Робърт Силвърбърг
Назад по линията (7)

7.

Сам настрои регулатора и аз си оправих панталона. Той докосна леко корема си отляво и изчезна. И аз прокарах малка дъга с два пръста от хълбока към пъпа. Не изчезнах аз. Изчезна Самюъл Хершковиц.

Отфуча там, където се пренасят и пламъчетата на свещите, когато ти гасиш, а в същия миг Сам пак се изтъпани пред погледа ми. Двамата се зяпахме в празния кабинет на Хершковиц.

— Какво стана? — смънках. — Къде е той?

— В момента е единайсет и половина вечерта. А той не бачка извънредно, за твое сведение. Оставихме го две седмици напред по линията, когато се прехвърлихме. Вече се носим с ветровете на времето, момко.

— Значи отидохме две седмици в миналото?

— Отидохме две седмици назад по линията — поправи ме Сам. — И още половин денонощие, затова е късна вечер. Хайде да се помотаем из града.

Излязохме от службата на времето и се качихме на трето ниво в Долния Ню Орлиънс. Наглед Сам не си бе наумил точно къде да отидем. Спряхме в една закусвалня да хапнем по десетина стриди, да пийнем по бира и да намигаме на туристите. Накрая се довлякохме до Долната Бърбън Стрийт и внезапно се сетих защо Сам бе избрал точно тази нощ. Коремът ме присви от уплаха, изпотих се. Сам се разсмя.

— Новобранците винаги се стряскат от това, Джъд. Това е препятствието, на което отпадат повечето смотаняци.

— Ама аз ще срещна себе си! — възкликнах.

— Ще видиш себе си — уточни Сам. — Внимавай, ама много внимавай да не срещаш себе си — никога, иначе изхвърчаш. Времевият патрул направо ще те изрита, ако направиш такъв номер.

— Ами ако по-ранното ми „аз“ ме зърне случайно?

— Тогава край с постъпването при нас. Проверяваме ти нервите, човече, затова най-добре бъди нащрек. Ето… Виждаш ли оня бледолик тъпчо, който ни доближава по улицата?

— Да, това е Джъдсън Даниъл Елиът Трети.

— Тъй си е, човече! Виждал ли си по-глупав от него през живота си, а? Шмугни се в сянката, човече. В сянката! На бледоликите не им сече много пипето, но той все пак не е сляп.

Потулихме се в тъмно ъгълче и аз гледах, потиснал гаденето си, как Джъдсън Даниъл Елиът Трети, току-що пристигнал с капсулата от По-новия Ню Йорк, се шляеше по улицата към смъркалницата на ъгъла, понесъл куфара си. Забелязах, че стойката му е леко отпусната, а походката — малко патешка. Ушите му ми се струваха изумително големи, дясното рамо бе едва забележимо по-ниско от лявото. И се пулеше като селяндур. Мина покрай нас и спря пред смъркалницата, вторачен в двете голи момичета в аквариума с коняк. Връхчето на езика му се подаде и облиза горната устна. Позалюля се на пети, потърка си брадичката. Питаше се какъв е шансът му да разтвори краката на някоя от съблечените красавици. Бих могъл да го светна, че шансът е големичък.

Той влезе в смъркалницата.

— Как си? — попита ме Сам.

— Втресе ме.

— Поне си честен. Всички са като ударени по главата, когато отидат назад по линията и за пръв път видят себе си. След време се свиква. Как ти изглежда той?

— Като дръвник.

— И това си е типично. Не бъди прекалено строг към него. Той няма как да знае онова, което ти знаеш. В края на краищата е по-млад от тебе.

Сам се засмя тихичко, а аз — не. Още бях замаян от гледката. Чувствах се като призрак на самия себе си. „Времева непоносимост“, бе подхвърлил Хершковиц. Имаше защо.

— Не се тревожи — успокои ме Сам. — Добре се справяш.

Ръката му бръкна фамилиарно под моя панталон и нагласи регулатора. После настрои и своя.

— Хайде сега по-назад по линията.

Изчезна. Аз го последвах. След замъглен миг отново стояхме един до друг на същата улица, в същия час от денонощието.

— Кога се пренесохме?

— Денонощие преди да се довлечеш в Ню Орлиънс. Хем си тук, хем си още в По-новия Ню Йорк, готов да се пъхнеш в капсулата и да поемеш на юг. Как ти се струва?

— Щураво — признах си, — но свиквам.

— Още ще те мъча. Да идем у дома.

Заведе ме в апартамента си. Не заварихме никого, защото Сам от този Ден беше на работа в смъркалницата. Влязохме в банята и Сам пак нагласи моя таймер 31 часа напред.

— Скачай!

Пренесохме се заедно напред по линията. Чувах пиянски кикот от стаята, чувах и дрезгави гърлени стонове. Сам побърза да заключи банята. Аз пък осъзнах, че ме има и в стаята, увлечен в секс с Бетси или Хелън. Пак ме скова страхът.

— Чакай тук — делово заповяда Сам — и не отваряй, ако не потропам два пъти дълго и веднъж късо. Ще се върна ей сега… може би.

Излезе и аз заключих отново. Минаха две-три минути. Чух две дълги и едно късо почуквания и отворих на ухиления Сам.

— Безопасно е да надникнем. Никой не е в състояние да ни забележи. Ела, де!

— Нужно ли е да дойда?

— Ако искаш да работиш в службата на времето.

Измъкнахме се от банята и отидохме да позяпаме оргията. Едва сподавих кашлицата си, когато димът нахлу в неподготвените ми ноздри. Стори ми се, че зърнах в хола на Сам цели декари гола гърчеща се плът. Отляво огромното черно туловище на Сам напъваше върху стройната белота на Хелън. Впрочем от нея се виждаха само лицето, ръцете (вкопчени в широкия му гръб) и единия крак (обвил задника му). Отдясно беше предишното ми „аз“, сляло се с едрогърдестата Бетси в някакво подобие на поза от „Кама Сутра“. Изпаднал в почти смразяваш ужас, аз го наблюдавах как се чука с нея. Макар че бях виждал предостатъчно хора да се сношават — в триизмерно шоу, на плажа, понякога и на купони, за пръв път гледах самия себе си в това занимание и направо ме потресоха странната му нелепост, идиотското пъшкане, потното отъркване. От Бетси се изтръгваха блеещи звуци, шарещите крайници се оплетоха в ново съчетание няколко пъти, опипващите ми пръсти се впиваха надълбоко в закръгленото й дупе, еднообразното тласкане просто нямаше край. Ужасът ми чезнеше полека и започнах да свиквам със зрелището. Открих, че у мен се прокрадва хладно безразличие, избилата от страх пот изсъхна и накрая стоях със скръстени на гърдите ръце, взрян в заниманията на пода. Сам се усмихна и ми кимна, сякаш бях издържал изпит. Пак нагласи таймера ми и се прехвърлихме едновременно.

В хола нямаше любители на плътските удоволствия, а във въздуха — пушеци.

— Сега кое време е?

— Върнахме се трийсет и един часа и тринайсет минути. След малко аз и ти ще влезем в банята, но няма да чакаме това събитие. Хайде да се качим над града.

Тръгнахме нагоре към Стария Ню Орлиънс и се озовахме под звездното небе.

Роботът, наблюдаващ чудаците, на които им харесва навън, отбеляза излизането ни и ние тръгнахме по притихналите улици. Тук беше истинската Бърбън Стрийт, тук бяха рушащите се сгради на първоначалния Френски квартал. „Очички“, монтирани по парапетите от ковано желязо над нас, дебнеха неуморно, защото в тази изоставена зона невинните са лесна жертва за пропадналите. Постоянното наблюдение предпазва туристите от мародерите, които се прокрадват в града на повърхността. Но ние не останахме толкова дълго, че да си търсим белята. Сам се огледа, поумува и реши да застанем до една стена. Докато нагласяше таймера ми за поредното прехвърляне, аз попитах:

— Какво ще се случи, ако се материализираме в пространство, което вече е заето от някого или от нещо?

— Не може — увери ме Сам. — Автоматичните буфери се задействат и ни изритват мигновено в началната точка. Само че така се хаби енергия, което никак не допада на службата на времето. Затова винаги се стремим да намерим преди скока някое местенце, на което няма да се блъскаме. Да се долепиш до стена на сграда обикновено е добър избор, стига да си съвсем сигурен, че я е имало и по времето, в което се прехвърляш.

— А ние в кое време отиваме?

— Скачай и ще видиш.

Градът оживя. Хора в дрехи от двайсетото столетие вървяха по улиците — мъжете с вратовръзки, жените с поли до коленете. Не се виждаше много плът, дори едно зърно на гърда нямаше на показ. Наоколо ръмжаха автомобили и бълваха отработени газове, от които започна да ми се драйфа. Ехтяха клаксони. Трещяха пневматични чукове. Шумотевица, воня, грозотия.

— Добре дошъл в 1961-ва — кимна ми Сам. — Джон Ф. Кенеди току-що е положил клетва като президент. Първият Кенеди, чатна ли? Онова нещо горе е реактивен пътнически самолет. Ей там има светофар. Показва кога е безопасно да пресечеш улицата. Това, което стърчи до нас, е улична лампа. Захранват ги с електричество. Няма подземни нива. Това тук, пред тебе, е целият Ню Орлиънс. Какво ще кажеш?

— Интересно за разглеждане, но не бих искал да живея тук.

— Вие ли ти се свят? Гади ли ти се? Гнус ли те е?

— Де да знам.

— Позволено ти е. Всеки преживява поне лек темпорален шок, когато зърне за пръв път миналото. Струва ти се някак по-вмирисано и по-хаотично, отколкото си очаквал. Някои кандидати за работа се спихват в мига, когато попаднат малко по-назад по линията.

— Не се спихвам.

— Браво на тебе.

Взирах се в жените, чиито гърди и задници бяха стегнати в още плат под дрехите, в мъжете с техните сковани бледи лица, във врещящите деца. „Бъди Обективен — увещавах самия себе си. — Нали си избрал да изучаваш другите епохи, другите култури?“

Някой ни посочи с пръст и кресна:

— Глей ги тия битници, бе!

— Продължаваме нататък — реши Сам. — Забелязаха ни.

Нагласи таймера ми и скочихме.

Същият град. Само че век по-рано. Същите здания, уж неподвластни на времето с меките си цветове. Никакви светофари, пневматични чукове и улични лампи. Вместо по улиците да се стрелкат ръмжащи коли, имаше файтони.

— Не можем да се застояваме — подхвърли Сам. — Дрехите ни са твърде смахнати, а и не искам да се преструвам на роб. Нататък.

Прехвърлихме се.

Градът изчезна. Стояхме насред мочурище. На юг се кълбяха мъгли. Мъх лепнеше по стройни дървета. Огромно птиче ято затъмняваше небето.

— Годината е 1382-ра — осведоми ме моят гуру. — Хвъркатите над нас са диви гълъби. А дядото на Колумб още е девственик.

Скачахме все по-назад. 897 година. 441-ва. 97-а. Имаше съвсем малко промени; По едно време двамина голи индианци минаха наблизо. Сам им се поклони любезно. Те ни кимнаха дружелюбно, почесаха се по слабините и продължиха нехайно по пътя си. Не се развълнуваха от срещата с гости от бъдещето. Скочихме.

— Година първа от новата ера — съобщи Сам.

Скочихме.

— Върнахме се назад още дванайсет месеца — продължи той — и сега сме в първата година преди Христа. Лесно е да се оплетеш в сметките. Но ако си я представиш като 2059 година преди настоящето, а идната година — като 2058-а ПН, няма начин да се объркаш.

Пренесохме се назад чак до 5800 г. ПН. Откривах дребни разлики в климата — понякога беше по-сухо и хладно. После поехме напред на скокове през петстотин години. Сам се извини, че всичко наоколо е толкова неизменно. Обеща ми, че ще видя по-интересни промени, когато тръгна назад по линията в Стария свят. Стигнахме до 2058-а и отидохме в службата на времето. Влязохме в празния кабинет на Хершковиц и поспряхме, докато Сам регулираше още веднъж таймерите.

— Трябва да внимавам — обясни той. — Искам да сме в кабинета трийсет секунди след изчезването ни. Ако се объркам дори мъничко, ще се натъкнем на себе си и ще загазя.

— Тогава защо не играеш на сигурно и не нагласиш таймерите да ни върнат пет минути по-късно?

— Професионална гордост — отсече Сам.

Пренесохме се напред по линията от празния кабинет в момент, когато Хершковиц седеше зад бюрото си и се взираше към мястото, на което бяхме — в собственото му време — трийсет секунди по-рано.

— Е, как беше?

Сам грейна.

— Яки топки има хлапето. Аз казвам да го вземем.