Кейт Куин
Господарката на Рим (27)

Глава двайсет и втора

Рим

Паулиний пъхна шлема си под мишница, прокара пръсти през сплъстената си от пот коса. Пролетта беше разцъфнала ранна и гореща тази година; след жегата на обедното слънце навън, Храмът на девиците весталки бе сенчест, прохладен и спокоен.

Жена на средна възраст се доближи с тихо шумолене на робата си.

— Да, префекте? Да се молиш ли си дошъл?

— Служебни дела. — Паулиний подаде свитък с императорския печат. — Ще искам да ми се помогне за всички въпроси, които имам.

— Разбирам. — Очите на весталката се плъзнаха по доспехите му, по меча, висящ на единия му хълбок, и по четиримата преторианци зад гърба му. — Аз самата ще ви помогна. Не е позволено на мъже да се разхождат без придружител из покоите на Веста.

— Няма да е необходимо. — Паулиний зърна друга весталка, която беше спряла любопитно, за да погледне през дългия атриум. — Тя може да ни придружи вместо вас. — Винаги беше по-добре да се избере неподготвен водач. — Моля, елате с мен.

По-младата весталка се приближи, посрещайки погледа му открито.

— Какво се е случило?

— Нищо. Просто имам няколко въпроса… — Последния път, когато това момиче е видяло преторианци, помисли си Паулиний, е било вероятно когато стражите са дошли, за да отведат главната весталка във вериги, за да бъде погребана жива, задето е нарушила обета си. Той й се усмихна успокоително. — Никакви арести. Просто неформално запитване.

Тя погледна към по-възрастната весталка, която й кимна.

— С удоволствие ще отговоря на въпросите, префекте.

— Бих искал да разгледам Дома на весталките. — Почувствай мястото, му беше казал императорът. — Никога преди не съм влизал вътре.

— В такъв случай друг е ръководил ареста на Върховната весталка?

— Да. С това се занимаваше лично самият император.

— А това сега какво е? — наклони леко главата си момичето. — Продължение? Да проверите дали и останалите не сме порочни?

— А такива ли сте?

Тя го погледна.

— Какво знаеш за девиците — весталки, префекте?

— Достатъчно.

— Само попитах.

Весталката се обърна, белият воал изшумоля и тя го поведе надолу през дългия атриум с колони. Спокойни езерца по средата отразяваха редовете бели мраморни статуи, а Паулиний отпрати преторианците с жест и догони придружителката си. Главата й достигаше до рамото му, покрита с бял воал, а бялата роба загръщаше стройно тяло. Тя вървеше бързо и тихо със скръстени на гърдите ръце, а сандалите й не издаваха нито звук по мраморния под, водейки го от слънчевата светлина на атриума към лабиринта от мраморни коридори.

— Нашите спални помещения.

Започна да открехва тесните врати една след друга. Килиите бяха голи, от бял мрамор, еднакви. Една от тях не беше пуста: жена на средна възраст седеше с изправен гръб и с поглед, впит в срещуположната стена. Дишаше едва доловимо.

— Какво прави? — попита Паулиний и осъзна, че шепне.

— Медитира. — Придружителката му затвори вратата. — Когато не сме заети със задълженията си, ние размишляваме върху мистериите. Сега, ако обичаш да ме последваш — тук се храним.

Още една гола стая, празна, с изключение на дълга, изсечена от мрамор маса. Друга весталка седеше пред чиния с едрозърнест хляб и смокини и се хранеше, без да бърза. Тя ги погледна спокойно и след това отвърна поглед.

— Учебните стаи.

Придружителката му застана зад друга врата и той надзърна, за да види две малки момиченца с обръснати глави, приведени съсредоточено над някакви свитъци. Те носеха бели роби и груби сандали: миниатюрни копия на по-възрастните весталки.

— Защо им режат косите?

Паулиний се загледа в момичетата, които обсъждаха нещо над плочата за писане. С чистите си млади лица и обръснати глави, не приличаха нито на момичета, нито на момчета, а на нещо по средата, нещо… не напълно земно. Те вече имаха плавните движения и лишените от страст очи на по-възрастните весталки.

— Трябва да се разделят с косите си, както и с всички останали светски притежания. Когато станат весталки, могат отново да си пуснат коса.

Той си помисли, какъв ли цвят е косата на придружителката му под воала.

— Много са малки…

— Идват тук на възраст между шест и десет години и прекарват десет години в обучение. — Тя затвори вратата на учебната стая и се отправи надолу по друг коридор. — След това служат в продължение на десет години. А после на свой ред десет години обучават младите.

— Какви са задълженията ви?

— Приготвяме брашното, което се използва за всички жертвоприношения в града. Събираме вода от свещения извор в градината на нашия храм. Но най-вече бдим над огъня на Веста — в известен смисъл това е домашното огнище на Рим. — Тя се усмихна, когато се върнаха в атриума с двата реда бели мраморни статуи. — Имаме и други отговорности, но се опасявам, че не мога да ви разкажа за тях.

— Звучи ми естествено…

Паулиний внимателно разгледа редицата от бели статуи, докато минаваха покрай тях — бивши весталки, предположи той. Млади и стари в своите изваяни от мрамор тела; ниски и високи, дебели и слаби, но някак всички си приличаха. Изваяните весталки, които гледаха над атриума със спокойните си мраморни очи, не изглеждаха различни от живите, които минаваха под тях, изпълнявайки дълга си към богинята. Неговата придружителка можеше да се покачи на някой пиедестал, да пооправи белите си поли и нямаше да се отличава от отдавна починалите си сестри.

— Ще желаеш ли да видиш храма, префекте? — попита тя.

— Да.

Кръгла и семпла стая, нищо повече. Имаше едно прикрито със завеси място, където се съхраняваха завещанията и другите важни документи; и тези от императора, знаеше Пулиний. Но нямаше мозайки, нямаше украса, нямаше кървави петна от сложни жертвоприношения. Просто един открит олтар в кръглия център на храма и огън, пламтящ в бронзов съд.

— Пламъкът на Веста. — Гласът на придружителката му отекваше тихо из помещението. — Вечният огън. Ако изгасне, ще бъдем обвинени в престъпно нехайство към задълженията си. — Тя отиде до олтара и се поклони с изненадващо плавно движение.

Паулиний стоеше мълчалив. Колко ли мъже са имали привилегията да зърнат това тихо женско кътче?

Те не се нуждаят от нас, помисли си той. Те са си създали цял свят без нас. Един хубав свят.

— Видя ли всичко, което искаше? — Придружителката му се обърна и погледна нагоре към него.

— Да.

Преторианците пристъпваха отвън от крак на крак, но Паулиний осъзна, че още не му се тръгва и че се бави на входа. На придружителката му, изглежда, й беше приятно да му прави компания и тя стоеше със скръстени ръце. Миглите й бяха светли, вероятно и косата й под воала.

— Щастлива си — попита той ненадейно, — нали?

— Да. А ти?

— Аз? Разбира се.

— Разбира се. Ще ни посещаваш ли пак, префекте?

Той се поколеба. Беше спрял да си води записки по средата на посещението в храма, но всеки образ беше ясно запечатан в съзнанието му. Тук нямаше разврат, нямаше скрити пороци, нямаше нарушени клетви. Но…

— Да — каза той, — ще ви посещавам.

Тя не изглеждаше изненадана.

— В такъв случай — до нови срещи, префекте!

— Паулиний Вибий Август Норбан.

— Аз съм весталката Юстина — отговори тя.

— Ще се върна без стражи следващия път.

— Винаги съм тук.

 

 

Паулиний прекара цяло лято на седлото. Яздеше до преторианските казарми, за да наблюдава обучението и тренировките. Разнасяше поръчките на императора до града. Пътуваше до Тиволи за дълги вечери край огъня във вила Йовис. Тези лета сам във вилата се отразяват добре на императора, мислеше си Паулиний. Изглеждаше по-щастлив, по-спокоен, отпускаше се по-лесно на луксозните си лектуси и усмивката рядко слизаше от лицето му. Влиянието на Теа, вероятно. Тя беше винаги до него в Тиволи.

— Прекрасно момиче е! — каза ентусиазирано Паулиний една вечер, след като тя беше отишла да си легне.

— Правилно. — Очите на императора се загледаха в светлината на лампата. — Тя е робиня, а аз презирам робите; тя е еврейка, а аз презирам евреите; тя е пълна с тайни, а аз презирам тайните… И все пак има нещо особено в нея, нали?

Паулиний се усмихна сам на себе си. Това бяха тежки думи, но все пак в тях се долавяше привързаност.

— Радвам се, че си до него — й каза Паулиний на следващата сутрин, когато императорът изчезна в таблинума^[1] с жалбите и счетоводните книги. — Ти добре му влияеш, Теа.

— Така значи. — Тя отчупи клонче жасмин от храста, който се увиваше около колоните на атриума. — Той оставя тъмната си страна за мен, а слънчевата светлина за вас, останалите. Много е лъчезарен, когато иска да бъде, нали? Дори и към мен понякога. Само от време на време се променя и става онзи грубоват войник, когото срещнах първия път… — Тя сви рамене. — Объркващо е.

— Той разчита на теб, нали знаеш?

— Надявам се, че не си просиш някаква услуга, Паулиний. Домициан може и да разчита на мен, но никога не приема съветите ми. Той не прие дори съвета ми за трактата му относно грижите за косата.

— А ти какво го посъветва?

— Че не подобава на достойнството на един император да пише наръчник за коса.

Пулиний се изсмя.

— Може и да не приема съветите ти, но определено разбирам защо те обича.

Тя извърна глава, но за един неясен миг на него му се стори, че видя някаква свирепост да проблясва в погледа й. Но изчезна толкова бързо… и после се обърна отново към него и се усмихна ослепително.

— О, да — каза тя. — Да, той ме обича. Кой би могъл да усъмни в това? А чувам, че на теб вече ти е намерил жена…

— Да. Млада вдовица от семейството на Сулпициите — двайсет и пет годишна, без деца, зестрата й е половин Терачина и половин Тоскана.

— Ти за съпруга ли говориш или за кон? — Кратък смях. — Колко сте глупави мъжете…

Паулиний примигна.

— Да не те обидих?

— О, не! Как би могъл? Ти си един от най-овластените мъже в града, а не виждаш абсолютно нищо.

— Теа… — внимателно попита той, — добре ли си? Напоследък е много горещо…

— Значи сега ме изкара и болна, така ли? Е, една крачка дели болна от луда. Това си мислих и за Юлия.

Тя тръгна към вилата, развяла шафраненожълтата си копринена туника.

Паулиний се зачуди дали изобщо някога ще разбере жените.

 

 

Този следобед Теа я нямаше.

— На пазар ли е? — попита той императора.

— На гости на племенницата ми Флавия вероятно — отвърна, без да вдига поглед от документите. — Защо не изпратиш някой от стражите да я извика? Ще ми трябва след вечеря.

— Аз ще отида — усмихна се Паулиний.

Като деца Флавия се присъединяваше към детските му игри с Юлия. Интересно дали го помни. Веднъж бяха задигнали бутилка вино от майките си в Циркус Максимус и се бяха напили. Бяха едва на шест…

Разстоянието до вилата на Флавия Домицила дорестата кобила на Паулиний измина без никакво усилие. Той слезе пред портата, освободи преторианците си и поведе кобилата към конюшните отзад. Заобиколи, сви зад ъгъла на къщата… и се закова на място…

Теа стоеше в праха на конюшните, фините й коприни се развяваха безразсъдно сред мръсотията, косата й струеше надолу по гърба. Беше положила дланите си върху раменете на мръсно червенокосо момче роб и му говореше с тих гневен глас:

— … не ме интересува какво е извинението ти този път, не можеш да се мотаеш и да удряш хората! Имаш голям късмет, че живееш тук и докато това е така, ще се подчиняваш на Флавия, когато те помоли да го правиш…

— Тя не ми е майка!

— Но аз съм и няма да позволя да се държиш като варварин!

Те се спогледаха свирепо.

— Защо не ми покажеш какво си научил с меча? — каза тя с по-мек тон. — Наистина искам да видя какво си усвоил и…

Паулиний пристъпи напред.

— Атина?

Усмивката се стопи на лицето й, сякаш някой я беше изтрил.

— Паулиний?! Какво правиш тук?!

— Кой е той? — Момчето обърна гневния си поглед към Паулиний.

— Никой — отсече тя, преди Паулиний да успее да отговори. — Върви в къщата.

— Мамо…

— Не спори с мен!

Момчето хвърли още един поглед към Паулиний, преди да се запъти към вилата.

— Кое е това момче, Теа? — попита Паулиний с равен тон.

— Никое! Теб какво те засяга?

— Засяга ме, защото съм преториански префект и се очаква да знам какво става в дома на императора. Какво става зад гърба му!

Войнствеността избледня от очите й, изместена от страх.

— Викс не е от значение за императора. Той е просто малко момченце.

— Той ти е син…

— Казах, че той не е никой!

— Той е твой син — колебливо повтори той. — Сигурна ли си, че не е от императора?

— За бога, не! — Тя потръпна. — Баща му е мъртъв. Има ли значение? — Погледът й се стрелна към него. — Викс живее тук с Флавия. Виждам го, когато съм в Тиволи. Той е безобиден.

— Тогава защо се боиш? — Кратка пауза. — Императорът не знае, нали?

— Не, не знае.

— Защо? Вероятно няма да има нищо против…

— Не знам дали би имал нещо против или не. Не знам. Може би ще свие рамене и ще каже: „Никого не интересува дали имаш незаконен син.“ А може би не. — Погледът й отново се стрелна към него. — Той не харесва децата. Не харесва да му се напомня, че съм имала други мъже преди него. И не мисля, че би му харесало да види доказателството, че аз имам здрав и силен син от друг мъж, докато той — императорът на Рим — няма. Ти го познаваш толкова добре, колкото и аз, Паулиний Норбан. Как мислиш?

Мозъкът на Паулиний блокира.

— Виждала съм Викс само три пъти през последната година — каза тя дрезгаво. — Три пъти! Когато се е научил да използва меч, не съм била тук, за да му ръкопляскам. Когато е ударил сина на Флавия и той е изпаднал в безсъзнание по време на тренировка, не съм била тук, за да го напердаша. Когато е паднал от дърво и си е счупил ръката, не съм била тук, за да го превържа. Но дори и три пъти годишно е по-добре от нищо…

Паулиний я погледна.

— Не казвай! — Очите й искрено го умоляваха. — Моля те, не му казвай!

Изведнъж той си помисли, че от всичкото време, което беше прекарал до нея в Домус Августана, никога не беше виждал лицето й така отворено, както докато се усмихваше на червенокосото момченце.

— О, богове! — Той прокара пръсти през косата си. — Трябва да те заведа обратно във вилата на императора. Но ще ти дам един час. Става ли?

Усмивка озари лицето й. Изглеждаше още по-поразително красива, застанала там с прашната си роба и с коса, стелеща се по гърба й, отколкото отрупана е всичките си бижута. Тя застина така за миг, усмихната, щастлива като дете, а после се затича към вилата след сина си.

Паулиний се запита дали не се влюбваше в нея. Богове, това би било крайно неподходящо!

— Паулиний Вибий Август Норбан! — Обърна се и видя Флавия, която стоеше до портата на градината. — Не мисля, че сме се виждали, откакто бяхме на десет. Ела в градината, където е по-прохладно, и ми разкажи всички новини за себе си!

Той тръгна след нея. И осъзна, че за пръв път от три години, откакто е преториански префект и доверено лице на императора, имаше тайна от него…