Тери Брукс
Мечът на Шанара (35)

ГЛАВА 35

Итака всичко свърши. След десетина дни мъжете, които бяха останали от малката група, тръгнала преди толкова много седмици от Кълхейвън, се сбогуваха за последен път. Денят беше светъл и ясен, облян в слънчеви лъчи и наситен със свежестта на лятото. Духащият от запад лек ветрец галеше ярко зеления килим на Тирзийските поляни и в тишината на утрото се носеше тихото далечно ромолене на Мърмидън. Стояха на пътя, който водеше извън стените на града — Дюрън, с поставена в шина и превързана ръка и Дейъл, който го беше открил сред ранените и сега го лекуваше. Балинор Букхана в метална ризница и в ярко синьо наметало за езда, все още бледият Ший Омсфорд, преданият Флик и Мениън Лий. Говореха си тихо, усмихваха се храбро, опитваха се да изглеждат спокойни и безгрижни, без особено голям успех, и хвърляха от време на време по някой поглед на вързаните до тях коне. Накрая настъпи неловко мълчание. Взеха да си стискат прощално ръцете и да си обещават че ще се видят скоро. Сбогуването беше мъчително и зад усмивките и ръкостисканията се криеше тъга.

После тръгнаха, всеки към дома си. Дюрън и Дейъл поеха на запад към Билийл, където Дейъл най-после щеше да се ожени за възлюбената си Линлис. Братята Омсфорд се запътиха на юг към Шейдската долина и, както Флик непрекъснато подчертаваше, към така заслужената почивка. За Флик дните на пътуване бяха приключили. Мениън Лий реши да ги придружи до Вейл, за да се увери лично, че нищо лошо няма да сполети отново Ший. Оттам щеше да отиде за известно време в планините и да поостане с баща си, на когото сигурно вече липсваше. Но знаеше, че много скоро ще се върне в граничната страна при червенокосата дъщеря на крале, която го чака.

Останал сам на опустелия път, Балинор гледа след приятелите си, докато те се превърнаха в малки сенки в далечната зеленина на долината. После бавно се качи на коня си и се върна в Тирзис.

Мечът на Шанара остана в Калахорн. Ший беше твърдо решил да остави талисмана на хората от границата. Техният принос за запазването на свободата на Четирите земи беше най-голям. Те имаха най-голямото право да им бъде поверена грижата за Меча и за съхраняването му. И така легендарният Меч беше поставен с острието надолу върху червена мраморна плоча под арка в центъра на градините на Народния парк в Тирзис. Той щеше да остане там за вечни времена, приютен под широкия мост Сендик. Върху лицевата страна на арката в камъка беше издълбано следното:

Тук почиват сърцето и душата на народите.

Правото им да са свободни,

Правото им да живеят в мир,

Смелостта им да търсят истината.

Тук почива Мечът на Шанара.

Седмици по-късно Ший седеше уморено върху един от високите дървени столове в кухнята на страноприемницата и гледаше с празен поглед чинията с храна на масата пред себе си. До него Флик вече се залавяше с втората си порция. Беше рано вечерта и братята Омсфорд бяха прекарали целия ден в ремонтиране на покрива на верандата. Слънцето беше жарило безпощадно, а работата беше досадна. Въпреки умората и лекото си раздразнение Ший не беше гладен. Все още ровеше с вилица в чинията си, когато баща му се появи на вратата, като си мърмореше навъсено под носа. Курсад Омсфорд се приближи до тях и потупа Ший по рамото.

— Докога ще продължават всичките тези щуротии? — попита той.

Ший го погледна изненадан.

— Не разбирам за какво говориш — отговори той и хвърли поглед на Флик, който сви неразбиращо рамене.

— На всичкото отгоре не се и храниш като хората — Баща му погледна многозначително чинията му. — Как ще си възвърнеш силите, ако не се храниш нормално? — Млъкна за малко, после сякаш се сети нещо, за което беше напълно забравил.

— Пак някакви си странници, това имам предвид. Предполагам, че пак ще зачезнеш нанякъде. Мислех си, че всичко е свършило.

Ший го погледна изумен:

— Никъде няма да ходя. Какви, по дяволите, ги говориш?

Ший Омсфорд седна тежко на празния стол и погледна отблизо доведения си син. Явно беше убеден, че ако иска да получи откровен отговор, трябва да положи малко усилия.

— Ший, никога не сме се лъгали, нали? Откакто си се върнал от посещението си при принца на Лий, не съм ти досаждал с въпроси и не съм настоявал да ми кажеш какво се е случило, докато си бил там, въпреки че офейка посред нощ, без да се обадиш на някого, въпреки, че откакто си се върнал, приличаш на призрак и много упорито отбягваш да говориш как и защо точно се случи това. Сега обаче искам отговор — продължи той бързо, когато Ший се опита да му възрази. — Никога не съм искал да ми казваш каквото и да било, нали така?

Ший поклати мълчаливо глава. Баща му кимна доволен.

— Не съм те питал, защото не обичам да се бъркам в личните работи на хората. Но не мога да забравя, че миналия път изчезна от Вейл след като се появи оня странник, който попита за теб.

— Друг странник! — възкликнаха братята в един глас.

В миг всичките им стари спомени ги връхлетяха — тайнственото изчезване на Аланон, предупреждението на Балинор, Носителите на черепи, бягството, страхът… Ший стана бавно от стола.

— Дошъл е някой, който ме търси?

Баща му кимна и широкото му лице помръкна. Забелязал беше тревогата в очите на сина си, когато той хвърли бърз поглед към вратата.

— Странник, също както тогава. Пристигна преди няколко минути. Пита за теб. Чака в предверието. Но не…

— Ший, какво можем да направим? — намеси се бързо Флик. — а дори камъните на елфите не са в нас, за да ни защитават.

— Ами… не знам — измърмори брат му, който отчаяно се мъчеше да събере мислите си. — Можем да се измъкнем през задния вход…

— Я почакайте малко — Курсад Омсфорд беше чул предостатъчно.

Сграбчи здраво раменете им, извърна ги рязко с лице към него и ги изгледа недоумяващо.

— Не съм възпитавал децата си да бягат от трудностите. — Втренчи се в разтревожените им лица, после поклати глава. — Трябва да се научите да решавате проблемите си, а не да бягате от тях. Я виж ти. Та вие сте си у дома, сред близки и приятели, които няма да ви изоставят. Какви са тези приказки за бягство?

Пусна ги и отстъпи крачка назад.

— Сега ние тримата ще излезем и ще се изправим пред този човек. Изглежда голям особняк, но докато разговаряхме, звучеше приятелски настроен. Не мисля че еднорък човек може да си мери силите с трима цели целенички мъже. Нищо, че има шип.

Ший го прекъсна бързо:

— Еднорък ли каза…?

— Изглежда е пътувал много, за да стигне дотук. — Старият Омсфорд сякаш не беше чул въпроса му. — Носи някаква кожена торбичка и твърди, че е твоя. Предложих му да ми я даде, но той отказа. Каза, че няма да я даде на никой друг, освен на теб.

Изведнъж Флик разбра.

— Трябва да е нещо важно — каза баща му. — Каза ми, че си я загубил на път за дома. Как ли е станало това?

Курсад Омсфорд трябваше да чака доста дълго, докато получи отговор на въпроса си. Двамата му сина се втурнаха край него, излетяха през кухненската врата и вече бяха на средата на коридора, водещ към предверието на странноприемницата.