Тери Брукс
Мечът на Шанара (19)

ГЛАВА 19

Тримата необикновени спътници тръгнаха на север през неравната хълмиста местност и вървяха до обед, когато се спряха, за да хапнат набързо и да си починат малко. При сутрешния им преход теренът си беше останал непроменен. Непрекъснати вериги от скални възвишения и падини, които затрудняваха ходенето изключително много. Дори якият Келцът беше принуден да се катери и пълзи наред с другите двама и не можеше да открие солидна опора или равна почва, за да ходи изправен. Местността беше не само неравна и безформена, но и гола и неприветлива. Възвишенията бяха обрасли с трева и осеяни с храсталаци и ниски дървета, но те внушаваха на пътниците чувство на влудяваща самотност и ги правеха неспокойни и потиснати. Тревата беше висока, подобни на камшици плевели, които шибаха през панталоните краката им с болезнени, парещи удари. Когато мъжете стъпваха с тежките си ботуши върху нея, тя само за секунди полягаше и после отново се изправяше. Когато Ший се обърна и погледна в посоката, откъдето бяха дошли, земята изглеждаше така, сякаш никой не е минавал през нея. Разпръснатите дървета бяха уродливи и приведени, отрупала с множество малки листа. Приличаха на осакатени още при раждането деца на природата, захвърлени в тази самотна местност и оставени да се оправят както могат. Нямаше абсолютно никакви признаци на някакъв животински или птичи живот и от ранните часове на утрото тримата мъже не бяха нито видели, нито чули някакво друго живо същество.

Но не липсваха разговори. Ший на няколко пъти дори изпита желанието Панамон Крийл да се умори поне за няколко минути от собствения си глас. Цялата сутрин високи я т крадец не спря да говори на спътниците си, на себе си, а понякога дори не се обръщаше определено към никога Говореше за всичко, което човек можеше да си представи, включително и за доста неща, за които той като че ли не знаеше нищо. Единствената тема на разговор, която съзнателно избягваше, беше произхода на Ший, камъните на елфите и целта на пътуването. Очевидно беше решил, че най-добрият начин да се справи с положението, е да закара младежа от Вейл до Паранор колкото може по-бързо, да го събере с приятелите му и без повече да се бави, да продължи пътя си. Ший нямаше представа накъде се бяха запътили двамата, преди да го срещнат. А може и изобщо да не са имали някаква определена посока. Слушаше внимателно бъбренето на крадеца, намесваше се от време на време със забележки, когато смяташе за уместно или когато другият го запиташе за мнението му. Но през повечето време си мислеше за пътуването и се мъчеше да реши кой щеше да бъде най-добрият начин, по който да си върне камъните. Положението беше малко неловко, независимо как щеше да постъпи. И двамата крадци, и той, знаеха, че Ший щеше се помъчи да си вземе обратно камъните от тях. Единственият въпрос беше как щеше да се опита да го направи. Ший беше убеден, че хитрият Паранор Крийл просто щеше да си поиграе с него, щеше да му подаде достатъчно кукичката, за да разбере какви са плановете му, и после много изкусно щеше да дръпне въдичката.

Докато вървяха и разтваряха, Ший поглеждаше от време на време мълчаливия трол и се чудеше що за човек се крие зад безизразната му външност. Панамон беше казал, че тролът е саможив, прокуден от собствения му народ, спътник на крадеца е крещяща външност, защото той бил му доказал, че му е приятел. Кой знае, можеше да е в така. На пръв поглед историята звучеше правдоподобно. Но в поведението на трол а имаше нещо, което караше младежа да се съмнява, че той е прокуден от собствените му хора. Тролът се държеше с безспорно достойнство, с високо вдигната глава, с опънато като струна едро тяло. Изобщо не беше проговарял, очевидно беше наистина ням. Но в дълбоките му очи се четеше интелигентност, която караше Ший да мисли, че Келцът беше по-сложна личност, отколкото го беше представил спътника му. Също както с Аланон, Ший усещаше, че Панамон Крийл не му беше казал цялата истина. Но за разлика от друида, хитрият крадец може би беше лъжец и младежът усещаше, че не трябва да вярва на нито една негова дума. Сигурен беше, че той не знае цялата история за Келцът. Панамон или го беше излъгал, или просто той самият не я знаеше. Точно толкова сигурен беше и в нещо друго. Облеченият в аленочервено авантюрист, който в един момент беше спасил живота му, а в следващия, без да се церемони, беше откраднал безценните камъни на елфите, беше най-обикновен джебчия.

Набързо приключиха с обеда. Докато Келцът прибираше приборите за ядене, Панамон обясняваше на Ший, че не са далеч от прохода Дженисън в северните граници на хълмистата местност. Щом преминат през него, ще прекосят равнините Стрелехайм на запад и ще стигнат до Паранор. Там пътищата им ще се разделят, заяви натъртено крадецът и Ший ще може да се срещне с приятелите ся и да отиде в Централната кула на крепостта на друидите. Това всъщност си било негова работа. Човекът от Вейл кимна с разбиране, доловил лекото нетърпение в гласа на другия. Съзнаваше, че те очакваха той да направи нещо, за да си върне камъните. Но не каза нищо и не даде никакви признаци, че се досеща, че му подават стръв. Събра малкото багаж, който му беше останал и се приготви за път. Тримата мъже лъкатушеха бавно през хълмистата местност към ниските планини, които се появиха пред тях. Ший беше сигурен, че далечната планина вляво е продължение на ужасните Драконови зъби, но тази планинска верига изглеждаше съвсем различно и се намираше между двата хребета, където трябваше да е Проходът Дженисън. Сега бяха много близко до Северната земя и за младежа от Вейл нямаше връщане назад.

Панамон Крийл се беше впуснал в друга серия от разкази за приключенията му, които сякаш нямаха край. И странно, рядко споменаваше за Келцът, още едно доказателство за Ший, че крадецът знае за трола по-малко, отколкото се беше представил, че знае. Ший започна да подозира, че тролът гигант беше не по-малка загадка за спътника му, отколкото и за самия него. Ако те двамата наистина бяха живели две години заедно като крадци, както твърдеше Панамон, то в някои от разказите трябваше да се появява и Келцът. И още нещо. В началото на Ший му се стори, че тролът следва крещящо облечения крадец с верността на куче, но след по-внимателно наблюдение започна да си мисли, че той пътуваше с него по съвсем други причини. Стигна до този извод не толкова от разказите на Панамон, а от поведението на Келцът. Ший беше озадачен от гордата осанка и независимото му поведение. Келцът се беше проявил като много бърз и суров при избиването на гномите. Но връщайки се мислено назад, младежът стигна до извода, че той го беше направил само защото трябваше да го направи, а не за да достави удоволствие на спътника си, нито пък за да открадне камъните. На Ший му беше трудно да разбере кой можеше да бъде Келцът, но беше сигурен, че той не е низвергнатият саможив изгнаник, прокуден от хората му като омразен досадник.

Денят беше изключително горещ и Ший започна обилно да се поти. Теренът продължаваше да е неравен и преминаването през тези хълмисти местности беше трудно, уморително и бавно. Панамон Крийл не спираше да говори, смееше се и се шегуваше с Ший, сякаш бяха стари приятели, спътници, тръгнали към невероятни приключения. Разказа му за Четирите земи. Избродил ги всичките, видял народите им, изучил начина им на живот. На Ший му се стори, че разказът му за Западната земя беше доста повърхностен и си помисли, че крадецът не знае кой знае колко много за народа на елфите, но реши, че по-благоразумно би било да не разнищва тази тема. Слушаше примирено историите на Панамон за жените, които срещал при пътешествията си, както и баналния разказ за красивата кралска дъщеря, чийто живот спасил и в която се влюбил, но загубил, когато баща й застанал между двамата и я убедил да отиде в далечни земи. Младежът от Вейл въздишаше, преструвайки се, че ужасно много съжалява за случилото се, а вътрешно се присмиваше на историята. Изтерзаният от мъка крадец завърши разказа си, като призна, че и до ден днешен продължава да я търси. Ший отбеляза, че се надява да я намери и че тя може би щеше да го убеди да изостави този начин на живот. Човекът го изгледа рязко, изучавайки лицето му и известно време мълча, докато обмисляше тази възможност.

Два часа по-късно стигнаха до прохода на Дженисън. Той представляваше процеп, образуван от събирането на двете планински вериги, широк и лесно проходим и извеждаше до обширните равнинни местности отвъд. Голямата планинска верига, която се издигаше на юг, беше продължение на високите Драконови зъби, но северната верига беше непозната на Ший. Знаеше, че Планините Чарнал, домът на скалните троли, се намираха някъде на север от тях, а втората планинска верига би могла да бъде южно продължение. Векове наред пустите и относително необитавани върхове са били огромна пустош, населявана единствено от свирепите и войнствени колонии на тролите. Скалните троли бяха най-многобройната група от тази раса. Но имаше и няколко други видове троли, които живееха в тази частна Северната земя. Ший си помисли, че ако Келцът беше някакъв пример на скалните троли, то те май са по-интелигенти, отколкото ги смятаха хората от Южната земя. Стори му се малко странно, че съгражданите му са зле осведомени за една друга раса, която населява същия свят. Дори и в учебниците, по които беше учил в детските си години, тролите бяха представени като невежи и нецивилизовани.

Неочаквано Панамон даде знак да спрат пред входа на широкия проход, измина няколко ярда напред, вгледа се предпазливо към високите склонове от другата страна, очевидно притеснен от това, което можеше да ги очаква там. След неколкоминутно проучване нареди на едрия Келцът да изследва прохода и да види дали е безопасен за тях, преди да продължат. Тролът гигант тръгна бързо напред и скоро се изгуби между хълмовете искалите. Панамон предложи на Ший да седнат, докато чакат, с тази негова непростимо самодоволна усмивка, които показваше, че се смята за невероятно предвидлив, след като беше прибягнал до тези допълнителни предпазни мерки, за да избегне капана, който приятелите на Ший биха могли да му приготвят. Чувстваше се в безопасност с Ший до него и беше уверен, че сам по себе си Ший не представлява заплаха, но човекът от Вейл можеше да има приятели, които да са достатъчно силни, за да му създадат неприятности, ако им се отдадеше възможност. Докато чакаше завръщането на спътника си, словоохотливият авантюрист реши да започне друга страхотна история от живота си като крадец. И тази, като всички предишни, се стори на Ший неправдоподобна и явно преувеличена. Панамон като че ли се забавляваше, докато разказваше тези истории, много повече от слушателя си, който и да беше той, и разказваше всяка, сякаш беше първата, а не петстотната поред. Ший изтърпя историята със стоическо мълчание, като се мъчеше да изглежда заинтригуван, а в същото време си мислеше какво ги очаква занапред. Трябваше да са доста близо до границите на Паранор, а щом стигнеха до тях, той щеше да бъде оставен сам. Ще трябва да намери бързо приятелите си, ако иска да остане жив в тази част на страната. Господарят на магиите и неговите ловци щяха да търсят неуморно всяка следа от него и ако го стигнеха преди да има защитата на Аланон и на приятелите си, смъртта му щеше да е сигурна. И все пак нищо чудно те вече до са завзели Централната кула на крепостта на друидите и безценният Меч на Шамара да е в ръцете им. Може би вече бяха победили.

Изведнъж Келцът се появи в прохода и им даде знак да се приближат. Те бързо се присъединиха към него и тримата продължиха напред. В прохода на Дженисън нямаше почти никакво прикритие, където би могла да се скрие някоя група, дебнеща да нападне от засада, и беше очевидно, че в това отношение нямаше да имат проблеми. Имаше няколко разхвърляни групи от камъни и няколко малки хълмчета, но те не бяха достатъчно големи, за да прикрият повече от един-двама души. Проходът беше доста дълъг и тримата вървяха около час, докато стигнат до края му. Но ходенето беше приятно и времето мина бързо. Когато стигнаха до северния вход, те видяха широката долина и друга планинска верига, която се простираше на запад. Пътниците излязоха от прохода и тръгнаха по меката покривка на долината, заобиколена от три страни под формата на подкова от планини и гори. Открита беше само на запад. Долината беше покрита с оскъдна, бледо зелена трева, която растеше на гъсти туфи върху суха глинеста почва. Малките храсти, които стигаха до колената на Ший, бяха приведени и проскубани. Явно дори и през пролетта в тази долина не беше много зелена и в самотната шир на местността отвъд Паранор нямаше почти никакъв живот.

Когато Панамон насочи групата на запад, Ший разбра, че наближават мястото, към което бяха се запътили. В продължение на няколкостотин ярда се движиха успоредно на гората и планината вляво от тях, за да се предпазят от някое ненадейно нападение. Когато човекът от Вейл попита облечения в аленочервени дрехи водач какво е местонахождението им спрямо Паранор, крадецът само се усмихна лукаво и го увери, че все повече се доближават до града. Безсмислено беше да задава други въпроси и младежът се примири, че ще бъде държан в неведение за това, къде се намират, докато другият не реши, че е готов да остави неканения си гост да продължи сам. Ший се загледа в равнините далече пред тях. Голата им шир му се стори величествена и пленителна. Това беше един абсолютно нов за него свят и той реши, че въпреки разбираемите опасения за живота си, няма да пропусне нищо. Това беше прословутата одисея, за която Флик и той си бяха мечтали, и макар че сега всичко можеше да свърши със смъртта на двамата и с потъването им в забрава, макар че диренето можеше да се окаже пълен провал, а мечът загубен, той щеше да види всичко това през времето, което му оставаше да живее.

В средата на следобеда тримата бяха потънали в пот, настроението им се влошаваше, а търпението им се изчерпваше от непрестанната жега. Келцът вървеше малко встрани от другите двама, крачката му беше твърда и отмерена, грубото му лице безизразно, очите мрачни и недружелюбни в горещата бяла светлина на слънцето. Панамон най-после беше млъкнал и единственото, което го интересуваше, беше най-после този преход да свърши и да се отърве от Ший, когото беше започнал да възприема като ненужно бреме. Ший беше уморен и раздразнителен, малкото му сили изцедени от двата дълги дни на безспирно ходене. Тримата вършеха точно под лъчите на изгарящото слънце, със силно присвити от пронизващата светлина очи. Слънцето се придвижваше бавно към западния хоризонт и ставаше все по-трудно да се различи теренът пред тях. След известно време Ший се отказа да се взира и се остави на умението на Панамон да ги заведе до Паранор. Пътниците се приближаваха до края на планинската верига вдясно от тях и изглеждаше, че там, където свършват планинските върхове, започват равнини, ширнали се в безкрая. Те бяха толкова необятни, че Ший виждаше страничната линия на хоризонта, където небето се сливаше с изсъхналата земя. Когато най-после попита дали това бяха равнините Стрелехайм, Панамон позамълча и след неколкоминутен размисъл, кимна утвърдително глава.

Панамон не каза нищо друго за местонахождението им, нито за плановете си за Ший. Излязоха от долината с форма на подкова и навлязоха в източните покрайнини на равнините Стрелехайм, широко, равно пространство, простряло се на север и на запад. Местността непосредствено пред тях, простираща се успоредно на скалите и на гористата местност вляво от тях, беше изумително неравна. Човек не можеше да забележи това от долината, а го виждаше едва когато се изкачеше на високото. Имаше дори групи от малки дървета, а по-нататък, участъци от растящи нагъсто храсти, и… нещо друго, нещо неприсъщо за тази земя. И тримата го забелязаха едновременно. Панамон им даде сигнал да спрат, вперил изпълнен с подозрение поглед в далечината. Ший примигна от силната светлина на следобедното слънце и засенчи очите си с ръка. Видя множество странни, забити в земята пръти, разпръснати на няколко стотици ярда във всички посоки купчини от плат с различен цвят и парчета от блестящ метал или стъкло. Много трудно забеляза, че сред парчетата плат и останалите отломки се движеха множество черни, малки предмети. Накрая Панамон изкрещя на онези, които бяха пред тях, без да знае на кого вика. Останаха поразени от внезапно размаханите гарваново черни крила и от страхотните крясъци на обезпокоени птици. Черните предмети се оказаха лешояди, които се издигнаха бавно и неохотно и накрая се разпиляха в ярката светлина на слънцето. Панамон и Ший останаха като заковани на място, застинали в нямо изумление, а огромният Келцът се доближи с няколко ядра до мястото и се втренчи внимателно пред себе си. След миг се обърна и започна да прави резки движения към другаря си. Крадецът кимаше сериозно.

— Имало е някакво сражение — каза той отсечена — Онези там са мъртъвци!

Тримата се доближиха до зловещата сцена на битката. Ший отстъпи малко назад, внезапно обзет от страх, че безжизнените проснати тела можеха да бъдат труповете на приятелите му. Странните върлини вече се виждаха ясно, когато мъжете се доближиха на няколко ярда от мястото. Това бяха копия и дръжки на бойни знамена. Ярко блестящите парчета бяха остриета на мечове и ножове, някои изоставени от бягащите мъже, други все още стиснати в мъртвите ръце на покосените им притежатели. Купчините плат бяха мъже, неподвижните им, напоени с кръв тела отпуснат в смъртта се изпичаха бавно в ужасната горещина на нажеженото до бяло слънце. Ший започна да се задушава, когато зловонието на смъртта го удари в ноздрите, а ушите му доловиха бръмченето на досадни мухи, които кръжаха над човешките трупове. Панамон се обърна и се усмихна зловещо. Знаеше, че човекът от Вейл никога не е виждал смъртта толкова отблизо и това ще бъде за него урок, който никога няма да забрави.

Ший се бореше с желанието да повърне, което се надигаше в стомаха му и се насили да се придвижи с другите двама до мястото на полесражението. Неколкостотин трупа лежаха върху малкия участък хълмиста земя, проснати равнодушно в смъртта. От разпръснатите в безпорядък тела и от липсата на поне една по-голяма група от мъже, струпани на едно място, Панамон бързо направи извода, че битката е била продължителна и ожесточена до смърт — никой не беше молил за пощада и никой не беше проявил пощада. Веднага позна знамената на гномите, пък и никак не беше трудно да се разпознаят жълтите им жилести тела. Но едва след като разгледа отблизо няколко свити тела разбра, че противопоставящата ое сила е била съставена от воини елфи. Накрая Панамон се спря в средата на избитите мъже, без да може да реши какво да прави по-нататък. Покъртен, Ший се беше втренчил в касапницата. Движеше ужасения си поглед почти като робот от едно лице на мъртвец на друго, от гном на елф, от грозните открити рани към напоената с кръв земя. В този момент разбра какво точно е смъртта и се уплаши. В нея нямаше никакво приключение, никакво усещане за цел или избор, нищо, освен една ужасна погнуса. Остана потресен. Всички тези мъже бяха умрели заради някаква безсмислена причина, умрели може би без дори да знаят целта, за която са се били. Нищо не си заслужаваше такава ужасна сеч — нищо. Внезапно движение на Келцът насочи отново вниманието му към спътниците му и той видя как тролът вдигна паднало знаме, скъсано и окървавено, със счупена на две дръжка. Гербът изобразяваше разперено дърво, върху него корона, заобиколена от венец от клонки. Келцът изглеждаше много възбуден и направи няколко енергични знака с ръце на Панамон. Другият се намръщи и започна да се вглежда в лицата на труповете около него като се отдалечаваше от спътниците си във все по разширяващ се кръг. Келцът се огледа неспокойно наоколо и изведнъж задържа дълбоките си очи върху Ший, явно хипнотизирам от нещо, което беше видял на лицето на малкия човек от Вейл. Миг след това Панамон се озова до него, а широкото му лице беше помръкнало от неприсъща за него тревога.

— Натъкнахме се на истинско нещастие. Ший — каза той сериозно, постави ръце пред устните си и заби краката си в земята. — Това е знамето на кралския род на елфите на Елеседил — личния щаб на Ивънтайн. Не мога да открия тялото му сред мъртъвците, но това хич не ме успокоява. Ако нещо се е случило на краля на елфите, то може да стане причина за избухването на война с невероятни размери. Цялата земя ще се затрие!

— Ивънтайн — възкликна Ший ужасен. — Той трябваше да охранява северните граници на Паранор, в случай че…

Млъкна на средата на изречението. Уплаши се, че сам се е издал. Но Панамон Крийл продължи да говори и явно не го беше чул.

— Не виждам смисъла — гноми и елфи да се бият чак тук, насред никакво място. Какво би докарало Ивънтайн толкова далеч от родината му? Трябва да са се сражавали за неща Не мога да раз… — Спря и недовършената му мисъл увисна в мълчанието. Изведнъж се втренчи в Ший. — Какво каза преди малко? Нещо за Ивънтайн?

— Нищо не съм казвал… смутолеви объркан младежът от Вейл.

Високият крадец сграбчи нещастния младеж за куртката, придърпа го към себе си и го вдигна от земята, докато лицата им се доближиха само на педя разстояние едно от друго.

— Не се опитвай да хитруваш, дребосък такъв! — Зачервеното му, ядосано лице наглеждаше огромно, а гневните му очи се бяха присвили подозрително. Знаеш нещо за всичко това. А сега говори. През цялото време те подозирах, че знаеш много повече, отколкото казваш за тези камъни и за причината, заради която гномите си бяха направили труда да те пленят. Сега времето та да ме будалкаш свърши. Стига толкова!

Ший така и не разбра, какво щеше да отговори. Докато висеше във въздуха, мъчейки се яростно да се освободи от желязната хватка на крадеца, най-неочаквано върху им надвисна огромна черна сянка, която размаха широко крилете си, като чудовищен призрак, спуснал се от небето на късния следобед. Огромното черно туловище се снижаваше бавно, грациозно към бойното поле, само на няколко ярда от тях и ужасен Ший усети познатия смразяващ страх, който се надигна в него при вида на фигурата, наподобяваща самата смърт. Панамон Крий л, все още вбесен, но смутен от внезапната поява на това същество, рязко натисна Ший към земята и се обърна с лице към странния натрапник. Краката на Ший се разтрепериха, кръвта му се смрази и сетивата му замряха, вцепенени от ужас. Последните останки от смелостта му се изпариха. Съществото беше един от всяващите страх Носители на черепи на Господаря на магиите! Нямаше време за бягство. Най-после го бяха открили.

Свирепите червени очи на съществото бързо се плъзнаха по огромния трол, който остана неподвижен, спряха се за миг върху крадеца и после се прехвърлиха върху малкия човек от Вейл. Изгаряха го и пронизваха обърканите му мисли. Панамон Крийл, който все още беше зашеметен от вида на това крилато чудовище, не беше ни най-малко паникьосан. Той се обърна и се изправи лице в лице със злото същество, а широката сатанинска усмивка бавно се разтегна върху пламналото му лице, докато вдигаше ръка и я размахваше предупредително:

— Каквото и същество да си, стой настрана — предупреди той рязко. — Единствената ми грижа е за този човек, а не…

Изгарящите очи се втренчиха в него, изпълнени с омраза, и в един момент той беше неспособен да продължи. Гледаше черното същество втрещен и изумен.

— Къде е Мечът, нищожество? — захриптя заплашително гласът. — Усещам, че е тук някъде наблизо. Дай ми го!

Панамон Крийл опули неразбиращи очи в черното същество, после погледна остро уплашения Ший. За пръв път си даде сметка, че това ужасно същество, по някакви неизвестни причини, беше враг на човека от Вейл. Моментът беше опасен.

— Безсмислено е да отричаш, че не е в теб! — Острият глас пронизваше злочестия мозък на крадеца. Знам, че е в теб и аз трябва да го взема. Безсмислено е да ми се противопоставяш. За теб битката приключи. Последният наследник на Меча отдавна е заловен и унищожен. Трябва да ми дадеш Меча!

Панамон Крийл беше загубил и ума, и дума. Нямаше представа за какво говореше огромното черно същество, но разбираше, че наистина няма никакъв смисъл да му го казва. Във всеки случай крилатото чудовище беше твърдо решено да ги унищожи, а времето за обяснения беше минало. Високият крадец вдигна лявата си ръка и поглади крайчетата на тънките си мустаци със смъртоносния шип. Усмихна се храбро и плъзна поглед към неподвижната фигура на огромния си спътник. И двамата инстинктивно усещаха, че това щеше да бъде битка до смърт.

— Не бъдете глупаци, простосмъртни нищожества! — Заповедта проехтя с остро свистене. — Вие изобщо не ме интересувате — интересува ме единствено Меча. Лесно мога да ви унищожа — дори и през деня.

Внезапно у Ший проблесна лъч на надежда. Веднъж Аланон беше казал, че силата на Носителите на черепи изчезвала на дневна светлина. Може би докато грееше слънцето те не бяха непобедими. Може би двамата закалени в боевете крадци ще имат някаква възможност. Но как можеха да се надяват да унищожат нещо, което не беше простосмъртно, а само дух на умряла душа, дух на едно безсмъртно съществуване, въплътен във физическо тяло? За секунди никой не се помръдна и после внезапно съществото направи крачка напред. Мигновено здравата ръка на Панамон Крийл извади със светкавична бързина меча от ножницата и крадецът се приведе за атака. В същия миг огромното тяло на Келцът направи няколко крачки напред и от неподвижна статуя се превърна в бойна машина с железни мускули, с вдигнат тежък боздуган в едната ръка, с дебели крака, напрегнати за нападение. Носителят на черепи се поколеба, горящите му очи се приковаха върху лицето на приближаващия се скален трол и за пръв път започнаха да изучават огромното същество по-отблизо. После пурпурните му очи се разшириха смаяно.

— Келцът!

Имаха само момент за размисъл откъде можеше Носителят на черепи да познава немия гигант — по-малко от миг на изумление и колебание в очите на съществото, и на недоумение в очите на Панамон Крийл. После огромният трол нападна със светкавична бързина. Боздуганът политна във въздуха, засилен от яката дясна ръка на Келцът и удари черното същество на черепите точно в гърдите, при което се чу ужасно изхрущяване. Панамон вече се беше втурнал напред и замахнал с шипа и меча към гърдите и гърлото на Носителя на черепи. Но отвратителното същество на Северната земя не можеше да бъде унищожено толкова лесно. То се беше съвзело след удара на боздугана, парира оръжията на Панамон с една завършваща с криви нокти ръка и го повали на земята. В следващия миг горящите очи започнаха да димят и от пронизващата им червена светлина се стрелнаха мълнии към замаяния крадец, който бързо скочи встрани. Те само се плъзнаха по него и се отклониха, но обгориха аленочервената му куртка и отново го повалиха на земята. Преди нападателят да може да открие целта си, за да нападне втори път, огромното тяло на Келцът се хвърли върху него и го повали тежко на земята. Дори относително едрото тяло на крилатото чудовище изглеждаше нищожно в сравнение с гигантската фигура на трола, когато двамата се вкопчиха един в друг и се затъркаляха върху напоената с кръв земя. Панамон беше още на колене, разтърсваше замаяната си глава и се мъчеше да се съвземе. Осъзнавайки, че трябва да направи нещо, Ший се втурна към падналия крадец и го сграбчи отчаян за рамото.

— Камъните! — помоли го той горещо. — Дай ми камъните и ще мога да помогна!

Нараненото лице се вдигна за момент към него и после познатият гневен поглед пропълзя в очите му. Крадецът грубо отблъсна човека от Вейл.

— Млъкни и стой настрана — извика той и, залитайки, се изправи на крака. — Без номера, приятелю. Просто не се бъркай!

Взе падналия меч и се втурна да помага на огромния си спътник, като напразно се опитваше да нанесе силен удар на загърнатия в плащ Носител на черепи. Тримата дълго се биха ожесточено, хвърляха се, въргаляха се по неравното бойно поле и се мятаха като луди над застиналите тела на убитите гноми и елфи. Панамон беше по-слаб от другите двама, но беше пъргав и ужасно издръжлив. Отблъскваше и избягваше насочените към него удари, отскачаше чевръсто встрани, когато обитателят на Северната страна изпращаше червените пламтящи мълнии към него. Невероятната сила на Келцът доказваше, че е равностойна дори на силата на духа на Носителите на черепи и злото същество започна да се отчайва. Грубата кожа на трола беше опърлена и обгорена на много места от огъня, който я беше засегнал, но гигантът отърсваше от себе си мощните мълнии и продължаваше да се бие. Ший имаше огромното желание да помогне, но приличаше на джудже на фона на огромната им сила и размери, а оръжието му беше направо смехотворно за случая. Само да имаше камъните…

Накрая двамата простосмъртни започнаха да се уморяват от неспирните, неумолими атаки на съществото на духа. Ударите им престанаха да бъдат толкова резултатни и те бавно започнаха да осъзнават, че човешката сила не беше в състояние да унищожи сама съществото. Губеха битката. Внезапно храбрият Келцът се препъна и падна на едното си коляно. Мигновено съществото на черепите замахна с единия крайник, който удари с огромна сила врата на незащитения трол, спусна се до кръста му и го повали по гръб на земята. Панамон извика вбесен, замахна яростно срещу съществото, но ударът му бе парирай. В бързината той беше забравил да се предпазва и моментално стана уязвим. Пратеникът на Господаря на магиите нанесе злобен удар, с една ръка отклони ръката с шипа на крадеца, а присвитите му очи избълваха огнените си мълнии право в лицето и ръцете на безпомощния Панамон Крийл с такава сила, че той изпадна в безсъзнание. Носителят на черепи щеше да го довърши, ако Ший, забравяйки страховете ся при вида на надвисналата над другия сериозна опасност, не беше метнал копие към незащитената глава на нападателя, което го удари право в злобното лице. Завършващата с криви нокти ръка се вдигна прекалено бавно, за да може да се предпази от болезнения удар, после сграбчи потъмнялото от гняв лице и вбесеното същество се помъчи да дойде на себе си. Панамон продължаваше да лежи безпомощен на земята, но издръжливият Келцът отново беше на крака, притиснал съществото на черепите в агонизираща хватка. Стискаше силно главата му и се мъчеше да я смачка.

Само след секунди ужасното чудовище се изскубна от ръцете му. Ший се хвърли към Панамон Крийл и му викаше да стане. Пребитият крадец му отговори с нечовешки усилия, но отново се строполи на земята, заслепен и изтощен. Ший го молеше горещо, разтърсваше го, за да го извади от безсъзнанието, умоляваше го да му даде камъните. Сега само камъните могат да ни спасят, викаше отчаяно младежът от Вейл! Те са единствената ни възможност за оцеляване! Погледна към двете борещи се тъмни фигури и с ужас видя, че Келцът бавно губя надмощието си над съществото. След няколко секунди злото създание щеше да се освободи и всички те щяха Да са мъртви. Неочаквано Панамон му хвърли в ръката малката кожена торбичка и той отново държеше безценните камъни.

Малкият човек от Вейл скочи, отвърза бързо кожената торбичка и изсипа трите сини камъчета върху дланта си. В този момент Носителят на черепи се освободи от мощната хватка на Келцът в поднови битката, за да я приключи. Ший извика неистово. Протегна камъните към нападателя и се молеше удивителната им сила да му помогне. Ослепителният син блясък засия отвътре точно когато съществото се обърна. Носителят на черепи прекалено късно видя как наследникът на Шанара извлече силата на камъните на елфите и им вдъхна живот. Прекалено късно насочи към младежа от Вейл горящите си очи, които просветваха застрашително и изпускаха червените мълнии с обгарящия пламък. Ослепителната синя светлина блокира и разгроми атаката и с могъщ, ярък прилив на енергия се промуши и стигна до свитата пред нея фигура. Светлината удари неподвижното същество на черепите с остро пукане, сграбчи го здраво и започна да изцежда черния дух от тленната му обвивка. Съществото се гърчеше в агония и крещеше, изливаше ненавистта си към силата, която го унищожаваше. Келцът скочи на крака, грабна едно паднало на земята копие, огромното му тяло отстъпи назад с вдигнати високо ръце и с подскок заби острието в покрития с плащ гръб на съществото. Обитателят на Северната земя се раздруса ужасно, преобърна се, нададе последен вик и бавно се свлече на земята. Черното му тяло започна да се смалява и да се превръща в прах. След секунда изчезна. От него беше останала само купчинка черна пепел. Ший стоеше, без да помръдва, протегнал пред себе си камъните. Те продължаваха да осветяват пепелта с пронизващия си син блясък. После пепелта потръпна още веднъж и от средата й се надигна змиеподобен черен облак, който се издигна като тънка струя дим и се скри във въздуха. Внезапно синият блясък изчезна. Битката беше приключила. Тримата простосмъртни стояха изправени като статуи в тишината и празнотата на окървавената земя.

За известно време никой не помръдна, все още занемели от неочаквания край на ожесточената битка. Ший и Келцът бяха втренчили погледи в малката купчинка от черна пепел, сякаш чакаха тя отново да оживее. Панамон Крийл лежеше изтощен на земята, на едната си страна, подпрян на лакът, а смъдящите го очи напразно се мъчеха да уловят онова, което току-що се беше изпарило. Накрая Келцът се доближи, олюлявайки се, до пепелта на Носителя на черепи, разрови я с крак, за да се увери, че не беше останало нищо. Ший го наблюдаваше мълчаливо. Постави механично камъните в кожената торбичка и ги пъхна в предната част на куртката си. Сети се за Панамон и се обърна рязко, за да види какво прави ранения крадец. Но издръжливият човек от Южната земя вече се мъчеше да седне, а дълбоките му черни очи гледаха учудено човека от Вейл. Келцът бързо се приближи и помогна на спътника си да се вдигне бавно на крака. Мъжът беше обгорен и ранен, лицето и разголените му гърди бяха потъмнели и на места се виждаха открити рани, но май нямаше нищо счупено. Вгледа се за малко в Келцът, после се освободи от силната му ръка и, залитайки, тръгна към Ший.

— Та значи, бил съм прав, а — измърмори той, като дишаше тежко и клатеше широката си глава. — Ти наистина си знаел много повече, отколкото ми каза, и най-вече за тези камъни. И защо, все пак, не ми каза веднага истината?

— Щеше да ми се изсмееш — измъкна се бързо Ший. — Пък и ти самият не ми каза истината — нито за себе си, нито за Келцът. — Млъкна и погледна бързо към масивния трол. — Знаеш ли какво си мисля? Май и ти не знаеш много нещо за него.

Черните очи се втренчиха изумено в човека от Вейл, после по красивото лице бавно се разля широка усмивка. Сякаш облеченият в аленочервено крадец съзря нещо смешно в цялото положение. Но на Ший се стори, че долови в очите му сянка на не чак дотам охотно уважение към проницателната преценка.

— Какво пък, може и да си прав. Аз наистина започвам да си мисля, че не знам нищо за него. — Усмивката премина в чистосърдечен смях и крадецът погледна рязко към грубото, безизразно лице на големия скален трол. После очите му отново се върнаха на Ший.

— Спаси ни живота, Ший. Това е дълг, който никога няма да можем да изплатим. Но ще започна с това — камъните са твои, задръж ги. За мен този въпрос е приключен. И още нещо, обещавам ти, че при нужда мечът ми и уменията ми ще бъдат на твое разположение, стига само да ми дадеш знак с кимване на глава.

Замълча изтощен, опитвайки се да поеме дъх, все още смазан от нанесените му удари. Ший бързо се доближи до него, за да му помогне, но високият крадец отказа помощта с енергично поклащане на глава:

— Имам чувството, че ще станем големи приятели, Ший — промърмори сериозно той. — Но не можем да бъдем истински приятели, ако крием нещо един от друг. Мисля, че ми дължиш някакво обяснение за тези камъни, нещо за съществото, което насмалко не сложи край на блестящата ми кариера и за този дяволски Меч, който никога не съм виждал. А в замяна на това аз ще те осветля за някои неща, ами, за това, което куца в отношенията между мен и Келцът, да речем. Съгласен ли си?

Ший се навъси и го погледна подозрително. Мъчеше се да проникне зад нараненото лице и да прозре истинската му същност. Накрая кимна в съгласие и дори успя да се усмихне.

— Чудесно, Ший — каза сърдечно Панамон и потупа човека от Вейл по слабото рамо. Миг след това високият крадец се срина на земята, обезсилен от загубата на кръв и замаян от рязкото движение, което направи, мъчейки се да се вдигне на крака. Другите двама се спуснаха към него, и въпреки уверенията, че се чувства добре, не му позволиха да стане, а гигантът Келцът почисти лицето му, както една грижовна майка би постъпила с нараненото си дете. Ший беше изумен от бързата промяна в поведението на трола — в един момеят почти неразрушима бойна машина, в следващия, нежна, загрижена медицинска сестра. В него имаше нещо много необикновено и Ший беше сигурен, че той, по някакъв странен начин, беше свързан с Господаря на магиите и с издирването на Меча на Шанара. Не случайно Носителят на черепи беше разпознал скалния трол. Явно двамата се бяха срещали и преди, но не се бяха разделили като приятели.

Панамон не беше в безсъзнание, но очевидно все още не беше в състояние да се крепи дълго на краката си. Направи няколко опита да стане, но всеки път Келцът го побутваше леко да легне. Разгневеният крадец ругаеше яростно и настояваше да стане, но всеки път без успех. Накрая разбра, че трябва да се примири, помоли да го махнат от слънцето и да го оставят някъде да си почине за малко. Ший огледа голата равнинна местност и бързо заключи, че там няма да могат да намерят някакво сенчесто място. Единствената сянка на приемливо разстояние от тях беше на юг в горите, които заграждаха Централната кула на крепостта на друидите. Преди Панамон беше заявил, че кракът му изобщо няма да стъпи в околностите на Паранор, но сега той вече нямаше последната дума. Ший посочи към горите на юг, на по-малко от час път. Келцът кимна и прие предложението му. Раненият видя какво беше предложил Ший и се развика яростна Нямало да позволи да го занесат в тези гори, дори ако това го обрича на смърт там, където ся лежи. Ший се опита да го вразуми, уверявайки го, че няма да бъдат изложени на опасност, ако приятелите му случайно ги открият. Но крадецът май беше по-разтревожен от слуховете, които се носеха за Паранор. Ший се изсмя, припомняйки си самохвалството на Панамон с всичките му тези разкази за страховитите опасности, с които се е сблъсквал и оцелял. Докато двамата мъже се мъчеха да се убедят един друг, Келцът се надигна бавно и заоглежда местността около тях. Явно имаше нещо наум. Двамата продължаваха спора си, когато той се наведе към тях и направи рязък жест към Панамон. Крадецът се стресна, лицето му пребледня и кимна рязко с глава. Ший започна да се надига обезпокоен, но силната ръка на крадеца го задържа.

— Келцът току-що е забелязал нещо, което се движи в храстите на юг от нас От това разстояние не може да определи какво точно. Намира се точно на периферията на бойното поле, почти по средата между нас и гората. Извади камъните си и ги дръж под ръка, в случай че ни потрябват — нареди тихо другият, което ясно показваше, че се страхува да не би някой друг Носител на черепи да дебне в прикритието на храста и да чака залеза на слънцето, за да се опита да ги нападне неподготвени.

— Какво ще правим сега — попита уплашен Ший и сграбчи малката торбичка.

— Да го заловим, преди той да ни е заловил. Имаме ли някакъв друг избор? — отвърна раздразнено Панамон и направи знак на Келцът да го вдигне.

Покорният гигант се наведе и повдигна внимателно Панамон в люлката на двете си огромни ръце. Ший взе падналия на земята меч на крадеца и тръгна след бавно отдалечаващата се фигура на Келцът, който се насочи на юг с отпусната, спокойна крачка. Докато вървяха, Панамон не си затвори устата. Подвикваше на Ший да побърза, караше се на Келцът, че е много груб като носач на ранен човек. Ший не можеше да си наложи да се поотпусне и се радваше, че върви най-отзад. Оглеждаше се неспокойно и на двете страни, докато се движеха на юг и напразно се мъчеше да открие някакъв признак, който да им подскаже къде точно е опасността. С дясната си ръка стискаше здраво торбичката с безценните камъни, единственото им оръжие срещу силата на Господаря на магиите. Бяха на около стотина ярда от мястото на борбата с Носителя на черепи, когато Панамон внезапно им даде знак да спрат и се оплака от силни болки в раненото си рама Келцът внимателно положи товара си на земята и се изправи.

— Рамото ми няма да може да издържи на такова нехайно отношение — изстена Панамон Крийл сприхаво и погледна многозначително Ший.

В миг човекът от Вейл разбра, че сега му беше времето и мястото. Ръката му трепереше, докато разхлабваше връзките на торбичката и извади камъните. Секунда по-късно Келцът застана спокойно до непреставащия да се жалва крадец, с огромния боздуган в ръката. Ший бързо се огледа наоколо и закова поглед право в огромната група от храсти, намиращи се непосредствено вляво от другите двама. Сърцето му спря, когато част от храста се размърда почти незабележимо.

После Келцът се задейства. С остър скок се втурна напред, хвърли се в средата на храста и се скри от поглед.