Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Up the Line, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Назад по линията

Американска. Първо издание

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Десислава Господинова

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-175-7

 

Up the Line

Copyright © 1969 by Robert Silverberg

 

© Владимир Зарков, превод, 2010

© „Megachrom“, оформление на корица, 2010

 

Формат 84/108/32

История

  1. — Добавяне

45.

Както винаги, Метаксас беше готов да помогне.

— Ще ми отнеме няколко дни. Съобщенията стигат бавно, пренасят ги вестоносци.

— Тук ли да чакам?

— Защо да губиш време? Имаш си таймер. Скочи три дни напред и може би дотогава всичко ще бъде уредено.

Скочих три дни напред и Метаксас ми каза:

— Всичко е уредено.

Бе успял да получи покана и за мен за вечерно увеселение в двореца на Дука. Там щяха да бъдат всички видни особи начело с император Алексий Комнин. Щях да се представям за братовчед на Метаксас от провинцията чак от Епир.

— Говори със селско произношение — наставляваше ме Метаксас. — Когато пиеш вино, остави да се стече малко по брадичката, можеш и да мляскаш малко, докато дъвчеш. Името ти ще бъде… ами… Никетас Хиртакен.

Завъртях глава.

— Твърде засукано. Не ми подхожда.

— Е, нека да е Георгиос Хиртакен.

— Георгиос Маркезинис — натъртих аз.

— Звучи си като фамилия от двайсети век.

— За тях ще звучи провинциално.

Така отидох вечерта в дома на Дука като Георгиос Маркезинис.

Пред двореца видях двайсетина варяги на стража. Щом тези северни варвари с руси бради — най-доверената охрана на императора — стояха тук, значи Алексий вече беше вътре. И ние влязохме. Метаксас бе довел и своята хубава и шавлива прародителка Евдокия.

Гледката вътре заслепяваше. Музиканти. Роби. Маси, отрупани с храна. Вино. Великолепно облечени мъже и жени. Прекрасни мозайки по подовете, драперии по стените, натежали от златни нишки. Сдържаният смях на аристократи, женска плът под почти прозрачната коприна.

Веднага видях Пулхерия.

И Пулхерия ме видя.

Погледите ни се срещнаха както в магазинчето за подправки и сладкиши, тя ме позна и се усмихна загадъчно, потокът от енергия пак профуча помежду ни. В по-късна епоха тя би размахала кокетно ветрилото си. Но сега свали ръкавиците си, обсипани със скъпоценни камъни, и тупна с тях леко по лявата си китка. Насърчаваше ли ме? Имаше тънък златен обръч на високото си чело. Устните й бяха начервени.

— Отляво стои нейният съпруг — прошепна ми Метаксас. — Ела да те представя.

Вторачих се в Лъв Дука, моя далечен прапрадядо, и гордостта ми, че имам толкова изтъкнат предтеча, беше примесена със завист — той всяка нощ галеше гърдите на Пулхерия.

От проучването на родословното си дърво знаех, че сега е на трийсет и пет, двойно по-възрастен от жена си. Висок мъж с прошарени слепоочия, с редки във Византия сини очи, спретнато подрязана брада и плътно стиснати устни, той изглеждаше строг, надменен, неописуемо достолепен. Подозирах, че е и досадно аристократичен. Е, да, беше си внушителен мъж и нямаше нищо строго и сдържано в чудесната му туника, накитите и пръстените му.

Лъв беше невъзмутим, уверен домакин, както подобаваше на един от най-видните благородници в империята, глава на неговото разклонение в знатния род Дука. Нямаше обаче наследници и може би това обясняваше леката сянка на отчаяние, която ми се привидя на привлекателното му лице. Докато двамата е Метаксас вървяхме към него, дочух две придворни дами да си говорят вляво от мен:

— Нямат деца, което е твърде жалко, защото всичките му братя са си ги навъдили в изобилие. А той е най-големият!

— Пулхерия още е млада. Поне наглед би трябвало да е плодовита.

— Ако изобщо започне да ражда. Че тя скоро ще навърши осемнайсет!

Щеше ми се да успокоя Лъв, да му разкажа как неговото семе ще се запази и в двайсет и първи век, да го уверя, че само след година Пулхерия ще му роди син — Никетас, а после Симеон, Йоан, Александър и още след тях. И че Никетас ще има шест деца, сред тях богатия и щедър Никифор, когото видях седемдесет години напред по линията, а син на Никифор ще последва свой повелител в Албания и така нататък…

— Ваша светлост — представи ме Метаксас, — това е третият син на сестрата на моята майка — Георгиос Маркезинис от Епир, който ще ми гостува във вилата през сезона на жътвата.

— Отдалече сте дошли — кимна ми Лъв Дука. — За пръв път ли сте в Константинопол?

— Да. Какъв град! Църквите! Дворците! Баните! Гозбите, виното, облеклото на хората! И прекрасните жени!

Пулхерия грейна. Пак ми се усмихна само с ъгълчето на устата, за да не забележи нейният съпруг. И вече знаех, че е моя. Омайващото й ухание стигна до ноздрите ми и пулсът ми се ускори.

С елегантен жест Лъв насочи вниманието ми към дъното на залата, където беше Алексий. Вече го бях виждал — нисък и набит мъж, който не оставяше съмнение у околните, че е техен господар. Държеше се като любезен и образован човек, но и самоуверен, истински наследник на цезарите, защитник на цивилизацията в тези мрачни времена. Лъв настоя да ме представи на императора. Алексий ме поздрави благо и възкликна, че братовчед на Метаксас му е скъп като самия Метаксас. Поговорихме малко и макар че бях нервен, държах се достойно. Накрая Лъв ми каза:

— Млади човече, беседвате с императора, сякаш сте познавали поне десетина.

Само се усмихнах, без да изтърся, че няколко пъти съм виждал Юстиниан, че съм присъствал на кръщенето на Теодосий II, Константин V, още неродения Мануил Комнин и мнозина други, че съм коленичил в „Света София“ близо до Константин XI в последната нощ на Византия, че съм гледал как Лъв Исавър оглавява иконоборците. Не споменах, че съм сред мнозината, запълвали ненаситните отвърстия на императрица Теодора пет века по-рано. Придадох си скромен вид и отговорих:

— Благодаря, ваша светлост.