Робърт Силвърбърг
Назад по линията (53)

53.

Метаксас не бе отварял уста през последните петнайсетина минути, но сега каза:

— Ако тези, които тръгват, са готови, ще заповядам да приготвят колесница и да ви откарат в града.

Колетис завъртя глава:

— Още не сме си разпределили периодите, но ще се уговорим за минутка.

Посъветвахме се набързо над таблицата. Решихме, че Колетис ще поеме периода 700–725 година, Пластирас — 1150–1175 година, а аз ще тършувам в 725–745 година. Папас бе донесъл скафандър и щеше да огледа времето на епидемията през 745–747 година, в случай че Зауерабенд се е натресъл случайно в този забранен период.

Изненадах се, че при очевидното им лошо мнение за мен те ми позволиха да скоча самостоятелно. Сигурно си казваха, че вече няма как да причиня още по-големи неприятности. Потеглихме към града в една от колесниците на Метаксас. Всеки от нас носеше малък, но забележително точен портрет на Конрад Зауерабенд, нарисуван на лакирана дъсчица от византийски художник, когото Метаксас бе наел. Художникът пък рисувал по холоснимка. Питах се какво ли си е помислил.

Щом пристигнахме в самия град, ние се разпръснахме и един по един се прехвърлихме в периодите, където щяхме да търсим. Аз скочих назад по линията в 725 година и чак тогава осъзнах каква шегичка си бяха направили с мен.

Иконоборството тъкмо се развихряше — император Лъв III бе заклеймил наскоро поклонението пред нарисувани образи. По онова време почти всички византийци бяха страстни почитатели на иконите и Лъв се бе захванал да премахне това идолопоклонство. Отначало само проповядваше срещу иконите, после унищожи образа на Христос в параклиса пред Големия дворец. Нататък стана още по-зле — започнаха гонения и срещу образите, и срещу създателите, им, а синът на Лъв издаде прокламация: „Да бъдат отхвърлени, премахнати от Църквата Христова и прокълнати всички подобия, изработени от какъвто и да било материал чрез злото изкуство на живописта.“

И тъкмо в такива времена аз трябваше да обикалям из града с малко изображение на Конрад Зауерабенд в ръката си и да разпитвам хората: „Виждали ли сте този човек някъде?“

Портретчето не приличаше много на икона. Който и да го погледнеше, не би могъл да сбърка Зауерабенд със светец. Въпреки това често си имах разправии.

— Виждали ли сте този човек някъде? — питах и показвах рисунката.

На пазара.

В баните.

На стъпалата пред „Света София“.

Пред Големия дворец.

На Хиподрума.

На ежегодното раздаване на хляб и риба за бедните на 11 май — годишнината от основаването на града.

— Търся човека, чийто портрет нося.

В половината случаи дори не успявах да им покажа портрета както трябва. Виждаха пред себе си мъж, който вади икона изпод туниката си и обръщаха гръб с крясъци:

— Псе, почитащо иконите! Идолопоклонник!

— Но това не е… аз само търся… не бива да смятате тази рисунка за… моля ви, върнете се!

Бутаха ме, блъскаха ме, плюеха ме. Заплашваха ме императорски стражници, гледаха ме накриво свещеници иконоборци. Няколко пъти ме поканиха на тайни сбирки на иконолюбци.

Не получих сведения за Конрад Зауерабенд.

Но въпреки трудностите все се намираха хора, които се взираха в рисунката. Никой от тях не бе виждал Зауерабенд, но неколцина „помнеха“, че са зървали подобен човек. Загубих два дена да проследявам един от тези „подобни“ и установих, че няма никаква прилика.

Но аз продължавах да скачам от година в година. Спотайвах се около туристически групи — ами ако Зауерабенд също предпочиташе да се навърта около хора от своето време?

Нищо. Никаква следа.

Накрая, с подбити пети и останал без надежда, аз се върнах в 1105 година. Във вилата на Метаксас намерих само Папас, който изглеждаше още по-уморен и изцапан от мен.

— Безполезно е — оплаках му се. — Няма да го открием. Все едно търсим…

— … игла в копа сено — подсказа той услужливо.