Робърт Силвърбърг
Назад по линията (37)

37.

През следващата екскурзия за пръв път закъсах като куриер. Прекомерната ми гордост не допусна да повикам на помощ времевия патрул, затова се оплетох в парадокса на удвояването, усетих и острия вкус на парадокса на времевото изместване. Все пак мисля, че се измъкнах от блатото доста умело.

Придружавах деветима туристи на пристигането на Първия кръстоносен поход във Византия, когато работата се оплеска.

— През 1095 година — разказвах на моите хора — папа Урбан II призовал за освобождаването на Светите земи от сарацините. Съвсем скоро европейските рицари започнали да се присъединяват към похода. Сред тези, които се зарадвали на освободителната война, бил и византийският император Алексий — виждал в нея начин да си върне териториите в Близкия изток, които турците и арабите отнели на империята. Алексий разпратил вестта, че е добре настроен към идеята стотици опитни рицари да му помогнат в прогонването на неверниците. Само че на главата му се стоварило нещо далеч по-голямо. След малко, щом се прехвърлим в 1096 година, ще видим какво било то.

Скочихме в 1 август 1096 година.

Качихме се на крепостната стена на Константинопол и равнината пред погледите ни се оказа покрита с войски, но не рицари в брони, а опърпани тълпи от селяци.

— Това — посочих ги — е Народният кръстоносен поход. Докато професионалните войници подготвяли плановете си откъде и как да минат, един мършав, смрадлив, обаятелен дребосък на име Петер Отшелника събрал хиляди бедняци и дребни стопани и ги повел през Европа към Византия. По пътя си грабели каквото докопат, излапали половината реколта на континента и опожарили Белград след сблъсък с византийските управници на областта. Но накрая се добрали дотук, били поне трийсетина хиляди.

— И кой от тях е Петер Отшелника? — попита най-необузданата туристка в групата.

Това беше Мардж Хеферин — едричка самотница от Де Мойн, попрехвърлила четирийсетте.

Проверих колко е часът.

— Ще го видите след минута и половина. Алексий е изпратил двама сановници да поканят Петер в двореца. Императорът иска Отшелника и неговата паплач да изчакат пред Константинопол, за да ги догонят рицарите и бароните. Знае, че тълпите ще бъдат изклани от турците, щом стъпят в Мала Азия, ако нямат до себе си истински войски. Вижте, ето го Петер.

Двама изискани византийски придворни се появиха сред гъмжилото, като очевидно внимаваха да не вдишват дълбоко и биха искали дори да си стиснат носовете. Между тях крачеше хилаво, босо, покрито с дрипи, мръсно джудже с остра брадичка, пламтящи очи и белязано от шарката лице.

— Петер Отшелника — обявих на групата — отива на аудиенция при императора.

Скочихме напред още три дни. Народният кръстоносен поход вече вилнееше в града на Алексий. Немалко сгради горяха. Десетина кръстоносци се бяха покатерили на една църква и сваляха оловото от покрива й с намерението да го продадат някому. Византийка с вид на високопоставена особа излезе от „Света София“ и набързо беше съблечена и изнасилена от тълпа набожни следовници на Петер пред очите ни.

— Алексий си е направил зле сметките — казах аз, — като пусна тези отрепки в града. Сега урежда преминаването им на другия бряг, като предлага да бъдат превозени безплатно през Босфора. На 6 август ще продължат похода си и ще започнат делата си в Мала Азия, като избият хората във византийските селища из западната й част. После ще нападнат турците и ще бъдат изтребени почти поголовно. Ако имахме повече време, щях да ви заведа в 1097 година, за да видите купчините кости край пътя. Това е участта на Народния кръстоносен поход. Професионалистите обаче са наблизо, нека видим и тях.

Обясних им за четирите армии на кръстоносците — армията на Раймонд от Тулуза, армията на дук Робер от Нормандия, армията на Боемунд и Танкред и армията на Годфрид от Булон, Юстас от Булон и Балдуин от Лотарингия. Някои от туристите бяха чели за кръстоносните походи и кимаха, щом чуеха познато име.

Прехвърлихме се в последната седмица на 1096 година.

— Алексий си е взел поука от Народния кръстоносен поход. Не възнамерява да остави за дълго в града истинските кръстоносци. Всички трябва да минат през Византия по пътя към Светите земи, но той ще ги накара да побързат и ще поиска от предводителите им да му се закълнат във вярност, преди да ги пусне през портите.

Гледахме как армията на Годфрид от Булон разполага бивака си пред стените на Константинопол. Наблюдавахме как пратениците щъкаха напред-назад — Алексий настояваше да положат клетва за вярност, Годфрид отказваше. С грижлив подбор на моментите вместих четири месеца в един час, показах им как се засилват недоверието и враждебността между християните от похода и християните византийци, които уж би трябвало да се борят рамо до рамо за освобождаването на Светите земи. Годфрид все още отказваше да се закълне. Алексий не само държеше кръстоносците извън града, но вече обкръжаваше бивака им с надеждата, че гладът ще ги прогони нататък по пътя им. Балдуин от Лотарингия започна да напада предградията. Годфрид залови малък отряд византийски войници и ги екзекутира пред очите на стоящите по стените. А на 2 април кръстоносците се подготвиха за обсада на Константинопол.

— Вижте колко лесно ги отблъскват византийците — подчертах пред групата. — Търпението на Алексий се изчерпа и той прати срещу тях най-боеспособните си части. Кръстоносците още не са свикнали да се сражават заедно и побягват. На Великден Годфрид и Балдуин се примиряват и полагат клетва за вярност на Алексий. Всичко е уредено. Императорът ще даде банкет на кръстоносците в града и бързичко ще ги отпрати с кораби през Босфора. Знае, че след няколко дни ще се появят още кръстоносци — армията на Боемунд и Танкред.

Мардж Хеферин ахна тихо и пискливо, щом чу имената. Жалко, че това не ме настрой по-предпазливо.

Пропуснахме няколко дни, за да видим на 10 април следващите кръстоносци. Отново край Константинопол се бяха разположили хиляди войници. Размотаваха се надуто в ризниците и наметалата си, понякога се халосваха игриво един друг с мечове или боздугани, колкото да прогонят скуката.

— Кой е Боемунд? — попита Мардж.

Огледах полето и посочих.

— Ето го.

— Ооо…

Той имаше с какво да я впечатли. Висок над два метра, Боемунд беше великан за своето време, не само главата, а и раменете му стърчаха над околните. Широки рамене, огромен гръден кош, късо подрязана коса. Странно бледа кожа. Наперена поза. Страшен противник, корав и свиреп.

Освен това беше по-хитър от останалите предводители. Вместо да влиза в пререкания с Алексий за клетвата, Боемунд се подчини веднага. За него клетвите бяха само думи и смяташе за глупост губенето на време в дрязги с византийците, когато в Азия имаше цели империи за завоюване. Така Боемунд получи лесно достъп до Константинопол. Заведох туристите при портата, през която щеше да влезе в града, за да го разгледат отблизо. Груба грешка.

Кръстоносците влязоха с тежка стъпка в колона по шестима.

Щом Боемунд се появи, Мардж Хеферин се откъсна от групата. Разкъса туниката си и нейните големи гърди се разклатиха. Май си правеше реклама.

Тя се втурна към Боемунд с неспирно квичене:

— Боемунд, Боемунд, обичам те, винаги съм те обичала, Боемунд! Вземи ме! Направи ме своя робиня, любими!

И още бръщолевене в същия дух.

Боемунд се огледа озадачен. Предполагам, че не му беше лесно да разбере защо яката, креслива, полугола жена търчи презглава към него. Но Мардж не успя да го доближи и на пет метра.

Един рицар се изпречи пред Боемунд, явно решил, че това е опит за убийство. Измъкна сръчно кинжала си и го заби между тежките гърди на Мардж. Ударът спря лудешкия й устрем, тя залитна назад смръщена. Кървави мехури се пукаха между устните й. Вече падаше, когато друг рицар замахва с двуръчния си меч и почти я разсече на две през кръста. По калдъръма се разпиляха вътрешности.

Всичко това продължи не повече от петнайсет секунди. Нямах шанс да помръдна. Стоях вцепенен и осъзнавах, че кариерата ми като времеви куриер навярно е приключила внезапно. Да загубиш турист е най-лошият провал, който може да сполети куриер, ако не броим извършването на времево престъпление.

Налагаше се да направя нещо незабавно.

Озъбих се на другите туристи:

— Никой да не мърда от мястото си! Това е заповед!

Нямаше особена вероятност да не се подчинят. Те се скупчиха един до друг в истерия, ридаеха, повръщаха и трепереха. Само шокът стигаше да ги скове за няколко минути — повече, отколкото ми бяха нужни.

Настроих таймера си за скок две минути назад по линията.

Появих се точно зад самия себе си. Другото ми „аз“ с големите уши зяпаше Боемунд, който пристъпяше надменно по улицата. Туристите стояха от двете му страни. Мардж Хеферин дишаше тежко, надигаше се на пръсти да види по-добре своя идол и вече посягаше към туниката си.

Преместих се зад нея.

Тъкмо да се хвърли към улицата и моите ръце се стрелнаха незабавно. Пръстите на лявата се впиха в задника й, дясната я стисна за гърдата. Изсъсках в ухото й:

— Остани където си или ще съжаляваш горчиво.

Тя се гърчеше, опитваше да се отскубне. Забих пръстите си още по-надълбоко в потръпващата плът и не я пуснах. Мардж се изви да види кой й посяга, позна ме и се опули към другия Джъд, застанал вляво от нея. Изведнъж загуби желание да се бори. Раменете й провиснаха, аз прошепнах още веднъж да мирува, а Боемунд се отдалечи от нас.

Пуснах я и скочих шейсет секунди напред по линията.

За туристите бях отсъствал по-малко от минута. Почти очаквах да ги заваря как още си драйфат червата от кървавата гибел на Мардж Хеферин. Но моят опит за нов монтаж на събитията беше успешен. Сега нямаше труп на улицата. Нямаше черва, пльоснати под ботушите на маршируващите кръстоносци. Мардж си стоеше с групата, тръскаше глава объркано и си разтриваше задника. Туниката й още беше развързана отпред и аз забелязах червените отпечатъци от моите пръсти по мекото кълбо на дясната й гърда.

Дали някой от туристите подозираше какво се случи? Не, нямаха и призрачен спомен. Те не преживяха парадокса на времевото изместване, защото не бяха осъществили скок в скока като мен. Само аз помнех онова, което бе изчезнало безследно от паметта им — кървавата случка, която пратих в небитието.

— Напред по линията! — креснах и пренесох групата в 1098 година.

На улицата беше тихо и спокойно. Кръстоносците си бяха отишли отдавна. В момента си късаха нервите с обсадата на Антиохия в Сирия. В задушния летен ден падаше здрач и нямаше свидетели на внезапната ни поява.

Единствена Мардж се досещаше, че е имало нещо необичайно. Другите не бяха забелязали, но тя знаеше, че зад нея бе изскочил допълнителен Джъд Елиът, който не й позволи да се хвърли към улицата.

— Какво беше намислила, по дяволите? — попитах я. — Щеше да изтичаш, за да се хвърлиш в краката на Боемунд, нали?

— Не можах да се сдържа. Пощурях за миг. Винаги съм обичала Боемунд, не разбираш ли? Той беше моят герой, моят бог… прочетох всяка дума, написана някога за него… и изведнъж той се оказа пред мен.

— Нека ти разкажа какво се случи.

Описах й как беше убита и как аз върнах миналото на мястото му, като отделих епизода с нейната смърт в паралелна времева линия.

— Искам да знаеш — подчертах накрая, — че единствената причина да те отърва от гибел е грижата за собствената ми работа. Твърде зле се отнасят към куриер, който не може да контролира групите си. Иначе с удоволствие бих те зарязал изкормена. Не ви ли повторих милион пъти да не нарушавате прикритието си?

Предупредих я да забрави всяка дума от признанието ми, че съм променил събитията, за да я спася.

— Но следващия път, когато не ми се подчиниш — започнах, — аз ще…

Идеше ми да обещая, че ще натикам главата й в задника и ще я превърна в мьобиусова лента. Спомних обаче, че не подобава на куриер да говори така на клиент, колкото и да го е вбесил.

— … ще отменя екскурзията ти и на секундата ще те изпратя напред по линията към текущото време, чуваш ли?

— Нищо такова няма да ми хрумне — промърмори тя. — Заклевам се. Знаеш ли, след като ми разказа, почти усещам какво ме е сполетяло. Как кинжалът се забива в мен…

— Изобщо не се е случило.

— Изобщо не се е случило — смънка тя неуверено.

— Искам да звучиш убедително. Изобщо не се е случило.

— Изобщо не се е случило — повтори Мардж. — Но почти го усещам!