Кейт Куин
Господарката на Рим (37)

Глава трийсет и втора

Лепида

— Как така няма да ме приеме? — Погледнах високомерно императорския ковчежник, но той ми отвърна със същия поглед.

— Императорът е зает в момента, домина!

— Но мен ще иска да види.

Грациозно се извих в копринените дипли на туниката си с цвят на нефрит, като припомняне какво точно значех за Господаря и Бога на Рим.

— Той заповяда и вие да изчакате като всички останали, домина.

Кипнала от ярост, зачаках. Пред вратата, в мраморния коридор, като някоя безделничеща робиня, заедно с всичките тъжители, служители и придворни, които се тълпяха с надежда да получат кратък миг императорско благоволение. Трябваше да понасям любопитството, погледите, шушуканията на онези, които не само ме гледаха злобно, но се и молеха за моя провал.

Най-сетне вратите се отвориха широко, но не моят величествен любовник излезе от там. Беше момиче със златна коса и глупава усмивка; някоя си Аурелия Руфина, сенаторска съпруга, станала обект на много клюки заради красотата си. Седемнайсетгодишно момиче, което елегантно си вееше с ветрило, докато лежерно излизаше от частните покои на Домициан. Седемнайсетгодишно момиче, което си позволи, докато минаваше покрай мен, да ми се подсмихне самодоволно.

Разтеглих устните си в усмивка и дръзко отворих вратата на императорския таблинум, преди икономът да успее да възрази:

— Лепида Полиа!…

Домициан едва повдигна поглед, докато коригираше послеписа на някакво писмо. Един писар стоеше надвесен над рамото му с плочка, а друг носеше цяла купчина нови пера за писане, двама придворни връхлетяха в стаята с още свитъци, а после изхвърчаха навън с току-що подпечатани императорски декрети, а един центурион пристъпваше от крак на крак в очакване да докладва.

— Помислих си, че вероятно ще се появиш…

— Как бих могла да издържа без теб толкова дълго време, Господарю и Бог наш?! — Положих усилия да прикрия усмивката си. Безспорно изпитваше лоялността ми, за да провери дали ще направя на въпрос малката му недискретност. — Защо не отпратиш писарите? Не мислиш ли, че работи достатъчно за днес?

— Зает съм. — Той запечата един пакет с писма и го подхвърли на някакъв роб.

Аз прокарах пръстите си по ръката на Домициан.

— Тогава ще се видим на игрите утре сутрин, нали? — Щях да седя в императорската ложа за игрите Секуларии — най-зрелищните игри за цялата година. Имах нова пламтящочервена стола, специално ушита, за да си подхожда с цвета на огърлицата от огнени опали, които Домициан ми подари миналия месец…

— Няма да си ми нужна по време на игрите утре.

Той щракна с пръсти и един мазен освободен роб ме хвана за лакътя и ме поведе към вратата. Няколко души незабавно се втурнаха към мен и започнаха да се кланят и да изливат молбите си. Но повечето придворни с медени езици и завистливи очи в същото време се бяха скупчили около онова високомерно русо същество, Аврелия Руфина!

— Много жалко, Лепида! — Омразният глас на отрочето на Теа изтръби до лакътя ми. — Омръзна вече на императора, нали? Казах ти, че късметът ти не работи!

— Млъквай! — изсъсках аз. — Млъквай! Ти и бездруго ще си мъртъв до вечерта. Ще умреш на арената също като баща си, така че какво разбираш ти от късмет! — Зашлевих с всичка сила ухиленото му лице.

— Сигурно! Може и да съм мъртъв! — Той затанцува по коридора, като смешно потриваше бузата си. — Но никой не забравя мъртвия гладиатор — те си отиват от този свят като герои! А как си отиват старите курви?

— Ти не си гладиатор, ти си една нищожна гад! — Протегнах ръка да го хвана, но той се измъкна, хилейки се. — Предишния път спечели само защото хвърли пясък в лицето на гала! Баща ти може и да е бил истински мъж, но ти си просто един бъзлив роб сополанко!

Той направи неприличен жест и спокойно се отдалечи по коридора. Малко чудовище! Аз пригладих един кичур от косата си, отмахвайки го от челото, изтрих намръщеното изражение от лицето си и напълно пренебрегнах думите на това изчадие. Със сигурност не бях загубила императора! Той просто имаше нужда да задоволи прищевките си и ще се върне при мен, когато се насити. Какво пък, и друг път го е правил! Просто не трябва да изглеждам притеснена.

Тръгнах за игрите в чест на Аполон на следващата сутрин, като отвръщах с щедра усмивка на всеки изучаващ поглед по пътя си, с пламенночервената си туника и огнените опали, безсмислено похабени за Маркус. Влязох в ложата на семейство Норбан, хванала съпруга си под ръка, като изместих простоватата Калпурния, облечена в кафява коприна — наистина не разбирам защо продължава да е толкова редовна гостенка. Скоро след като весталката беше зазидана, Паулиний беше попитал Домициан, доста боязливо, дали може да развали годежа. „Не!“ — беше се троснал Домициан и с това свърши всичко. И все пак тя трябваше да знае, че не е желана. Избутах я от ръката на Маркус и започнах да се смея по-силно от нея на глуповатите му шеги. Никой не биваше да ме види притеснена.

— Май преиграваш малко, не мислиш ли? — измърмори съпругът ми.

— Просто се усмихвай и ме целуни, скъпи — наредих му аз, прикрита зад пауновото си ветрило, докато се настанявахме по местата си. — Ако, разбира се, знаеш какво е добро за теб. Виж, там има парад.

Отправих ведър поглед към арената, пренебрегвайки сухата усмивка на мъжа си, пренебрегвайки как дъщеря ми се отдръпна от мен и най-вече пренебрегвайки презрителните погледи, които ми хвърляха околните, когато императорът се появи в ложата си. Защо да се тревожа? Аз бях най-красивата, най-съблазнителната и изкусителна жена в Рим! Никоя надута мърла с жълта коса не можеше да се мери с мен! Домициан със сигурност ще ме извика обратно в леглото си до края на седмицата…

Гледах боя между диви животни за откриването, комичните сцени, белите бикове да минават тромаво покрай гирляндите от цветя. Протегнах се, за да напълня отново бокала си с вино, и погледът ми се спря върху Паулиний. Изглеждаше доста добре напоследък — във форма и със загар от слънцето, дори се усмихваше от време на време. Може би вече е преодолял трогателната си малка забежка с вече мъртвата весталка. Паулиний и весталка — колко абсолютно, абсолютно типично.

Приятелят му — Маян или Траян, или нещо подобно, който беше станал редовен посетител в нашата ложа, откакто Маркус бе научил, че му е някакъв далечен братовчед — се наведе към него, за да го смушка подканващо с лакът, и Паулиний послушно се обърна към годеницата си.

— Надявам се, че се наслаждаваш на парада, Калпурния?

— Наистина е великолепен.

— Напоследък те виждам много рядко. Задълженията ми ме притискат. Може би ще искаш да ме придружиш на един императорски прием следващата седмица?

— Първия път, когато отидох на императорски прием, видях оргия — каза без заобикалки Калпурния. — А втория път, когато отидох — видях опит за покушение, арест и убийство. Не мисля, че искам да опитам трети път.

Паулиний не можа да потули усмивката си и белите му зъби засияха на загорялото му лице:

— Мисля, че не мога да те виня.

— Ходих при авгурите, Паулиний — каза Калпурния, — за датата на сватбата ни.

— О? — възкликна Паулиний предпазливо.

— Изглежда, че няма нищо подходящо — обясни Калпурния. — Не и в близките месеци.

— О! — отново възкликна Паулиний.

Те размениха погледи и после се обърнаха — той към Траян, а тя към Маркус. Изпратих на Паулиний ленивата си усмивка, от която винаги му омекваха краката. Той ми кимна отсечено и извърна поглед. Преструва се на недостъпен пред приятеля си и годеницата си, разбира се. Ще видим колко е недостъпен, като го спипам насаме. Наистина, ако Домициан може да се забавлява, защо не и аз?

Обедните екзекуции минаха ужасно бавно, а после гладиаторите влязоха в боен ред през Портата на живота, облечени в пурпурните си наметала и започнаха да загряват за предварителните двубои. Дъщеря ми се наведе напред с поглед, насочен към мускулестите въоръжени фигури. Аз я изгледах с раздразнение.

— Откога малката придирчивка стана любителка на гладиаторските игри?

— Не съм — каза тя, без да откъсва очи от арената. — Отидох за първи път на Матралиите и беше доста отвратително. Но е интересно.

Пропъдих една муха от чашата си с вино.

— Харесала си някой боец с тризъбец, предполагам?…

— Не… просто всички си мислят, че гладиаторите трябва да се стараят да умират красиво, а всъщност единственото, за което се стараят, е да не умрат! — Очите й се стрелнаха от арената към претъпканите трибуни на Колизеума, към смеещите се и ликуващи тълпи както от плебеи, така и от патриции. — Хората сякаш изобщо не забелязват това…

— Може би Младият Варварин кара сърцето ти да тупти? — усмихнах се аз. — Толкова долнопробен вкус, Сабина! Дори и грозно малко момиче с гърчове като теб може да се спре на нещо по-добро от гладиатор!

— Да си разменим местата, Сабина — намеси се любезно Маркус. — От моето място се вижда по-добре.

Те се размениха и тя се озова от другата страна на Маркус до Калпурния. Сабина отново се наведе напред към арената и съпругът ми незабавно влезе в някаква скучна дискусия с неосъществената си все още снаха. Паулиний усърдно слушаше Траян да обяснява някакъв план за преобразувания в легионите, а около нас тълпата крещеше окуражително към гладиаторите, докато размахваха дървените си оръжия.

— Маркус — казах аз, — би ли ми налял вино?

— Разбира се, скъпа.

Той се наведе, за да напълни бокала ми, а аз се втренчих в арената: поне започнах да се забавлявам, когато императорът даде сигнал за начало и гладиаторите се нахвърлиха едни срещу други с дрезгави викове. Нищо не можеше да прочисти обремененото ми съзнание така добре, както едно хубаво клане.

— Между другото — каза ненадейно Маркус, като ми подаваше обратно бокала, — развеждам се с теб.

— Какво? — примигнах аз, като вдигнах поглед от двама египтяни, които се боричкаха за един тризъбец.

Гласът му беше ясен и се носеше над виковете из ложата:

— Развеждам се с теб.

Калпурния погледна към нас.

— Какво?!

И Сабина ме погледна. На арената един нубиец изкрещя, когато дребен гал отсече крака му от коляното надолу.

— Не се шегувай с тези неща, Маркус! — Отметнах назад глава. — Знаеш какво може да направи императорът, ако само му прошепна нещо на ухото.

— По всичко личи, че сега някой друг му шепне на ухото… — Маркус кимна към императорската ложа.

Императрицата се беше оттеглила за следобеда и една фигура в розова копринена стола се беше вмъкнала и кацнала отстрани до стола на Домициан. Фигура с жълта коса.

— Аврелия Руфина? Тя е само временно, просто прищявка, всъщност Домициан иска мен…

— Мисля, че е приключил с теб, Лепида. Както и аз! — Маркус ме погледна, както гледаше сенаторите, които му противоречаха относно правата за ползване на питейна вода. — Следователно се развеждам с теб — по правен път, разбира се, тези неща не стават с думи. Давам ти време до довечера да изнесеш вещите си от дома ми!

Въпросът с императора остана на заден план. Какво знаеше Маркус за императора? Нищо, ето какво, но другата атака дойде толкова изневиделица, че аз си извадих ноктите.

— Със или без императора, Маркус, знаеш какво ще направя, ако се опиташ да се разведеш с мен! Скъпият ти Паулиний ще…

— Освен това — Маркус ме прекъсна, — ще повдигна срещу теб обвинения в прелюбодеяние. В рамките на шейсет дни, които се предвиждат от закона, ще представя на съда обширен списък с доказателства. — Той ми се усмихна, доста нежно. — Да, Лепида. Търпението ми се изчерпа.

Аз го зяпах с широко отворена уста цяла минута. Маркус?!

Очите на Калпурния проблясваха. Сабина гледаше ту лицето на баща си, ту моето.

Робите на арената се суетяха по окървавения пясък, като заобикаляха биещите се гладиатори и извличаха мъртвите.

— Калпурния, скъпа — казах аз на висок глас, — искаш ли да знаеш нещо за Паулиний? Той ме изнасили, когато бях още младоженка, а бъдещият ти тъст му позволи. Сабина е дете на Паулиний, не на Маркус, и аз ще повдигна в съда обвинение срещу него в изнасилване. Какво ще кажеш?

— Мисля, че лъжеш — каза Калпурния доста уравновесено.

Маркус положи дланта си върху квадратните й селски пръсти в знак на признателност.

— Добър опит, Лепида — каза той, — но тази история можеше и да мине преди осем години. Опитай с нея сега и всички ще се зачудят защо не си я разказала по-рано. И, разбира се, тук изниква и въпросът за твоята репутация, която определено не е останала неопетнена през тези осем години. Наистина ли искаш всичките ти подмолни действия и тайни да излязат наяве?

— Ти… ти няма да посмееш да…

— Връзката ти със сина ми… Калпурния, би ли била така добра да запушиш ушите на дъщеря ми… като млада съпруга на двайсет години… Връзките ти с поне, по последни данни, двайсет и двама сенатори, деветима претори, трима съдии и петима управители на провинции.

— Това… това не е вярно, аз не съм…

— Тези поне са мъже от твоята собствена класа… — Маркус ме стъпка с поглед. — А историйките с кочияши на каляски и масажисти в обществените бани, ами легионерите — особено двамата братя от Галия, които са те обладали едновременно, отпред и отзад? — Маркус вдигна вежди, а зад него един боец с тризъбец умря, пронизан от меч в гърлото. — Управителите на провинции и сенаторите са едно нещо, Лепида, но отрепките от помийните ями…

Устните ми се разлепиха, сухи като пергамент.

— Ти не можеш… Ти никога не вдигаш поглед от глупавите си свитъци…

— О, виждам доста неща, докато седя над свитъците си. Всъщност в продължение на години събирам доказателства. Имам документи, свидетели, роби, които биха проговорили с удоволствие, а бих добавил и без да са заплашвани или измъчвани. Ти никога не си била добра господарка, Лепида. Имам за свидетели и няколко от бившите ти любовници. Юний Клодий например, се съгласи да свидетелства веднага, когато предложих да покрия дълговете му.

— А какво ще стане с теб, след като бъдат изложени всичките тези доказателства? — окопитих се аз. — Ти ще се превърнеш в сенатора, чиято жена е спала с всички мъже в Рим…

— О, мисля, че моята репутация ще оцелее — рече той с усмивка. — А твоята?

Сабина със смях свали ръцете на Калпурния от ушите си.

— Ти! — обърнах се аз към нея. — Ако си мислиш, че някой мъж ще пожелае дъщерята на един рогоносец? Веднъж щом приключа с него, няма да има и един мъж в цялата империя, който да те поиска…

— По закон — Маркус произнесе думите, сякаш беше в Сената, — мъжът получава имуществото на бившата си съпруга, ако изневярата й е подкрепена от доказателства. Всеки златен ауреус от зестрата ти ще отиде за Сабина. Достатъчно злато, струва ми се, че да си хване който мъж си пожелае — макар че тя и бездруго ще е същински дар за всекиго!

— Все още имам шанс! — изсъсках аз. — Съдилищата са съставени от мъже, нали знаеш?! Мога да накарам всеки мъж да ми повярва!

— Ще поема риска.

Те седяха — Калпурния до едното му рамо, Сабина — до другото — триумвират от съдии с океан от проливаща се кръв зад тях. Гладиаторите бяха приключили, победителите вдигаха оръжията си триумфално, а загубилите бяха извличани от сцената за храна на лъвовете. С гладиаторите беше свършено, както и с мен.

Не може всичко да е стигнало толкова далеч! Не може!… Щях да се превърна в отхвърлена от обществото жена, щях да търся който и да е мъж да се омъжи за мен — огледах се за оръжие, каквото и да е оръжие, и тогава чух Паулиний да се смее заедно с Траян зад мен.

— Ами синът ти, Маркус? На чия страна мислиш, че ще бъде? Той ме обича, в случай че си забравил! Той би се търкалял по земята и би скимтял като кученце, ако поискам! Така че, ако си мислиш, че ще одобри това…

— Тогава защо не го попитаме? Паулиний! — Преди да успея да го спра, Маркус подвикна над рамото ми към сина си, който хвърляше монети долу на арената към един триумфиращ германец във вълчи кожи. — Паулиний, развеждам се с мащехата ти. Имаш ли някакви възражения?

Паулиний спря, а очите му се стрелнаха по голите ми ръце и съблазнителни рамене — тялото, на което някога беше робувал…

— Никакви! — отвърна, а гласът му ме зашлеви като порив на северен вятър.

— Паулиний… — наведох се напред, за да му позволя да зърне гърдите ми. — Паулиний, той е отмъстителен, ще ме опозори!… Аз разчитам на теб!…

Той ми обърна гръб. Просто ми обърна гръб и започна отново да говори на слисания Траян:

— Мисля, че си прав за обучението на легионите. Твърде много се толерира примиренчеството…

Това не можеше да е истина! Не можеше да е истина!…

— Лепида — отново гласът на Маркус…

Не! Не! НЕ!

— Лепида, няма да те оставя съвсем без нищо. Недей да клеветиш Паулиний и Сабина и ще оттегля обвиненията в прелюбодеяние и ще ти оставя зестрата ти.

Зестрата ми? За какво ми бяха пари без съпруг? Римска жена без съпруг е нищо. Дори и Маркус да не очерни репутацията ми пред съда, кой мъж със статут на патриций би се оженил за мен, след като Маркус толкова безцеремонно ме е зарязал… Ами ако Домициан наистина ме е изоставил?!

Втресе ме.

Маркус вече се бе обърнал отново към Калпурния и обсъждаха дебатите в Сената, сякаш съвсем нищо не се беше случило. Сабина, облегната на мраморните перила на арената, наблюдаваше как робите търчат напред-назад, за да засипят кървавите петна с чист пясък. Паулиний обмисляше тренировъчни тактики с Траян. Горе, в императорската ложа, Аврелия Руфина се беше преместила от облегалката на стола му — в скута му…

Разведена. Бях разведена. Просто Лепида Полиа, вместо уважаваната Лепида Полиа, жена на сенатор и императорска любовница!

Чувах неясно рева на тълпата и погледнах нагоре към императорската ложа. Домициан тъкмо беше дал знак за начало на следващия бой — боец с тризъбец срещу въоръжен гал.

Не може да съм му омръзнала! Не може! Теа се беше задържала почти пет години. А аз бях властвала едва седем месеца…

Боецът с тризъбец умря бързо. Тълпата нададе рев в очакване на следващия двубой — Младия Варварин срещу известен сириец, и аз намерих време за мимолетна надежда, че отвратителният син на Теа ще умре бавно и мъчително от меч, забит в корема. А после започнах да планирам как точно да изместя малката Аврелия от императорската ложа през следващата почивка…

И как да накарам Маркус и Паулиний да си платят.

Теа

Бяха дали на Викс старите доспехи на баща му, стеснени, за да му станат, предпазния ръкав, шлема със сини пера. Лицето му, под сянката на шлема, беше като вкаменено. Те го пуснаха срещу един огромен сириец, а сърцето ми допълзя в гърлото. Винаги бях смятала, че е едър за възрастта си, но явно бях грешала. Изглеждаше толкова ужасно малък до масивното рамо на сириеца, когато се поклониха пред императора.

Отне ми момент да осъзная сред мъглата от ужас, че Викс запазва самообладание.

Сириецът го нападна, като замахна с меча си през рамо, чистият звън от удара на стомана в стомана затрептя из арената, когато остриетата се срещнаха. Той отстъпи назад, щом Викс отби удара и се приведе, а после парира атаката, когато мечът на сина ми проблесна в бавна отмерена дъга.

— Този сириец никога досега не се е бил с левичар! — Ариус изглеждаше сив и сбръчкан, изплашен, както никога не беше изглеждал по време на собствените си двубои, но говореше спокойно. — Викс ще продължава да напада слабата му страна.

Приближи се, наведи се, отстъпи! Приближи се, наведи се, отстъпи! Разумно, помислих си аз и се опитах да не спирам дишането си. Не се приближавай прекалено към по-силен противник, изчакай удобен момент! Синът ми сякаш ме чуваше, навеждаше се и заобикаляше, като че ли имаше цялото време на света. Гърдите му бяха порозовели от слънчевия загар, а шлемът превръщаше очите му в тъмни процепи.

Приближи се, наведи се, отстъпи… Сириецът загуби търпение и се стрелна напред. Викс отби първите два удара, избегна третия с приклякване, а след това се затича и краката му се носеха съвсем леко по пясъка. Вълна от смях се надигна в Колизеума. Сириецът спря, приведе се отново, а Викс продължи по стария начин. Приближи се, наведи се, отстъпи.

— Добре — промърмори Ариус. — Добре.

Кракът на сириеца се хлъзна и се огъна на пясъка. Той изруга… Май си беше навехнал глезена и се оттегли, накуцвайки.

— Давай! — прошепнах аз, но Ариус поклати глава. Викс се изправи, наклони глава на една страна и с лекота се наведе, когато сириецът скочи към него. Господи, синът ми наистина беше бърз!

Сириецът разсече въздуха отново, като позволи на Викс да се отдръпне назад с танцово движение. Мушна напред с меча. Направи финт.

— Не го оставяй да те притисне! — извика Ариус, но Викс направи още две чевръсти стъпки назад и замръзна на място, когато се озова с гръб, опрян в мраморната стена на арената.

— Викс — изпищях аз заедно с всички други крещящи привърженици, когато сириецът вдигна меча си.

Викс нападна. Сириецът едва имаше време да коригира ъгъла на острието си и то преряза връвта, която придържаше защитния ръкав на Викс и гладко захапа плътта на рамото му.

— Твърде високо! — промълви Ариус пребледнял.

Очакваше се още един удар — в дробовете — за бавна смърт!

Сириецът понечи да издърпа меча си.

Тогава Викс го сграбчи.

Хвана с ръка острието, пробождащо рамото му. Задържа го там, а кръвта капеше от дланта му и аз виждах как всичките мускули на ръката му се напрягат. Зъбите му се оголиха от напрежение, задържайки острието неподвижно, докато приближаваше рамото си още повече до дръжката.

Не беше много далеч. Само на една ръка разстояние. Достатъчно близо, че да удари.

Ариус кимна в знак на професионално одобрение, когато мечът на Викс проблесна нагоре, а кръвта на сириеца бликна и обагри пясъка.

— Добра работа — каза Ариус, сякаш Викс току-що беше приключил с тренировка.

Обърнах се и повърнах на земята.

Лепида

— Стратегия! И то на арената! — Траян удари с юмрук по перилото. — И това ако не е най-красивото възползване от слабостта на противника, което съм виждал! В моя легион има място за това момче, ако някой ден спечели свободата си…

— Ако изобщо оживее — казах аз с раздразнение, но никой не ме слушаше.

— Аз ще те изпреваря и ще му предложа място при преторианците. — Паулиний метна монета към Младия Варварин, който беше протегнал здравата си ръка и изваждаше острието на сириеца от рамото си. За момент спря, вперил поглед в меча, а после съвсем тихичко се свлече на пясъка.

— О, богове! — чух да казва Сабина. Малкото й мише лице беше порозовяло. — Горкото момче! — Тя се сгърчи в пристъп.

Нямах никакво желание да бъда видяна с гърчещо се, тресящо се отроче. Когато Калпурния и Маркус се наведоха над нея, аз се измъкнах от ложата. На арената внимателно слагаха изпадналия в безсъзнание Викс на импровизирана носилка, а публиката продължаваше да крещи във възторг. Домициан се беше навел напред, за да ръкопляска, но Аврелия Руфина изглеждаше полузаспала до него. Тя никога не беше разбирала за какво всъщност е целият този шум около игрите. Със сигурност императорът сега имаше нужда от моята компания!

Ковчежникът препречи пътя ми, когато се плъзнах незабелязано към задния вход на императорската ложа.

— Императорът забеляза безпокойството в ложата ви — обясни той с нотка на отегчение. — Детето ви явно е болно. Мястото ви е там, при него.

— Но тя е в добри ръце. Баща й…

— Децата са задължение на жените. Имате директна заповед от императора да заведете детето си у дома! — Лека презрителна усмивка трепна върху начервените устни на ковчежника. — Императорът ме инструктира да ви дам това, Лепида — каза той, като бутна в ръката ми доста долнокачествена перлена огърлица. — Повече няма да се нуждае от услугите ви!

Беззвучна експлозия разтърси зрението ми и пред погледа ми се появи сухото предупреждение на Маркус и подигравателното лице на Теа, и хихикането на придворните. По-малко от година, помислих си аз смразена, а пръстите ми се вкопчиха в жалкия наниз от перли. Теа се задържа почти пет години…

— И кой е заел мястото ми сега? — запитах аз. — Тази глупава малка Аврелия Руфина? С какво е по-добра от мен? Да не би да служи на императора по-всеотдайно?

— Съвсем не, Лепида. — Ковчежникът отново се усмихна презрително, този път съвсем открито. — Тя е, как да се изразя, по-нова…

Стомахът ми се сви, сякаш ме беше ударил с юмрук там. О, богове, как можах да изгубя императора?! Само преди седмица и половина подхвърлях намеци, че ще напусна Маркус, и мечтаех да стана императрица…

Ковчежникът направо ме изгони:

— Стражите ще ви съпроводят обратно, Лепида!

 

 

В последната минута се разбра, че Паулиний трябваше да остане: „Императорът се нуждае от услугите ви“, така че Траян предложи да помогне, за да заведем Сабина у дома.

— Аз ще я нося — каза енергично той и пое отпуснатото й тяло от ръцете на Паулиний. — Лекичка е като перце, а и бездруго, според майка ми, тя ми се пада някаква четвърта братовчедка или нещо подобно. Къде е носилката?

Той със сила си проправи път сред тълпата, надолу по мраморните стълби, навън през една от задните арки. Маркус и Калпурния го следваха с признателност, а Лепида се цупеше най-отзад. Тя се бе върнала от императорската ложа с много пребледняло лице и Маркус се въздържаше да я дразни. Усойниците, дори и след като им се изтегли отровата, все още могат да хапят. Но трябваше да полага усилия, за да не се усмихне. Мисли за нещо сериозно, каза си строго той. Погребения. Съвещания по бюджета. Последната глава на „Илиадата“…

— Опитваш се да ни подведеш, Маркус Норбан — прошепна му на ухо Калпурния. — В очите ти танцуват пламъчета…

— Не е вярно! Увеличени данъци. Долнокачествена поезия. Намаляваща раждаемост…

Лепида се качи в носилката на семейство Норбан, малката й брадичка бе издадена напред, сякаш предизвикваше някого да посмее да я изгони. Траян сви рамене и просто побутна малкото й, обуто в злато краче, за да направи път на Сабина да мине.

— Сега си ти, Калпурния… Сложи главата на малката в скута си.

Той учтиво изчака Маркус да се настани и скочи вътре, а претъпканата носилка се заклатушка надолу по улицата. Лепида стрелна Траян с отровен поглед. Маркус вече не се стърпя и се усмихна.

Сабина беше бледа и се потеше, но клепките й потрепваха.

— Скоро пристъпът ще мине — каза Траян.

— Знаеш много неща за епилепсията, главнокомандващ Траян. — Маркус наблюдаваше как Траян повдига главата на Сабина.

— Това е болестта, за която се моли всеки войник, сенаторе. Александър Велики я е имал, Юлий Цезар също.

Лепида сбърчи хубавия си нос.

— Тя е позор! Да припада пред приятелките ми като някаква слабоумна, на която й текат лигите…

— Би ли млъкнала? — каза вбесена Калпурния, преди Маркус да успее да промълви и дума.

Траян се изсмя.

— Няма нищо позорно в епилепсията. И не е особено трудно да се излекува. Всъщност… — Подаде глава през завесите на носилката и се провикна на носачите: — Завийте надясно и после продължете нагоре.

— Каква е тази врява? — зачуди се Калпурния.

Сабина изстена, а главата й се мяташе напред-назад. Определено се разнасяше невероятна врява. От този тип, който можеше да се чуе само от два вида тълпи: от триумфална процесия и от страстните любители на игрите. В този случай — и от двете.

Пътят към Домус Августана гъмжеше от крещящи плебеи, които се блъскаха и протягаха ръце към червено-златната купчина от преторианци в центъра… Към преторианците, които носеха на раменете си Младия Варварин върху импровизираната носилка.

Траян пъргаво изскочи навън и подложи рамото си с доспехи срещу натиска.

— Аз съм главнокомандващ Траян! По служебни дела съм! Направете път, направете път!… Ей, бихте ли се отместили? Да, благодаря, направете път… Един момент, ако обичаш… — каза той на един преторианец и се шмугна до носилката. Маркус можа да чуе добре тренирания му глас дори и над глъчката. — Само искам да поздравя този млад мъж за двубоя!

— Кой си пък ти?

Маркус почти зърна Младия Варварин, вдигнат на носилката, обсипан с цветя като за погребение, видя кръвта, стичаща се надолу по ръката му… Ръце се стрелваха към него и режеха кичури от косата му и парченца от туниката му за сувенири.

— Главнокомандващ Траян! Просто исках да ти кажа, че това беше един превъзходен двубой. — Той потупа нараненото рамо на момчето… силно. — Ако някога ти се прииска работа в легионите…

— Я се разкарай! — изстена Викс и стисна рамото си.

— Отлично, отлично! Продължавай, трибун!

С ръка, покрита с кръв, Траян се втурна обратно към спрялата носилка.

— Какво… — възкликна Маркус, когато той се качи.

— Прясна гладиаторска кръв — Траян намаза устните на Сабина с аления си пръст. — Доказано лекува епилепсия, безотказно. Всеки войник го знае!

— Няма да допусна дъщеря ми да пие кръв!

— Знам, знам. Варварско е… — Траян размаза останалата част от кръвта по слепоочията и челото й. — Но действа!

Лепида потрепери.

— Ако някой изцапа туниката ми с кръв…

Очите на Сабина потрепнаха и се отвориха.

— О! — прошепна тя.

— Как се чувстваш? — сложи ръка върху челото й Калпурния.

— Главата ме боли — отвърна Сабина, докато се изправяше. — Той умря ли?

— Кой дали е умрял, скъпа? — взе ръката й Маркус.

— Момчето…

— Не, ругае като центурион! — каза развеселен Траян и погледна към Маркус. — Виждаш ли?

— Той ще се оправи, нали? — продължи Сабина.

— Остави главицата си да почива, мъниче, той няма да умре!

— Уф… — прозя се Лепида и дръпна полите си настрана. — Толкова много страсти за някакъв плъх от сметището…

— Знаеш ли — каза Траян, — мисля, че все пак тази носилка е малко пренаселена…

Той се наведе, сграбчи Лепида през кръста и я пусна навън на пътя.

— Продължавайте — провикна се на носачите. — Тя вече не ви е господарка!

Носачите се ухилиха и продължиха в тръс два пъти по-бързо. Маркус чу как Лепида крещи след тях и се изсмя с глас, докато гледаше замислено Траян.

— Младежо — каза той, — стилът ти ми допада!

— И на мен — засмя се Сабина.

Когато носилката стигна до къщата на Норбан, тя се затича по стълбите, като оставаше само да започне да прескача стъпала.

— Оставете кръвта да престои — посъветва Траян. — Може да я използвате, за да гони нежелани гости…

Калпурния се загледа след Сабина.

— Мислиш ли, че някога пак ще получи пристъп?

— Разбира се — каза Маркус. — Гладиаторската кръв не е лекарство, а суеверие на простолюдието. Ще получи нов пристъп още другата седмица.

Но това не се случи. Всъщност мина много дълго време, преди да получи нов гърч, и то при съвсем различни обстоятелства.

 

 

— Мисля си кой ли ще бъде следващият император? — Теа зададе въпроса лениво, докато се опитваха да подредят столовете си и бокалите с вино. — Когато Домициан си отиде…

— Някой подходящ сенатор с побеляла брада — сви рамене Паулиний. — Сенатор Нерва, може би — добро потекло, забележителен списък с постижения, честен… Някои други също могат да се опитат да заемат мястото…

— Това едва ли е въпрос, който трябва да се дискутира пред роби — намеси се императрицата, хвърляйки поглед на Ариус и Теа.

— Точно така — съгласи се Ариус, — пред нас, които се надяваме целия Рим и всичко заедно с него да се провали вдън земя!

— Веднага щом си вземем Викс… — Теа потри челото си, а Ариус успокоително погали врата й. Тя обърна буза към дланта му, а Паулиний извърна поглед, докато непохватно събираше шепа черно грозде от една сребърна купа на масата. Начинът, по който тя доверчиво беше склонила главата си, му напомни за Юлия.

Конспираторите се разпръснаха и оставиха Маркус да загаси лампите. Императрицата се пресегна за палата си, Ариус и Теа се плъзнаха навън под ръка като сенки, а Паулиний се зае да помага на баща си с прикриването на доказателствата, че някой друг, освен тях е бил там. Денят вече почти беше настъпил, беше се приближил бавно и мъчително като кошмар, но все пак сравнително бързо: денят, когато щяха да убият императора. Събитието тегнеше над него толкова значимо и застрашително, че Паулиний нито за миг не се беше замислил какво ще стане след това.

— Кой ще бъде следващият император? — запита се той на глас и прибра каната с вино. — Този, който успее да привлече най-много легиони, предполагам. Въпреки че… Татко, ти не беше ли написал един трактат, че императорът трябва да няма наследници, така че да може да се избере талантлив негов последовател, вместо да се разчита на кръвта?

— Много трактати съм написал — каза Маркус разсеяно, но между него и императрицата проблесна бърз поглед. Паулиний ги погледна въпросително, но императрицата се намеси деликатно.

— Сигурна съм, че ще се появи подходящият кандидат — изрече тя, докато издърпваше палата, върху косата си. — Без съмнение, като избие всичките си съперници. Лека нощ, Паулиний, Маркус. — Тя ги дари с широката си усмивка и се загуби в мрака.

Паулиний сви рамене, все още замислен, когато резето на вратата щракна. Неговите преторианци също щяха да са фактор, също както всеки от легионите. Като главнокомандващ личната армия на императора подкрепата на Паулиний щеше да е безценна за всеки, който иска да се домогне до трона. Ужасяваща мисъл…

— Сабина, ти ли си? — Маркус се отправи към вратата с усмивка за добре дошла, но Паулиний видя как баща му бързо скри допълнителните чаши. — Защо си още будна?

— Чух гласове долу.

Дребна и спретната в бялата си нощница, Сабина прокара пръст на босия си крак по извивката на една змия, направена в мозайката на пода.

— Линий спореше с мен за „Коментари“ на Цицерон — каза спокойно Маркус. — Би трябвало да се справя по-добре с тези неща, но е войник и се учи бавно.

— Чух гласове, освен вашите — продължи тя да очертава с крак змията. — И видях наета носилка през прозореца. Имаш доста интересни гости, татко.

Паулиний отвори уста, но Сабина направи изненадващо зрял жест с ръка.

— Не ми казвай — рече тя и с едва загатната усмивка се насочи обратно към стаята си. — Не искам да знам!