Робърт Силвърбърг
Назад по линията (60)

60.

Със строга точност и огромно облекчение ние приключихме комедията.

Ето така:

Прехвърлихме се точно по пладне в този горещ летен ден на 1100 година и заехме позиции до стената на Константинопол. И зачакахме, като упорито пренебрегвахме другите си версии, които се мяркаха за малко в нашата точка със свои задачи в дебненето.

Хубавото момиче и бдителната придружителка се показаха пред погледите ни.

Сърцето ме заболя от обич към толкова младата Пулхерия, заболяха ме й други части на тялото от желание към Пулхерия, в която щеше да се превърне това момиче Пулхерия, която познавах.

Хубавото момиче и непредпазливата придружителка ни подминаха една до друга.

Появи се Конрад Зауерабенд/Ираклис Фотис. Взря се в момичето и жената. Потупа се по издутото шкембе. Извади къса малка бръмчилка и провери хоботчето й. Ухилен в предвкусване на удоволствието, той пристъпи напред с намерението да притисне бръмчилката към ръката на придружителката, за да я прати да се рее щастлива около час и да се докопа безпрепятствено до момичето.

Метаксас кимна на Сам.

Сам кимна на мен.

Доближихме Зауерабенд по диагонал.

— Сега! — рече ни Метаксас и ние се развихрихме.

Огромният Сам се метна и обви с дясната си ръка гърлото на Зауерабенд. Метаксас сграбчи лявата му китка и изви цялата му ръка назад, далече от сензорите на таймера, с който би могъл да ни се изплъзне в миг. Едновременно с него аз хванах дясната ръка на Зауерабенд, огънах я нагоре и го принудих да изтърве бръмчилката. Всичко това се случи за части от секундата и направи Зауерабенд напълно безпомощен. А придружителката побягна благоразумно с момичето, щом видя разигралата се недостойна сценка.

Сам бръкна под дрехите на Зауерабенд и го лиши от преправения таймер.

Чак тогава го пуснахме. Той явно бе помислил, че са му налетели разбойници, но ме видя и изгрухтя стъписано две-три срички.

— Мислеше се за много хитър, нали? — казах му.

Той погрухтя още малко.

— Бърникаше таймера и избяга, реши да припечелиш като контрабандист? — продължих аз. — Не ти се вярваше, че ще те заловим, а?

Не му разказах за изтощителните седмици. Не му разказах и за времевите престъпления, които самите ние извършихме, за да го открием — парадоксите, разпръснати назад и напред по линията, ненужното удвояване. Не му разказах, че току-що отделихме шестте му години като византийски кръчмар в миниатюрна вселена, която от негова гледна точка не съществуваше в никакъв смисъл. Не му разказах и за поредицата от събития, която го направи съпруг на Пулхерия Ботаниатес в онази откъсната вселена. Всичко това не се бе случило. Нямаше да съществува кръчмар на име Ираклис Фотис, който продава гозби и вино на византийците през 1100–1105 година.

Метаксас извади резервен, нормален таймер, който си носеше специално за този момент.

— Сложи го! — заповяда и Зауерабенд се подчини намусено.

А аз му казах:

— Връщаме се в 1204 година, горе-долу в момента, в който ти отпраши. След това ще довършим екскурзията и ще скочим напред по линията в 2059 година. Господ да ти е на помощ, Зауерабенд, ако ми навлечеш нови неприятности. Няма да докладвам за твоите времеви престъпления, защото съм милостив човек, макар че неразрешен скок като твоя си е криминално деяние. Но подразниш ли ме с каквото и да е до мига, когато ще се отърва от тебе, ще те съсипя заради тази история. Ясно ли ти е?

Той кимна още по-намръщено.

Извих глава към Сам и Метаксас.

— Мога да се справя с това нататък. Благодаря ви за всичко. Нямам думи да ви кажа колко…

— Не се и опитвай — не се стърпя Метаксас и двамата скочиха напред по линията.

Настроих новия таймер на Зауерабенд и своя.

— Да вървим.

Скочихме в 1204 година.