Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рим (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mistress of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2015)

Издание:

Кейт Куин. Господарката на Рим

Американска. Първо издание

ИК „Сиела“, София, 2010

Редактор: Антоанета Бежанска

Коректор: Мила Белчева

ISBN: 978-954-280-772-8

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

— Хе, хе! — Галий изви оскубаните си вежди, като погали ръката на едно от момченцата си роби. — Май сме в добро настроение тази зима. Няма счупени столове, няма разбити кани, няма подкастрени уши на бойците ми… Винарската ми изба е почти непокътната — защо ли? Дори ми се струва, че не си забивал нож в крака на никой поддръжник от поне един месец…

— Я ме остави на мира! — каза Ариус, но дружелюбно.

Натоварена зима. Край на буренясалите арени и на ринговете по задните улички; Колизеумът беше отворен за тълпите. Императорът се беше върнал в Рим само колкото да се помири с императрицата, преди да потегли обратно към Германия в мрачно настроение. Но испанците, любители на игрите, бяха в града и изгаряха от желание да бъдат забавлявани. Те се скупчваха по трибуните, облечени в непривичните за тях кожени дрехи, и трепереха от пронизващите студени ветрове, а Ариус се биеше за тях. Той се би със Серпиций, боеца с тризъбец, който носеше живи змии на шлема си; би се с Лупус, германец, увит във вълчи кожи; би се с испанец, доведен специално от Лузитания[1], за да защити испанската чест.

Всички те посрещнаха смъртта си в Колизеума, под звуците на фанатичните овации. Все повече и повече роби идваха на улица „Марс“ през студените утрини, за да носят подаръци за Варварина, а програмата на Ариус беше запълнена със запланувани битки до края на следващото лято.

— За бога, не можеш ли да си подсигуриш някоя рана? — молеше Теа. — Тогава цял месец или дори два ще трябва да лежиш в леглото. Без да си заобиколен от остри предмети, които да се опитват да ти отнемат живота, и може би тогава ще мога да си отдъхна малко.

— Не, няма. — Вдигна я, прегръщайки я толкова силно, че ребрата й изпукаха. — Ще те завлека в леглото заедно с мен.

— Ммм… — Целуна белега, който прорязваше веждата му и накара цялото му тяло да потръпне. — Това ми звучи добре.

— Теа — той хвана брадичката й и повдигна лицето й, — стой далеч, когато се бия.

— Лепида ме кара да идвам.

— Но аз не искам да гледаш, когато…

Той замълча, но краят на изречението изкънтя сам в тишината. „Не искам да гледаш, когато ме убият.“

Зарови лице в косата й, когато тя обви ръце около врата му. Следващата седмица, докато се биеше с един гал, той получи тризъбец в рамото си.

Галът получи меча на Ариус през устата си.

— Все пак спечелих — отбеляза Ариус на побеснелия Галий, докато лекарят почистваше и превързваше тройната рана.

— Да — намръщен рече ланистът, — и тъй като явно можеш да се биеш достатъчно добре както с дясната, така и с лявата ръка, няма да отлагам срещите ти за следващия месец. Имаш си ангажименти, скъпо момче, така че не си мисли, че можеш да се откажеш, само защото някой те е намушкал с тризъбец.

— Кучи син! — кипна Теа същата нощ. — Ще се науча да урочасвам само за да мога да прокълна Галий.

Ариус вдигна глава и се разсмя.

— Не се смей, не е смешно. Е, предполагам, че всъщност е, но… Взимам си думите назад, че искам да те ранят. Тогава ще се тревожа още повече, щом така или иначе ще се биеш след две седмици. Боли ли те?

— Все още мога да те занеса до леглото.

Той я прегърна, повдигайки я от земята, за да го докаже.

— Можеше просто да ме оставиш да отида до леглото.

Теа сгуши глава на рамото му.

— Аз съм варварин — изръмжа той. — Ние винаги носим жените си като чувал с жито.

— В случай че сте способни! — отвърна тя, потупвайки превързаното му рамо.

— Способни?

Той я метна на леглото и започна да я гъделичка, докато тя не се разписка.

— Добре, добре, взимам си думите назад! Спри, ще ме умориш!

— Чудесно — изръмжа той и покри устата й със своята.

Да си открадне моменти с Теа беше изненадващо лесно. Почти нямаше ден, когато тя да не можеше да се измъкне за някой и друг час, когато ходеше да изпълнява поръчки из Форума, за да отиде тайно на улица „Марс“. Тъй като нощите ставаха все по-дълги и по-тъмни, тя започна да се измъква от къщата през градинската врата, за да се среща с него.

— Внимавай да не те видят — предупреждаваше тя. — Голите й ръце бяха настръхнали от студ. — Ако Лепида ни види…

— В такъв случай не бива да идваш. Не е безопасно.

Той я придърпа на топло под наметалото си и я прегърна силно. Безпорядък от несвързани думи на обич нахлуваше в главата му. Искаше му се да бъде достатъчно умен, за да може да изрече всичко, което чувства.

— Какво има?

Очите й сякаш гледаха през него.

— Нищо.

Той отново я придърпа към себе си. Не знаеше как да й каже, че коленете му омекват всяка нощ, когато тя се появеше на вратата на килията му, за да се сгуши засмяна и останала без дъх в обятията му. Нямаше думи. Всичко, което можеше да направи, беше да й го покаже.

— Ариус — засмя се тя, когато той уви ръце около нея, — така не мога да дишам.

Никога не беше имал друга жена преди нея, но не това бе причината да му отмаляват краката. Беше просто заради самата Теа.

— Размекваш се — каза неодобрително Галий. — Да, да, знам, че все още привличаш тълпи от публика, но аз те познавам, момче. Станал си по-предпазлив, това е то. Предпазливостта не печели точки в Колизеума. — Той въздъхна. — Заради робинята на Полий е, нали? Не гледай толкова изненадано, скъпо момче. Знам, че напоследък ти дава нещо повече от писма. Е, по-добре робинята на Лепида Полиа, отколкото самата Лепида Полиа, но все пак… Ако тя е причината да губиш форма, почти съм решил да се отърва от нея…

Преди Галий да успее да мигне, Ариус сграбчи с две ръце своя ланист за гърлото.

— Недей! — каза той. — Или ще стисна!

— Това е правилният дух! — потупа го по рамото вече задушаващия се Галий. — Прояви малко повече от него на арената, моля. Ти умееш, ох, а сега ме пусни, скъпо момче.

Колкото и омразно да му беше да признае, че Галий е прав, Теа наистина му влияеше зле. Не че й го беше казал, но бе загубил яростта си. И все пак засега късметът не му беше изневерявал. Всеки път, когато пазачите на игрите извличаха падналия противник през Портата на смъртта, той си мислеше: още няколко седмици с Теа.

— Обзалагам се, че го казваш на всички жени — подкачи го тя една вечер, когато той го сподели. — „Още няколко седмици със Сулпиция, с Касандра, с Лепида…“

Изпищя, когато той я прекатури по гръб и я затисна с ръце като мишле под лапите на котка.

— Не е имало други преди теб — прошепна в ухото й — и няма да има след теб!

— Не е имало други преди мен? — Тя наклони глава с искрен интерес.

Ариус сви рамене. Нямаше нужда да казва на Теа за демона и какво му нашепваше той, че трябва да прави един мъж с една жена. Теа и демонът нямаха място в една и съща стая. Прокара ръка по лицето й и вече не се страхуваше, че може да я нарани.

Някои вечери тя му пееше, слагаше главата му в скута си и милваше косата му, докато тананикаше мелодиите на Гърция, Иудея и Бригантия. Богатият й алт резонираше в стомаха му, плъзваше нагоре по гръбнака и проникваше във всеки мускул на тялото му, докато не заспеше от музиката на ръцете и гласа й.

— Магьосница — казваше й той. — Този твой глас омайва!

Понякога лежаха с ръце, сплетени върху възглавницата между тях, тихи като каменните кръгове, които отбелязваха свещените места в Бригантия, а очите й го поглъщаха целия.

— Какво мислиш? — питаше той, докато ръката му запомняше очертанията на бузата, шията, косата й.

Тя винаги поклащаше глава и силно притискаше тялото си към неговото, така че между тях не оставаше никакво разстояние и те заспиваха, преплетени един в друг като корените на дърво. Когато той се будеше, очите й вече бяха отворени, а устните — извити в усмивка, която го караше да потръпва от щастие.

Понякога тя с пръсти проследяваше картата от белези по тялото му: неравномерната решетка от камшични следи по гърба му, набръчканите следи от камъни и прорези по краката му, отчетливите линии от остриета и тризъбци по раменете му.

— А този? — питаше тя.

— Един роб ми счупи лакътя с кол.

— А този?

— Бой с ножове в Субура.

— А това?

— Татуировката на бойците на Галий. Би трябвало да представлява кръстосани мечове.

Теа се вторачи в нея.

— Прилича на кръстосани моркови.

Прокарваше пръстите си по белезите и татуировката му и сякаш ги заличаваше, така че той се чувстваше чист и млад и не прекалено огорчен, за да може да бъде щастлив.

— Ами на мен не ми допада особено — каза един тракиец на Ариус, като гледаше полюляващата се походка на Теа, докато тя излизаше на улицата. — Много са й кльощави бедрата. Виж господарката й, момичето на Полий — ето това е сочен залък!

Ариус удари главата на тракиеца в стената, но не с черната злост от миналото. Демонът изскимтя, завързан на каишката си, но беше много далече.

Теа

— Имаш си любовник, нали? — внезапно попита Лепида една вечер, докато седях зад нея и й разресвах косата.

Пулсът ми се ускори, но продължих да движа сребърната четка.

— Моля, господарке?

— Любовник, Теа. Мъж. Знаеш какво е любовник, нали? — Ох, тя беше в отвратително настроение тази зима. — Кой е той?

— Той ли?

— О, само не ме гледай с тоя неразбиращ поглед. Много добре знаеш за какво говоря! — Видях как сините й очи се присвиват в огледалото. — Между робини и господарки няма тайни. Кажи ми!

Ще трябва да й подхвърлиш все нещо.

— Как разбрахте? — попитах с тих глас.

— Очевидно е всъщност. Мечтаеш, докато си вършиш работата, усмихваш се на супата. А днес на обяд те нямаше твърде дълго време за едно просто пазаруване. И така — кой е той?

— Ами… Той е… — Проклет да е острият й поглед! Прокарах гребена през дългата й черна коса и ми се щеше да я изскубя всичката. — Той има таверна. В Субура.

— Съдържател на таверна в бедните квартали? О, Теа, какъв късмет. Какво още?

— Той има хм… черна коса. От Брундизиум е. Има белег на кокалчетата на пръстите си. От един случай, когато някакъв пиян прекарал нож през тях.

Лепида се засмя.

— А иска ли да се ожени за теб? Не, чакай да позная: вече е женен!

Аз се възползвах от подсказката и измънках:

— Ами нея я няма през повечето време… Те не се разбират много–много…

— Сигурна съм, че не се разбират. От гладиатор на съдържател на таверна! Теа, винаги съм си знаела, че имаш лош вкус. Всъщност… — Тя се извърна и ме погледна. — Я си повдигни косата от врата. Богове, имаш синина, каква страст!

— Обича ме с животинска страст… — промърморих на гръцки и скрих една усмивка на глупаво щастие.

Тя я долови и нещо в лицето й разкри раздразнението й.

— Тичай тогава в крайните квартали! — рече троснато и се обърна към огледалото си.

Твърде близко, помислих си, като оставях гребена. Но пред Ариус същата вечер само се засмях.

— Не се тревожи, пратих я по грешна следа. Може би е по-добре, че е забелязала. От сега нататък винаги, когато се измъквам заради теб, тя ще си мисли, че отивам при собственика на таверна.

— Та кой е този съдържател на таверна? — Той ухапа възглавничката на ухото ми. — Мога ли да го убия?

Би се в Колизеума две седмици по-късно. С един огромен мъж от Триновантия; близка и изтощителна борба. Сражаваха се с мечове около половин час. Бях неспособна да размахвам ветрилото от паунови пера, дори и ако от това зависеше животът ми, но Лепида беше твърде заета да се цупи, че да забележи вцепенената ми фигура.

— Наистина не разбирам защо всички вдигат такъв шум?! — намусено рече тя. — Той е просто един голям грозен варварин!

— Тълпите са сляпо влюбени в него — каза разсеяно Полий. — Трябва да признаеш, че е великолепен. Успя да постави триновантиеца на колене…

Но въпреки цялото презрително отношение на Ариус, докато прекрачваше през Портата на живота, той беше разкървавен и зашеметен. А някакъв глас в главата ми шепнеше: „Колко време остава, преди да бъде убит?“

Молих се във всички храмове в Рим. Посетих и вещици, и астролози, и гадатели. Похарчих всички монети, които бях изкарала с пеене, и купих шепи амулети. Коленете ми се протриха да се моля на всеки бог и богиня, за които някога бях чувала, а не бях чувала за малко. Ариус намираше усилията ми за много забавни или поне така се преструваше.

— Но ти вярваш само в един бог… — отбеляза той една нощ.

— Да, но моят бог е бог на евреите — отвърнах, като се сгуших до тялото му под бодливата завивка. — Той ще се грижи за мен, защото съм една от Избрания народ, но него ти не го интересуваш.

— И мен той не ме интересува — Ариус прокара длан нагоре по гърба ми и остави диря от приятни тръпки, — така че сме наравно.

— Кои са твоите богове? Бих могла да се моля на тях…

Той се подпря на един лакът и ме погледна с онзи момчешки поглед, който напълно заличаваше обичайното му каменно изражение.

— Имаме Епона. Богинята на конете.

— Какво общо има тя с Колизеума?

— Тогава Артио.

— Коя е тя?

— Богинята на гората. Също и на мечките — добави важно той.

— Бъди сериозен.

— Имаме и Сатаида. Тя е господарката на скръбта.

— Това е по-добре. Ще я помоля да те пази да не те убият и по възможност изобщо да не се меси в живота ми.

— Ти би скърбяла? — усмивката му се стопи.

Бих умряла.

Не го казах. Това щеше да означава да изкуша един бог, който не обича да заема второ място в ничие човешко сърце. Но загрубялата от меча ръка на Ариус се плъзна през косата ми, сякаш за да почувства мислите ми с пръстите си, и тогава ме притисна толкова силно до себе си, че не ми остави място за нищо друго, освен за радост.

 

 

— Ариус? — прошепнах в мрака.

Не получих отговор. Усетих шепота на диханието му върху голото си рамо.

Внимателно, за да не го събудя, се обърнах с лице към силните му гърди. Затворих очите си в тъмнината. И заговорих тихо на иврит, езика на детството ми.

— Ариус. Ариус, Ариус, Ариус, обичам те. Обичам те. Обичам начина, по който потъркваш белега на ръката си, когато си нервен. Обичам начина, по който превръщаш меча в жива част от тялото си. Обичам начина, по който впиваш изгарящия си поглед в мен, сякаш винаги ме виждаш за първи път. Обичам черната жилка в теб, която иска да убие целия свят, и меката жилка, която след това съжалява. Обичам начина, по който се смееш, сякаш си изненадан, че изобщо можеш да се смееш. Обичам начина, по който ме целуваш, докато остана без дъх. Обичам начина, по който дишаш и говориш, и се усмихваш. Обичам начина, по който ме оставяш без въздух, когато ме прегръщаш. Обичам начина, по който превръщаш смъртта в танц. Обичам недоумението, което виждам в очите ти, когато осъзнаеш, че си щастлив. Обичам всеки мускул и костица от твоето тяло, всеки, всеки трепет и частичка от душата ти. Обичам те толкова, че не мога да го изрека на глас на дневна светлина. Обичам те! Обичам те! Обичам те!

Аз вдишах аромата на косата му, усетих допира на кожата му. Обгърнах го целия с ръце. И най-накрая промълвих молитвата:

— Господ да те пази!

И заспах.

Бележки

[1] Лузитания — област в Римската империя. — Б.ред.