Робърт Силвърбърг
Назад по линията (49)

49.

Спокойствие. Запази спокойствие. Отишъл е да се изпикае, това е всичко. Ей сега ще се върне.

„Първа точка. Куриерът е длъжен да знае местонахождението на всеки от поверените му туристи във всеки момент. Наказанието е…“

Запалих факел от жаравата в огнището и изтичах в коридора.

Зауерабенд?

Не пикаеше. Не ровичкаше в килера в кухнята. Не тършуваше в избата.

Зауерабенд?

По дяволите, къде си се дянал, прасе такова?

Още усещах по устните си вкуса на Пулхерия. По кожата ми още лепнеше потта й, смесила се с моята. Други нейни течности засъхваха по слабините ми. Всички прелестни, — забранени наслади на междувремевото кръвосмешение още трептяха в съзнанието ми.

Мислех си как за такова нещо времевият патрул просто ще ме заличи. Ще им кажа: „Загубих турист.“ А те ще попитат: „Как се случи?“ Ще отговоря: „Излязох от стаята за три минути и той изчезна.“ А те: „Три минути, а? Нали ти е забранено да…“ Ще кажа: „Само три минути. За Бога, нима очаквате да ги надзиравам по двайсет и четири часа в денонощието?“ Може и да проявят разбиране, но по задължение ще проверят произшествието и ще открият, че най-безцеремонно съм скочил в друго време. Ще ме проследят до 1105 година, ще ме заварят с Пулхерия и ще се убедят, че не само съм бил небрежен като куриер, но съм се сношавал със собствената си прапрапра…

Спокойствие. Спокойствие.

Сега на улицата. Освети с факела наоколо. Зауерабенд? Зауерабенд? Никакъв Зауерабенд.

Ако аз бях Зауерабенд, накъде бих отпрашил?

Към дома на някоя дванайсетгодишна византийка? Как би си намерил някоя? Как би се вмъкнал вътре? Не. Не би го направил. Но къде е той? Шляе се из града ли? Излязъл е за малко на чист въздух? А би трябвало да е заспал. Да хърка. Не. Спомних си, че когато скачах, той не спеше, не хъркаше, а досаждаше на Палмира Гостаман. Влетях обратно в странноприемницата. Нямаше смисъл да го издирвам наслуки в Константинопол.

Обзет от още по-силна паника, аз събудих Палмира. Тя си търкаше очите, мрънкаше, мигаше. Факелът хвърляше отблясъци по плоската й гръд.

— Къде отиде Зауерабенд? — прошепнах рязко.

— Казах му да ме остави на мира. Казах му, че ако не престане да ме тормози, ще му отхапя оная работа. Той си беше сложил ръката ей тук и…

— Да, да, но къде отиде?

— Де да знам. Просто стана и се махна. В стаята беше тъмно. Заспах преди две-три минути. Защо ти трябваше да ме будиш?

— Много си ми полезна, няма що — промърморих. — Я заспивай.

„Спокойствие, Джъдсън, спокойствие. Има си лесно решение. Ако не се беше стегнал толкова, щеше да се сетиш отдавна. Само трябва да прекроиш случката така, че да върнеш Зауерабенд в стаята, както върна живота на Мардж Хеферин.

Незаконно е, разбира се. Куриерите нямат право да се занимават с поправки на времевия поток. Това е задача на патрула. Но поправката ще бъде съвсем дребничка… Ще се справиш бързо и никой няма да научи. Нищо не те сполетя за кърпенето на миналото с Хеферин, нали? Да. Да! Това е единственият ти шанс, Джъд.“

Седнах на ръба на моето легло и се постарах да измисля най-правилния план. Нощта с Пулхерия попритъпи остротата на интелекта ми.

„Мисли, Джъд. Мисли както никога досега.

Колко беше часът, когато скочи назад към 1105-а?

Оставиха четиринайсет минути до полунощ.

Колко беше часът, когато се върна?

Оставаха единайсет минути до полунощ.

Колко е часът сега?

Остава една минута до полунощ.

Кога Зауерабенд се е измъкнал от стаята?

В този промеждутък от три минути.

Следователно колко назад по линията трябва да се прехвърлиш?

Около тринайсет минути. Нали си наясно, че ако скочиш назад повече от тринайсет минути, ще срещнеш предишното си «аз», което се готви да отпраши към 1105-а? Това е парадоксът на удвояването.

Трябва да рискувам. Така съм загазил, че парадоксът е по-малката ми грижа.

Тогава скачай и оправи положението.

Тръгвам.“

Настроих прехвърлянето безупречно — назад по линията тринайсет минути без няколко секунди. Открих удовлетворен, че предишното ми „аз“ вече го няма, но Зауерабенд още е тук. Грозният дебел мръсник беше в стаята, седнал на леглото си с гръб към мен.

Щеше да е много лесно да го спра сега. Просто му забранявам да напуска стаята и го задържам вътре през следващите три минути, с което заличавам изчезването му. В мига, когато предишното ми „аз“ се върне — тоест в единайсет минути преди полунощ — аз скачам десет минути напред по линията и заемам полагащото ми се място във времевия поток. Така Зауерабенд ще бъде пазен от куриер (в едно или друго въплъщение) през целия опасен период. За мен ще има съвсем кратък миг на удвояване, но аз ще се разкарам от това времево равнище толкова чевръсто, че той едва ли ще се усети. И всичко ще се нареди както трябва.

Да. Много добре.

Тръгнах през стаята към Зауерабенд с намерението да му се изпреча, когато понечи да излезе. Той изви глава стреснат и ме видя.

— Върна ли се?

— И още как. И няма да ти…

Той пипна таймера си и изчезна.

— Чакай! — Крясъкът ми разбуди всички. — Не можеш да правиш това! Невъзможно е! Таймерите на туристите не са…

Гласът ми стихна в глупаво хриптене. Зауерабенд го нямаше, той скочи във времето пред очите ми. Колкото и да викам към мястото, където беше, няма да го върна. Ама че хитра, гнусна топка лой! Бъзикаше си таймера, хвалеше се, че щял да си работи сам с него, някак бе стигнал до блокираните функции, за да получи достъп до управлението…

Сега вече затънах страховито. Един от моите туристи се мотаеше из миналото с активиран таймер, скачаше в който си поиска момент… какво чудовищно оплескване! Отчаях се. Разбира се, патрулът щеше да го сгащи непременно, преди да е извършил прекалено много времеви престъпления, но нямаше никакво съмнение, че аз щях да си го отнеса, защото допуснах да ме изиграе.

Освен ако го докопам, преди да скочи.

Минаха петдесет и шест секунди, откакто аз се прехвърлих тук, за да възпра Зауерабенд.

Без никакви колебания настроих таймера си и скочих. Ето го Зауерабенд отново на леглото. Ето го другото ми „аз“ — тръгваше през стаята към него. Ето ги останалите туристи, които още не съм вдигнал от сън с крясъка си.

Хайде — вече сме повече от него. Спипахме го.

Метнах се към Зауерабенд, готов да се вкопча в ръцете му и да му попреча да скочи във времето.

Озърна се в мига, когато направих движение. И посегна с дяволска пъргавина към своя таймер.

Скочи. Изчезна. Проснах се на празното му легло вцепенен.

Другият Джъд впи жлъчен поглед в мен.

— Ти пък откъде се изтърси, мътните те взели?

— Аз съм петдесет и шест секунди пред тебе. Пропуснах първия шанс да го хвана и скочих назад за втори опит.

— Пак го изтърва, както виждам.

— Вярно си е.

— И освен това се удвоихме.

— Поне това можем да оправим. — Проверих колко е часът. — След трийсет секунди скачаш шейсет секунди назад и се връщаш във времевия поток.

— Как пък не! — сопна се Джъд Б.

— Какви ги дрънкаш?

— Защо да го правя? Зауерабенд пак ще е изчезнал или поне ще ме изпревари. Няма да го приклещя, нали?

— Но ти трябва да скочиш.

— Защо?

— Защо аз го направих в тази точка от потока.

— Имал си причина — заинати се той. — Току-що си изтървал Зауерабенд и си искал да скочиш около минута назад, за да опиташ пак да го хванеш. Но аз нямах шанс дори да го изтърва. А и защо да се притеснявам за времевия поток? Вече е променен.

Прав беше. Петдесет и шестте секунди изтекоха. Сега бяхме в момента, когато за пръв път се опитах да възпра Зауерабенд. Но за Джъд Б минутата, преживяна и от мен при първото изчезване на Зауерабенд, протече съвсем различно. Всичко се обърка. Породих свой дубликат, който не искаше да се махне, а и вече нямаше къде да се намести. Оставаха тринайсет минути до полунощ. След още две минути щяхме да си имаме и трети Джъд — онзи, който скочи напред по линията направо от прегръдката на Пулхерия, за да установи, че Зауерабенд го няма. Той пък имаше свое предопределение — да се щура десет минути паникьосан, а после да скочи от дванайсет часа без една минута в дванайсет часа без четиринадесет минути, с което щеше да предизвика целия процес, завършил с нас двамата.

— Трябва да офейкаме оттук — настоя Джъд Б.

— Преди той да се появи.

— Именно. Защото ако ни зърне, може изобщо да не стигне до скока към дванайсет часа без четиринайсет минути и така…

— … би заличил и мен, и тебе.

— Но къде да отидем? — попита той.

— Можем да се върнем три или четири минути и да спрем Зауерабенд заедно.

— Не е добра идея. Ще се засечем с още един от нас — онзи, който се кани да отиде при Пулхерия.

— И какво толкова? Ще го напъдим да скочи, щом обездвижим Зауерабенд.

— Пак не става. Ако отново го изтървем, ще предизвикаме още една промяна във времевия поток и може би ще си навлечем трети екземпляр. Все едно строим зала с огледала — ще се отразяваме напред-назад, докато не се натрупаме в един милион екземпляра. Той е прекалено бърз в работата с таймера си.

— Прав си — признах, но съжалявах, че Джъд Б не се върна където му беше мястото, преди да е станало твърде късно.

Дванайсет минути до полунощ.

— Имаме шейсет секунди да се разкараме. Къде отиваме?

— Не се връщаме за нов опит да хванем Зауерабенд. Това не се оспорва.

— Да.

— Но ние трябва да го открием.

— Да.

— А той може да е в която и да е точка от времето.

— Да.

— Значи ние двамата не стигаме. Нуждаем се от помощ.

— Метаксас.

— Да. И може би Сам.

— Да. И Буонокоре. И Джеф Монро. Това е криза!

— Да — казах аз. — Слушай, остават десет секунди. Ела с мен!

Изтичахме надолу по задната стълба и се разминахме на косъм с Джъд от дванайсет часа без единайсет минути. Свихме се в тъмната кухина под стълбата и си мислехме за Джъд, който над нас откриваше липсата на Зауерабенд.

— Ще имаме нужда от цял екип — казах аз. Ти скачай назад в 1105 година, намери Метаксас и му обясни какво се случи. После повикай подкрепления и ги убеди да започнат издирването на Зауерабенд по цялата времева линия.

— Ами ти?

— Аз няма да мърдам оттук до дванайсет без една минута. В този миг онзи горе ще скочи тринайсет минути назад…

— … и ще остави хората си без надзор…

— … а някой трябва да стои при тях, затова ще се кача, щом той скочи, и ще вляза в основната роля на Джъд Елиът като техен куриер. Ще остана там, докато не получа вест от тебе. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

— Тогава тръгвай.

И той тръгна. Аз се свивах на кълбо и се тресях от уплаха. Всичко ме цапардоса наведнъж в помитаща реакция. Зауерабенд изчезна, аз породих свое алтер его чрез парадокса на удвояването и само за една вечер извърших повече времеви престъпления, отколкото бях в състояние да изброя, и…

Приплака ми се.

Още не разбирах, че бъркотията тепърва започваше.