Робърт Силвърбърг
Назад по линията (34)

34.

Реших, че съм заслужил и правото да прекарам почивката си във вилата на Метаксас в 1105 година. Вече не бях досадник, облизващ се чирак, а пълноправен член на братството на времевите куриери. И то сред най-добрите в занаята според собственото ми мнение. Не виждах причини да се опасявам, че няма да бъда добре дошъл при Метаксас.

Проверих графика — и той като мен току-що се бе върнал от екскурзия. Значи е във вилата си. Взех си нов комплект византийски дрехи, поисках пълна кесия със златни византини и се приготвих за скок в 1105 година.

Спомних си обаче за парадокса на едновременността.

Не знаех точно кога през 1105-а е подходящо да се появя. А трябваше да се съобразявам и с текущото му време там. За мен в момента беше ноември 2059 година. Метаксас се бе прехвърлил наскоро в някакъв отрязък от 1105 година, който за него съответстваше на ноември 2059-а. Да речем, че това е юли 1105-а. Ако скоча в март 1105-а, намиращият се в онзи отрязък Метаксас изобщо не би ме познавал. За него щях да бъда неканен простак. Ако пък му се изтреса през юли, ще бъда недоказалият се новак. Попадна ли в октомври, ще срещна Метаксас, който е с три месеца пред мен в текущото време и познава собственото ми бъдеще. Нямах никакво желание да изпитам прелестите на парадокса — опасно и малко плашещо е да се натъкнеш на човек, живял в период, до който ти още не си стигнал.

Нуждаех се от помощ.

Отидох при Спирос Протопополос.

— Метаксас ме покани да му гостувам през почивката, но не знам в коя точка да го потърся.

— Защо мислиш, че аз знам? — предпазливо смънка Протопополос. — Не споделя с мен.

— Предположих, че ти е оставил нещо като таблица за съответствието на текущото му време тук и там.

— Какви ги плещиш, по дяволите?

Запитах се дали не допускам някакъв непоправим гаф, но упорствах докрай. Намигнах и подчертах:

— Ти знаеш къде е Метаксас сега. Може би знаеш и кога. Стига де, Прото. И аз съм посветен в тайната. Няма нужда да увърташ.

Той отиде в съседната стая да се допита до Пластирас и Хершел. Те сигурно го успокоиха, защото Протопополос се върна и прошепна на ухото ми:

— 17 август 1105 година. Поздрави го от мен.

Благодарих и излязох.

Метаксас живееше в предградията, извън крепостните стени на Константинопол. Земята беше евтина там в началото на дванайсети век заради злощастия като нахлуването на грабещите всичко по пътя си печенеги през 1090 година и преминалата през империята разпасана сган на кръстоносците шест години по-късно. Земевладелците извън града бяха пострадали зле. Много имения се разпродаваха. Метаксас бе купил своето през 1095 година, когато хората още се опомняха от щетите, нанесени им от печенегите, а вече чуваха за новата опасност, доближаваща земите им.

Но той е имал огромно предимство пред продавачите — проверил е напред по линията и е знаел за спокойния период, предстоящ под властта на Алексий I Комнин. Вилата му нямаше да пострада от никакви беди през целия дванайсети век.

Отидох в старата част на Истанбул, хванах такси до останките на крепостната стена и продължих пет километра нататък. Вярно, в текущото време това не беше селска област, а проснал се нашироко сив придатък на съвременния град.

Когато пресметнах, че съм се отдалечил достатъчно, притиснах палец към сензора и освободих таксито. Застанах на тротоара и обмислих още веднъж скока. Някакви хлапета ме видяха във византийските ми дрехи и дойдоха да позяпат. Знаеха, че ще скоча в миналото. Подвикваха ми оживено на турски, може би молеха да ги взема със себе си.

Едно момче с вид на мърляво ангелче ми каза на разбираем френски:

— Дано ти отсекат главата.

Децата са толкова мило откровени, нали? И във всички епохи са очарователно зли.

Настроих таймера, показах среден пръст на малкия доброжелател и се пренесох назад по линията.

Сивкавите сгради изчезнаха. От мрачния ноември попаднах в слънчевото сияние на август. Изведнъж вдишах чист, благоуханен въздух. Стоях до широк калдъръмен път между ширнали се ливади. Скромна колесница с два коня изчатка към мен и спря.

Строен младеж в прости селски дрехи сведе почтително глава.

— Почитаеми господине, Метаксас ме изпрати да ви закарам при него.

— Но… той не ме очакваше…

Затворих си устата припряно, за да не изтърся нещо неуместно. Очевидно Метаксас ме очакваше. Да не би все пак да се бях напъхал в парадокса на едновременността?

Свих рамене и се качих в колесницата.

Потеглихме на запад и по едно време кочияшът кимна към заемащите много декари лозя вляво от пътя й смокиновата градина вдясно.

— Всичко това принадлежи на Метаксас — осведоми ме гордо. — Идвали ли сте тук преди?

— Никога.

— Моят господар е велик човек. Той е приятел на бедните и съратник на знатните. Всички го почитат. Самият император Алексий беше тук миналия месец.

Тръпки ме побиха, щом чух това. Достатъчно зле беше, че Метаксас има друг живот десет века назад по линията, но какво биха казали патрулните за навика му да се сдушава с императори? Не се съмнявах, че дава съвети и променя бъдещето, защото знае какво предстои. Той направо се бетонираше незаличимо в историческата матрица на епохата като ценен сподвижник на владетеля! Едва ли имаше кой да се мери с него по дързост…

След смокините и лозята се ширнаха житни ниви.

— И това принадлежи на Метаксас — осведоми ме кочияшът.

Бях си представял как Метаксас живее в уютна малка вила с десетина-двайсет декара земя — градина отпред, може би малко зеленчуци отзад… Не подозирах, че ще се окаже едър земевладелец.

Минахме покрай пасящ добитък и мелница, задвижвана от тътрещи се в кръг волове, имаше и езерце, несъмнено пълно с риба. Накрая стигнахме до две редици кипариси, засенчили отклонение от пътя. Завихме и не след дълго пред нас се откри великолепна вила, а пред входа ни чакаше Метаксас в премяна, подходяща за сподвижник на император.

— Джъд! — извика той и се прегърнахме. — Приятелю! Братко! Джъд, разказаха ми за твоята екскурзия! Прекрасно! Туристите не спирали да те хвалят!

— Кой ти каза?

— Колетис и Папас. Тук са. Влез де, влез! Вино за моя гост! И нова роба за него! Влизай, Джъд, влизай!