Кейт Куин
Господарката на Рим (4)

Глава втора

Теа

— Той е великолепен — гласът на Лепида звучеше лениво. — Не мислиш ли, Теа?

Измънках нещо, посягайки към шишенцето с розово масло. Господарката ми лежеше по лице на зелената мраморна маса за масаж в банята на семейство Полий — красива чернокоса русалка сред безвкусните фигури на риби по мозайката и показната бъркотия от шишенца с парфюми.

— Наистина, никога не съм виждала някой, подобен на него. Много по-интересен от Белерофон. Белерофон е твърде цивилизован. Този Ариус е истински варварин. — Тя повдигна ръката си, за да мога да втрия розовото масло отстрани на тялото й. — Има нещо неопитомено в него, не мислиш ли? Искам да кажа, никой цивилизован мъж не би убивал жени. Но този Ариус, той просто ги овърша, без изобщо да се замисли.

Започнах да я разтривам с пръсти около гръбнака и тя изви гърба си.

— Той дори изглежда като дивак! Покрит със засъхнала кръв, а човек би казал, че дори не му направи впечатление. Един истински мъж не би трябвало да се притеснява да си изцапа ръцете, не мислиш ли? Белерофон, от друга страна, никога не се приближава прекалено близо до враговете си. Твърде много се страхува да не изцапа с кръв хубавата си брадичка. И действително, що за забавление е това? Аз не ходя на игрите, за да гледам как някой се държи внимателно; ходя, за да видя нещо вълнуващо. Някой вълнуващ.

В съзнанието ми изплува образът на Ариус, прегърнал бедната окървавена амазонка.

— … а после, когато просто си излезе, сякаш дори не чуваше овациите! Пет пари не дава за аплодисментите; прави го, защото му харесва. — Лепида мързеливо протегна ръце над главата си. — Смяташ ли, че е хубав, Теа?

— Не знам, господарке. Искате ли пемза за краката?

— Да, дай пемзата и търкай здраво. Ти наистина мислиш, че е хубав, нали, Теа? Видях лицето ти, докато той се биеше. — Тя се извъртя, като се кискаше. — Ами да, този груб тип мъже се харесват на онези с по-нисши инстинкти.

— Ммм — измърморих аз. — А как й харесва на моята господарка нейният годеник?

— Маркус ли? — изсумтя тя. — Знаеш ли, че е на четирийсет и шест? Неговият син е с две години по-голям от мене! Наистина не разбирам защо не мога да се омъжа за сина му вместо за него. Каква е ползата да си млада и красива, ако всичко това ще е за някакъв скучен стар мъж с изгърбено рамо. Той продължава да ми говори за книгите си. Много ме е грижа за глупавата му библиотека. — Лепида се протегна за чашата вино. — Той ли е най-доброто, което татко може да ми осигури? Просто ще трябва да се постарае повече. Искам някой млад, някой вълнуващ. Искам истински мъж! — Тя усука кичур коса около пръстите си. — Какъв мислиш, че е този Ариус, когато не е на арената?

Не ми харесваше името му в нейната уста.

 

 

— Поздравления, Варварино!

— Хубаво представление!

— Не беше зле… Хей, къде тръгна?

Ариус профуча право през трапезарията на школата на улица „Марс“, без да поглежда встрани. Пусна плаща си върху една неугледна купчина, наведе се над дългата маса и сграбчи каната с вино.

— Ей, то е за всички ни!

Той пи направо от каната, преглъщаше без жажда. Другите бойци, които се трупаха около него със своите поздравления и завист, постепенно замлъкнаха.

Олюля се назад и избърса устата си с ръка, когато последната капка кисело вино се стече по ръба на каната и падна на пода. За миг се загледа в каната — тя висеше за дръжката на пръста му и се поклащаше, — после отстъпи назад и я запокити срещу стената. Всички изругаха, когато глинените парчета се пръснаха по пода.

— Проклет избухлив варварин — измърмори един гал.

Ариус се обърна и освободи гнева си с един светкавичен и точен ритник. Галът изкрещя, когато столът му се сгромоляса под него. После изкрещя съвсем не на шега, когато един кухненски нож клъцна парченце от ухото му. Той се разяри като бик и двамата се стовариха на пода в ожесточена схватка. Гладиаторите се скупчиха, крещейки:

— Удари го! Удари го!

— Дай му да разбере на тоя кучи син!

— ДОСТАТЪЧНО! — извика Галий от входа.

Гладиаторите отстъпиха назад. Галът, в кръв, шурнала от ухото му, се освободи и се изправи на крака, олюлявайки се, като ругаеше на родния си език. Ариус стана мълчаливо, бършеше ръцете си и гледаше хладно към своя ланист.

— Ех, ех — каза Галий. — Поздравления, скъпо момче! Ти си поддържаш репутацията, разбирам. По улиците вече те наричат „Варварина“.

Галът хвърли свиреп поглед.

— Той ми отряза от ухото…

— Ооо, спри да хленчиш! Отивай да те превържат. — Очите на Галий не се откъсваха от Ариус. — Не се забърквай в неприятности, а аз ще ти осигуря по-голям двубой следващия път. Нещо наистина величествено, за да завършиш пролетния сезон. После идват летните тренировки…

Ариус взе друга кана с вино. Погледът му не се поместваше от ланиста, той отпи голяма глътка и я изплю между обутите в скъпи обувки крака на Галий. След това се обърна и гордо закрачи към голата си килия. Всички се напрегнаха в очакване на звучен трясък, но вратата се затвори с тихо щракване.

Теа

Юни. Хубав месец на някои места — сини небеса, нежна топлина, разцъфнали цветя. Не чак толкова хубав в Рим, където слънцето падаше тежко като месингова монета и плискаше локви от мараня във въздуха. Омразен, нажежен юни. Нощите ми пращаха такива сънища, които биха изплашили и духовете в гробищата.

Градът беше залят от последната вълна на трескава радост, тъй като заможните граждани се подготвяха да потеглят към прохладните си летни вили. Игрите Матралии бяха очаквани със затаен дъх, една екстравагантност от кръв и вълнение, която щеше да закрие сезона, и патриции, политици, колесничари, куртизанки и плебеи обсъждаха еднакво оживено новината: в кулминацията на празненствата великият Белерофон щеше да се бие срещу изгряващия новодошъл гладиатор. Някакъв си британец, наречен Ариус, на когото тълпата вече бе дала прозвището Варварина.

— Всичко това е моя заслуга — перчеше се Лепида. — Аз убедих татко да ги сложи един срещу друг. Залозите вървят пет към едно за Ариус.

— Оптимистично — дръзнах да кажа аз.

— Знам — съгласи се господарката ми. — Няма ли да е забавно да наблюдаваме как Варварина загива храбро? Чудя се дали татко не би могъл да обмисли идеята да станем домакини на вечерен прием за всички гладиатори предишната вечер…

Таткото наистина щеше да го обмисли. Особено след като дъщеря му обяснеше, че всеки прием с Ариус и Белерофон като атракция със сигурност би привлякъл много гости от най-висок ранг.

— И аз ще дойда — заключи Лепида, подмятайки синкавочерните си пръстени. — Ще бъда точно до теб, татко, така ще можеш да ме защитиш, ако нещата, така да се каже, загрубеят. — Усмихна се, разкривайки трапчинките си. — Знам, че ще бъде дива тълпа, но Емилиус Гракх може да е там и Юлий Сулпиций — много важни семейства! Кой знае? Може би някой от тях ще поиска ръката ми и тогава няма да трябва да се омъжвам за скучния стар Маркус Норбан и тогава и двамата ще бъдем щастливи. Моля те!

Цялото домакинство беше хвърлено в бесни приготовления. Готвачът остана буден до малките часове на нощта, за да приготвя меню, достойно да бъде поднесено на очакваните гости патриции, както и на гладиаторите, за които вероятно щеше да е последното ястие. Инкрустираните със сребро лектуси^[1] бяха украсени с пищно надиплени покривки и масите бяха накичени с гирлянди от цветя, на които съвсем не им беше сезонът; така всеки гост от най-благородния патриций до най-нисшия от гладиаторите трябваше да види изобилието.

Твърде голямо изобилие, можех да им кажа; твърде много цветя и орнаменти и роби на показ, за да са проява на добър вкус, но кой ли ме пита. Когато нощта най-накрая падна, краката ми бяха разранени, а бузите ми горяха от шамари, докато най-сетне Лепида обяви, че е относително удовлетворена от външността си.

— Не е зле — тя направи поклон, изви глава пред полирано стоманено огледало. — Даже съвсем не е зле!

Сапфиреносиня коприна беше надиплена с голямо усърдие на пищното й тяло, поклащането на бедрата й караше камбанките около глезените й да звънтят, перлите проблясваха на ушите и шията й, устата й беше обагрена в съблазнително червено. Аз пригладих грубата си кафява вълнена туника.

— Няма да ми трябваш повече тази вечер, Теа — каза, докато нагласяваше филигранната гривна. — Не мога да позволя опърпано същество като тебе да се размотава край всички тези лъскави хора; ще им убиеш апетита за вечеря. Но първо оправи тази бъркотия!

— Да, господарке…

Аз обаче оставих дрехите й там, където си лежаха. Мислех си за моя син съд и за тиха стая някъде далеч от глъчката от гласовете, която вече се разнасяше от триклиниума^[2].

И въпреки предупреждението на Лепида аз крадливо хвърлих един бегъл поглед към триклиниума иззад обкованата с желязо дървена врата.

Доста по-добра сбирщина от тази, която обикновено посещаваше приемите на Полий: един или двама сенатори, личната управителка на двореца на император Домициан — Лолия Корнелия, която организираше най-прочутите вечерни приеми и бе братовчедка на императрицата. Те се бяха разположили удобно сред цветята и възглавничките, облечени в ярките си копринени столи.

Единствената груба нотка в тази грациозна компания беше присъствието на покритите с белези мускулести гладиатори — тъмни вълнени дрехи сред копринените, проста реч сред изтънчените, лешояди сред пауните. А на пауните така им харесваше. Утре тези мъже с власт щяха да присвият презрително устните си при вида на гладиаторите; днес щяха да бъдат сърдечни и да потупват едрите, покрити с белези рамене с отрупаните си с пръстени ръце. Утре тези елегантни матрони щяха да придръпват полите си настрани, за да не се докоснат до някой боец, когото можеха да срещнат случайно на улицата; днес те щяха да им се умилкват, дори да флиртуват с тях. Защо не? Утре тези мъже вероятно щяха да са мъртви. На почетния лектус, където всички можеха да ги виждат, седяха Ариус и Белерофон.

— О, да, Варварина… — беше казал вяло Белерофон, когато ги представиха един на друг и протегна ръката си с маникюр. Ариус просто я зяпна, докато той не я отдръпна назад. — Колко странно — подшушна Белерофон на една кикотеща се патрицианка от другата му страна. — Човек би допуснал, че той може да говори!

Докато седяха един до друг, те продължаваха напълно да се пренебрегват взаимно.

Едва ли някой можеше да се въздържи да не направи сравнение между тях. Белерофон — усмихнат, пускаше шеги, Ариус — навъсен, се чувстваше неловко. Белерофон изтънчено опитваше по малко парченце от всяко ястие, Ариус се тъпчеше с всичката храна, която сервираха пред него. Белерофон — леко полегнал върху копринените възглавнички, сякаш за това беше роден, Ариус — седнал сковано, като статуя. Белерофон — цивилизованият, и Ариус — варваринът.

Прикрих лицето си с наметалото и тихичко се измъкнах.

Ариус се измори от прекалено горещата стая, измори се от твърде меките възглавнички, измори се от постоянния брътвеж, но най-много се измори от момичето, което седеше до него.

— Ти си много смел да рискуваш живота си на арената ден след ден. — Тя се размърда на креслото си и един боядисан нокът се докосна до ръката му. — Страх ли те е понякога? Аз бих била ужасена.

Той си я представи стисната в челюстите на някой лъв.

— Да — съгласи се той.

— Цяла дума! — Тя отметна главата си назад и се засмя. — Какъв напредък.

Той се протегна към съда с вино.

— Не се дръж толкова безразлично с мен! — Тя се нацупи и се наклони леко назад, за да може той да се възхити на извивката на гърдите й под синята коприна. Красиви гърди. Красива коса също. Красиво лице. Очи като на невестулка.

Внезапна вълна от музика от флейтите заглуши думите му, преди да успее да й каже да не му се пречка и да го остави на мира. Гостите започнаха да стават и небрежно се насочваха към градините. Сенатори хващаха под ръка жени, които не бяха техни съпруги, и дискретно се отправяха към облените от лунна светлина пътеки на зимната градина, докато гладиаторите открито сграбчваха робините, за да ги завлекат в уединението на нощта. Великият Белерофон изчезна зад една статуя на Нептун заедно с видна матрона от рода Сулпиций.

Малка гореща ръка хвана неговата.

— Искаш ли да се поразходим в градината? — каза момичето с очи на невестулка. — Не се тревожи за баща ми, той сключва сделки с твоя ланист. — Езикът й пробяга по начервените й устни.

Той я остави да го измъкне, като се спря само за да грабне бутилка вино. Меката ръка с боядисаните нокти се мушна под лакътя му и го насочи надолу по чакълеста пътека, която лъкатушеше надалеч от къщата. Ароматът на жасмин и рози дразнеше обонянието му.

— И така — усмихна му се тя, — откъде си всъщност? Изгарям от любопитство!

— Отникъде.

— Всеки има родно място…

— Това не е ли баща ти? — посочи той над рамото й, а когато тя се обърна да погледне, изпъна ръката си, за да я освободи от нейната и се шмугна в храстите.

Ариус!

Той попадна пред стената на атриума и погледна иззад ъгъла към останалата част от къщата на Полий. Лампите не бяха запалени, стаите оставаха тъмни. Като надзърна през рамо, видя дъщерята на домакина да стои на градинската алея и да се оглежда. Влезе в първата врата, която видя, преди да го беше забелязала.

Баня. Виждаше слабите проблясъци на водния басейн. Мраморът остави приятно прохладно усещане върху гърба му, когато се облегна на стената, плъзна се надолу, за да седне, и отпуши бутилката. Ето това беше място, където човек можеше да се напие на спокойствие. Хич не го интересуваше, че утре главата ще го боли! И без друго щеше да умре. Отпи дълга глътка вино.

Тихо скърцане от далечния ъгъл на помещението го накара да се стресне. Изправи се безшумно, прокрадна се покрай ръба на басейна.

Още един тих шум. Той се прицели в тъмното и сграбчи нечия китка.

— Не мърдай. Или ще те убия. — Демонът изплющя с камшика си. — Кой си ти?

— Аз съм Теа — каза приятен женски глас. — Винаги ли така завързваш разговор?

Китката беше тънка и гладка, ръката му лесно я обгръщаше. Той я пусна, отстъпи назад — и осъзна, че пръстите му лепнеха.

— Ти кървиш.

— Да — съгласи се гласът. — Доста. Синият съд вече има поне два-три пръста кръв на дъното си. Мисля, че този път срязах твърде надълбоко.

Той се зачуди дали не беше пияна.

— Коя си ти?

— Теа — повтори тя. — Не виждаш ръката ми, но съм я протегнала, за да се здрависаме, както би трябвало. Не разкървавената, разбира се.

Слабата й ръка беше със загрубяла длан: робска ръка.

— Срязала си се сама? — попита той.

— Да, сама — отвърна тя мило. — Не го правя твърде често. Китката ми изглежда като твоя гръб.

Той се стресна.

— Ти си Ариус, нали? Римско име, дадено на британец. Теа всъщност е гръцко име, дадено на еврейка. Извинявай, ще млъкна. Предполагам, че просто искаш да седнеш в някой тих ъгъл и да се напиеш.

Той седна облегнал гръб на стената и допи остатъка от виното на няколко глътки. Очите му вече бяха свикнали с тъмнината. Успя да различи замъглен профил, прав нос, неясни очертания на сплетена коса, кръст, приведен над купата. Тя нежно пееше нещо на странен език.

— Щ’ма Йисраел, Адонай Алоуяну, Адонай еход.

Гласът й се плъзна по мраморните стени на банята; топъл мелодичен алт. Той затвори очи, докато странната музика постепенно заглъхна и се стопи в тишина.

— Ариус?

— Какво?

— Ще загубиш ли битката утре?

— Да.

— Жалко. Ще трябва да гледам. Водят ме на всичките игри — добави тя, — а аз ги мразя. Мразя ги, мразя ги, мразя ги.

Стори му се, че чува как кръвта й се стича по стената на онзи син съд.

— И аз.

— Ти също, нали? Така си и помислих. Ти не си като Белерофон, който пие жадно овациите.

Толкова беше тъмно. Сякаш преди сътворението на света.

— Какъв съм тогава?

— Варварин — изпя тя нежно. — Варварин, варварин, варварин. Откъде си, Варварино?

— Бригантия^[3] — с изумление чу как завързаният му от виното език заваля думите.

— От Британия, но я наричаме Албион. Далече на север. С планини до морето.

Той все още виждаше планините на фона на нощта, като тъмна дива песен.

— Семейство имаш ли?

— Двама братя. Майка ми почина млада. Баща ми…

— Е бил велик пълководец? — избърза тя.

— Ковач. Той вярваше в желязото и бронза, не в битките. Братята ми ме научиха да се бия. Отгледаха ме с историите за Версенжеторикс.

— Кой?

— Версенжеторикс. Галски пълководец — почти разгромил Юлий Цезар. Героят от детството ми.

— Той как е умрял?

Ариус се усмихна тъжно.

— На арената.

— О… — последва кратка тишина. — Разкажи ми още?

— Имаше… Имаше римска крепост. Наблизо. Плащахме им налози — добитък, зърно, желязо. Братята ми обичаха да се опълчват на римляните. Станаха много самонадеяни, убиха няколко стражи. А римляните убиха тях.

Стрели, приближаващи се щитове, крещящи мъже и цвилещи коне… Мадок пада под ударите на пронизващите го копия, Таркокс е прегазен от трибун на висок кон…

— А ти?

— Бях на тринайсет, а и глупав. Останах да бдя над телата на братята си, вместо да изтичам да предупредя баща ни. Мислех се за Версенжеторикс Непобедимия. Римляните ме плениха, разбира се. Баща ми беше убит. Селото — изгорено. Останалите от нас — продадени.

Пушекът, кръвта, писъците на жените. Тринайсетгодишното момче, което грабва меч, твърде тежък за него, и се впуска срещу враговете си.

Глупаво момче. Ариус отвърна поглед от спомена.

— И после?

Той почти беше забравил Теа.

— Мините за каменна сол. Бях едър за възрастта си; пратиха ме на солните мини в Триновантия. После в Галия. Продължавах да създавам неприятности, продължаваха да ме продават. После — каменната кариера. Това е славното минало на Варварина.

Главата му беше пълна с мъгла. Искаше още вино. Тя не каза нищо и той й беше благодарен за това. Като чу тихото й дишане, погледна към нея. Купата в скута й се беше наклонила, лъскав диск в мрака.

— Защо? — попита простичко той.

Дълги мигове си мислеше, че тя няма да отговори. И тогава:

— Чувал ли си за Масада?

— Не.

— Това е крепост, издигната на високо плато в Иудея. Една гореща, суха страна, която се нажежава под лъчите на слънцето като желязна паница. Там се родих. Преди петнайсет години.

Петнайсет. Звучеше като по-голяма.

— Масада беше пълна с евреи, които отказваха да се предадат. Римляните решиха да ни унищожат, но не успяха. Не и преди да решат да издигнат платформа до върха. Те използваха роби евреи за строежа и затова ние не можехме да хвърляме камъни отгоре, нито да изливаме катран. На робите им отне шест месеца да построят платформата, а после римляните качиха стенобойна машина, за да срутят портите.

— Ти помниш ли го?

— Не много. Бях прекалено малка. Спомням си как надничах над прашните каменни стени, за да гледам как малките въоръжени човечета се трупат наоколо като мравки… Спомням си, че бях щастлива. Сглобих фактите по-късно от нещата, които се говореха.

— Какво стана после?

— Тази част… тази част я помня. Помня я ясно. Гореща нощ. Толкова гореща нощ. Като днешната. Оттогава ненавиждам горещите нощи. Баща ми тихичко си говореше с другите мъже. Майка ми изглеждаше покрусена. Дори сестра ми Юдит се тревожеше — тя беше на четиринайсет, достатъчно голяма, че да се тревожи. Аз бях едва на шест. Още си играех с кукли. — Профилът й бе съвсем неподвижен. — Тази вечер татко се прибра. Говори си дълго с мама, в спалнята, на затворена врата. Той излезе сам и дръпна Юдит настрана. Влязох в спалнята и видях майка си на пода с прерязано гърло. Изтичах навън с писъци. Точно навреме, за да видя как Юдит се прободе с нож, докато татко беше покрил очите си. След това той се обърна и ме погледна, каза ми да бъда добро момиче и да дойда да го прегърна, но когато видях, че държи нож в ръката си, избягах. Изтичах в съседната къща, където живееше приятелката ми Хадаса, но и там беше същото. Всички се бяха проболи с нож. Едно и също навсякъде, във всяка къща в Масада. Така, когато римляните нахлуха със сила на следващия ден, откриха крепост, пълна с мъртви евреи — и едно шестгодишно момиченце, седнало в стая, пълна с трупове, което чакаше семейството му да се събуди.

— Ти… ти си останала единствена?

— Още няколко май оживяха. Не си спомням добре…

Гърлото му се сви.

— Защо?

— По-добре беше да си мъртъв, отколкото жив, когато римляните идват с гръм и трясък и размахват мечовете си! По-добре да им оставим хиляди трупове, отколкото хиляди пленени бунтовници, които, оковани във вериги, да минат на показ пред императора им! По-добре мъртъв, отколкото роб! Така били решили всички, а после се прибрали по домовете си и се самоубили.

— Ами ти?…

— Купи ме един гръцки търговец. Той ми даде името Теа, научи ме да пиша и да чета. Беше мил, наистина. Повечето ми господари бяха мили. Не е бил толкова лош животът ми — говореше тя с монотонен глас.

— Ами кръвта? — той погледна към синята купа.

— Моят народ има една поговорка… — каза тя с лекота. — „Око за око, зъб за зъб“, и кръв за кръв, защото трябваше да умра с всички останали; трябваше да съм храбра като сестра си и да умра от ножа, но избягах като страхливка и оттогава заплащам с кръвта си. Има ли някакво останало вино?

— Не.

— Жалко…

Тя се изправи, подпирайки се на стената. Като жрица, носеща жертва, вдигна съда и отвори вратата. Ариус, с малко нестабилна крачка, тръгна след нея. Тя коленичи до храст камелии и изля купата върху пръстта. Той стоеше отстрани сконфузено, леко разкрачен за равновесие.

— Готово.

Стана твърде рязко, олюля се, а той я хвана за рамото, преди да падне. На светлините от далечните лампи видя, че е висока, главата й стигаше до нивото на очите му, бе крехка като кошута. Ръката му усещаше острото й рамо.

— Късмет утре! — усмихна му се тя. — Ще те гледам.

Очите й бяха черни, твърде разширени. Той ги бе виждал и преди — тези очи. Същият храбър безнадежден поглед — при амазонката, която беше разсякъл на арената. Една вена се изду на врата му.

Внимавай!

— Лека нощ — каза той сурово и си тръгна.

Теа

На следващия ден, когато всичко изглеждаше твърде светло и сияйно, за да може човек да повярва, че предишната нощ изобщо я е имало, аз гледах как Ариус убива Белерофон.

Беше брутално, да си изповръщаш червата, и наистина незабравимо. Той излезе незабележимо, засенчен от перченето на Белерофон, от контешката му елегантност и тогава се впусна в такава свирепа атака, че коленете ми се подкосиха и се строполих на пясъка. Всички видяхме как гадната усмивка на Белерофон се стопява, видяхме го как започна да се съпротивлява с всичките си сили, видяхме как грациозността му на танцьор изчезна, за да разкрие едно неподправено отчаяние, но то не беше достатъчно. Той потрепери, падна и загина от меча на Ариус.

Колизеумът беше изправен на крака, тропаха за него, точно както едва предходната седмица бяха тропали за Белерофон. Пищяха, крещяха, плачеха, изтръгваха злато от пръстите си и сребро от кесиите си, за да засипят с него самотната фигура на пясъка. Мъже отронваха сълзи от очите си и го превъзнасяха, че той е богът на войната, слязъл на земята, за да се смеси с хората. Жени раздираха дрехите си, за да разголят гърдите си, и се кълняха, че винаги ще го обичат. От императорската ложа императорът кимаше одобрително. Ариус захвърли меча си на пясъка, а те крещяха за любовта си към него.

Нещастен въпреки такава слава? Кой би го повярвал?!