Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рим (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mistress of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2015)

Издание:

Кейт Куин. Господарката на Рим

Американска. Първо издание

ИК „Сиела“, София, 2010

Редактор: Антоанета Бежанска

Коректор: Мила Белчева

ISBN: 978-954-280-772-8

История

  1. — Добавяне

Глава двайсет и шеста

Лепида

Двайсет и осем! Двайсет и осем! Богове, каква възраст! Почти старост! Почти на трийсет!

Метнах едно шише с парфюм по прислужницата си, раздрах розовия си копринен шал на две, защото имаше мазно петно, и се метнах пред полираното стоманено огледало. Поне със сигурност не изглеждах на двайсет и осем. Косата ми беше лъскава като абанос, кожата — бяла коприна и можех да си позволя да нося колкото искам голямо деколте без никакви угризения. Лепида Полиа, макар и на двайсет и осем, нямаше защо да се бои от по-младите красавици от римския императорски двор. Все още властвах и превъзхождах всички тях!

Намръщих се, докато се ровех из ружовете си. Проблемът беше, че ми стана скучно да властвам над всички. И то в продължение на години. Трябваше само да вляза в някоя стая, за да им потекат лигите на мъжете, а жените да ме загледат завистливо. Трябваше само да пусна ленивата си усмивка към някой мъж и той вече беше в краката ми. Когато носех синьо, всички носеха синьо. Когато се засмивах на някоя шега, всички я намираха за забавна… Стоях на върха на патрицианското общество!

И какъв беше смисълът от всичко това? Ако не можех да се издигна по-високо, какъв беше смисълът?! А аз можех да се издигна още, ако не беше…

Колко е несправедливо! Несправедливо е! Тя винаги съсипваше всичко, а сега превръщаше императора в отшелник. По-рано той никога не бе странял от обществото. Може и да беше навъсен гост, но поне беше гост. За цялото лято не бе ходил никъде другаде, освен във вилата, където го чакаше любимата му домашна еврейка! Той взимаше и други жени в леглото си, да, но никоя не се задържаше колкото нея.

— Тя със сигурност е омагьосала императора — настройвах аз Паулиний. — Еврейска магия! Можеш да поискаш да я екзекутират!

— Не ставай смешна — каза твърдо Паулиний и изобщо не се трогна.

Дали не взимаше страната на онази? Дали той и тя не бяха… Паулиний и Теа… Разбира се, че са били любовници преди, когато тя беше просто обикновена певица… Можех да кажа на Домициан тази малка новина! Но не — това може и да ме отърве от Теа, но може също да ме отърве и от Паулиний, а мен много ме устройваше доведеният ми син да е най-добрият приятел на императора. Както и да е, съмнявах се, че изобщо има нещо между Теа и Паулиний. Дори и Паулиний не беше толкова глупав.

Но все пак нещо не бе наред с него, даже и да не беше заради Теа. О, да, той идваше отчаяно в леглото ми, винаги, когато го повиках, но… Но някои дребни неща… Последния път, когато увих ръцете си около врата му в градината на един сенаторски вечерен прием, той се опита да ме отблъсне за момент, преди да се поддаде с вопъл. В погледа му имаше откровена неприязън, което ме притесни. Разбира се, той ме мразеше. Естествено. Но тази омраза винаги е била другата страна на монетата на страстта. А този поглед на чиста неприязън беше нещо ново. Много приличаше на Маркус…

Ако не е Теа, дали си няма друга? Със сигурност не тази крава Калпурния: защото, въпреки че бяха сгодени вече цяла вечност, изобщо не даваха приеми и той едва ли я беше виждал от цяла година. Е, нямаше смисъл да се тревожа твърде много за Паулиний! Независимо от начина, по който ме гледаше, винаги щях да мога да го въртя на малкия си пръст. Теа — тя беше моята грижа!

Загледах се в огледалото малко по-дълго и след това повиках отвратителната си прислужница.

— Вероятно имаш приятелки сред робите на императора — казах аз, като я заковах с поглед. — Ако нямаш, сприятели се! За всякакви сведения, които ми дадат за Атина, ще бъдат богато възнаградени. Ти също! Сега се махай!

Да видим какво ще излезе от това.

 

 

— Паулиний — гласът на Флавия беше рязък. — Нямаш ли по-добро занимание от това да шпионираш Теа?

— Не шпионирам! — заинатено отвърна Паулиний.

— Зяпаш през прозореца към нея вече цял час!

— Мое задължение като префект е да държа под око подозрителни дейности!

— „Подозрителни дейности“? Та тя просто говори с бащата на сина си! И това е първият път, когато се виждат, откакто отново се срещнаха!

— Не би трябвало да го позволявам!…

— О, за бога. Те докоснали ли са се поне веднъж през цялото време, докато ги наблюдаваш?

— Не е необходимо да се докосват… — измънка Паулиний.

Атина и нейният градинар, седнали на благоприличните няколко педи разстояние един от друг на мраморната пейка в атриума, създаваха достатъчно горещина помежду си, че да се опече хляб. Но лицето на Флавия стана по-твърдо.

— Звучиш като ревнив любовник, Паулиний! Надявам се, че не се влюбваш в Теа. Това би било едно хубаво изпитание за лоялността ти, нали?

Той се изчерви.

— Аз не…

— Тогава я остави на мира. Тя ти даде дума, че няма да предаде императора. Или нейната дума не струва нищо, защото е еврейка и робиня?

— Сигурен съм, че възнамерява да спази дадената дума — каза той сковано, — но моите задължения са към императора, а императорът би искал да знае за това.

— Кажи на чичо ми и подписваш смъртната й присъда!

— Не…

— Не ми ли вярваш?

— Той е мъж на честта…

— Не, не е! — каза тя смразяващо.

— Флавия, не знаеш какво говориш!

— Знам точно какво говоря! — повиши глас тя. — Мислиш ли, че го познаваш по-добре, отколкото аз?

— Служа му вече шест години. В разгара на битка…

— Битка! — Флавия изфуча. — Че кой говори за битките?! Аз съм му племенница! Знаеш ли какво съм виждала? Виждала съм го да намушква мухи във въздуха с върха на перото си и да ги наблюдава как се гърчат, докато умрат. Виждала съм как изстрелва стрели по роби, докато заприличат на морски таралеж! Виждала съм го да осъжда мъже без съд, заради удоволствието да гледа как му се молят. Чичо ми е суров мъж, суров и жесток, а най-жесток е към жените си!

Паулиний отвори уста, но Флавия продължи със зачервено лице:

— Знаеш ли, че императрицата някога се усмихваше? Дори се смееше? Откакто е с Домициан, тя се превърна в мраморна статуя, покрита със смарагди. Ти си играеше с Юлия, когато бяхте деца, но просто реши, че е луда, когато плъзнаха слуховете. Ти не получаваше писма от нея и не знаеш, писмата й ставаха все по-кратки и по-кратки, по-безнадеждни, докато накрая не умря всичко… И единственото, което можахте да направите, беше да се зарадвате, да си отдъхнете! А Теа! Боже мой! Ти не си единственият, който служи на императора в продължение на години! И тя му служи — в леглото и с музиката си, и си плаща за това! Тя крие сина си и крие белезите си, но когато е сама, източва от кръвта си в купа и си мисли за смъртта! Знаеш ли това, префекте? Не, разбира се, че не. Но аз го знам и не защото тя ми го е казала, а защото знам къде да гледам, защото познавам Домициан цял живот и знам какво мисли, когато гледа хората — и защото сега гледа към синовете ми!

Тя избухна в сълзи. Паулиний стоеше изумен с отворена уста.

— Така че, що се отнася до мен, ако Теа иска любовник — тя е добре дошла при него! — Въгленът, очертаващ очите на Флавия, се стече по бузите й и тя гневно го размаза. — Ако всичко, което иска, е да седи в градината и да разговаря с един мъж, който я обича — мъж, който е нормален, — тогава ще я прикривам! Не можах да го направя за Юлия, но ще го направя за Теа. Тя си го е заслужила! И ако не виждаш това, Паулиний Норбан, тогава, за бога, отвори си очите!

Тя се втурна навън от стаята, привела рамене, хлипаща… Паулиний се загледа след нея.

 

 

— Защо не дойде по-рано?

— Не можех, Ариус.

— Дванайсет години мислех, че си мъртва. Виждах те навсякъде, като дух.

— И аз те виждах навсякъде. Във Викс!

— Трябваше да се досетя…

— Аз самата не знаех, не и преди да ме продадат…

— Трябваше да те взема, когато имах възможността. Да те метна на рамо като истински варварин!

— Ти вече не си варварин — нежно каза тя. — Ти си градинар.

— Не особено добър. Всички лозя имат главня, откакто аз започнах да се грижа за тях. Но не бях и особено добър варварин, когато те имах…

— Не говори така. Правиш нещата по-трудни.

— Красива си. Коприна, меки ръце, нямаш мазоли…

— Вече не ми е позволено да върша никаква работа.

— Освен да чакаш императора?

— Недей!…

— Защо не мога да те докосвам?

— Той ще го надуши по кожата ми.

— Той не е бог!

— Но аз нося „окото“ му… Ариус, той никога няма да ме пусне. Веднъж щом сложи знака си на нещо, то остава негово завинаги.

Тишина. Той се протегна към нея.

— Ариус… Ариус, недей!

— Недей какво?

— Не ме докосвай.

— Какво има? Ти трепериш.

— Не, аз… аз… просто не се опитвай да ме целунеш. Моля те.

— Имам нужда да се уверя, че си истинска. Изглеждаш като някакъв сън, а аз съм стар и грозен…

— Не. Не!

— Теа, ще избягаме. Ще вземем Викс, ще се измъкнем от Рим…

— Ариус, няма къде да избягам, където той да не може да ме намери!

Ръцете им се докоснаха неуверено на пейката. Преплетоха се. Стиснаха се мълчаливо.

Рим

— Не знам какво да мисля. — Паулиний подпря лакти на коленете си и сплете пръсти. — Но понякога… понякога мисля, че е права.

— Флавия ли? — Гласът на Юстина беше като шепот, пълзящ по мраморните стени.

— Да. — Той започна да масажира дланите на ръцете си. — Защото много неща не са съвсем наред. Не съвсем. Става дума за императора. Онзи прием в нощта на годежа ми. Императрицата. Смъртта на Юлия. Делата за държавна измяна…

— Вярваш ли на Флавия?

— Не знам! — Паулиний прокара пръсти през косата си. — Той ми е приятел! Богове, каквото и да казва Флавия за него, аз не го виждам… Аз виждам просто него — налива ми вино и ми задава въпроси за армията и… и се шегува за мързеливите легионери и некомпетентните управници. Но веднага щом успея да забравя това за миг, се сещам за начина, по който Теа се полюлява, когато излиза от стаята му, сякаш е пияна, само че тя никога не пие толкова… И започвам отново да се чудя за всичко…

— И какво ще направиш? — Думите й бяха тихи капки вода в езерце, капки, които правят кръгове по повърхността…

— Не знам — въздъхна той съкрушен. — Нищо не мога да направя. Дори и сега, когато Флавия навира тези неща в очите ми. Но какво доказателство имам? Чия дума може да се изправи срещу императорската? Теа е робиня. Юлия е мъртва. Флавия го мрази, откакто сестра й почина. Тя вече му се противопоставя с това, че спасява деца…

Юстина го погледна въпросително.

— Флавия спасява деца от Колизеума и от затворите — обясни Паулиний уморено. — Евреи, християни и други еретици — прави го от години. Подкупва пазачите да ги пуснат от килиите им, води ги във вилата си като роби и им намира семейства сред приятели и познати. Императорът я оставя да го прави, за да си намира тя занимание, а и кой го е грижа, че няколко деца са измъкнати от лъвовете?

— Но той е този, който ги осъжда, нали? — кротко каза Юстина.

Тишина.

Юстина се наведе към лицето му.

— Ако се съмняваш в думите на Флавия и ако Юлия не е тук, за да говори за себе си, тогава на чия дума би се доверил? Кой има най-вярна преценка от всички, които познаваш?

— Баща ми — без колебание каза Паулиний.

— Защо не го попиташ? Тук не става въпрос за доведената ти майка, в крайна сметка. Става въпрос за политика и хора. Можеш да го попиташ кое е правилното.

— При положение, че не мога дори да го погледна в очите?!

— Е, кого другиго би могъл да попиташ?

— Мога да попитам теб. — Очите му се впиха в нейните. — Ти… ти вярваш ли на слуховете?

Тя кръстоса ръцете си.

— Да.

Той затвори очи.

— Тогава какво да правя?

— Да не би да ме молиш да бъда твоята съвест?

— Да, аз… всъщност те моля точно…

— Не мога да бъда съвестта ти, Паулиний! Никой не може.

— Посъветвай ме тогава. Помогни ми.

— Добре, кажи ми. От всичките неправди, които си чул да се приписват на Домициан, коя би поправил, ако можеше? Какво би върнал назад?

— Щях да отида при Юлия и да видя дали тя наистина е луда. — Думите изненадаха самия него. — След детството ни, когато израснахме заедно в игри из градините, й го дължа.

— Твърде късно е да й помогнеш. Но не е твърде късно за Теа. Помогни на нея, в името на Юлия.

— … да не казвам на императора за някогашния й любовник?

— И това е начало.

— Аз ги наблюдавах — каза Паулиний. — Цяло лято ги наблюдавах. Не че се срещаха много често — два или три пъти. Те не се докосваха, тя спази думата си. Но те бяха като… като чифт впрегнати заедно коне.

— Това е любовта, според теб?

— Няма да се оженя за Калпурния — каза изведнъж той. — Тя и аз, ние не… ние не тичаме в синхрон.

— Дали не е доста нечестно спрямо нея? Сгодени сте от много време.

— Тя не ме иска. Не повече, отколкото аз нея. — Паулиний поклати глава. — Няма да има сватба. Не и преди да намеря онази, която… която ще тича в синхрон с мен.

— Такова нещо се случва рядко…

Той погледна към Юстина: тясното триъгълно лице между белите крила на воала, дълбокият сериозен поглед, бледите вежди, които загатваха за светлата коса, която никога не беше виждал.

— Ще почакам…

Теа

Чувах гласа глухо пред вратата си.

— Богове, не знам какво да правя с нея! — Несий беше притеснен, излязъл от обичайното си пламенно настроение. — Дори не е излизала от стаята си, откакто се върна от Тиволи! Наминах да видя как е и я намерих в това състояние — не успях даже да изтръгна ножа от ръката й! — Гласът се сниши. — Можеш ли да направиш нещо?

Още по-глух звук.

— Разбира се, че можеш! Никой не е по-добър от теб, когато става въпрос за утеха и облекчение.

Погледнах през полуотворените си очи, за да видя как Ганимед целува любовника си по главата, точно на мястото, където косата му беше започнала да оредява, и се вмъква в спалнята ми. Толкова хубава спалня: цялата в сиво и бяло, с огромно легло със сребрист балдахин и със статуи на Минерва. Когато кървавите ми сънища ме завладяваха, статуите се покриваха с дълбоки бръчки.

Аз се сборичках с него, когато се опита да вземе ножа, и купата се разля. Кръв навсякъде оплиска мозайките, кръв от ръката ми и от купата, над която бях прерязала сините зейнали вени. Но Ганимед не обърна внимание на кръвта, нито на моите завалени ругатни, просто раздра надиплените завеси над леглото ми и превърза с ефирната материя китката ми.

— Не, не… недей!…

Той ме повдигна с лекота, положи ме на леглото. Веднага щом ме остави, съдрах превръзката от китката си и забих ноктите си в разрязаните вени. Той хвана ръката ми и отново превърза китката. Белият тюл вече се багреше в червено.

— Не… — Блъсках се хленчеща в ръцете му. — Нека да изтече, нека да изтече този път… Само така те ще живеят; те никога няма да се измъкнат, докато аз съм жива, просто я махни… — Изскубнах се с колкото сили ми бяха останали и за да ме задържи, Ганимед ме притисна към гърдите си с две ръце, като ми гукаше безмълвно.

— Не мога да издържам повече… Четири години, Юлия издържа осем, а аз не знам колко… не мога да преживея още една година, не и още една… Игри и играчки… край на игрите… Ариус ще забележи, Ариус ще разбере, той не е глупав, ще научи и това ще е краят му, не разбираш ли? Ще дойде за императора и ще загине, ще загине отново, а аз… аз не мога… да го понеса!

Не знам дали Ганимед разбираше нещо от хлипането ми. Той ме люлееше напред-назад.

— А Викс, Викс също ще разбере; цяло чудо е, че го заблуждавах толкова време; той ще разбере и ще го е срам от мен… и би трябвало, аз съм страхливка… О, Господи, Ариус ще ме намрази, когато разбере…

Думите прераснаха във вой, заглушен в гърдите на Ганимед. Той милваше косата ми; провери китката ми. Вече чувствах, че кръвта спира и засъхва.

— Знаеш ли защо ще ме намрази? — Не ми достигаше дъх. — Не защото Домициан ме превърна в курва, а защото ме направи слаба. Само за четири години успя да прекърши упоритостта ми. Четири години с неговите играчки и с неговите въпроси и окото му на врата ми, и ме съсипа… Вече не мога да се доверя на мъж, дори и на Ариус… А някога можех да поверя живота си в ръцете му, без да се замисля… Не мога да понеса да го докосна, а някога му се нахвърлях като куче на кокал. Домициан спечели, нали? Той ми отне любимия — дори без да осъзнава, че го е направил; просто малка победа за него! Всичко, за което ставам вече, е да си затварям очите и да му казвам, че не ме е страх, а дори и това е лъжа!

Ганимед ме люлееше в обятията си и издаваше тих жужащ звук дълбоко от гърлото си.

— Нека да умра! О, Господи, нека да умра, преди Ариус да разбере в какво нищожество съм се превърнала! Нека да умра…

Лежах сгушена в ръцете на Ганимед, със затихващи стонове, които се изтръгваха от мен неволно, а той ме нагласи сред възглавниците и зави двама ни с покривалото. Пропъди любопитните ми роби и се сви до мен, като ме държеше нежно и аз знаех, че той ще остане цялата нощ. Смътно се надявах, че Несий няма да се разсърди — но разбира се, че няма. Той обичаше Ганимед и нещо повече — имаше му доверие. Аз бях забравила какво е любов, но все още помнех нещичко за доверието.

Лепида

— Мъж?

— Да, домина. Така каза. — Прислужницата ми нервно впери погледа си в плочките.

— И какво точно е видяла тази твоя приятелка? Разкажи ми всичко.

— Моята приятелка ходи по изгрев-слънце да взима чаршафите на Атина, докато тя е с императора. Но тази сутрин тя не била там, спяла дълбоко в собственото си легло, а с нея имало мъж.

— Хм… — Притиснах върховете на боядисаните си алени нокти едни към други. — Кой е той?

— Просто роб, домина. Името му е Ганимед. Неин личен роб. Лежал сгушен до Атина. Поне така казва моята приятелка.

— Е! — Отбелязах си да разбера повече за този Ганимед. — Много добре се справи. Вземи това и кажи на приятелката ти, че има още една кесия за нея. Всичко, което още може да ми каже, разбира се…

— Да, домина. — Прислужницата ми се поклони и излезе, вече броейки монетите.

Аз седнах замислена на малкото си писалище. Роб за любовник… Не е кой знае какво всъщност. Щеше ми се Теа да бе избрала някой по-скандален, някой от императорските братовчеди или дори Паулиний. Да спиш с роб не беше кой знае каква изневяра; дори и патрицианките често се забавляваха с хубави роби. Лолия Корнелия, тази прочута патрицианка, майка на Флавия Домицила, е добре известна с това, че е родила две деца от личния си роб. Но съпрузите на Лолия са идвали и са си отивали, оставяйки я да прави каквото пожелае… Дали и императорът щеше да е толкова свободомислещ? Императорът, който веднъж беше накарал да убият някакъв си безличен артист заради бегъл, абсурден слух, че спи с безупречната му императрица.

Мисля, че не.

Може би липсата на дискретност у Теа ще й струва скъпо. Всичко е въпрос на изказ…

Развеселена, започнах да пиша писмо.

Глава двайсет и седма

— Хей! — Синът на Флавия се препъна и падна назад, вперил поглед в ходилото, което притискаше ребрата му. — Не толкова силно!

— И тълпата реве, когато Версенжеторикс Свирепия пролива първата кръв!

Викс нададе боен вик, отново вдигна меча си и започна да крачи в кръг из тренировъчния ринг. Ариус го наблюдаваше от страничните линии, дъвчейки някаква сламка. Викс не тренираше често с двамата синове на Флавия.

— Твърде са ми лесни! — подиграваше се той, но треньорът на по-младия от тях се беше разболял и момчето бе помолило Викс за един двубой.

Ариус се чудеше дали после нямаше да съжалява — той беше на възрастта на Викс, но с една глава по-нисък. Добро момче. Често на вечеря тайно измъкваше парчета месо от собствената си чиния за кучето на Ариус.

— Врагът моли за милост! — бърбореше Викс, докато размахваше меча с две ръце. — Първите игри през октомври и Версенжеторикс Свирепия изглежда готов да вземе първата си жертва.

Момчето се измъкна и изпъшка от болка, когато плоската част на меча на Викс се стовари върху рамото му.

— Викс, това не е забавно.

И Ариус започваше да си мисли, че не е забавно.

— Версенжеторикс се доближава…

Младият принц се сви на пясъка с вой, от крака му рукна кръв.

— Викс, престани! Хайде, престани, ти спечели! Ти спечели!

Ариус изплю сухата сламка от устата си.

— Колизеумът избухва, когато Версенжеторикс се приближава, за да убие противника си бавно и мъчително! — Викс се метна върху противника си, опря дървения меч в гърлото му и започна бавно да забива тъпия му връх в меката плът.

— Викс… — изхриптя момчето.

— Палците по трибуните сочат надолу за смърт…

Викс притисна пръстите си към пулсиращата сънна артерия… И се просна на пясъка, когато Ариус го удари с юмрук.

— Стига толкова — каза Варварина.

Викс примигна, сякаш събуден от сън. Синът на Флавия беше на колене и дишаше тежко. Широк плитък разрез пресичаше гърлото му.

— Той щеше… Той щеше да ме убие…

— Върви да те превържат.

Синът на Флавия не изчака втора подкана. Погледна назад и си тръгна, олюлявайки се.

Ариус си пое дълбоко дъх и изрита Викс с такъв замах, че той се просна по гръб.

— Хей… — извика Викс, докато се опитваше да се изправи. — Аз само си играех! Бях в Колизеума, всички скандираха името ми, както някога твоето…

Първият удар изби един зъб от устата му.

Викс повърна два пъти, докато вървеше към колибата на баща си. И двата пъти Ариус го изчака да свърши, а след това го вдигаше отново и го влачеше напред.

— Кървя — каза Викс с подпухнали устни, когато Ариус го стовари на отъпканата земя, която служеше за под на колибата му сред лозята.

— Ще живееш! — Ариус погледна травмите, които беше нанесъл на сина си: загуба на един страничен зъб, подута челюст, насинени очи, разкървавен нос, ребра със следи от сандалите му. Вътрешно трепна, но стисна зъби.

— Ти ме преби! — каза дрезгаво Викс. — Кучи син, ти ме преби!

— Заслужи си го — отвърна Варварина, като метна още дърва в огъня. — Самонадеяно малко пале!

— Я ме остави на мира!

— Тогава и ти ме остави на мира!

Ариус събу сандалите си, метна ги на кучето, за да ги дъвче, и облегна гръб на кирпичената стена. Започна да реже една ябълка с камата си и да яде от нея, чудейки се как ли трябва да постъпи след това. И той беше изяждал пердаха от баща си веднъж или два пъти като дете, но майка му, която вече почти не си спомняше, довършваше урока със строги, но мили думи. Това беше работа на майката, нали? Сега нямаше и най-малка идея какво е редно да каже. Ще ми се Теа да беше тук.

— Няма ли да получа вечеря? — попита Викс.

— Не.

— А превръзки?

— Искаш да бъдеш гладиатор, нали? Седи си там и кърви, и се надявай да се оправиш!

— Благодаря.

Ариус метна огризката от ябълката на кучето.

Викс се изправи сам, довлече се до баща си и облегна гърба си на стената до него.

— Нямаше да го нараня…

Ариус обмисли няколко възможни отговора, но реши да мълчи.

— Само си играех!

— Край на уроците! — каза Ариус най-сетне. — Не и от мен!

— Не е справедливо!

— Не желая да имам син побойник!

— Та ти дори не беше край мен първите десет години! — озъби се Викс.

— Но сега съм тук и няма да уча побойници как да малтретират хората!

Викс мълчеше намръщен.

— Само ми кажи нещо. — Ариус въртеше ножа в ръка, гледайки огъня. — Чуваш ли глас в главата си, когато се биеш? Малко черно гласче?

Викс изглеждаше стреснат. Ариус го погледна, търсейки думи, но не намери. Не го биваше с думите. Те си приличаха… Протегнаха крака към огъня и Викс изохка, когато една от ставите му изпука.

— Мразя те!

— Благодаря, аз също.

— Предполагам, че Флавия няма да ме вземе със себе си в Рим сега.

— Не мисля, че ще го направи.

— Тя ще ходи на вечерен прием в двореца, както ми каза. Следващия месец, когато императорът ще обяви децата й за наследници. Каза, че ще ме вземе, за да мога да видя мама след това. — Викс сви рамене. — И бездруго, какво ме интересува императорът?!

— Ти виждал ли си императора досега? — Ариус разчупи един твърд самун хляб на две половини.

— Веднъж.

— И какво мислиш за него?

— Мразя го — каза Викс. — Дай ми хляб.

Ариус реши, че вече е време да приключи със строгата лекция за тази вечер. Подаде хляб на Викс и му се щеше да попита Теа дали се е справил добре. Задъвкаха: Викс с охкане, Ариус тихо.

— Чувал ли си новини от майка си?

— Не много. Тя изпраща по няколко думи на Флавия от време на време. Казва, че някой вероятно чете писмата й.

Те облегнаха главите си на стената и затвориха очи. Подпряха се с еднакво загрубели от меча ръце върху еднакво покритите с белези кафяви колене.

— Не слушай този глас — каза Ариус със затворени очи. — Този, в главата ти. И все още не се справяш много добре с удара отдолу…

Може би нямаше да прекрати уроците на Викс, все още.

Рим

— И така, Атина. — Домициан ме погали по главата, докато седях в краката му. — Да ти кажа ли какво научих днес?

— Мога ли да те спра, цезаре?

— О, Атина. Все още продължаваш да си толкова заядлива. Мислех, че вече трябва да си се научила…

— Добре. Добре. Научих се!

— Тогава мълчи като добро момиче и слушай. Имам си шпионин в Иудея. Трябва да е много изобретателен, защото успя да научи нещо, което убягна на всичките ми други шпиони.

— И какво е то?

— Произхода ти. Скъпа моя, изглеждаш бледа. Малко вино? Реколтата е отлична. Конфискувано от имението на Луций Есерния… Той може и да е бил предател, но определено е разбирал от вина.

— И какво каза той?

— Кой? Луций Есерния ли?

— Шпионинът!

— А, той ли… Както знаеш, вече научих по-голямата част от историята ти — Квинт Полий, онзи атински търговец на роби, който те е научил на гръцки и ти е бил първият мъж, вкуса ти към гладиатори. Но ранните години? Празно. Докато не пристигна доста интересен доклад от един мой човек в Иудея. Крепост на върха на едно високо плато, гореща нощ, град пълен с мъртви евреи… И няколко оцелели… Има ли нужда да продължавам?

— Не.

— Знаеш ли, че е имало още шестима оцелели, освен теб, Атина? Две възрастни жени и четири други деца, всичките момчета. Накарах да проследят какво се е случило с тях, просто от любопитство. Искаш ли да знаеш къде са те сега, твоите братя и сестри, които са оцелели?

— Къде?…

— Мъртви са! Всичките. Предимно убити за това, че са донесли лош късмет на семействата, които са ги купили. Последните евреи от Масада, разпръскващи зла орис върху всеки, до когото се докоснат. Ти, както по всичко личи, си единствената оцеляла. А и никога не си ми носила лош късмет, нали?

— Явно не.

— Помня Масада, знаеш ли… Тит Златния се разплака — той имаше слабост към евреите, — но аз се изсмях!

— Не се и съмнявам!

Домициан рязко сграбчи с две ръце главата ми отзад.

— Не… не, това боли, това боли…

— Ти каза, че си богиня, Атина!

— Да… да… такава съм…

— Не! Лъжеш! — Стискаше главата ми като орех в менгеме. — В една пустиня, някаква еврейка те е родила, пищяща и окървавена, като всеки друг смъртен и ти изобщо не си богиня. Аз съм богът тук, не ти! Само един бог има Рим! Отървах се от Ариус Варварина, отървах се и от теб…

— Не, не си се отървал от мен! Не още. Така че спри да бръщолевиш и го направи.

— О, да! О, да, но не и преди да го чуя!

— Да чуеш какво?

— Знаеш какво! Кажи го!

— Че се страхувам? Ти се страхуваш, цезаре, страхуваш се от мен, а аз съм само една еврейка, родена плачеща и окървавена сред пустиня…

— Спри да се смееш! Спри!

— Аз съм Атина — смеех се с налудничава самоубийствена радост, въпреки смазващата болка в черепа ми. — Преди това бях Теа, певица и робиня, любовница на гладиатори. Преди това бях Леа, дъщеря на Бенджамин и Ракел от Масада. И аз съм смъртна точно като теб, обикновен нищожен човечец! — Извисих гласа си до радостен вик, за да чуят робите пред стаята, императорските прислужници, целият свят! — И не се страхувам от никого!

Той ме погледна за миг. После се изсмя.

Изминаха осем дни, преди да мога да стана от леглото.

 

 

— Не мислех, че ще те видя толкова скоро. — Очите на Юстина погледнаха с топлота Паулиний. — Но ето те, и то издокаран.

— Отивам в Домус Флавия след един час. — Паулиний пъхна шлема с червени пера под мишницата си. — Императорът е свикал официален прием в чест на племенницата си и синовете й.

Те вървяха в крак, в пълен синхрон, надолу по бледия мраморен коридор. Другите жрици бързаха във веещи се бели воали, а римски матрони идваха, за да нашепват молитвите си и да се подготвят за Сатурналиите — празник за края на годината, когато всички домакинства се преобръщат с главата надолу в подготовка за новата година. Никой не погледна повторно весталката и префекта. Сведените им за съвещание глави бяха обичайна гледка в една от общите стаи. Във всеки случай, онези, които вероятно с удоволствие биха обсъждали някоя девица весталка, нямаше да се осмелят да отронят и дума срещу най-добрия приятел на императора.

— Днес направих нещо. — Паулиний сложи ръце зад врата си, жест, изкопиран от Домициан. — Лепида ми изпрати бележка в преторианските казарми, както прави понякога. „Довечера“ гласеше бележката. Аз винаги казвам на моите центуриони да се заемат със смяната вечерта. Но днес…

— Какво?

— Тъкмо щях да ги повикам. И тогава… не знам… Просто обърнах бележката и написах на гърба: „Зает съм“! И веднага я изпратих. — Погледът му се стрелна към Юстина. — Никога преди не го бях правил!

— А сега защо?

— Помислих си какво би казала ти, ако можеше да ме видиш? Какво би си помислила?

— И какво си помисли, че ще си помисля?

— Помислих, че ще се отнесеш с разбиране. А аз не искам да се отнасяш с разбиране. Искам да се гордееш!

— Аз се гордея.

— С мен?

— С теб.

Той дълбоко си пое дъх.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Да.

— На колко години си?

Тя примигна.

— На двайсет и девет.

— Значи ти остават още десет години в служба на Веста, преди да се оттеглиш?

— Да.

— Когато изтекат десетте години — каза той, — омъжи се за мен!

Мълчание.

Когато той се осмели да я погледне, очите й бяха огромни.

— Паулиний…

— Какво?

— Аз… — Тя погледна настрани, притеснена за пръв път откакто я познаваше. — Лош късмет е да се ожениш за бивша весталка!

— Ще рискувам с богинята Фортуна…

— Паулиний, това са десет години от сега нататък. А аз няма да наруша обета си преди това…

— Знам, че няма. Ще чакам.

— Тогава ще съм на трийсет и девет години. Твърде стара, че да те даря с деца.

— Не искам деца, искам теб! — Той понечи да хване ръката й, помисли си за потока от минаващи богомолци и се задоволи да сниши глас: — Познавам те цяла вечност, Юстина! Много преди дори да те зърна. Не ме интересува колко дълго трябва да чакам!

Тя се отдръпна. Очите й се вгледаха в неговите за миг, след което ги сведе. Посегна да си оправи воала.

— Аз не мога… Не знам какво да кажа…

— Кажи „може би“. Обмисли го. Имаш десет години да решиш.

— А Калпурния?…

— Тя не иска да се омъжи за мен — разменяхме си извинение след извинение през последните години, изтъквахме си всевъзможни причини, само и само да не определим дата. Довечера ще кажа на императора, че развалям годежа. Калпурния е с богата зестра, лесно ще си намери друг съпруг. Кажи, че ще си помислиш! — настоя той. — Само кажи, че ще си помислиш…

— Добре… — едва промълви тя.

Лудешки прилив на щастие нахлу в главата му.

— Тогава ще си вървя! Само затова дойдох… О, богове, отне ми цял ден да събера кураж! Дори Сатурнин и германците му не бяха толкова страшни! — засмя се той, леко зашеметен. Искаше му се да крещи, искаше му се да танцува!

Вятърът отвя воала й назад, когато вдигна очите си към него, и той зърна свободен кичур коса до ухото й. Вероятно се бе изплъзнал, когато беше оправяла покривалото… Светла коса, точно каквато си я беше представял. Паулиний протегна ръка и я докосна.

— Цвят на царевична коса — каза той. — Или на скитско злато.

Тя продължи да стои безмълвно в центъра на мраморната зала, когато мъжът си тръгна.

Рим

— Е — усмихна се Маркус, — издържах ли проверката?

Калпурния пооправи гънките на палата върху прегърбеното му рамо.

— Идеален си!

— И самата ти изглеждаш прекрасно! Жълтото ти отива!…

Тя сведе поглед, докато си играеше с една златна гривна.

— И все пак бих предпочела да остана тук и да си чета в библиотеката, отколкото да ходя на вечеря с императора.

Откакто беше преживяла ужаса на годежния си прием не бе стъпвала в двореца. Маркус можеше да си представи какво си мисли.

Докосна брадичката й и тя вдигна поглед.

— Този път няма да е като тогава…

— Ами ако е?

Той се усмихна.

— Ами тогава ще те доведа обратно вкъщи. Предишния път го направих, нали?

— Да, така е. — Остана неподвижна за момент, с буза, допряна до ръката му, преди да се обърне и да вземе палата си с кехлибарен цвят. Той забеляза, че носи наистина прекрасни обици от топаз. — Готова съм.

— Храбро момиче.

— Калпурния! — Паулиний нахълта през вратата — блестящ в златото и пурпура на официалната си преторианска униформа, и целуна годеницата си по бузата. — Татко! Как си? — каза и за изненада на Маркус го прегърна, вместо обичайното сконфузено ръкостискане.

— Много добре! — Маркус се вгледа в сина си. — Както и ти, доколкото виждам…

Хладен глас долетя от стълбите към втория етаж:

— Паулиний! Колко рядко те виждаме напоследък…

Лепида се понесе надолу, за да се присъедини към тях — райска птица в опръсканата със злато алена коприна, с коса, оплетена в мрежа от рубини и перли.

— Драга Лепида — поклони се той. — Добре изглеждаш.

— „Добре изглеждаш“? Пренебрегваш ни от седмици, а сега очакваш да… — Ледените думи на Лепида увиснаха във въздуха, когато Паулиний я заобиколи и взе по няколко стъпала наведнъж, за да грабне малката си сестричка, която подаваше глава иззад вратата на спалнята си.

— Ето я и патрицианката, която пренебрегвах! — той разчорли пухкавата й кестенява коса. — Как са главоболията ти, Бина?

— По-добре, а и съм пораснала с цели два пръста!

— Забелязвам. — Паулиний я сложи на пода, а тя се засмя. — Ще трябва да се възползвам от компанията ти, преди да те загубя заради обожателите, които ще започнат да те ухажват. Хайде да отидем на езда утре. Твоята луда леля Диана има една кобила, която е достатъчно кротка за теб…

— Неприятно ми е да прекъсвам този трогателен миг — ветрилото от паунови пера на Лепида се движеше напред-назад, като котешка опашка, — но ще закъснеем.

— Нека първо видя как изглежда татко…

— Аз вече го направих вместо теб — каза Калпурния. — Нали не мислиш, че ще позволя да се яви пред императора със смачкана тога?

— Обратно в леглото! — Лепида хвана дъщеря си за рамото и я завъртя към стаята й. — Няма значение какво е облякъл баща ти за пред императора. Защото независимо дали неговите предшественици са били императори, или не, той е просто един скучен сакат старец!

Сабина потрепери. Сянка на отвращение пробяга по лицето на Паулиний.

Маркус сви рамене. Само почакай, помисли си той. Само почакай!

— Бягай в леглото, мъниче — обърна се той към дъщеря си.

— Е! — Лепида нагласяше златистия копринен воал върху косата си, докато дъщеря й се отдалечаваше към стаята си. — Вече може ли да тръгваме?

Калпурния погледна надолу и намести гривната си точно върху китката.

— Лепида — каза тя, — някой някога казвал ли ти е, че си жестока, злобна и себична уличница?!

Маркус примигна. Устата на Лепида грозно зейна в почуда.

— Ти си порочна! Ти си безпринципна! Ти малтретираш робите си, наскърбяваш дъщеря си!…

— Е… — Лепида дойде на себе си, — а ти си просто една завистлива…

— И нещо повече — ти си най-лошата, най-немарливата и най-престъпната съпруга в цял Рим! — Калпурния погледна към Маркус. — Мисля, че вече можем да тръгваме!

Паулиний сподави нещо, което можеше да се приеме за покашляне, а Маркус се усмихна. Не, той не просто се усмихна, а се ухили до уши — нещо, което не му се беше случвало от много време.

— Да — съгласи се той, — мисля, че сме готови!

Зимният вятър навън беше докарал вледеняващ дъжд, но атмосферата в носилката по пътя към двореца, беше още по-студена.

Паулиний видя един преторианец да флиртува с робиня, докато стоеше на пост.

— Вие продължавайте — каза той на баща си и спря, за да скастри набързо провинилия се.

Когато се приближи до триклиниума, забеляза, че Флавия и семейството й са пристигнали. Момчетата бяха продължили напред с баща си, изпаднали в страхопочитание от великолепието, но Флавия беше спряла в съседното преддверие и мъмреше за нещо едно от момчетата си роби. Викс, синът на Теа, забеляза Паулиний и ускори крачка.

— … ще стоиш най-отзад, отвратително дете, докато не свърши приемът, а после ще отида да кажа няколко думи на ухо на майка ти и ще можеш да я видиш…

Викс носеше безлична робска туника с емблемата на семейството на Флавиите, но му липсваше робско примирение, докато оглеждаше със зяпнала уста великолепието от мозайки и колони в новия дворец.

— Еха! Това е страхотно голямо!

— Защо си го довела? — сниши глас Паулиний.

— Теа не го е виждала от месеци, помислих си, че може би й е домъчняло… — отвърна тя, докато държеше Викс за туниката му и го плесна, преди той да успее да се шмугне зад една колона. — Но започвам да се съмнявам, че идеята е добра.

— Дръж го в преддверието, където никой няма да го види — посъветва я Паулиний.

Жалбите на Флавия го догониха по коридора:

— Ако изобщо някой е способен да удържи малкото чудовище, където и да било!

Лепида

Досадна вечер, доста различна от онзи прекрасен прием в Домус Августана по повод годежа на Паулиний. Всички бяха много официални тази нощ в масивната церемониална зала за приеми в новия дворец, приглушени гласове бъбреха любезно за несъществени неща, пригласяше им плискащата се вода на големия кръгъл фонтан, ограден от арки. Флавия беше погълната от разговор със съпруга си, двамата й синове тормозеха дебелия нисък астролог с въпроси, Маркус и Калпурния обсъждаха някаква отегчителна политическа теория, а Паулиний… Паулиний ме пренебрегваше. Докато разговаряше с императора, погледът му изглеждаше малко резервиран. Дали не се бяха скарали? Е, това изобщо не ме интересува! Но той се опитва да ме отхвърли и дори бе отказал последната ми покана. Нещо трябва да се направи по този въпрос!

Очите ми се спряха на Теа. Тя носеше виненочервена копринена туника — наситен пурпурен цвят като засъхнала кръв, — обшита по ръбовете с кехлибарени мъниста и кехлибарена диадема ниско над челото. Унила, с празен поглед, пренебрегната от императора…

Но тя все още седеше на същия лектус до императора. На мястото, където би трябвало да бъде жена му, ако присъстваше.

Един едър грък с бяла копринена туника се наведе, за да вземе празната й чиния, и бдителността ми се изостри. Нейният личен роб? Хубав беше, както и да се казваше. Висок, златист, мускулест, красив. Той се наведе, кичур с цвят на пшеница падна върху челото му, а Теа го дари с първата си усмивка за вечерта, когато докосна ръката й.

— Атина!

Тя подскочи, но гласът на императора звучеше весело.

— Трябва да ни попееш!

— Разбира се, цезаре! — Тя взе лирата си и стана. Властващият й любовник я наблюдаваше с непроницаемо изражение. Беше ли получил писмото ми, или не?

— Красиво! — аплодира я Маркус, когато песента свърши. — Спомням си първия път, когато те чух да пееш, Атина. Гласът ти винаги ми е доставял несравнимо удоволствие!

— Тогава съм ти задължен, Маркус Норбан — провикна се императорът от мястото си. — Без нейното чуруликане изобщо нямаше да я срещна.

Каква щастлива мисъл.

— А ти какво ще кажеш, Атина? — Императорският глас изведнъж я жилна като камшик и я накара да замръзне на място, преди да успее да развее пурпурния си шлейф. — Какъв късмет, че можеш да пееш като богиня, каквато не си, нали?

— Да, цезаре…

— Сега мога да си те представя как търкаш плочките и пееш на жабите. — Гласът му беше провлечен, развеселен и твърд. — Без коприни, без бижута, без меки пухени легла… Без любовник.

Леки тръпки на вълнение полазиха по врата ми.

— Не. — Гласът й беше безизразен. — Нямаше да имам нищо от това. Голяма щастливка съм.

— Да, така е. Всичкият лукс на империята е на твое разположение… Император, който да ти го предоставя… А зад гърба му — друг мъж, когото ти да даряваш с благоволението си.

Съвсем бавно лицето й стана по-бяло от тебешир.

— Наистина, Атина — каза той меко. — Смяташе ли, че няма да разбера?

Триумфален вик се надигна в мен.

Маркус и Калпурния размениха недоумяващи погледи. Паулиний изглеждаше вцепенен. Флавия хвърли бърз поглед от Домициан към Теа и обратно.

— Чичо, не трябва… Не пред момчетата…

— О, но защо да не гледат? Може би ще научат нещо! Как да се справят с предатели. С измамници. С неверни жени.

— Цезаре… — Теа направи бърза крачка напред. — Господарю и Бог наш, кълна се…

— Значи сега съм бог, така ли? Колко бързо си сменяш мнението. Ще ме молиш ли, Атина?

Аз се изправих развълнувана. За да видя така наречената господарка на Рим на колене…

— Цезаре! — най-неочаквано се намеси Паулиний. — Цезаре! Трябваше да ти кажа. Аз знаех за това. Но тя не е направила нищо нередно. Аз съм ги виждал заедно. Не е имало предателство…

— Шшшт, Паулиний. — Очите на императора не се отместваха нито за миг от любовницата му.

— Но, цезаре, кълна се, че това е истината! Бих ли те излъгал?

— Не, не би. Но тя — да. Не осъзнаваш какви лъжкини са жените. Атина… — Гласът на императора отново прокънтя из стаята. — Колко ли е било лесно да замажеш очите на честен мъж като Паулиний?

— Аз никога…

— Млъкни! — изрева той, а тя отстъпи назад.

— Цезаре! — очите на Паулиний бяха трескави.

— Ще те моля! — Теа падна на колене по средата на стаята. — Това ли искаш? Ще те моля! Ще направя всичко! Само го пожали!

— Твърде горда! — Той стана и се приближи към нея. — Все още си твърде горда!

— Моля те! Господарю и Бог наш, моля те!

— Пълзи!

Тя сведе глава в краката му и притисна лицето си към връзките на сандалите му, ръцете й милваха глезените му.

— Домициан, умолявам те…

Той се наведе, за да докосне приведената й глава, очите му бяха отнесени и далечни; дъхът ми спря.

— Атина — каза той, — прекрасна Атина! — И впи пръстите си в събраната й на кок коса. — Не! — Той я метна настрана от себе си.

Обърна се и направи жест към стражите си.

— Убийте роба!

Двама преторианци скочиха напред с извадени мечове.

Теа изпищя.

Паулиний отстъпи назад.

Аз притаих дъх.

Ганимед нададе дрезгав ням вик, когато два римски меча се забиха до дръжките в корема му.

— НЕ! — викът дойде от ниския астролог.

Ганимед се олюля назад, с рукнала от устата кръв, молещ за милост с окървавени ръце. Преторианските мечове удариха отново, съсичайки пръстите му по пътя им към сърцето му.

Той падна, от цялата му златна красота остана само кървавочервена маса. Какво разхищение.

— Не, не, не… — астрологът падна върху тялото. — Не, не, Ганимед, не…

Домициан отмести поглед от трупа, като дишаше тежко. Очите му се обърнаха към мен.

— Благодаря ти, Лепида — каза той формално, — че привлече вниманието ми върху този мъж!

— Удоволствието е изцяло мое, Господарю и Бог наш! — присвих очи аз.

— Ти? — Астрологът ме изгледа с плувнали в сълзи очи. — Ти си казала, че моят Ганимед!… О, богове! Ти, кучка такава! Ще те накарам да си платиш!… — Гласът му се задави и той се разтресе целият, стискайки в дланите си златнорусата глава и люлеейки се напред-назад.

— Е, наистина… — казах аз. — Сякаш вината е моя, че…

— Разкарайте това нещо! — Домициан избърса ръцете си. — Вече вони.

— Ти, свиня такава! — Теа скочи на крака. — Цезаре, той никога не ме е докосвал, Ганимед беше невинен…

— Тогава кой е виновният? — Императорът настъпи протегнатата ръка на немия мъж. — Назови го, Атина! Ще направим още една екзекуция и ти ще можеш да наблюдаваш и нея, защото това заслужава всяка невярна жена! Да гледа как любовникът й умира пред очите й.

— Аз нямам любовник, кучи син такъв! — изкрещя тя.

С един замах на ръката си Домициан я запрати срещу стената. Аз се приведох напред в нетърпеливо очакване. Никой не ми обръщаше никакво внимание, но за пръв път нямах нищо против. Това беше по-добро от спектакъл. Даже и робите се струпаха в преддверието да гледат.

— Престани!

Маркус се изправи от лектуса си и бавно закуцука през триклиниума, очите му не се откъсваха от императора. С властен глас му заповяда:

— Престани с това!

Домициан спря погледа си върху очите на Маркус Август Норбан.

— Престани с това… — повтори тихо Маркус. — Незабавно!

Домициан шумно си пое дъх.

— Не! — Звучеше като малко момченце, което хленчи, защото урокът му е твърде труден… А когато протегна ръце и блъсна Маркус настрана, дори и жестът му беше като на малко момченце. Но Маркус падна на пода върху уродливото си рамо, лицето му се сгърчи от болка, а Домициан му се изсмя и странното затишие приключи. Той се засили с крак, за да ритне съпруга ми, но Калпурния се метна върху него, разлюляла диплите на жълтата си туника, а императорът само се извърна, свивайки рамене.

— Не допускайте сенаторът да се намесва отново! — нареди той на преторианците си и се приближи към Теа.

— Не! — Паулиний се втурна напред и сграбчи ръката на императора. — Не може да постъпваш така, цезаре!… Грешиш!… Всичко това не е… Остави ме да обясня…

Домициан изгледа Паулиний с някакво съчувствие като към луд.

— Ти си твърде добър за подобни неща, Паулиний! Ти не забелязваш враговете около мен, змиите в тревата… Нямаш око за злото! — Щракна с пръсти и други двама преторианци сграбчиха слисания ми доведен син за раменете. — За твое добро е — каза Домициан откровено. — Сега гледай! Ето така един император се справя със змиите!

Направи две бавни крачки през стаята и заби юмрука си в лицето на Теа. Тя се олюля, от разцепената й устна рукна кръв; той я удари отново по тила и тя падна на колене, като се подпря на ръце. Чу се сухо изпукване на чупещи се кости, когато стъпи върху пръстите й, а след това уви косата й около ръката си и я дръпна като кукла. Тя се давеше и храчеше кръв.

Домициан вдигна ръката си, за да нанесе поредния удар, но не достигна целта си. Вместо това се олюля назад, ударен изневиделица от безмълвна ръка, дошла от тълпата роби от преддверието, и аз с изумление забелязах широка резка в тогата на императора.

— Викс!!!… — чух Теа да крещи. — Викс, не!!!

Момчето роб беше високо, мускулесто, косата му блестеше почти червена на светлината на лампите, нож с дръжка от слонова кост стърчеше от свития му юмрук, сякаш се беше сраснал за него. Беше, може би, на дванайсет години. Изглеждаше ми толкова познато… Само да можех да се сетя откъде… То замахна към императора на Рим, острието разсече въздуха в плавна смъртоносна дъга и всички замръзнахме по местата си.

Тялото на Домициан се приведе и блокира удара със скорост, отработена през годините, прекарани с легионите. Ножът разцепи ръкава вместо гърлото му, когато той сграбчи китката на момчето с десницата си. Момчето уви ръката си около шията на Домициан и за миг те останаха вплетени в схватка, полюляващи се напред-назад.

Тогава преторианците се намесиха и проснаха момчето на пода.

— Не го убивайте! — изхриптя императорът и те само изтръгнаха ножа от ръката му. Дори и тогава момчето продължаваше опитите да се бори, блъскаше свирепо с глава, като за малко щеше да се наниже на бронзовия наръкавник на един от пазачите.

Теа пищеше. Калпурния беше увила ръцете си около Маркус, все още държан от стражите. Дланите на Флавия закриваха очите на синовете й. Паулиний се мяташе безуспешно в здравите ръце на собствените си войници.

— Господарю и Бог наш, ранен ли си? — пристъпи към Домициан един от преторианците.

Императорът погледна към раздраните гънки на туниката си.

— Острието се оплете в лена — каза той и обърна слисания си поглед към момчето, което сега стоеше на колене между двама стражи, обляно в кръв. — Сега и робите ли започнаха да полудяват?

— Господарю и Бог наш! — Местех поглед от момчето към Теа и обратно. — Мисля, че мога да ти кажа кой е нашият малък убиец!

Императорът се обърна към мен. Теа спря да пищи и се втренчи със зеници, разширени от ужас.

Аз се усмихнах. Нищо чудно, че момчето ми се струваше толкова познато!

— Той е синът на Атина!

Теа изпъшка.

— Цезаре… — каза Паулиний бързо. — Цезаре, ако просто спреш… спреш и ме изслушаш…

Императорът стоеше неподвижно, местейки погледа си по присъстващите в стаята.

— Нейният… син?

Момчето изведнъж спря да се съпротивлява, замръзна на мястото си с широко отворени очи, както беше между стражите. Домициан не гледаше към него. Гледаше Теа. Направи една бавна крачка към нея, после още една.

— И така — каза меко той, — ти каза, че имаш дете. Не спомена, че си го обучила да убива за теб. Каза всъщност, че не си го виждала, откакто се е родил.

— Не… не, не знам кое е това момче, не го познавам!…

— Тя го нарече по име — добавих услужливо аз. — Викс, нали така?

— Лепида! — Очите на Маркус ме пронизаха. Аз му се изплезих и се изкикотих.

— И така, Атина… — Домициан прокара пръст по ожулената й буза. — Какво да правя с него? С този преждевременно възмъжал твой син, който току-що се опита да ме убие?

Тя стоеше неподвижно, разкървавените й устни трепереха, от удара едната половина на лицето й бе тъмна и подута.

— Да го убия ли?

— Давай! — изръмжа момчето, притиснато между стражите. — Само го направи по-бързо!

То трепереше, но приведе глава като гладиатор, чакащ смъртоносния удар.

— Колко трогателно! — каза императорът, като извърна поглед от Теа. — Малкият войн храбро чака да бъде екзекутиран! Колко благородно!

— Не чак толкова благородно… — каза момчето и се изви като змия.

То освободи едната си ръка, но това му беше достатъчно, за да измъкне ножа от колана на един от преторианците. Стрелна се напред.

И прикова стъпалото на императора към пода…

Домициан изрева и се преви на две.

Един щит се разби в главата на Викс и той се строполи на земята. Изкрещя от болка, но грабна щита и го придърпа върху себе си. Едно късо острие се заби на мястото, където трябваше да бъде шията на момчето, а Теа се хвърли върху стража и се опита да извие ръката му.

Женски глас се надигна сред глъчката и накара стражите да спрат.

— Чакайте!

Викът дойде от Флавия Домицила, която стоеше свита в ъгъла заедно със съпруга и децата си по време на цялото безумие. Тя пристъпи напред, усмивка пробяга по лицето й, за да смени изражението й на ужас, и успокоително сложи длан върху рамото на императора.

— Чичо, недей пред момчетата ми — каза тя умолително. — Позволи ми да ги заведа вкъщи, тях и съпруга ми… Не им е мястото тук. А момчето е роб, то не е никой, определено не е син на Атина. Ще го заведа у дома и ще се погрижа да го накажат сурово. Ще го накажат! Нека го взема… — Синовете й вече почти бяха стигнали до вратата, ужасени, с разширени очи, докато тя сочеше към Викс. — Чичо, моля те, той не е достоен за императорска мъст!

Домициан се изправи с кървавия нож в ръка, кръвта шуртеше под извивката на ходилото му.

— Трябва ни дете! Ако не това на Теа, то някое от твоите!

Той се обърна, сочейки към по-големия й син.

— Хванете го! Всъщност — каза замислено, когато Флавия изпищя, — хванете ги всичките! Омръзна ми от тази хленчеща жена и от нейните отрочета!

Бяха извлечени от стаята: Флавия — пищяща, мъжът й — търсещ с очи помощ, която не идваше, и двете им момчета — с пребледнели лица. Мислите ми протекоха бързо като живак. Ако Домициан нямаше наследници сега, може би щеше да иска жена, която да му роди…

— А сега ти! — Императорът, накуцвайки с кървящия си крак, се обърна към Викс и се усмихна. — Богове, какво се очаква да направя с теб сега?

— Ти ще умреш! — момчето се озъби, като плъх, притиснат в ъгъла, но забелязах проблясък на страх в очите му.

— О!… Не мисля! — Императорът нежно откъсна парченце окървавена кожа от крака си и отново се обърна към преторианците си. — Изведете еврейската курва от града и я оставете там…

— Не! — Теа се метна в краката му. — Не, не, задръж мен, само пусни Викс да си върви…

Императорът се усмихна. Кървящ, жесток, развеселен… Усмихна се…

— А сега страх ли те е, Атина?

Тя погледна нагоре към него.

Той щракна с пръсти към преторианците.

— Отведете я! Но първо… — Наведе се над нея с нож в ръката и с три точни удара разряза запоения на врата й сребърен обръч. После се обърна, черното око проблясваше в ръката му, с усилие уви сребърния обръч около врата на сина на Теа.

Теа изстена отново, докато я извличаха от стаята.

— Отлично! — Домициан сияеше, сякаш изобщо не усещаше осакатения си крак. — Сега заведете момчето в бившите покои на майка му. Първо ги претърсете за остри предмети. И някой няма ли да почисти цялата тази мръсотия? — Очите му се плъзнаха по разлетите чаши с вино и преобърнатите чинии, по кървавите стъпки по мозайката. — Паулиний, трябва да заведеш баща си у дома! Твърде стар е за подобно вълнение!

Лицето на Паулиний беше бяло, вцепенено от шока. Бавно, без да откъсва поглед от Домициан, Калпурния се протегна и подръпна Паулиний за ръкава. Движейки се като в транс, той се надигна и хвана Маркус под ръка. Те се скупчиха при вратата и излязоха, изпратени от непокорния поглед на Викс.

Само един човек остана в стаята.

Аз.

Извих се гальовно върху лектуса, когато очите на императора се стрелнаха към мен. Добре че капка кръв не беше опръскала дрехата ми.

— Мисля, че ти дължа възнаграждение! — доближи се той. Странно вълнение потрепваше в погледа му. Това, че беше наранен, не помрачаваше пламъка в очите му. — За това, че разкри всички тези неща. Какво да бъде, Лепида?

— О!… Мисля, че вече имате идея, Господарю и Бог наш… — аз се плъзнах от лектуса на колене пред него, прокарвайки пръст надолу по крака му. — Ранен си. Нека се погрижа за теб, Господарю и Бог наш!

Завързах една кърпичка около кървящото му стъпало, а след това се наведох и целунах струйките кръв около глезена му.

Той ме дръпна да се изправя и ме целуна със зъби. Притиснах тялото си към неговото, тръпки на възбуда пробягаха нагоре и надолу по гръбнака ми.

— Да — каза решително, като се отдръпна малко. — Да, ще свършиш работа! Ела тук!

И ме облада по средата на кървавата стая…