Робърт Силвърбърг
Назад по линията (6)

6.

Почти нищо от написаното нямаше значение. От мен се очакваше да нося винаги молбата като талисман, в случай че някой бюрократ в службата на времето наистина поиска да я види, докато преминавах етапите в постъпването на работа. Но единствено важен беше моят граждански регистрационен номер — той даваше на хората от службата достъп до всичко, което написах във формуляра, освен мотивите, и до още какво ли не. С едно цъкане главният информационен център би избълвал не само моя ръст, тегло, дата на раждане, цвят на косата и очите, расов индекс, кръвна група и образование, но и пълен списък на заболяванията, ваксинациите, медицинските и психологическите прегледи, броя на сперматозоидите в кубически сантиметър сперма, средната телесна температура по сезони, размерите на всички телесни органи, включително пениса — и отпуснат, и в ерекция, всички досегашни адреси, роднините до пето коляно и четвърто поколение, текущия баланс по сметките ми, навиците ми в боравене с пари, данъчните задължения, участието в избори като гласоподавател, колко пъти съм задържан под стража (ако се е случвало), предпочитанията към домашни любимци, номера на обувките и т.н. Чувал съм, че неприкосновеността на личните данни не била на мода.

Сам седеше в чакалнята и тормозеше чиновниците, докато аз попълвах молбата. Щом приключих с писането, той се надигна и ме поведе надолу по спирална рампа към недрата на сградата. Тантурести роботи, натоварени с апаратура и документи, ни подминаваха на колелцата си. Отвори се врата в стената и излезе секретарка. Мина покрай нас, Сам похотливо я опипа по зърната на гърдите и тя избяга с писък. Сам не пропусна да подритне и един робот. На това май му казват жизнерадост.

— „Надежда всяка тука оставете…“ — изрече моят водач. — Добре се вживявам в ролята, а?

— Коя роля? На Сатаната ли?

— На Вергилий — натърти той. — Дружелюбната чернилка, която те развежда из подземния свят. Сега сме наляво.

Стъпихме в транспортна шахта и пропаднахме доста надолу.

Появихме се в огромна задушна зала, висока поне петдесетина метра, и минахме по люлеещ се въжен мост.

— Как — попитах аз — един новак без водач би могъл да се ориентира из тези дебри?

— Трудно — уточни Сам.

Мостът ни изведе в лъскав коридор с пищни врати. На една бе изписано САМЮЪЛ ХЕРШКОВИЦ с избождащи очите психеделични букви — същински антиквариат. Сам напъха лицето си в нишата на скенера и вратата се отвори тутакси. Надникнахме в дълга тясна стая, старомодно обзаведена с кресла от лята пластмаса, крехко бюро и дори пишеща машина, за Бога! Самюъл Хершковиц се оказа дългурест строен тип с тъмен загар, мустаци с извити краища, бакенбарди и брадичка като клин. Щом зърна Сам, той прескочи бюрото и двамата се награбиха енергично.

— Брато! — извика Хершковиц.

— Земляк! — кресна гуруто Сам.

Разцелуваха се по бузите. Прегърнаха се. Тупаха се по раменете. Накрая се пуснаха, Хершковиц ме погледна и подхвърли:

— Кой е?

— Новобранец. Джъд Елиът. Наивник е, но ще свърши работа по византийския маршрут. Познава ония времена.

— Попълни ли молба, Елиът? — попита Хершковиц.

Подадох му я. Плъзна поглед по листа и промълви:

— Не си се женил, а? Да не си от перверзно-девиантните?

— Не, господине.

— Обикновено педалче, така ли?

— Не, господине.

— Страх те е от момичетата, значи?

— Едва ли, господине. Просто съм равнодушен към дългосрочните отговорности на брака.

— Но си хетеро, нали?

— Предимно, господине — отвърнах, но се зачудих дали не сбърках.

Самюъл Хершковиц си подръпна бакенбардите.

— Сам разбираш, че нашите куриери във Византия трябва да бъдат безупречни. По тази линия преобладават доста… разпуснати нрави. Можеш да си гледаш кефа колкото си щеш през 2059-а, но щом си куриер, нужна ти е съответната нагласа. Амин. Сам, ти гарантираш ли за момчето?

— Да.

— Това ми стига. Но нека все пак пуснем проверка, за да сме сигурни, че не го издирват за тежко престъпление. Миналата седмица едно мило прилежно хлапе искаше да постъпи при нас с молба да води хора на Голгота. Разбира се, за това се изисква деликатност, направо непорочност, а като порових в данните за него, издирвали го за причиняване на протоплазмени увреждания в Индиана. И за още няколко престъпления. Та тъй — проверяваме.

Включи достъпа си, въведе моя идентификационен номер и на екрана се появи досието ми. Сигурно съвпадаше с попълненото от мен в молбата, защото го прегледа набързо, кимна, написа свои бележки и отвори бюрото си. Извади плоско, гладко, светлокафяво нещо, което приличаше на бандаж, и ми го подхвърли.

— Смъкни панталона и си сложи това. Сам, покажи му как се прави!

Натиснах сензора и панталонът ми се свлече. Сам нагласи бандажа под хълбоците ми и го щракна. Съедини се така, сякаш винаги си е бил цял и неделим.

— Това е твоят таймер — обясни Сам. — Свързан е с главната система за времеви скокове и е настроен да приема вълните на пренасящите импулси. Ако внимаваш да не се изтощи, тази дребна джаджа може да те пренесе във всеки момент през последните седем хиляди години.

— Но не и по-рано, така ли?

— С този модел не може. Впрочем, още има строги ограничения върху пътуванията в праисторията. Налага се да я отваряме за посетители епоха по епоха, и то предпазливо. Сега си отпуши ушите. Системата за управление е толкова проста, че няма накъде повече. Ей тук, отляво, има микропревключвател, с който контролираш движението напред и назад по линията. За да се пренесеш, натискаш този сензор с палеца и правиш полукръг — от хълбока към пъпа, за да се движиш назад във времето, и обратното. От другата страна е регулаторът, но е нужно да се научиш как да боравиш с него. Виждаш ли дисплейчето — година, месец, ден, час, минута? Е, ще си понапрегнеш очичките, за да го разчетеш, няма как. Годините са калибрирани по системата ПН — преди настоящето. Разковничето е да свикнеш с мигновеното изчисление на желания момент, когато настройваш регулатора — 843 години ПН, пет месеца, единайсет дни и така нататък. Проста аритметика, но ще се шашнеш, ако ти кажа колко хора не успяват да превърнат 11 февруари 1192 година в броя години, месеци и дни, които са минали оттогава. Очевадно е, че трябва да се научиш, ако ще бъдеш куриер, но засега не се притеснявай за това.

Озърна се към Хершковиц, който ми каза:

— Сега Сам ще ти направи проверката за времева непоносимост. Ако издържиш — вземаме те.

И Сам си сложи таймер.

— Мотал ли си се досега из времето? — попита ме.

— Никога.

— Ще се накефим, мой човек — ухили ми се Сам. — Аз ще ти настроя регулатора. Чакаш да ти дам знак и с лявата ръка включваш таймера. И не забравяй да си вдигнеш панталона.

— Преди или след прехвърлянето?

— Преди — уточни той. — Можеш да го включваш и през дрехите. Не е много умно да се появяваш в миналото със смъкнат под коленете панталон. Не можеш да побегнеш. А понякога е нужно да си готов за спринт още в секундата, когато се прехвърлиш.