Кейт Куин
Господарката на Рим (20)

Глава шестнайсета

Теа

91 година

Брундизиум

— Мъртва? — обърнах се рязко. — Юлия… е мъртва?

— Така чух. — Пенелопа сбръчка състрадателно нос. — Както по всичко личи, се е отправила в последното си пътуване.

— Но… как? — попитах аз. — Тя беше едва на двайсет и три или двайсет и четири. Не е стара. Как се е случило?

Две от перачките се доближиха до атриума, за да чуват по-добре, а също и новата музикантка от Коринт, която свиреше на лира.

— Ами — сви рамене Пенелопа — говори се, че от треска. Но аз подочух, че може да е било самоубийство. Намушкала се е в корема…

— Намушкала се е в корема, с това съм съгласна, но не за да се самоубие — каза една от перачките с тих глас. — Имала си е малка неприятност, ако разбирате какво искам да кажа, и се е опитала да я премахне.

Шепот от размишления. Аз се обърнах и отидох в центъра на атриума, където силният зимен дъжд се стичаше по улуците в малкия син басейн по средата. Мъртва. Юлия беше мъртва. Облегнах челото си на мраморната колона, вдишвайки мириса на риба и катран, които дъждът донасяше от пристанището. Аз не познавах Юлия, но веднъж бях засякла погледа й в една ясна сутрин до олтара на Юнона, на нейния сватбен ден. Гледах избродираната й със злато роба и огненочервения копринен воал, и ръцете й, нагиздени със сребърни окови, и се чудех защо изпитвам съжаление към нея. Още по-странно — бледото й малко, триъгълно лице се беше обърнало и забелязало моето и аз видях, че тя ми завижда. На мен, изгорялата от слънцето робиня, която носеше ветрила и бършеше подове. Тя беше завидяла на мен. Защо?

Е, всички знаехме защо, нали? Или си мислехме, че знаем. Чувахме слуховете дори в Брундизиум. Аз я помнех бледа и изпита под пламтящия воал, докато вървеше под ръка с чичо си за ритуала по крадене на невястата… Видях и младоженеца, който трябваше да използва и двете си ръце, за да я изтръгне от него.

— Значи е умряла при аборт — казах аз съвсем спокойно. — Чие дете е? На императора ли?

— Ох, уф! — Новата музикантка сбръчка хубавото си носле. — Собственият й чичо?!

— Не трябва да повтаряте грозните клюки — каза Пенелопа остро. — Императорът е съкрушен, така казват. Но това не е причина да се говорят мръсни слухове.

Тя се оттегли много възмутена.

— Съкрушен?! — чудех се аз на глас. — Но дали страда за изгубената племенница, или за изгубената любовница?

— Чух със сигурност, че му е била любовница — сви рамене една от перачките. — И той сега се побърква от чувство за вина, защото я е накарал да се отърве от детето.

— Защо? — Показах ръката си навън от покрива на атриума, на дъжда. Бурите този месец бяха провалили празненствата за Луперкалиите. — Домициан се нуждае от наследник, защо да й заповядва да убива детето му? Тя може и да му е племенница, но императори са се женили за племенниците си и преди. Той можеше да накара Сената да приеме и нея, и детето, ако искаше.

— Значи не е искал — сви рамене новата музикантка. — Императорите са странни.

Такива бяха.

Рим

— Ще изгубиш част от сръчността си. — Лекарят разви превръзките от ръката на Ариус. — Особено в последните два пръста. Твърде много износване и разкъсвания през годините. Колко пъти си чупил тези твои пръсти?

— Не знам — Ариус сви юмрука си за проба.

— Какво беше този път? Дръжка на меч?

— Шип на щит.

— О, жалко — намръщи се лекарят. — Гледай да ги оставиш да си почиват за няколко седмици. Или отново ще се скършат като сухи клонки.

— Не бери грижи. — Ариус обви ранената си ръка със здравата. — В почивка съм.

— Да, вярно. Императорска забрана на всички празненства и игри, нали така?

— Аха.

— Заради племенницата му. Тя беше в Кремона, нали знаеш, заради жегата там погребалните ритуали трябваше да бъдат проведени незабавно. О, да, императорът направо полудя, когато племенницата му се върна в Рим в урна.

Внезапно в главата на Ариус изплува образът на Домициан, който преобръща урната с един замах на ръката си, с уста, отворена в безмълвен вик, а после пада на колене, за да събере мазната бяла пепел с обезумели ръце. Ариус примигна, за да прогони тази картина.

— Готови ли сме?

— О, да, съвсем. Ами аз по-добре да потеглям… — Лекарят спря за момент и се изчерви. — Жена ми… Тя ти е голяма почитателка. Дали ще е възможно…

— Говорете с моя ланист.

Галий взимаше огромни суми пари за малки дървени медальони, от едната страна на които имаше портрет, а от другата — кичур коса. Не от неговата коса; тази на бръснаря, на някой роб или дори на Херкулес, защипана и боядисана в червеникави нюанси.

— Всеки, който е склонен да даде пари за спомен за теб, скъпо момче, заслужава да бъде оскубан!

Поне веднъж Ариус беше напълно съгласен с него.

— Толкова ще е доволна! — ентусиазира се лекарят. — Тя така се вълнува всеки път, когато ме извикат да те закърпя. Със седмици говори все за тебе. Ами остави ръката си да си почива! Искаме те във форма за следващите игри, когато императорът излезе от мрачното си настроение.

Ариус се извърна, след като лекарят излезе от стаята. Сви пръстите си. Не, те съвсем не бяха като някога — вече не можеха да се разпънат напълно. Но той все още можеше да стегне юмрук около меча, а това беше от значение. Можеше да грабне меча още утре, ако се наложи. Не му беше нужна почивка, за да спечели.

„Не ми трябва нищо, за да спечеля, ти, мръсен кучи син!“ И той не говореше на лекаря.

Императорът пак допълзя в главата му. Хладният поглед върху лицето му при последния двубой, когато беше заповядал да завържат лявата ръка на Ариус зад гърба.

Предизвикателство.

Нямаше ли още нещо в погледа на Домициан тези дни? Нещо друго, освен предизвикателство? Нещо като… страх?

— Страх ли? — беше му се присмял Херкулес, когато той се осмели да сподели мислите си с него. — Защо императорът на цял Рим би се страхувал от теб?

Ариус сви рамене.

— Ами защото се страхува от мен…

— Да бе, да! Има милиони поданици, които може да разиграва, а ще отделя цялата си енергия, за да тормози именно теб! Започнал си да ставаш суетен на стари години, Варварино…

Ариус прие, че джуджето е право. Съмняваше се, че Домициан се събужда посред нощ от кошмари за него, както той се будеше от своите за Домициан. Сънуваше червендалестото загадъчно лице на Домициан и невидимите му предизвикателства.

Но дали си въобразяваше онзи поглед върху императорското лице всеки път, когато се надигнеше от пясъка до трупа на поредния си противник и вдигнеше очи към императорската ложа?

„Защо все още си жив?“ — представяше си той как казва Домициан.

„Защото ти искаш да умра“, отвръщаше той.

„Кой си ти?“

— Никой — каза Ариус на висок глас. — Никой, Господарю и Бог наш.

И се озъби.

Теа

Ти се издигаш, дете! — Ларций нахълта сияещ в атриума, където седях и упражнявах нова песен на лирата си. — Императорският ковчежник се свърза с мен. Ти ще пееш на императорския прием за самия император, когато пристигне в Брундизиум следващата седмица! Няма да си единствената, разбира се. Ще има петима жонгльори с огън от Крит, един оратор от Тива и, разбира се, Клеопатра.

— Едва ли някой ще ме забележи, щом там е Клеопатра…

Тя беше малка златна танцьорка, сензацията на Брундизиум, която взимаше скъпо за танците си и дори още по-скъпо за по-интимни услуги.

— Ти ще минеш незабелязано някъде между рибата и сирената — съгласи се Ларций. — И все пак всеки със слух ще разбере, че слуша истинска музика. Какво ще изпееш, дете? Мисля, че „Очите на Китира“ е малко сантиментална за императора, какво ще кажеш за „Панаира на богините“?

— Твърде интелектуална — усмихнах се аз. — Той е войн, вероятно харесва весели, жизнерадостни мелодии.

— Тогава нещо заедно с хора. Гостите ще ти пригласят, ако се напият достатъчно. Да пееш пред войници е прахосване на таланта ти, дете.

Оставих Ларций да избере цялата музика, а когато настъпи очакваната нощ и той вече беше сменил репертоара два пъти, Пенелопа най-сетне го изгони и ме остави сама да се подготвя. В чест на случая аз оставих настрана традиционната си сива туника и избрах една от черна индийска коприна със златни бродерии по ръбовете. Златни ленти, вплетени в накъдрената ми коса, златни гривни над и под лактите, черен въглен, дискретно подчертаващ очите ми. Бойните ми доспехи, които ме превръщаха от Теа в хладна, сериозна, интелектуална изпълнителка и творец, каквато беше Атина. Понякога поглеждах в огледалото и изобщо не виждах себе си. Там по-рано стоеше тъмнокожо момиче, влюбено в гладиатор, но то отдавна беше изчезнало.

— Мамо!

Кутийките с руж и шишенцата с парфюми се разтресоха застрашително заедно с масичката, когато Викс нахлу през вратата. Той профуча покрай момчетата от хора, свирачите на лютия и останалите от хората на Ларций, които се подготвяха за вечерните си представления.

— Мамо, мо’а ли да отида на боевете с кучета? Последния път една хрътка разкъса гръкляна на един дог и навсякъде имаше кръв и черва, и…

— В никакъв случай няма да ходиш на боевете с кучета!

— Ама…

— Не спори!

Викс се тръшна точно до тоалетката ми и една бутилка с розова вода падна и се пръсна.

— Ще видиш ли императора? — попита той.

— Да, и ще ти разкажа всичко, когато се прибера.

Викс сви рамене. Гладиаторите, а не императорите, пленяваха въображението му.

— До късно ли ще стоиш? — попита той с надежда.

— Не твърде късно… — Разроших косата му. — По-добре да си в леглото, преди да се върна, или ще те пердаша, докато започнеш да пищиш.

— Защо си толкова лоша с мен? — оплака се той. — Мен ме бият повече от който и да е друг!

— Другите деца не са и на половина палави, колкото теб, Версенжеторикс.

— Само чакай да порасна. Тогава няма да ме биеш. Ще бъда голям и страшен гладиатор и ще трябва да се държиш мило към мен!

Той заподскача около тоалетката, размахвайки въображаем меч, и аз почувствах парене в очите. Всичко, от което се нуждаеше, беше дървен меч за упражнения и прашна арена, две сиви очи и някой да го посреща с усмивка… Протегнах ръка и придърпах Викс към себе си. Миришеше на морска сол, което значеше, че пак се е измъквал тайно, за да ходи да плува на пристанището и да се излага на риска да се зарази с половината болести на Италия.

Той се изви и се измъкна, с което развали прическата ми.

— Престани да ме целуваш!

— Само ако си добър!

— Ще бъда добър, ще бъда добър!

— Да, повярвахме ти — измърмори една от робините.

Специално наета за целта носилка ме отнесе до двореца в Брундизиум, където вчера беше пристигнал императорът. Никога не бях пяла на това място и сега надзъртах с любопитство. Но както обикновено става с легендите, и тази се оказа преувеличена. Скръбта на Домициан не подхождаше на лукса: мозайките бяха занемарени, статуите прашни, а половината стаи не бяха осветени и аз подтичвах зад императорския иконом, препъвайки се в собствените си крака в мрака. Заведоха ме до едно празно преддверие, отделено от залата със завеси, и ме оставиха да чакам. Жонгльорите с огън представяха номерата си, премятаха горящи главни от ръка в ръка, а после щеше да бъде сервирано основното ястие.

— Теа — обърна се към мен Клеопатра, малката танцьорка. Златни къдрици танцуваха на раменете й, а пищното й тяло беше загърнато в оскъдни розови воали и обсипано с пайети. — Можеш ли да ми дадеш назаем обеците си? Една от моите току-що се счупи, а не мога да се появя пред императора с голи уши.

— Всичко друго ти е голо, защо не и ушите? — попитах аз, но все пак й дадох златните си висулки с усмивка. Клеопатра и аз често се засичахме по приеми и вечерни тържества и тя винаги се държеше дружелюбно. — Само не ги забравяй на нощното шкафче до леглото на някой мъж този път.

— Ако го направя, императорът просто ще ми купи нови! — Тя се усмихна и трапчинките й се показаха. — Моята господарка подкупи управителя на двореца да му каже, че изглеждам точно като Юлия. Той ще ме извика след гощавката, само чакай да видиш!

— Сигурна съм, че ще стане така — съгласих се аз.

Тя примигна.

— Хайде да надникнем!

В първия момент си помислих, че нещо недовиждам, когато надзърнах иззад завесите в триклиниума. Просто една мрачна дупка. Но примигах и тогава ясно видях, че всичко беше в черно.

Черни мраморни стени, абаносови лектуси, отрупани с възглавници от черна коприна, чернокожи роби африканци в черни туники, разнасящи подноси с храна в призрачна тишина.

— Жизнерадостно… — отбелязах аз.

Жуженето на разговорите беше приглушено, лампите потрепваха с мръсна светлина и дори ярките коприни и бижута на гостите изглеждаха потъмнели от черния сумрак.

— Поне ти ще се вписваш в обстановката. — Клеопатра подръпна една гънка на черната ми туника и проточи изящната си шия зад диплите на завесата. — Това там ли е императорът? На първия лектус с нагръдника?

— Не, това е префект Норбан.

Паулиний изглеждаше здрав и в добра форма, носеше пръстена с печат и медальона — символ на новия му пост — с лекота. Властта му отиваше — не можех да си представя, че новата му позиция беше променила сладкото момче, което познавах. Не го бях виждала, откакто бе тръгнал така ненадейно за Германия, към битката, която го беше издигнала в кариерата.

— Значи императорът е този до него? В черната туника? — Клеопатра приглади къдриците си. — Е, аз ще го накарам да вдигне поглед от онази чаша с вино! — Тя влетя в триклиниума по подаден знак — огнен проблясък от цветове и музика сред чернотата, извиваше тялото си като дъга, движеше го на вълни и го усукваше. Тъмните очи на императора за миг проблеснаха с интерес, когато тя най-накрая падна грациозно на пода пред лектуса му. Проблеснаха, но само за миг.

— Ти си следващата! — извика ми управителят.

Сигурно изглеждах като суха пръчка след изпълнението на Клеопатра — императорът почти не вдигна поглед, когато се плъзнах в стаята с лирата си. Но Паулиний ми се усмихна приятелски и аз си припомних колко приятна беше неговата компания. Направих един допълнителен поклон към него и се качих на своя пиедестал, като изчаках робите да свършат със сервирането на следващото ястие. Дори и храната беше черна: синкавочерни стриди от Британия, черен хляб с маслини, черно-лилави сливи, натрупани в подноси от оникс…

Посрещнаха ме с аплодисменти и аз започнах с първата си песен. Жизнерадостна безсмислена музика, която Ларций би презрял, но това черно пиршество имаше нужда от разведряване. Пях за Паулиний, който обичаше приятните мелодии, но той поглеждаше към мен само от време на време. Сбърчил чело, бе насочил цялото си внимание към Домициан, говореше му внимателно и тихо. Дали е възможно действително да са приятели? Императорите нямаха приятели, особено Домициан — дори и толкова на юг, колкото беше Брундизий, чувахме за зачестяващите екзекуции на конспиратори и за дела за държавна измяна. Разбира се, всеки интелигентен управник на Рим се боеше от убийство: поне половината от десетте предишни императори бяха убити.

Императорът изглеждаше по-едър от първия път, когато го бях видяла отблизо, на сватбата на племенницата му Юлия. Косата му бе започнала да оредява на темето, но на бузите му все още имаше руменина. Черната му тога нямаше никакви бродерии; единственото украшение, което носеше, бе пръстенът с държавния печат. Храната в черната му чиния стоеше недокосната, а бокалът с вино — три четвърти пълен. Не просто суров човек — направо неприветлив! Но някои от думите, които Паулиний му шепнеше, успяваха да изтръгнат усмивка от него, а в усмивката му имаше чар.

Довърших песента си и последва боязлива вълна от аплодисменти. Не особено весела компания, но едва ли бих могла да ги виня. Аз настройвах лирата си, когато един от сенаторите смело заговори императора през черните чинии.

— Господарю и Бог наш, чуваме много слухове за Иудея напоследък. Още бунтове ли има в Йерусалим?

— Достатъчно лесни за потушаване, ако изобщо има такива… — Императорът сви рамене с безразличие. — Евреите са слабохарактерен народ.

Бях чувала и по-лоши неща през живота си, със сигурност. Но някакъв демон ме облада.

— Във ваша чест, Господарю и Бог наш — казах сладко, покланяйки се, и засвирих прелюдията към една еврейска песен, която знаех от детството си.

С ъгълчето на окото си видях как брадичката на императора потрепери и продължих с песента. Милвах всяка дума на иврит, оставях богатите тонове да се разстелят из тази черна стая, както някога се стелеха по камъните на Масада.

Бурни аплодисменти заляха залата, когато заглъхна и последната нота. Усмихнах се право в очите на императора.

— Певицата… — гласът му внезапно проряза аплодисментите.

Поклоних се.

— Господарю и Бог наш.

— Името ти?

— Атина, цезаре.

Той впи продължителен и суров поглед в мен, както един човек с власт може да си позволи да гледа робиня. Гледа ме толкова дълго и сурово, че хората започнаха да шушукат.

Зачудих се дали не съм подписала собствената си смъртна присъда.

Той протегна ръка.

— Ела!

Отидох.

— Седни!

Седнах. На почетния лектус точно до него. Шепотът се разнесе на талази.

Той се облегна, непроницаемите му очи не се откъсваха от мен. Черни очи, черни като стените.

— Говори!

И аз говорих.

 

 

— Пееш добре.

— Благодаря, цезаре!

— Аз не хваля теб. Хваля гласа, който боговете са сложили в гърлото ти. „Атина“ — защо гръцки псевдоним за еврейка?

— Господарят ми чувстваше, че ми подхожда. Сериозно е, възвишено е…

— Да, такава си.

— Благодаря.

— Не харесвам евреите.

— Не е особено оригинално, цезаре. Никой не ги харесва.

— Брат ми ги харесваше. Тит. Той си имаше еврейска любовница, Беренис — царицата на Иудея.

— А, да… „Тит Златния и неговата еврейска курва…“ Или както евреите виждат нещата: „Царица Беренис и чуждестранният й жребец“. Винаги сме гледали на нея с презрение заради това.

— Евреите са я гледали с презрение заради Тит?

— Разбира се. Ние все пак сме Избраният Народ. Той беше просто един император.

— Той беше Златния.

— Вие ревнувахте ли заради това?

— Позволяваш си твърде много. Вино?

Той ми предложи собствената си чаша.

— Благодаря, цезаре.

 

 

До полунощ гостите вече бяха започнали да ни зяпат открито. Императорът не беше отправил нито думичка към никой друг, освен към мен в продължение на повече от час. Гласът му беше спокоен, дълбок. А моят бе в хладен синхрон с неговия. Почти не осъзнавах какво говоря. По време на разговора очите ни се срещаха, без да примигват.

— „Атина“ — гръцката Минерва. Минерва е моята богиня покровителка.

— Богинята на мъдростта? Много мъдро. Войната винаги дебне зад ъгъла всеки император, но мъдростта се постига по-трудно, цезаре.

— Трябва да се обръщаш към мен с „Господарю и Бог наш“.

— Всички ли така те наричат?

— Не и племенницата ми Юлия. Тя беше изключение. Но ти не си.

— Ще те наричам „Господарю и Бог наш“, щом искаш. Но не смяташ ли, че това забавя диалога?

— Един император никога не бърза.

— Както желаеш, Господарю и Бог наш!

— Подиграваш ли ми се?

— О, не, Господарю и Бог наш!

— Няма да позволя една еврейка робиня да ми се смее. Можеш да ме наричаш „цезаре“. Ще се справиш ли, без да се кикотиш?

— Да, цезаре.

 

 

Два часът. Трупа уморени жонгльори излязоха на сцената отново, за да ни забавляват. Робите донесоха набързо приготвено плато, малки сладкиши с черна глазура от карамел. Зад един стълб в преддверието забелязах робите, които се бяха вторачили в нас. Гостите се раздвижиха неспокойно, никой не знаеше дали може да ни прекъснат, или не. Аз не бях сигурна дали исках да го направят.

— Защо всичко в тази зала е в черно, цезаре?

— Това плаши гостите ми.

— Искаш да изплашиш гостите си?

— Полезно е. Преценявам хората по това как се справят със страха.

— Но всички се боят от императора.

— Не и ти.

— Значи издържах изпита?

— Засега. Дали да те възнаградя?

— Приятелката ми Клеопатра би ме посъветвала да поискам бижута…

— Аз не подарявам бижута на жените!

— А аз и не искам бижута.

— Какво искаш тогава?

— Струни за лирата си. От черва на критски бик. Те са най-добрите.

— Ще ти изпратя утре.

— Благодаря, цезаре!

— За пръв път подарявам на жена черва от бик.

— Е, поне е оригинално!

 

 

Четири часът. Приемът трябваше да свърши преди часове. Всички се прозяваха и дремеха по лектусите си. Робите се облягаха по стените, опитвайки се да държат очите си отворени. Група музиканти изморено подрънкваха на инструментите си, преповтаряйки музика, която вече бяхме слушали в началото на вечерта. Още хора се насъбраха в преддверието зад черната завеса: видях, че Ларций беше пристигнал заедно с разтревожената Пенелопа. Но никой не се осмеляваше да си тръгне.

— Племенницата ми Юлия… Предполагам, че си чула за смъртта й?

— Това е голяма загуба, цезаре. За цял Рим.

— Не ми пробутвай банални фрази.

— Не го правя. Видях я веднъж. Изглеждаше мила.

— Кога си я виждала?

— На сватбата й. Аз бях на петнайсет.

— Аз не помня сватбата й.

— Е, и бездруго бракът й беше кратък.

— Тя беше много… Смехът й беше радост за слуха — когато се смееше, което не беше често. Не трябваше да умира. Астрологът ми Несий каза, че не е трябвало да умира толкова млада. Досега никога не беше грешил.

— Говори се, че е искала да стане весталка…

— Злобни съсухрени стари жрици. Щеше да е загуба да стане една от тях.

— Може би.

— Тя беше… Тя беше голяма утеха за мен. А сега всички постоянно ме затрупват с русокоси момичета, сякаш тя ми е била любовница. Глупаци с мръсни помисли.

— Хората обичат да говорят, цезаре. И каква е ползата от императора, ако не можеш да измисляш мръсни слухове за него?

— Някой от предишните ти господари продавал ли те е заради наглостта ти?

— Не, обикновено съм много тактична. Но ти ми каза да говоря.

— Да, така е. Не знам какво ме прихвана. Обикновено не харесвам безцелните разговори. А всеки, който хули паметта на племенницата ми, ще го екзекутирам.

— Тогава ще трябва да екзекутираш доста невинни клюкари.

— Предатели!

— Невинни.

— Всички са невинни, когато са мъртви.

— Няма смисъл да се спори с теб, нали?

— Правилно!

 

 

Шест часът. Скоро ще съмне. Повечето от гостите са заспали по лектусите. Другите, с безжизнени очи и изтощени, гризат съхнещите стриди в изстинал сос. Едно момче роб в черна туника спи право с глава върху каната с вино. Дори и Ларций е задрямал в преддверието.

 

 

Императорът стана. Гостите му се стреснаха и насочиха вниманието си към него. Веднага щом свали черния си флавиевски поглед от мен, осъзнах колко изтощена се чувствах.

— Прекрасна вечер! — непринудено каза Домициан на всеослушание.

И без дори да ме погледне, си тръгна.

Тогава всички очи се обърнаха към мен. Чудеха се какво точно беше видял той в мен. Защото, макар че нямаше да е никак необичайно за императора да хареса някоя певица на приема, определено беше необичайно, че не ме отпрати настрана за по-късно вечерта. Не беше в стила на Домициан да кара важните гости да чакат, докато разговаря с робини. Не беше в стила на Домициан да разговаря с каквито и да било момичета изобщо. Той не считаше жените за особено полезни, когато бяха извън леглото му; всички го знаеха.

Но той беше говорил с мен половината нощ, сякаш никой друг не съществуваше на този свят, и изведнъж всички започнаха да се тълпят наоколо със сънливи, но блеснали очи.

— … скъпата ми Атина…

— … какво прекрасно представление…

— … един от великите творци на нашия град…

— Добре, стига толкова! — приближи се Ларций. — Беше дълга нощ. Веднага вкъщи, дете!

Една ръка с хубав маникюр ме потупа по рамото и аз се обърнах. Императорски освободен роб, с официалните лилави отличителни белези.

— Скъпа Атина? — каза той с възпитан тон.

Залата замлъкна в очакване. Вече бях скъпа Атина, така ли?

Наведе се и ми прошепна нещо в ухото. Аз кимнах. Той се поклони много ниско, поклон, запазен за императора — или за най-близките му.