Робърт Силвърбърг
Назад по линията (16)

16.

Участвах в още четири подготвителни пътувания, преди да ме утвърдят като времеви куриер. Всички скокове пак бяха в района на Ню Орлиънс. Опознах историята на това място далеч по-добре, отколкото можех да си представя.

При третата екскурзия попаднах в 1803 година, когато Щатите купили Луизиана. Аз бях единственият стажант. Имаше седмина туристи. Нашият куриер беше Сид Буонокоре — нисък мъж със сурово изражение. Когато споменах името му пред Сам, той прихна и изтърси:

— Онова долно типче ли!

— Че какво му е долното?

— Преди водеше туристи в Ренесанса. Само че накрая патрулът го спипа да се прави на сводник — пробутвал туристки в леглото на Чезаре Борджия. Дамите му се отплащали щедро, Чезаре — също. Буонокоре се оправдал, че просто си вършел работата, нали мацките искали по-интересни преживявания в епохата и подобни глупости. Не му се разминало. Изтеглиха го тук и го насадиха на екскурзията с покупката на Луизиана.

— От куриера иска ли се да надзирава сексуалния живот на туристите? — учудих се аз.

— Не, но от него не се очаква и да поощрява лудориите им в други епохи.

Аз обаче открих, че човекът, „поощрявал лудории в други епохи“, е доста симпатичен мошеник. Буонокоре не беше красавец, но излъчваше такава всеядна сексуалност, че нямаше как да не му се възхитя. А в неговата неуморна загриженост за собственото му благополучие дори долавях някакъв хищен чар. Никой не ръкопляска на дебнещ джебчия, затова пък мнозина насърчават отявлените разбойници. А Сид Буонокоре си беше тъкмо такъв по нрав.

Освен това се отличаваше с вещина в работата си като куриер. Вмъкна ни умело в Ню Орлиънс през 1803 година като холандски търговци, дошли да преценят шансовете си на местните пазари. Нищо не ни застрашаваше, ако не се натъкнем на истински холандец, а прикритието премахваше всякакви съмнения за странния ни говор. Обикаляхме града, навлекли неудобните дрехи от началото на деветнайсети век, и се чувствахме като актьори, избягали от репетиция на историческа пиеса. Но Сид ни развеждаше с хъс.

Скоро узнах, че преуспява и във финансовите операции със златни дублони и испански монети по осем реала. Изобщо не се опитваше да скрие от мен какво върши, но не подхващаше разговор за това и аз тъй и не успях да проумея заплетените подробности. Може би се възползваше от променливия обменен курс. Знам само, че разменяше щатски сребърни долари; срещу британски златни гвинеи, с които пък купуваше френски сребърни монети при изгодна отстъпка, а нощем се срещаше по бреговете на Мисисипи с карибски пирати, за да им пробута френските пари срещу испанско злато и сребро. Не научих какво правеше с дублоните и реалите. Не схванах и как извлича печалба. Най-правдоподобната ми догадка гласеше, че се опитва да събере колкото може по-разнообразни монети, за да ги продава на колекционери напред по линията. Струваше ми се обаче, че това е твърде просто обяснение за машинациите на такъв находчив хитрец. Той не пожела да обясни, а аз не се престраших да попитам.

Сид беше неуморен и в секса, което не е необичайно за куриер.

(— Туристките са разрешен улов — наставляваше ме Сам. — Самите те направо ни се нахвърлят. Както на времето с белите ловци в Африка.)

Но аз разбрах, че Сид Буонокоре не се задоволява само с жадни за романтични преживявания туристки.

В една късна вечер от нашия престой в 1803 година аз си блъсках главата над неясно за мен правило и отидох в стаята на Сид за съвет. Почуках на вратата и той подвикна:

— Влез!

Влязох, той обаче не беше сам. Млада жена с леко мургава кожа и дълга черна коса се излежаваше в постелята гола, лъснала от пот, задъхана. Стегнатите й гърди стърчаха, макар и големи.

— Извинявай — промърморих. — Не съм искал да се натрапвам.

— Глупости! — засмя се Сид. — Засега привършихме. Не си ни прекъснал. Това е Мария.

— Здравей, Мария — поздравих стеснително.

Тя се изкикоти пиянски. Сид й заговори на креолското наречие и момичето пак се ухили. Надигна се от леглото, направи изящен гол реверанс и смънка:

— Бон соар, мосю.

После се просна по лице бавно и елегантно.

— Самата прелест, а? — гордо изрече Сид. — Наполовина индианка, наполовина испанка, наполовина французойка. Пийни си ром.

Глътнах от манерката, която ми подаде, и подхвърлих:

— Половинките не станаха ли много?

— Мария си пада по крайностите във всичко.

— Ясно…

— Запознах се с нея миналия път, когато водих туристи. Така нагласям нещата, че да й се радвам по малко всяка нощ, без да лишавам и другите си „аз“ от удоволствието. Все пак, Джъд, не мога да знам предварително още колко ще водя по този проклет маршрут, но защо да не си прекарвам приятно всеки път, когато идвам назад по линията?

— Разумно ли е да говориш така пред…

— И една думичка не знае на английски. Абсолютно безопасно е.

Мария се размърда и изпъшка. Сид си взе манерката и изля малко ром на гърдите й. Тя пак се разкикоти и започна да разтърква течността сънено, все едно беше вълшебен балсам за растеж на гърдите. Не че момичето имаше нужда от такъв балсам.

— Много е страстна — отбеляза Сид.

— Не се и съмнявам.

Той каза нещо и Мария се надигна тромаво. Пак пристъпи към мен. Гърдите й се полюшваха като камбанки. Лъхаше и на ром, и на похот. Протегна неуверено ръце към мен, но отново загуби равновесие и се отпусна на дъсчения под. Лежеше и се кискаше.

— Искаш ли да я опиташ? — предложи Сид. — Остави я да поизтрезнее, заведи я в стаята си и се позабавлявайте.

Подметнах шегичка за интересните болести, на които момичето може да е преносител. Случват ми се и такива нелепи прояви на придирчивост.

Буонокоре ме изгледа презрително.

— Нали си ваксиниран, от какво има да се плашиш?

— Да, срещу тиф, дифтерит, жълта треска и още какво ли не, но сифилис… — смънках аз.

— Чиста е, повярвай. Впрочем, ако са ти толкова опънати нервите, направи си термобаня в мига, когато се върнеш напред по линията. — Сид вдигна рамене. — Ако и такива неща те плашат, може би е по-добре да не ставаш куриер.

— Не съм…

— Видя, че аз нямам нищо против да спя с нея, нали? Джъд, ти за обикновен глупак ли ме смяташ, или за невероятен тъпанар? Щях ли да легна със сифилитичка? И отгоре на всичко да я предложа на тебе след това?

— Е…

— Само за едно би трябвало да се безпокоиш — натърти той. — Взе ли си хапчето?

— Хапчето ли?

— Хапчето, празноглавецо! Ежемесечното!

— О… да. Ами да. Разбира се.

— Това е абсолютно задължително, когато пътешестваш назад по линията. Не може да се шляеш из миналото и да заплождаш прародителките на други хора. За такова нещо времевият патрул направо ще те размаже по пода. Ще ти се размине безнаказано, ако се сближаваш по един или друг начин с хората назад по линията — малко невинен бизнес, малко невинни креватни удоволствия — но за нищо на света не бива да правиш бебета. Чатна ли?

— То се знае, Сид.

— Запомни — това, че си търся малко развлечения в миналото, не означава да поемам и риска от огромна промяна на историята. Като разбъркам например генетичните линии. Постъпвай като мен, хлапе. Не забравяй за хапчетата. Сега вдигни Мария и се омитайте оттук.

Вдигнах Мария и двамата се ометохме.

Тя изтрезня бързичко в моята стая. Не знаеше и думичка на език, който аз разбирах. И аз не знаех думичка на език, който тя разбираше. Въпреки това се спогодихме чудесно.

Макар че бе родена два века и половина преди мен, изпълнението й си оставаше безупречно. Някои неща не се променят кой знае колко.