Кейт Куин
Господарката на Рим (11)

Глава осма

Лепида

88 година след Христа

Дори и новите ми перли не ме утешават.

— Махай се! — метнах едно шишенце с парфюм по Ирис. — Не мога да понасям глупавото ти плоско лице! Вън!

Тя избяга, хлипайки. Каква мудна повлекана! Превръща косата ми в купа сено всеки път, когато я докосне. Ще я изпратя на пазара за роби и ще си намеря нова прислужница, точно така ще направя! Една сенаторска съпруга го заслужава!

Но какво значение има, ако косата ми изглежда като купа сено? Какво значение има, когато тук няма никой, който да ме види?

— Лепида? — Познатото почукване на вратата. — Чух някакъв звук от трошене…

— Просто шишенце с парфюм, Маркус. Ирис го бутна… — Нагласих на лицето си очарователна усмивка.

Съпругът ми влезе и ме целуна по бузата за поздрав. Грозен и не на място в моята хубава синьо-сребриста спалня, миришещ на мастило както обикновено.

— Пак си бил долу в библиотеката, Маркус?

— Не мога да открия „Коментари“ на Цицерон.

— Робите не ти подреждат добре нещата. Трябва да ги държиш по-изкъсо.

— Няма нужда. Да се ровиш из рафтовете е половината от удоволствието.

Удоволствие! Лепида Полиа, жената, която привличаше погледите на цял Рим, омъжена за човек, който се рови из свитъците си за удоволствие!

— Колко мило — измърморих аз.

— Ами ти? — Очите му се спряха върху моите. — Успяваш ли да си намериш нещо да се забавляваш?

— Половината от нещата ми дори не са разопаковани. Що се отнася до града… — Махнах елегантно с ръка. — Е, Брундизиум може и да не е Рим, но мисля, че ще намеря какво да правя. Играят „Федра“ в театъра… О, и си купих още перли! Толкова бяха красиви, че просто не можах да се сдържа! — показах аз трапчинките си.

— Купувай си каквото ти харесва! — усмихна се той. — Видя ли? Казах ти, че спокойствието ще ти се отрази добре.

— Вероятно си прав — задържах задължителната си усмивка.

— Паулиний ще дойде за вечеря днес. И няколко приятели. Ще бъде хубаво пиршество. Ще ти бъде приятно, нали?

„Хубаво пиршество!“ Сериозният син на Маркус и няколко стари мъже, които дрънкат за републиката. След като в продължение на четири години седях на приеми редом със сенатори, управители на провинции, до най-видните патриции на Рим. — Разбира се, че ще ми бъде приятно, Маркус. Ще кажа на готвача да приготви малко от онова сърнешко месо със счукан розмарин, което Паулиний обича.

— Помолих го да дойде по-рано. Сабина обожава историите му, преди да си легне.

— И двамата я глезите — укорих го аз. — Тя си има гледачка, която да й разказва истории.

— Какво да се прави, като харесва повече историите на Паулиний? — Той отново ме целуна по бузата, уф, тази миризма на мастило… И тихичко излезе, накуцвайки.

Изчаках, докато се отдалечи на безопасно разстояние, преди да метна още едно шишенце с парфюм по вратата. Мразя Маркус! Мразя го, мразя го, мразя го!

 

 

Паулиний Норбан свали меча си, когато противникът му се преви на две.

— Добре ли си, Верий? Да не те…

— Ха! — Верий се изправи и замахна с меча си нагоре към шията на Паулиний. — Знаех си, че ще се хванеш! Предаваш ли се?

— Предавам се!

Те прибраха мечовете си в ножниците и с големи крачки се измъкнаха от горещината на тренировъчната площадка. Запътиха се обратно към преторианските казармени помещения.

— Трябва да се стремиш да убиваш, Норбан. Що за праправнук си на Август? Безопасен си като печена мида.

Паулиний го сграбчи и те се сборичкаха на слънчевия двор. Двама трениращи преторианци, които трябваше да се дръпнат от пътя им, изругаха беззлобно.

— Предаваш ли се? — изрече задъхан Паулиний, палците му притискаха гърлото на Верий.

— Предавам се, предавам се!

Шмугнаха се в преторианската баня, свалиха пропитите си с пот туники и със задоволство се отпуснаха в горещата пара на лаконикума^[1].

Верий пипнешком започна да търси съда с вино сред кълбата от пара. Ще ходиш ли на гощавката при Марцелус довечера?

— Не мога. — Паулиний обърса челото си с кърпа.

— На друго пиршество ли ще ходиш? — ухили се Верий. — Може би интимна вечеря за двама?

— Не.

— Еее, стига де. Ами онази твоя певица, след която се влачиш — Антония?

— Атина. Не, не е тя.

— Не те виня, хубава е. Скъпичка обаче. Очаква да й правиш множество дребни подаръци. Колко ще ти излезе тази малка вечеря за двама?

— Ще ходя при баща си, магаре такова! Той е в града.

— Баща ти ли? Не знаех, че изобщо излиза от Сената.

— Не знаеш? Сенатът се разпуска през лятото. Като училищата.

Паулиний отпрати прислужващите в банята, когато се приближиха с масла и стригили^[2].

Никога не се беше чувствал удобно роби да му трият гърба. Войниците трябва да се грижат сами за себе си.

— Може пък аз да навестя твоята певица вместо теб? Да й кажа колко ти липсва, докато ти слушаш всички онези стълбове на империята да декламират и хвалят добродетелите на републиката и александрийски стихове. — Верий изпръхтя, когато прислужникът прокара стригила по гърба му, за да попие потта. — Или може би да й кажа, че ухажваш онази апетитна твоя мащеха?

— Хей, престани! — каза Паулиний.

— О, не започвай пак! Само изразявам най-сърдечното си възхищение към онова невероятно съблазнително същество, което по някаква случайност ти се пада законна майка…

Паулиний метна по него една кърпа. Последва сборичкване и те събориха един поднос с масла за вана. Паулиний отпрати робите, докато подреждаше малките стъклени шишенца във войнишки редици.

— Нали разбираш… — Верий се изтегна на една мраморна плоча и кимна на масажиста да дойде. — Никога не съм допускал, че баща ти ще се ожени за момиче, което е на една трета от възрастта му. Виж баща ми, този дърт козел, вече има четвърта жена! Но твоят…

Паулиний прокара стригила по ръката си и обра потта. Спомни си как си беше помислил същото.

— Татко… това момиче, Полиа… ами… тя е още дете — беше се изпуснал той преди четири години. — Извинявай, не трябваше да…

— Съвсем правило наблюдение — усмихна се баща му. — Знам какво си мислят всички — стар развратник с младо момиче. Нямам нищо против да дам на хората повод да се посмеят.

Кипналата от гняв кръв обагри бузите на Паулиний. Никой не може да се подиграва на баща му пред него!

— Кой ти се смее? — запита той.

— Всички — каза Маркус сухо. — Не настръхвай така, момче!

— Но те говорят…

— Говори се, че съм си загубил ума по момиче, което е достатъчно младо, че да ми бъде дъщеря. Те не знаят, че това е заповед на императора, против волята ми. И все пак мисля, че двамата заедно можем добре да се справим, Лепида и аз — усмихна се Маркус. — Нямам никакви илюзии, Паулиний. Не и на моята възраст. Но Лепида ме харесва достатъчно и това може да е приятно…

Паулиний осъзнаваше с чувство на неудобство, че собствената му майка не е била особено… приятна.

— Приятна ли? — беше изръмжала веднъж леля му Диана. — Паулиний, та тя беше кучка от класа!

— Лельо Диана… — започна той, но не успя да опровергае думите й.

Беше едва на три, когато майка му се беше развела с баща му, на десет, когато беше починала, но въпреки това си спомняше как тя крещеше и мяташе предмети. Веднъж, спомни си той, беше хвърлила всичките сто четирийсет и два свитъка на Аб Урбе Кондита на Ливий във фонтана на атриума.

— И бездруго не беше особено добро издание — спокойно отбеляза тогава баща му.

Е, ако баща му искаше малко спокойствие на старини, тогава имаше благословията на сина си и никой няма да си позволява да му се подиграва! Във всеки случай — не и пред Паулиний Вибий Август Норбан.

Верий все още говореше с глас, приглушен в мраморната маса за масаж:

— Знам, че си твърде докачлив, че да позволиш на баща ти да ти помага — въпреки че не разбирам защо; ако той беше мой баща, вече щях да съм си измолил префектура, но ако нямаш намерение да го молиш да те пратят да воюваш в Германия, поне помогни на мен.

— Още ли мечтаеш за битки и слава на Рейн?

— Сънувам го всяка нощ. Будя се точно когато императорът ме награждава с лавров венец и с триумф. Де да бяхме отишли с него в Тапе^[3]!

— Явно са успели да пробият вражеските редици и без нас.

— Домициан следва примера на император Тит, сигурен съм в това. Накарай Руфий Скаврус да разказва за битките на Тит в Иудея; ще чуеш най-хубавите истории…

Като момче най-голямата мечта на Паулиний беше да спаси живота на императора. Да се хвърли на пътя на отровна стрела, да повали прицелващ се убиец, да съсече цяла орда от варвари. Глупави момчешки мечти. И все пак… да служи, просто да служи!

— Да си Норбан означава да служиш! — беше го учил баща му.

Да накара баща си да се гордее с него щеше да е по-хубаво от всеки лавров венец или почести.

— Хей, събуди се! Време е да вървиш да се подмазваш на баща си и на неговата очарователна, очарователна съпруга — запримигва шеговито Верий. — А аз ще предам на Антония най-добрите пожелания от твое име.

— Атина.

— Може и още нещо да й предам…

Паулиний го замери с кърпа.

 

 

— Линий! — разнесе се вик веднага щом Паулиний прекрачи прага на бащината си къща и нещо се хвърли в коленете му.

Той се разсмя и се наведе, за да прегърне своята полусестра, която вече беше на четири и половина.

— Пораснала си, Вибия Сабина! Голямо момиче!

Той разчорли кестенявата й коса и тя се разсмя. Беше дребна, слаба като птичка и със светло лице; раждането й бе голяма радост за него; винаги беше искал сестричка. Тя бе болнава и изпадаше в леки пристъпи на епилепсия, но смехът й беше очарователен. Маркус ги наблюдаваше с усмивка, докато накуцваше из атриума с басейн със сини плочки и изящни мозайки.

— Сабина, къде забрави поклона? — Лепида влезе с плавна походка, цялата в наситено червена коприна и с розови перли. Самата тя беше толкова изящно същество, че трудно можеше да се повярва, че е майка на Сабина — с очи на кошута, твърде крехка, за да може да вдигне дете на ръце, камо ли да го износи. Малкото маймунско личице на Сабина стана сериозно и тя пусна брат си, за да се поклони тържествено. Той й отвърна с официален преториански поздрав и й намигна.

— Така е много по-добре — каза Лепида. — Бягай сега! Маркус, гостите ти са тук.

Сабина изчезна като яркожълто петно, а майка й — истинска райска птица, се понесе след нея в триклиниума, покрит с мрамор на сиви жилки. Маркус се обърна, когато от нея бе останало само ярко сияние като от опашка на комета.

— Съжалявам, че не ти писах по-рано, Паулиний. Пристигането ни е неочаквано, знам.

— Учудих се, наистина. Промяна в плановете ти ли?

— Да — каза Маркус лаконично, — ще ти обясня после. Сега, предполагам, познаваш повечето от гостите ми. Друз Амелий Сулпиций, Авъл Сосианий, онзи отвратителен млад Урбиний от септемвирите^[4] — макар че трябва да призная, че е умен…

Вечерните приеми на баща му бяха редки и приятно еднообразни. Едни и същи гости, говорещи с тих глас, облегнати на възглавниците, същата обикновена вечеря, същият белобрад оратор, рецитиращ гръцка поезия (защо гръцките оратори винаги бяха белобради?), същите философски шеги, които се подхвърляха небрежно между лектусите. Като момче тези вечери винаги го отегчаваха до смърт. Все още го отегчаваха, но сега знаеше, че на масата на баща му присъстваха най-големите умове на империята. Щом някой започнеше да цитира Платон (а те неизменно започваха), Паулиний съвсем се изгубваше, но имаше нещо успокояващо в това да си лежи там, сред възглавниците, и да гледа как неговият скромен на вид баща се чувства в свои води сред великите умове на Рим. Успокояващо е да знаеш, че баща ти е точно толкова изключителен човек, за колкото си го смятал, когато си бил малко момче.

Напоследък изглеждаше по-добре. По-спретнат, по-представителен. Влиянието на Лепида, разбира се. Паулиний погледна към мащехата си.

Тя се беше облегнала на възглавниците и ядеше грозде от сребърен поднос, а изящната линия на шията й изглеждаше толкова млада и някак незащитена. Почти не бе отронила дума през цялата вечер. Паулиний усети внезапен изблик на съчувствие към нея. Естествено, тя вероятно усещаше, че губи почва под краката си — да се омъжи за такъв изключителен мъж. Наистина беше много млада — на двайсет, една-две години по-млада от него самия. А когато я беше видял за пръв път с червения младоженски воал, не изглеждаше на повече от шестнайсет. Той й се усмихна през масата.

Лепида

Не бях изпитвала подобно отегчение от… — ох, не си спомням откога. Отегчителният Маркус и отегчителните му приятели и този отегчителен гръцки оратор, и всичките им отегчителни разсъждения за съдбата на империята. Всеки път, когато си помислех, че най-накрая разговорите им са се изчерпали, някой отново подхващаше темата за Платон. Или за някой от ужасните трактати на Маркус.

— Намирам възгледите ти относно намаляващата раждаемост за доста интересни, Норбан — казваше сенатор Сулпиций или Грациан, или някой друг, точно толкова отегчителен, и те продължаваха още цял час, обсъждайки отвратително скучния трактат на Маркус, който се наложи да прочета миналата година само за да бъде доволен. Разбира се, всички го караха да чете на глас откъси от него, но той за мое щастие отказваше, въпреки че за мен бе очевидно, че всъщност изгаря от самодоволство. Колко е елементарен! Тях изобщо не ги интересуваше трактатът му; просто се надяваха да получат поредното безплатно угощение. За всички беше очевидно. За всички, освен за слабоумния ми съпруг.

Паулиний си тръгна последен. Той настоя Маркус да го заведе горе, за да каже лека нощ на Сабина. Просто да ти се догади от погледа и лицата им, докато гледат надолу към малкото креватче. Не разбирам защо са толкова привързани към нея. Изобщо не прилича на мен. Едва ли човек би могъл да я изведе сред обществото, не и с тия гърчове, които получава на обществени места. Гърчещо се изчадие със запенена уста. Трябваше да се досетя, че което и да е дете на Маркус ще бъде деформирано. А тя е дете на Маркус; бях се погрижила за това.

— Мисля, че всичко мина много добре, скъпа — каза Маркус, когато най-сетне отпрати Паулиний.

— Да, мили — усмихнах се аз и повдигнах ръката си до устните му.

Наведох се напред и го целунах, а той задържа лицето ми в дланите си.

— Остани при мен тази нощ… — казах лукаво.

Имах собствена спалня — бях настояла за това! — и Маркус никога не си позволяваше да идва, без да го поканя, но аз му осигурявах редовен достъп. Тези малки прояви на привързаност го правеха щастлив и плащаха сметките ми.

— С удоволствие! След като разкажа на Сабина приказка за лека нощ…

Сабина, винаги Сабина! Той съвсем изглупяваше по това тъпо дете! Понякога се чудех дали не беше грешка, че я родих. Няма да е добре да бъда изместена от собствената си дъщеря, нали? Но се усмихнах и измърморих:

— Колко добър баща си! — и продължих да се усмихвам, докато стъпките му не заглъхнаха в стаята й и тогава му се оплезих зад гърба.

Влязох в спалнята си и се загледах в отражението си в полираното метално огледало, докато Ирис махаше фибите от косата ми. Наситено червената туника ми отиваше. Имах подходящ цвят на лицето за червено, а с това не можеха да се похвалят много момичета. Дори Юлия от императорското семейство изглеждаше бледа под сватбения си воал. Моят воал, от друга страна…

Сватбеният ми ден беше прекрасен! Бялата туника, пурпурният воал, процесията, ритуалът в гробницата — всичко беше идеално! Е, освен Маркус; той просто изглеждаше стар. И все пак установих, че мога да го пренебрегна доста лесно. На сватба младоженката е звездата. Дори имаше двама гладиатори, които се сражаваха в моя чест.

Не, не Варварина. Той беше изпратен от своя ланист на турне из провинцията. Страхуваше се от мен, без съмнение и от това, което можех да направя, ако посмееше да си покаже лицето в Рим. Е, с право се боеше. Щях да го хвърля на лъвовете, без да се поколебая и за миг, все още бих го направила. Ако се бе осмелил да се покаже на сватбата ми!…

Така де… Беше великолепен ден! Просто великолепен! Но нощта…

Маркус, според традицията, трябваше да ме пренесе през прага, но беше твърде стар и немощен. Паулиний ме пренесе вместо него, а след това всички се поклониха и ме оставиха насаме с новия ми съпруг в тъмната спалня.

— Косата ти?…

Когато свалих червения воал, Маркус посочи към купчината къси къдрици, оформянето на които беше отнело на Ирис и машата цялата сутрин.

— Ами една много зла стара жена с ножица ме завлече в някаква тъмна уличка — казах непринудено. — Вероятно точно в този момент пришиват косата ми към перуката на някоя плешива матрона.

Това беше историята, която пробутах и на баща си, когато се прибрах от гладиаторските казарми с коса, окастрена почти до кожата. Ох, можех да накарам да хвърлят Ариус на лъвовете, но първо трябваше да обясня на татко защо изобщо съм отишла в стаята му, а дори и благосклонността на татко си имаше граници… Не. По-добре щеше да бъде да се погрижа за Ариус когато му дойде времето.

Но докато се върне от едногодишното си турне из провинцията, татко вече беше повишен от организатор на игрите в претор и нямах никакъв шанс. Е, някой ден ще да успея да му отмъстя! Винаги успявам!

— Поне са ти взели само косата… — Маркус беше доста загрижен и аз го дарих с най-омайната си усмивка. Погледът му омекна и той взе ръцете ми в своите и ме накара да седна: — Лепида, нека ти разясня нещо… — Седна до мен. — Това, което ще става тук, го определяш ти! Ако искаш този брак да бъде формален и само за известно време, ще го разбера!

— Не ставай смешен, Маркус — направих гласа си нежен и съблазнителен. — Искам да съм добра съпруга. С деца и… — понадиплих разни красиви думи по темата и гледах как погледът му съвсем омеква, а веднага щом се наведох към него и го целунах… Е, това беше всичко.

Изобщо не беше ужасяващо. Нищо, от което да ти побелее косата. Маркус беше точно какъвто очаквах да бъде. Нежен. Деликатен. Внимателен. Малко прекалено внимателен. Не искам да се отнасят към мен сякаш съм направена от стъкло. Обичам малко да си… поиграят с мен. Но, разбира се, въздишах и го гледах с обожаващ поглед и му казвах, че е прекрасен, а той дори и не заподозря, че когато затварях очи, го правех, защото не можех да гледам голото му деформирано рамо, без да изпитам отвращение. Но си струваше, защото ми позволяваше да правя всичко, което пожелая. Да ходя, където пожелая. Да харча, колкото пожелая…

Въздъхнах и прокарах сребърния гребен през косата си. Какви славни години бяха! Маркус се отправяше към Сената всяка сутрин, а вечер аз се измъквах на пиршества за цялата нощ. Наистина, понякога се чувствах доста привързана към Маркус. Не си бях мислила, че ще остана омъжена за него толкова дълго — лесно можех да се прехвърля на някой по-млад и хубав още през първата година, — но бързо научих, че толерантен стар сенатор е по-добре от ревнив млад войник.

— Имаш ли нещо против, ако изляза? — не забравях да го питам от време на време. — Обожавам приемите и пиесите, скъпи. Аз просто не съм толкова умна и интелигентна като теб.

— Не, ти си млада, прекрасна и много очарователна! — Той ме целуваше по бузата. — Така че върви да се забавляваш.

Винаги му благодарях сладко, преди да се обърна и да се впусна в забавления. Какви приеми! Вино, музика и красиви мъже, които ми правеха комплименти, мъже, които се тълпяха около лектуса ми и ми казваха, че съм красива, мъже, които дори не биха ме погледнали една година по-рано, но които сега ме желаеха, защото бях патрицианката Лепида Полиа и имах дремещ стар съпруг, който ми позволяваше да правя каквото си поискам, а аз се погрижих да стана най-красивата жена в Рим.

Научих се как да си гримирам лицето така, че да изглеждам елегантна, а не като провинциалистка. Научих се как да завързвам столата си небрежно на рамото, така че коприната да изглежда сякаш всеки миг ще се смъкне. Научих се как да се движа съблазнително в тези коприни. Научих се как да се смея с очи и да обещавам най-различни удоволствия с миглите си. Научих се да използвам провлечения говор на хората от висшето общество, който незабавно разкриваше кой е от елита и кой не е. Научих, че наистина смятат баща ми за доста непохватен, така че хората, които бяха важни за мен, по-добре да не ме виждаха с него. Научих за отварите, които можеш да изпиеш, за да се предпазиш от бременност. Научих, че една омъжена жена може да прави всичко, което си поиска, стига мъжът й да не го е грижа или поне да не забелязва. О, колко много научих!

— Как можа веднага след като я роди, така напълно да се откъснеш от дъщеря ни?! — питаше ме Маркус, омагьосан, надвесен над люлката.

— Не искам да я разглезвам, скъпи…

И тръгвах в коприните с цвят на нефрит или сапфир, показвах раменете си повече от всякога — добре че бременността не развали фигурата ми! — за да се срещам със сенатори, войници и трибуни, защото една омъжена жена с дете, което без съмнение е от съпруга й, можеше да прави каквото си поиска…

— Толкова дълго те чаках! — изръмжа Луций Марцелий, а и Авъл Дидианий, а и онзи доста впечатляващ африкански боец с тризъбец, който не говореше много, но пък беше повече от готов да си поиграе с мен. Доста бях разочарована, когато Ариус го уби на арената.

Маркус не заподозря нищо. Това беше друг урок, който научих. И колко прекрасно беше всичко — и приемите, и бижутата, и пиршествата, и мъжете! Лепида Полиа — примата на Рим! Винаги съм си знаела, че ще стане така! Винаги! Точно каквото заслужавах!

И тогава изведнъж — край! На всичко! Запратена в Брундизиум, хубав малък крайморски град с разкошни летни вили и сапфиреносиньо пристанище с твърде много екзотични езици, отекващи по доковете — но на стотици левги от Рим… А Маркус — винаги милият, винаги любезният Маркус — изведнъж се беше превърнал в каменна стена.

Гласът на Ирис прекъсна мислите ми:

— Да ви облека ли нощницата, домина?

— Да.

Внезапно ми опротивя червената стола. Червено — сватбеният цвят, цветът, който носех, когато се омъжих за Маркус. Маркус — виновният за това, че съм изолирана тук!

Стъпките на Ирис се отдалечиха и аз наблюдавах отражението си в полираната стомана. Изглеждах невероятно съблазнителна. Косата ми беше израснала отново чак до талията, като блестящ синкавочерен водопад. Как можеше съпругът ми да ми откаже каквото и да било?

 

 

— И какво стана после? — измънка Сабина, като се прозяваше.

— Ще довършим приказката утре, скъпа. Вече си почти заспала.

— Не съм… — тя отново се прозя.

Маркус погали меката й кестенява коса. Беше толкова копринена, също като на Лепида. Той се усмихна и изпита мълчалива благодарност към жена си, че го беше дарила със Сабина. Първата му жена не искаше деца; Паулиний беше случайност, за която тя обвиняваше Маркус.

— Е, надявам се, че наистина аз съм виновникът, Тулия — беше казал той в опит да се пошегува, а тя грабна един мраморен бюст на баща му и го метна по него.

— О, аз не съм Тулия — беше казала закачливо Лепида със съблазнителен глас.

И още през първата година от брака им: Вибия Сабина.

— Лека нощ — каза той нежно на дъщеря си и се оттегли.

— Маркус? — извика Лепида като чу стъпките му отвън. — Влез, скъпи. В този коридор е толкова студено!

… Но го стопли усмивката, с която го посрещна, извръщайки се от огледалото, както и черната й коса, спусната по гърба й, и трапчинката, играеща на бузата й…

— Седни, Маркус. Сгряла съм малко вино…

Той й се усмихна в отговор и се остави топлината да го обгърне…