Робърт Силвърбърг
Назад по линията (28)

28.

Както вече казах, Метаксас преобрази живота ми. Той промени съдбата ми по всевъзможни начини, което не винаги беше за добро. Но имаше и нещо добро — вдъхна ми увереност. Прихванах по малко и от обаянието, и от наглостта му. Научих се на самонадеяност от Метаксас.

Дотогава бях скромен и притеснителен младеж, поне пред по-възрастните и висшестоящите. Особено в службата на времето — липсваха ми и нахалство, и опит. Честичко подръпвах смутено някой кичур от косата си и несъмнено изглеждах дори по-наивен, отколкото бях. Държах се така, защото бях млад и имах много да уча — не само за себе си, което се случва всекиму, но и кое как става в службата на времето. Срещнах мнозина по-възрастни, по-находчиви, по-оправни, че и по-покварени от мен, затова се държах почтително с тях: Сам, Даджани, Джеф Монро, Сид Буонокоре, Капистрано. Но сега бях с Метаксас — най-стария, най-находчивия, най-оправния и най-покварения от всички. Той ми даде тласък, за да не кръжа в орбита около другите, а да полетя по своя траектория.

По-късно научих, че това е едно от призванията на Метаксас в службата на времето. Заема се с новаците куриери, които още имат жълто около устата, и ги прави толкова наперени, че да си вършат сами работата, и то свястно.

Когато се върнах от екскурзията с Метаксас, не се боях от първата си самостоятелна задача. Чувствах се готов да я поема. Метаксас ми показа как куриерът може да бъде своеобразен художник, който рисува портрет на миналото за своите клиенти. Тъкмо такъв възнамерявах да стана. Рисковете и отговорностите вече не ме тревожеха.

Протопополос ми каза:

— Когато се прибереш от почивката, ще заведеш шестима на едноседмична екскурзия.

— Ще пропусна почивката. Готов съм да тръгна още сега!

— Да, но твоите туристи не са готови. Бездруго законът изисква да имаш почивка между пътешествията. Затова си отдъхни. С тебе, Джъд, ще се видим отново тук след две седмици.

Трябваше да се примиря с нежеланата ваканция. Изкушавах се да приема поканата на Метаксас и да отида във вилата му през 1105 година, но ме споходи съмнението, че може да се е преситил на компанията ми за известно време. Позалъгвах се малко с идеята да се присламча към екскурзия до битките при Хейстингс или Ватерло, или дори да присъствам на Разпятието, за да броя колко Даджани има там. Отказах се бързо. Малко ми оставаше сам да поведа туристи и не исках някой друг да ми показва миналото, поне засега. Исках да закрепя своето тепърва открито самочувствие, преди пак да се оставя на грижите на друг куриер.

Размотавах се три дни из Истанбул в текущото време, без да върша нищо особено. Общо взето, висях в службата на времето и играех стохастичен шахмат с Колетис и Меламед, които също бяха в почивка тогава. На четвъртия ден се метнах в скоростна капсула към Атина. Не знаех защо тръгнах натам, докато не пристигнах в града.

Чак когато се качих на Акропола, осъзнах целта си. Бродех из развалините и отпъждах продавачите на холографски картички и самозваните екскурзоводи. Изведнъж към мен се зарея рекламен глобус. Увисна на четири стъпки пред очите ми, пулсираше със зелена светлинка, която трябваше да привлече моето внимание.

— Добър ден. Надявам се, че вашият престой в Атина през двайсет и първи век е приятен. След като разгледахте тези живописни останки, не бихте ли искали да видите Партенона, какъвто е бил някога? Да видите Гърция на Сократ и Аристофан? Местният клон на службата на времето е на улица „Еолу“, точно срещу централната поща…

Половин час по-късно влязох в сградата на улица „Еолу“, представих се като куриер в почивка и се снабдих с необходимото за скок назад по линията.

Но не в Гърция на Сократ и Аристофан.

Отправих се към Гърция през обикновената 1997 година, когато Константин Пасалидис бил избран за кмет на Спарта.

Бащата на моята майка. Реших да проследя родословното си дърво.

Наконтен в мрачните, причиняващи сърбежи дрехи от края на двайсети век, натъпкал джоба си с хрускави, пъстри и отдавна никому ненужни банкноти, аз се прехвърлих шейсет години назад и се изнесох колкото може по-бързо от Атина към Спарта.

Спарта се оказа забележително грозно място.

Разбира се, съвременната Спарта не е пряк наследник на древното средище на военщината, което причинявало толкова главоболия на атиняните. Онази Спарта избледнявала постепенно и изчезнала окончателно през средновековието. Новата Спарта била създадена на старото място в началото на деветнайсети век.

Запътих се към центъра на града. Никъде по улиците нямаше терминали на главната информационна система — предположих, че по това време още не е действала тук. Нямах обаче затруднения да намеря кмета Пасилидис. Отбих се в една таверна да пийна набързо чашка узо и попитах:

— Къде мога да се видя с кмета?

Едва ли не десетина дружелюбни жители на Спарта ме придружиха до кметството.

Секретарката беше тъмнокосо момиче на двайсетина години, отличаваше се с внушителни гърди и следи от мустачки над устните. Дрехата в стил „минойски ренесанс“ беше умело измислена да отвлича мъжкото внимание от недостатъците на лицето й. Поклащайки срещу мен своите увенчани с розово месести кълба, тя попита с леко дрезгав глас:

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Вих искал да се срещна с кмета Пасилидис. Аз работя в американски вестник. Подготвяме статия за десетте най-перспективни млади мъже в Гърция и смятаме, че господин Пасилидис…

Обяснението не звучеше убедително дори в моите уши. Стърчах там, загледан в капчиците пот по белите хълмове на пазвата й, и чаках да ме отпрати. Но тя налапа кукичката стръвно и без никакво протакане бях допуснат до кабинета на местното величие.

— Радвам се, че ни гостувате — започна дядо ми на безупречен английски. — Моля, настанете се удобно. Да ви предложа мартини? Или предпочитате да запалите…

Вцепених се. Изпаднах в паника. Дори не стиснах веднага протегнатата ръка.

Щом видях Константин Пасилидис, аз се сковах от ужас.

Разбира се, не бях виждал дядо си жив. Някакъв фундаменталистки боклук го гръмнал през 2010 — годината на убийците, когато загинали твърде много хора.

Пътешествията във времето за пръв път станаха страховито истински за мен в този миг. Юстиниан в имперската ложа на Хиподрума беше нищо пред Константин Пасилидис, който ме посрещна в своя кабинет.

Изглеждаше малко над трийсетгодишен — същински вундеркинд в политиката. Тъмната къдрава коса тепърва започваше да се прошарва на слепоочията, имаше спретнато подкастрени мустаци и малка кръгла обеца на лявото си ухо. Най-силно ме стъписа приликата ни — спокойно би могъл да мине за мой по-голям брат.

Мигът се проточи безкрайно, преди да се опомня. Предполагам, че го озадачих малко, но той любезно ми предложи за втори път напитка или цигара. Отказах, като вметнах, че не съм почитател на тази разтуха, и някак събрах самообладание да започна „интервюто“ с него.

Поговорихме за политическата му кариера и неговите прекрасни намерения за Спарта и за цяла Гърция. Тъкмо побутвах ненатрапчиво разговора към личния му живот и той си погледна часовника.

— Време е за обяд. Ще бъдете ли мой гост?

Той бе намислил типичната за Средиземноморието предълга обедна почивка — да излезе от кабинета си за три часа и да се прибере вкъщи. Сам караше колата си. Апартаментът му беше в един от сивите жилищни блокове — четири скромни стаи на петия етаж.

— Запознайте се със съпругата ми. Катина, господинът е американският журналист Джъд Елиът. Иска да пише за моята политическа кариера.

Аз зяпнах баба си.

Баба ми ме зяпна.

И двамата се опулихме слисани.