гласът й беше спокоен. — Би ли погледнала закопчалката на гривната ми? Разхлабила се е.

Приведох се над закопчалката. Сапфирите й бяха по-големи, по-сини и по-хубави от моите — аз също щях да нося синьо за приема.

— Изобщо не се е разхлабила. — Вгледах се внимателно в лицето й, но големите й лешникови очи бяха невинни като на дете. Никой никога нямаше да напише ода за нейния блестящ като скъпоценен камък поглед. Аз разхлабих своята стола, за да покажа малко повече рамо, и извих глава. — Паулиний ще закъснее, разбира се. Толкова е зает със задълженията си.

— Сигурна съм, че е така.

Тъкмо щях да предприема друга атака — този път към косата й — безлично мишо руса, макар и отрупана с бижута, но чух неравната походка зад себе си и се обърнах. Маркус…

— О, Калпурния. — Той се усмихна и целуна ръката й. — Току-що получих съобщение от Паулиний; задържан е по служба и каза, че ще се срещнем в Домус Августана.

Калпурния кимна. Не изглеждаше разочарована, което ме раздразни. Колко по-забавно щеше да бъде, ако тя се беше влюбила до безумие в него. Щях да загатна тук и там за чувствата му към мен, да я измъчвам в продължение на месеци с чувство за несигурност…

— Татко! — Сабина се промъкна от атриума. — Татко, забрави да ми дадеш да оправя туниката ти.

— Да, наистина. — Той се наведе, като й позволи да нагласи гънките. — Минавам ли проверката?

— Идеално!

— Това дъщеря ти ли е, сенаторе? — Калпурния се обърна към Маркус, не към мен.

— Да. Вибия Сабина, запознай се с Калпурния Елена Сулпиция.

Сабина се усмихна и откри липсващите си зъби.

— Много ми е приятно да…

— Поклон, Сабина — сопнах й се аз. — Вече си на седем години, трябва да знаеш как да се държиш!

— Лепида — каза Маркус студено, — тя е на осем.

— Е, ако неучтивостта не е приятна на седем, то не е приятна и на осем!

Сабина се поклони. Видях как за миг се замая, клепачите й се спуснаха…

— Ако ще получаваш гърч, върви горе — наредих й аз. — Няма да притесняваш гостите ни.

— Много ми беше приятно да се запозная с теб, Вибия Сабина — каза Калпурния, докато дъщеря ми се измъкваше от стаята. — Очаквам с нетърпение да се видим пак.

— Добре, приключихме с това. — Загърнах с ледено изражение синята си пала около раменете. — Ще тръгваме ли?

Калпурния и Маркус ме погледнаха. Познавах израза върху лицето на Маркус доста добре: студена, прикрита ненавист. Квадратното лице на Калпурния показваше неодобрението й. Какво си въобразяват тия? Пренебрегнах ги по пътя към двореца, като дръпнах настрана завесите на носилката и наблюдавах как плебсът празнува Луперкалиите навън. Винаги беше толкова забавно с техните диви мъже, които се състезаваха по препаски около слабините и размахваха камшици; любовници се промъкваха от едни тъмни ъгълчета към други. Миналите Луперкалии накарах четирима мъже да се скарат за празничното ми благоволение, а те се обзаложиха, че няма да мога да насмогна на всичките… Е, справих се с всичките и с още двама резервни! Беше по-забавно, отколкото се очертаваха тези Луперкалии. Маркус вече бърбореше за сенаторските си дела, а Калпурния окуражително кимаше.

Светлините на Домус Августана пламтяха ярко и ни примамваха. Домициан обикновено организираше формалните приеми в новия си дворец с огромните му помпозни зали и екстравагантни фонтани, но Паулиний имаше честта празненството му да бъде чествано в частния дворец на императора. Роби наскачаха, за да вземат наметалата ни; накичени с бижута, освободени роби ни поведоха надолу по лъскавите коридори към триклиниума, който беше превърнат в същинска вакханалия от орхидеи и лавър, от ослепителен кристал и солидни златни подноси. За Паулиний императорът не пестеше лукс. Дори беше оставил обичайната си проста туника и я беше заменил с избродирана със злато пурпурна роба, струваща повече от месечна пратка жито от Сирия.

— Приятели мои! — Домициан се приближи към нас, руменото му лице сияеше. — Радвам се да ви посрещна. Маркус… — Приятелско кимване. — Лепида… — Целувка по бузата (!) — Прекрасната годеница! — Стисна ръката на Калпурния. — Всички сте добре дошли!

— Толкова ми е приятно — измърмори императрицата, цялата в смарагди и сребро, застанала редом до него.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате! — Паулиний влезе, като в крачка оправяше гънките на ленената си роба.

— Няма значение, няма значение! — Домициан приятелски прегърна през раменете Паулиний и аз си помислих дали слуховете бяха верни — дали той наистина щеше да определи Паулиний за свой наследник. Миналата година получи префектура, тази — богата наследница за съпруга, следващата — империя… Със сигурност Домициан беше по-близък с доведения ми син, отколкото с когото и да е друг в Рим. Император Паулиний Вибий Август Норбан… Каквито ще да са законите, но ще се омъжа за доведения си син, ако стане император!

— Е? — каза добронамерено Домициан, когато Паулиний се поколеба над ръката на Калпурния. — Целуни възлюбената си!

Калпурния подаде бузата си. Изчервен, Паулиний се наведе и я докосна с устни. Очите му се стрелнаха към мен, а аз му изпратих въздушна целувка. Той се изчерви и извърна поглед.

— Паулиний — Маркус пристъпи напред, — радвам се да те видя. Много време мина.

— Татко…

Те пристъпиха сконфузено един към друг, очите им почти не се срещнаха в кратката прегръдка. Паулиний отстъпи назад, сякаш се беше опарил, червенина покри бузите му.

Изсмях се.

Едва се бяхме настанили на лектусите с копринени възглавници и ни заля поток от храна, музика и забавления. Захаросани плодове се издигаха на високи купчини в сребърни подноси, цели печени пауни с ярките им пера все още на опашките им, намазани с мед прасенца, пълнени с босилек, розмарин и парчета от собственото им месо. Пред очите ми танцуваха сменящи се картини на барабанчици, сладкопойни момченца хористи от Коринт, пъргави чернокожи акробати, катерещи се към тавана от слонова кост, като стъпваха по раменете си… Роби отрупваха чиниите ни с храна, щом се опразнеха, а Домициан ни подканяше да ядем още и още. Той размахваше в ръка хрупкавия пернат врат на пауна, мазни петна вече покриваха безценната му пурпурна роба и аз осъзнах, че беше пиян. Старо фалернско вино се лееше като водите на река Тибър, а тъй като горещината все повече напираше в тялото ми, ми се стори напълно естествено да разпусна косата си, а столата ми се плъзна и разголи едното ми рамо. Е, това повече приличаше на Луперкалиите!

Императорът разказваше истории за храбростта на Паулиний и високо викаше, че това е най-добрият приятел, който някога е имал, и че ще накара целия свят да го разбере. Очите на Паулиний бяха лъскави като стъкло, той не изоставаше от императора и си наливаше нова чаша вино всеки път, когато и Домициан си налееше. Бузите на Калпурния се бяха зачервили, туниката й се бе изпомачкала, докато тя беше полегнала сконфузено сред възглавничките. Стаята бе твърде гореща и имаше твърде много храна и твърде много вино, музиката се издигаше в светли сладострастни потоци, а императорът беше надвиснал над нас като огромен надменен бог и ние тъпчехме храна в устите си, изливахме вино в пламналите си гърла и изпадахме в пристъпи на истеричен смях.

Маркус седеше хладен и скован до мен, а аз го погледнах замаяно и видях, че погледът му не беше отправен към императора, нито към сина му Паулиний, а към императрицата. Императрицата, точно толкова хладна и скована, седнала в края на един от лектусите, го гледаше в отговор. Имаше нещо важно в тези задълбочени замислени погледи, но стаята се въртеше около мен и всичко ми се струваше смешно и не можех да спра да се смея на широкото потно лице на Калпурния. Надигнах още един бокал с вино, половината от което се разля по мозайката, и се проснах по гръб, за да се смея нагоре към тавана. Столата ми се плъзна и от другото рамо и разголи гърдата ми, а лъскавите очи на Паулиний се втренчиха в нея.

— Годежен пръстен за младоженката! — изрева Домициан. — Паулиний, не ми казвай, че още не си й го дал! Ето, дай на мен! — Той непохватно се пресегна към несигурната ръка на Калпурния и погрешно надяна пръстен с огромен рубин на друг пръст. — Сгодени! Време е да я целунеш отново, Паулиний! Не, не така! — каза той, когато Паулиний леко докосна с уста устните на Калпурния. — Предполагам, че и това трябва да направя вместо теб… — и императорът целуна Калпурния със зъби, притиснати към устните й. Приглушеният й писък се изгуби сред подигравателното барабанене на музикантите.

— Цезаре — каза императрицата остро, като проговори за пръв път от цялата вечер. — Плашиш горкото момиче!

— Плаша ли я? — Черните флавиевски очи се присвиха. — Ти пък какво знаеш за целувките? Студена като ледена висулка — не би се стопила дори и във вулкан, ти, крояща интриги, смразяваща…

Императрицата се изправи на крака, безупречна.

— Благодаря ви за приятната вечер — каза тя на всички. Маркус, Лепида, префект Норбан, Калпурния. Лека вечер на всички.

— Точно така — измърмори императорът, когато тя излезе. — Махай се от тук — безчувствена, крояща интриги кучко…

Той направи рязък жест към едно момче и аз наблюдавах със замъглени очи как то изпразва пакетче стрити листа в каната с вино.

— К’во е т’ва? — изкикотих се аз.

— Билки — индийски, струва ми се… — той преглътна огромна глътка. — Прави нещата по… по-цветни… Паулиний, тук… и Калпурния…

— Аз не искам — ясно каза тя.

— ПИЙ! — Императорът бутна един бокал в ръката й, така че половината вино се разплиска по скъпата й туника, и тя отпи.

Протегнах се да изтръгна чашата от ръцете й и почувствах отвратения поглед на Маркус върху себе си, когато пресуших съдържанието й. Старо фалернско вино с нещо горчиво на дъното.

— Добре — задъха се императорът. Пот изби по челото му. — Усещането е… хубаво… тук е горещо… музика… НЯКОЙ ДА МИ ДОВЕДЕ АТИНА! — изкрещя той.

Изведнъж стана още по-горещо. Мозайките се разкривиха и завъртяха, като живи. Тялото ми сякаш се възпламени и се отпусна.

— О, богове, гади ми се… — Калпурния се срути на пода и повърна до една розова мраморна статуетка на къпеща се Артемида.

Почувствах шумолене край мен, когато Маркус се изправи.

— Мисля, че е по-добре да заведа Калпурния у дома, Цезаре. Тя не се чувства добре. — Той я прихвана и й помогна да стане. — Паулиний…

Но Паулиний се беше проснал задъхан и безволев на лектуса с разширени зеници.

— Красива си… — промърмори той към мен. — Красива си…

— Лека нощ — каза Маркус и извлече от стаята превиващата се Калпурния.

Къдриците на Паулиний потрепваха. Усукани като змии. Протегнах закачливо пръст и го отдръпнах навреме, за да не бъда ухапана. Той се протегна и хвана китката ми, нападна рамото и шията ми с устните си.

— АТИНА! — изрева императорът, а аз погледнах през рамото на Паулиний и видях как Теа се плъзва през вратата в прасковена коприна, отначало малка като главичка на карфица в края на коридора, а след това изведнъж надвиснала и огромна.

Камъкът на шията й се беше превърнал в зейнала черна паст. Докато Паулиний се опитваше с обезумели треперещи пръсти да разтвори столата ми, императорът сграбчи Теа за ръката, толкова силно, че пръстите му оставиха бели следи върху кожата й.

— Пий! — прошепна й той, като насила притисна чашата към устата й. — Пий, да видим що за богиня си… — И когато тя се задави с виното, той я целуна, сграбчвайки я със зъбите и с ръцете си.

Столата ми се раздра, а Паулиний беше като задъхан, потящ се звяр върху мен. Забих ноктите си и му пуснах кръв, която сменяше цвета си пред очите ми. С крайчеца на окото си видях как императорът прави нещо с Теа, а Теа, полугола, извръщаше главата си настрана, към възглавницата… Паулиний беше гореща, твърда, обладаваща плът върху мен, диамантени капки от пот падаха от лицето му, очите му — две черни дупки, устата му — зейнала в екстаз квадратна яма. Аз завъртях погледа си замаяна, за да погледна към Теа, мачкана под нейния задъхан потен звяр, а очите й се отвориха и се срещнаха с моите.

Погледите ни се кръстосаха, докато телата ни се люлееха. Светът се завъртя около лицето на Теа; бялото, мразещо лице на Теа, на по-малко от три стъпки разстояние: на устната й — кръв, косата й — объркана със сребърните й украшения и мокра от пот, очите й — разширени от дрогата. Мразех я, мразех я, а в отговор — омраза, преливаща от нейните очи… И двете бяхме пронизани от здрава мъжка плът, ако не — щяхме да скочим и да се хванем за гушите! И така, както бяхме, люлеещи се и притиснати, все пак се протегнахме, свирепи, през пространството, което ни делеше. Пръстите й стиснаха моите, опитвайки се да ги счупят, а аз забих ноктите си в кокалчетата й, без да откъсваме поглед една от друга.

Очите й бяха последното, което видях, преди цветовете да се смесят и размият пред погледа ми.

 

 

— Пак ми се гади… — изстена Калпурния, подпряна на прегърбеното рамо на Маркус.

— Добре, повърни, така ще се почувстваш по-добре — успокои той бъдещата си снаха. Тя се приведе напред, а Маркус й помогна да не загуби равновесие. — Ето тук, в атриума. Свежият въздух ще прочисти главата ти.

— Аз, аз трябва да се прибирам у дома…

— Първо седни.

Тя стигна до атриума, олюлявайки се, свлече се на първата пейка, която видя, и подпря главата си с ръце. Маркус повика един роб, изпрати за кана и пъхна бокал в ръката й.

— Пий.

— Не искам повече вино, не мога…

— Това е вода, не вино. Пий бавно.

Тя пи. Преди четири часа беше младо момиче със свежо лице, в нова синя туника, а сега беше окапана с вино развалина, с разрошена коса и една липсваща обеца. Погледна надолу към дрехата си и се изчерви, докато бършеше петънце от повърнато от подгъва.

— О, богове, изглеждам като…

— Няма значение. Как се чувстваш?

Отпи още вода.

— Главата ми е като наковалнята на Вулкан.

— Ще ти мине. Ти изхвърли повечето от наркотика.

— Благодаря, че ме измъкна от там…

— Изглеждаше малко зашеметена.

Тя сви рамене и Маркус си припомни слисаното й изражение, когато устата на императора се прилепи към нейната с влажни остри зъби.

— Той винаги ли е такъв? — избухна момичето.

— Не. — Маркус седна до нея на мраморната пейка. — Днес беше… изключение.

— Не мога да се върна там! — каза тя, опитвайки се безрезултатно да изчисти столата си. — Никога!

— Ти видя императора в най-лошата му светлина днес. Утре, когато ефектът от тези индийски листа премине, той ще е забравил всичко от тази вечер и ще се отнася към теб точно както се отнася към всички други жени, тоест ще те пренебрегва напълно.

— И все пак не мога да се върна там.

— Като жена на Паулиний ще се наложи.

— Тогава няма да се омъжа за Паулиний. — Тя го погледна с отчаяно извинително изражение. — Той… той не е същият. Изглежда много приятен, когато не…

„Когато не гледа с блеснали очи доведената си майка?“

— Но със сигурност едва ли държи особено да се ожени за мен, а аз… аз не мога да се справя с този начин на живот. Гощавки, пиянство… и индийски листа. Ох, може семейството ми да е било тук от времето на Републиката, но аз съм момиче от провинцията. — Тя се наведе напред. — Израснала съм в Тоскана, с лози, понита и езера за плуване. Би трябвало да е голяма стъпка за мен да се омъжа за преторианския префект, но мястото ми не е в дворци. Не и в дворци като този.

Маркус си помисли, че ще избухне в сълзи, но тя погледна настрани и запази самообладание. Родена в провинцията, но с патрицианско възпитание.

Маркус обмисли внимателно думите си:

— Може би няма да ми повярваш, имайки предвид какво видя тази вечер, но това не е светът на Паулиний…

Калпурния го погледна.

— Синът ми е обикновен човек: войник, идеалист, добър римски гражданин. Голяма чест е постът му на префект, но той е затънал в неприятности. Ако има някой, който да му помогне да стъпи на краката си, той ще му бъде благодарен.

— Искаш аз да съм този някой ли?

— Да, смятам, че можеш да му помогнеш — каза тъжно Маркус. — Ти си изискано, почтено момиче, Калпурния Сулпиция. Не е нужно да те познавам от много време, за да видя това. Синът ми се нуждае от съпруга като теб. И той го знае.

— Може и така да е — каза тя, докато мачкаше гънка от изцапаната коприна между пръстите си. — Но не това иска той. Той иска… — Прехапа устни точно навреме. Не познаваше Лепида отдавна, но и не беше нужно.

Маркус я погледна прямо. „Да. Годеникът ти иска жена ми.“

И двамата извърнаха погледи.

— Мога ли да те помоля за услуга? — Гласът на Маркус остана формален, сякаш цитираше точка от закона в Сената. — Помисли си добре, преди да развалиш годежа. Това е всичко, за което те моля.

Калпурния го погледна, въртеше рубина около пръста си и Маркус си помисли, че тя ще го извади и захвърли още на мига. Но не го направи, а му подаде ръка.

— Добре, сенаторе.

— Наричай ме Маркус, моля. — Той пое дланта й с двете си ръце и се усмихна. — И благодаря.