Тери Брукс
Мечът на Шанара (23)

ГЛАВА 23

Приближаваше полунощ, когато Аланон приключи с дегизирането на намусения Флик и остана доволен от работата си. От висяща на кръста му торбичка друидът извади някаква странна течност, която втри в кожата на лицето и ръцете на човека от Вейл, докато тя не стана тъмножълта. С парче въглен промени чертите на лицето му и формата на очите му. Работата му беше чисто аматьорска, но в тъмнината Флик можеше да мине за едър, добре сложен гном, ако не го заглеждаха отблизо. Задачата беше опасна дори за изпечен ловец, а за неопитен мъж като него, който щеше да се опита да мине за гном, може би беше истинско самоубийство. Но друга възможност нямаше. Някой трябваше да проникне в този огромен лагер и да се помъчи да разбере какво се е случило на Ивънтайн, на Ший и на Меча, който им се изплъзваше. Изключено беше Аланон да слезе при гномите. Веднага щяха да го разпознаят, дори и при майсторска дегизировка. Така че задачата беше поверена на изплашения Флик, предрешен като том. Под прикритието на тъмнината той трябваше да се спусне надолу по склона, да премине край зорките патрули, да влезе в лагера, в който се намираха хиляди гноми и троли и там да разбере дали брат му или изчезналият крал на елфите са взети за заложници, и освен това, де се помъчи да научи нещо за местонахождението на Меча. И като капак на всичко, което още повече усложняваше нещата, човекът от Вейл трябваше да се измъкне от лагера преди пукването на зората. Ако не успееше да направи това, някой със сигурност щеше да открие в светлината на деня, че е дегизиран и той щеше да бъде заловен. Аланон помоли Флик да свали ловното си наметало и няколко минути се занимава с плата, като промени леко кройката и удължи качулката, за да прикрива по-добре лицето му. Когато свърши, Флик го облече и видя, че при плътно прилепнало до тялото му наметало, нищо друго не се вижда от него, освен засенчената част от лицето му. Ако не се доближаваше до истински гноми и не спираше да върви до зазоряване имаше доста голяма вероятност да научи нещо важно, да успее да се измъкне от лагера и да се върне при Аланон. Провери дали късият му ловен нож е здраво прикачен на кръста му. Той щеше да бъде жалко подобие на оръжие, ако му се наложеше да го използва в лагера, но все пак го поуспокояваше, че няма да е съвсем беззащитен. Стана бавно. Ниското му, добре сложено тяло беше загърнато в наметалото. Аланон го огледа внимателно и после завъртя глава.

През последния час времето се беше влошило. Небето представляваше плътна маса от движещи се потъмнели облаци, които закриваха изцяло луната и звездите и загръщаха земята в почти непрогледна тъмнина. Единствената светлина, която се виждаше наоколо, идваше от горящите огньове на вражеския лагер. Пламъците се засилиха от внезапната поява на силен северен вятър, който виеше свирепо и фучеше през Драконовите зъби, после се понасяше поривисто към откритите равнини под тях. Приближаваше буря, която твърде вероятно щеше да ги застигне преди настъпването на утрото. Мълчаливият друид се надяваше, че вятърът и тъмнината ще осигурят на дегизирания човек от Вейл допълнително прикритие от очите на спящата армия. Огромният мистик даде няколко кратки наставления на Флик преди тръгване с къси, недовършени изречения. Обясни му как е организиран лагерът, като му припомни начина, по който е разположена охраната в периметъра на основната част на армията. Каза му да търси знамената на вождовете на гномите, матурените и тролите, които несъмнено щеше да открие някъде в центъра на лагера. На всяка цена трябваше да избягва разговори с когото и да било, защото начинът, по който говори, веднага щеше да го издаде, че е от Южната земя. Флик слушаше внимателно, сърцето му биеше лудо и вече мислено беше решил, че е невъзможно да остане неразкрит. Но верността към брат му беше прекалено голяма, за да позволи на здравия разум да се намесва, когато сигурността на Ший беше застрашена. Аланон приключи с кратките си наставления, като обеща, че ще му гарантира безопасно преминаване през първата линия на охраната, която беше поставена в основата на този скат. Даде му знак да мълчи и му кимна да го последва.

Излязоха от укритието на високите камъни и се спуснаха през тъмнината към откритата равнина. Толкова тъмно беше, че Флик не виждаше почти нищо и се наложи стабилният друид да го води за ръка. Стори им се, че са вървели безкрайно дълго, докато излязат от криволичещия лабиринт от скали, но накрая отново видяха огньовете на вражеския лагер, които горяха в тъмнината пред тях. Флик беше ожулен и насинен от слизането от планинските възвишения, краката го боляха от напрежението, а наметалото му се беше скъсало на няколко места. Тъмнината се издигаше като непробиваема стена между тях и огньовете и Флик не можеше нито да види, нито да чуе охраната, която знаеше, че е там. Аланон не каза нищо, но пролази обратно в укритието на скалите и започна да се ослушва, проточил леко врат напред. Двамата останаха няколко минути без да се помръднат, после внезапно Аланон стана, махна на Флик да остане на мястото си и безмълвно потъна в нощта.

Останал сам и уплашен, малкият човек от Вейл се огледа тревожно, защото нямаше представа какво става. Допря пламналото си лице до студената повърхност на камъните и си преповтори на ум какво трябва да направи, когато стигне до лагера. Нямаше някакъв точно определен план, който да следва Трябваше да избягва да се заговаря с когото и да било, да не минава близо до когото и да било и да стои настрана от светлината на огньовете, защото тя можеше да разкрие лошата му дегизировка. Пленниците, ако изобщо бяха там, щяха да се намират в охранявана палатка близо до центъра на лагера, така че първата му задача е да намери тази палатка. Намереше ли я, щеше да се помъчи да надникне вътре, за да види кой е там. После, ако успееше да свърши всичко това, което му се струваше крайно невероятно, щеше да тръгне обратно към склоновете, където щеше да го чака Аланон и те заедно щяха да решат какво да правят по-нататък.

Флик поклати безпомощно глава. Знаеше, че никога няма да може да се измъкне с тази дегизировка. Нито имаше талант, нито беше достатъчно умен, за да може да надхитри някого. Но след изчезването на Ший в Драконовия ръб той коренно се беше променил. Предишният му песимизъм и безкомпромисната му практичност бяха изместени от отчаяние и някакво странно чувство на абсурдност. Светът, който познаваше, така се беше променил през последните няколко седмици, че той вече не беше способен да се отъждествява с предишните си ценности и разумно поведение. Времето беше загубило почти всякакъв смисъл през тези изтощителни, безкрайни дни на бягство и криене, на схватки със същества, които принадлежаха на друг свят. Годините, в които беше живял и раснал в спокойствието и уединението на Шейдската долина, бяха останали далеч зад гърба му. Забравени дни на ранната му младост. Единствените неизменни сили в преобърналия се наопаки живот през последните няколко седмици, бяха спътниците му и на първо място брат му. Но постепенно и те се разпръснаха един по един и накрая Флик беше останал сам, на ръба на пълното изтощение и психически срив. Собственият му свят се беше превърнал в някаква налудничава, неразрешима загадка от кошмари и духове, които витаеха около него, преследваха го и го докарваха до почти отчаяние. Присъствието на едрия Аланон не му носеше утеха. Огромният друид беше останал още от първата им среща една непробиваема стена на тайнственост и мистична сила с възможности, които по никакъв начин не можеха да бъдат обяснени. Хората от групата все повече и повече се сближаваха по пътя към Паранор и след това, но друидът продължаваше да се държи на разстояние от тях и да бъде потаен. Дори и това, което им беше казал за произхода си и за целите си не разбулваше тъмната пелена на тайнствеността, в която се беше обвил.

Когато всички от групата бяха заедно, властта на мистика над тях не изглеждаше толкова непреодолима, макар че той беше неоспоримата сила при опасното дирене на Меча на Шанара. Но сега, когато другите ги нямаше и изплашеният човек от Вейл беше останал сам с непредсказуемия гигант, Флик усети, че не може да се освободи от ужасното страхопочитание, което той внушаваше, и което беше същността, на този странен мъж. Отново се замисли за тайнствената история на легендарния Меч и отново си спомни отказа на Аланон да разкаже на членовете на малката група цялата история за неговата сила. Рискували бяха всичко за дози изплъзващ им се талисман и въпреки това никой, освен Аланон не знаеше как може да се използва мечът, за да бъде сразен Господарят на магиите. Откъде знаеше Аланон толкова много за Меча?

Неочакван шум в тъмнината зад него накара ужасения човек от Вейл да скочи мигновено на крака с изваден и протегнат напред нож, готов за самоотбрана. Чу се хриплив шепот и огромното тяло на Аланон се приближи тихо до Флик. Силната му ръка го сграбчи за рамото и го привлече в прикритието на покрития с огромни камъни склон, където двамата приклекнаха предпазливо в тъмнината. За момент Аланон се вгледа изпитателно в лицето на човека от Вейл, сякаш преценяваше смелостта му и, прониквайки в мозъка му, четеше мислите му. Флик едва се насили да срещне проницателния поглед, а сърцето му биеше бясно едновременно от страх и възбуда.

— Стражата е избита — пътят е чист. Плътният глас сякаш се надигна от дълбините на земята. — Тръгвай, млади ми приятелю, и не оставяй смелостта и здравия ти разум да те напуснат.

Флик кимна леко и стана. Обгърнатото му в наметало тяло се измъкна бързо и крадешком от укритието на камъните и пое в тъмнината на голото поле. Мозъкът му престана да разсъждава и да задава въпроси, когато тялото му пое командването, а сетивата започнаха да преравят мрака за скрита опасност. Движеше се бързо към далечната светлина на огньовете, тичаше приведен, от време навреме се спираше, за да провери дали се движи в правилна посока и се ослушваше, за да чуе дали няма някой наблизо. Нощта го обгръщаше като плътна, непроницаема завеса, а притъмнялото, покрито с одеяло от огромни облаци небе, скриваше от погледа му дори луната и звездите. Единствената светлина идваше от огньовете на лагера пред него. Равнината беше гладка и открита, повърхността й — тревист килим, който заглушаваше стъпките на тичащия мълчаливо напред човек от Вейл. Почти нямаше храсти, които да нарушават равния терен, само едно-две тънки изкривени дървета се виждаха в необятната пустош. Никъде в тъмнината нямаше признаци на живот и единствените звуци бяха приглушеният вой на засилващия се вятър и собственото му тежко дишане. Огньовете в лагера, които в началото се виждаха като бледа оранжева мъглявина в подножието на планините, сега, с приближаването му, започнаха да придобиват конкретни очертания. Някои горяха с ярки пламъци, поддържани от добавяните в тях нови дърва. Други тлееха, почти угаснали, защото онези, които ги бяха поддържали, спяха непробудно. Сега Флик беше достатъчно близо, за да чуе слабия шум от гласове в спящия лагер. Но те не бяха достатъчно ясни и той не улавяше отделните думи.

Измина почти половин час преди Флик да стигне до външните очертания на вражеските огньове. Спря приклекнал точно извън светлината, за да проучи разположението на лагера пред него. Хладният, носещ се от север нощен вятър раздухваше пращящите пламъци на огромните огньове и ги вдигаше в тънки облаци дим, който се виеше над откритите равнини по посока на човека от Вейл. Имаше втори обръч от часови, който обграждаше лагера, но той беше доста рехав разположен на големи разстояния. Хората от Северната земя не бяха сметнали за нужно да проявяват голяма бдителност толкова далеч от лагера. Часовите бяха предимно гном и ловци, въпреки че тук-таме Флик можеше да различи и огромните фигури на троли.

Поспря се малко, за да изучи странните, непознати му черти на тролите. Бяха различни на ръст, всички с дебели крака в тъмна кожа, подобна на дървесна кора. Изглеждаха груби и силно защитени. Часовите и останалите няколко будни войници от охраната стояха отпуснати или лежаха пред топлината на тлеещите огньове, завити в дебели наметала които покриваха по-голямата част от телата и лицата им. Флик остана доволен от това. Щеше да му бъде по-лесно да се прокрадне в лагера незабелязано, ако всички си останеха завити в наметалата А съдейки по засилващата се студенина на вятъра, температурата щеше да продължи да пада до изгрева на слънцето. Не виждаше много добре какво има зад външните огньове заради тъмните облаци и дима, който се издигаше.

От това място лагерът изглеждаше някак по-малък, отколкото от хребетите на Драконовите зъби. От положението си в момента Флик не можеше да види нещата в дълбочина, но изобщо не се заблуждаваше. Знаеше, че въпреки начина, по който лагерът изглежда от мястото, където беше приклекнал, той се простира на повече от една миля във всички посоки. След като минеше край вътрешната линия на охраната, той щеше да се прокрадва през хиляди спящи гноми и троли, край стотици огньове, които горяха достатъчно силно, за да разкрият самоличността му. През цялото време трябваше да избягва всякакви контакти с вражеските войници, които все още не спяха. Само една погрешна стъпка и той щеше да бъде разкрит. Но дори и да не се провалеше, той трябваше да определи торното място на пленниците и на Меча. Изпълнен със съмнения поклати глава и тръгна бавно напред.

Вроденото му любопитство го подтикваше да се приближи още малко до светлината на огньовете и да разгледа по-отблизо гномите и тролите, които бяха още будни. Но устоя на импулса, като си спомни, че няма никакво време за губене. През целия си досегашен живот беше живял на една и съща земя с тези две чужди раси и въпреки това те му изглеждаха като породи от друг свят, различен от неговия. По време на пътуването им до Паранор той беше имал няколко сблъсъка с коварните свирепи гноми, единият от които беше ръкопашен бой в подобните на лабиринт проходи в Централната кула на крепостта на друидите. Въпреки това не знаеше почти нищо за тях. Те бяха просто враг, който се беше опитал да го убие. Не беше научил нищо за тролите, които по природа бяха саможиви и обитаваха предимно северните планини и скритите в тях долини. Във всеки случай Флик знаеше, че армията е под командването на Господаря на магиите, а неговите цели бяха повече от ясни!

Изчака докато вятърът разнесе дима от горящите огньове между най-близкия патрул и него и тръгна с нехаен вид към лагера. Внимателно си беше избрал мястото за влизане, където всички войници спяха. Димът и нощта го прикриваха докато излезе от сенките и влезе в най-близкия до него кръг на огньовете. Минута по-късно стоеше в средата на потъналите в сън тела. Охраната продължаваше да се взира в тъмнината зад него, без да беше усетила бързото му преминаване.

Флик загърна плътно наметалото и качулката около тялото си, за да бъде сигурен, че всеки, който мине край него, в първия момент ще види само ръцете му. Под качулката лицето му беше бледа сянка. Огледа се бързо наоколо, но наблизо нямаше никакво движение. Дотук беше останал незабелязан. Пое дълбоко хладния нощен въздух, за да се успокои, после се опита да прецени разстоянието до центъра на лагера. Избра си посока, която смяташе, че ще го отведе право там, огледа се още веднъж, за да събере кураж и тръгна напред с твърди, отмерени крачки. Сега вече нямаше връщане назад.

Всичко, което видя, което чу и което изживя тази нощ, остана дълбоко запечатано в паметта му. То приличаше на някакъв странен, неуловим кошмар от образи и звуци, от същества и форми от друго време и друго място, които никога не са били в този свят и никога не биха могли да му| принадлежат. Нищо чудно нощта и носещият се от стотиците гаснещи огньове дим да бяха замъглили съзнанието му и породили у него чувството, че всичко това е било сън. Възможно е също това да беше резултат на един уморен, изтерзан от страх мозък, който никога не е допускал, че на този свят може да има подобни същества, и че броят им може да бъде безчетен.

Нощта минаваше, влачеше се в бавни минути и безкрайни часове, докато малкият човек от Вейл се промъкваше през огромния лагер, криеше лицето си от светлината на огньовете и вървеше неотклонно напред, с очи, които търсеха и изучаваха. Той предпазливо избираше пътя си през сгушилите се до огньовете хиляди спящи тела, които често се изпречваха пред него и всеки път възникваше опасност да го открият и убият. На моменти му се струваше, че е открит и ръката му бързо и безшумно посягаше към малкия ловен нож, а сърцето му спираше, изтръпнало в очакване на борбата за свобода на всяка цена. Отново и отново към него се приближаваха мъже, сякаш знаеха че той е натрапник, сякаш се готвеха да го спрат и да го разобличат пред всички. Но всеки път го отминаваха без да спрат, без да проговорят и Флик отново оставаше сам, забравена фигура сред сборището на хиляди.

Няколко пъти мина край група мъже, които си приказваха и се шегуваха тихо, скупчени около огньовете, търкаха ръцете си и извличаха от пращящите пламъци малкото топлинка против засилващия се студ на нощта. Два или три пъти те му кимнаха или му махнаха с ръка, докато се промъкваше край тях с ниско наведено лице, с плътно загърнато около тялото му наметало и той им отговори с леко помахване. Отново и отново изпитваше страх, че е сгрешил, като не е проговорил, когато е трябвало, че е отминал, когато не е трябвало. Но всеки път ужасното съмнение изчезваше, когато, продължил бързо напред, установяваше, че отново е сам.

Обикаля из огромния лагер с часове, но не откри никаква следа от Ший, Ивънтайн или Меча на Шанара. С приближаването на утрото започна да се отчайва, че няма да открие нищо. Минал беше покрай безброй много огньове, които тлееха и гаснеха с отминаването на нощта, заглеждал се беше в цяло море от спящи тела, някои с обърнати към небето лица, други целите увити в одеяла, и всички те му бяха непознати. Навсякъде имаше палатки със знамената на вражеските вождове, и гноми и троли, но пред тях нямаше поставена стража, по която да разпознае, че вътре има високопоставени личности. Няколко от тях беше проучил отблизо, с надеждата, че ще попадне на нещо, но не откри нищо.

Вслушвал се беше в откъслечни разговори между будни гноми и троли, като се мъчеше хем да не бъде забелязан, хем да е достатъчно наблизо, че да чуе какво си говорят. Но езикът на тролите му беше абсолютно непознат, а малкото, което разбра от езика на жилестите гноми беше безполезна информация. Сякаш никой не знаеше нищо за изчезналите двама мъже и Меча, сякаш те никога не бяха довеждани в лагера. Флик започна да се чуди дали Аланон не грешеше за следите, които бяха следвали през изминалите няколко дни.

Погледна притеснен заоблаченото нощно небе. Не беше сигурен за часа, но знаеше, че до края на нощта остават само няколко часа. За миг изпадна в паника, внезапно осъзнал, че можеше да не му остане достатъчно време да открие пътя си; обратно до мястото, където Аланон се беше скрил. Но бързо прогони опасенията си, като прецени, че в суматохата на пробуждащия се лагер той ще може да се промъкне бързо през сънените ловци и да се втурне към склоновете на Драконовите зъби преди изгрев слънце.

В един момент вдясно от него нещо прошумоля и в светлината на огъня се появиха четирима едри трола воини, и четиримата въоръжени от главата до петите. Говореха си нещо тихо, когато минаха край стреснатия човек от Вейл. Воден по-скоро от инстинкта си, отколкото от разума, Флик тръгна на известно разстояние след тях. Любопитен беше да види къде отиват в пълно бойно снаряжение след като все още беше нощ. Те се движеха под прав ъгъл на посоката, която дегизираният Флик беше решил да следва в лагера. Младежът от Вейл се криеше в сенките зад тях, докато те вървяха бавно покрай спящите войници. На няколко пъти минаха край затъмнени палатки, в които Флик смяташе, че ще влязат, но те ги отминаха без да спрат. Малкият човек от Вейл забеляза, че начинът на организацията на лагера в този район е по-различен. Тук имаше повече палатки, някои от които бяха високи и осветени и във вътрешността им се открояваха силуетите на движещи се мъже. Войниците, които спяха на студената земя, бяха по-малко, но затова пък имаше повече и по-многобройни патрули между добре поддържаните огньове, осветяващи откритите пространства между палатките. На Флик му беше трудно да остане незабелязан в тази по-силна светлина. За да избегне всякакви въпроси и да намали опасността да бъде разкрит, вървеше точно зад маршируващите троли, все едно че беше един от тях. Минаха край множество часови, които ги поздравиха и наблюдаваха, докато отминават, но никой не зададе въпрос на увития в наметало, влачещ се в края на малката група, гном.

После съвсем ненадейно тролите свиха вляво и Флик автоматично направи същото. И изведнъж разбра, че се беше озовал почти пред входа на дълга ниска палатка, охранявана силно от въоръжени троли. Нямаше време да се върне назад или да остане незабелязан, затова, когато групата спря пред палатката, изплашеният човек от Вейл продължи напред и мина край тях, сякаш всичко си беше в реда на нещата. Стражите явно не си помислиха, че има нещо нередно, само го погледнаха, докато мина бавно покрай тях, плътно загърнат в наметалото си. След миг те останаха зад гърба му и той отново беше сам в тъмнината на сенките.

Спря рязко. По цялото му тяло под дебелото наметало се стичаше пот, дишаше задъхано и тежко. Успя само за секунда да хвърли поглед през отворената предна част на палатката между високите стражи троли, които държаха дълги железни копия — само секунда, в която видя приведеното чудовище с черни криле. То беше вътре, заобиколено от по-ниските тела на троли и гноми. Но Флик безпогрешно разпозна в него едно от онези ужасни същества, които ги бяха преследвали из Четирите земи. Смразяващото чувство на ужас, което премина през тялото му, не можеше да го лъже. Стоеше в сянката, останал без дъх, и се мъчеше да успокои сърцето си, което биеше до пръсване.

В тази усилено охранявана палатка ставаше нещо жизнено важно. Може би изчезналите мъже и мечът бяха вътре, под охраната на слугите на Господаря на магиите. Флик изстина при тази мисъл и знаеше, че трябва да влезе вътре и да разбере какво става. Времето му изтичаше, късметът му го напускаше. Самите стражи бяха достатъчно непреодолимо препятствие за всеки, който се опиташе да мине през отвора на палатката, а присъствието на Носителя на черепи превръщаше идеята в истинско самоубийство. Флик седеше на колене в тъмнината между палатките и клатеше отчаяно глава. Чудовищно непосилната задача убиваше и най-малката надежда за успех, но имаше ли някакъв друг избор? Ако се върнеше при Аланон сега, те нямаше да знаят нищо повече и тежката му мисия сред вражеския лагер щеше да бъде абсолютно безсмислена.

Погледна с надежда нощното небе, сякаш то можеше да му подскаже нещо за отговора на проблема му. Плътната покривка от облаци стоеше без да помръдва над главата му и висеше злокобно между светлината на луната и звездите и тъмнината на спящата земя. Нощта почти си беше отишла. Флик стана и загърна още по-плътно наметката си около тялото. Кой знае, може би съдбата беше решила той да извърви тези мъчителни мили, само за да бъде накрая убит заради някакъв си глупав риск. Но Ший зависеше от него — а нищо чудно и Аланон, и всички останали. Трябваше да разбере какво има в тази палатка. Бавно, предпазливо, той се запъти към нея.

Зората дойде бързо — навъсена сива светлина в небето на изток, бременна с мъгла и тишина. Времето си оставаше все така лошо в долната част на равнината Стрелехайм, на юг от застиналата неподвижно стена от мрак, която показваше приближаването на Господаря на магиите. Огромните буреносни облаци продължаваха да висят като заковани над нея. Близо до подножието на Драконовите зъби вражеските стражи бяха напуснали нощния си пост и се бяха върнали в пробуждащия се лагер. Аланон седеше тихо в укритието на осеяния с огромни камъни склон. Дългият черен плащ беше прилепнал около слабото му, наподобяващо тръстика тяло, без да го предпазва нито от студения въздух на зората, нито от слабия дъжд, който скоро се превърна в силен порой. Прекара така цялата нощ в очакване на някакъв знак от Флик, с надежди, които бавно гаснеха с изсветляващото на изток небе и с пробуждането на врага. Но продължаваше да чака, вярвайки, противно на всякакъв здрав разум, че малкият човек от Вейл е успял някак да се промъкне незабелязано в лагера и да открие изчезналия си брат, краля на елфите и Меча, и после пак някак си ще успее да се прокрадне край постовете преди зазоряване и да избяга.

Започнаха да вдигат лагера. Разглобиха палатките и събраха багажа си. После огромната армия се подреди в колони, които покриха просторната равнина като огромни черни квадрати. Накрая бойната машина на Господаря на магиите тръгна на юг, по посока на Керн, а грамадният друид се смъкна от скалите на място, където можеше да бъде забелязан от изчезналия човек от Вейл, ако беше някъде наблизо. Никакво движение, никакъв звук, освен лекото прошумоляване на вятъра в тревата. Високата черна фигура стоеше безмълвна и само очите й издаваха силното огорчение, което изпитваше.

Мениън Лий стигна криволичещата река Мърмидън точно на север от островния град Керн минути преди зазоряване. Аланон беше прав, когато предупреди принца, че ще му е трудно да се промъкне незабелязан през линиите на врага. Предните постове бяха разгърнати извън периметъра на разпрострелия се в равнината лагер и продължаваха на запад от Мърмидън до южния край на Драконовите зъби. Всичко на север от тази линия принадлежеше на Господаря на магиите. Вражески патрули обикаляха необезпокоявани край южните краища на високите Драконови зъби и охраняваха малкото проходи, които прорязваха тези трудни за преминаване хребети. Балинор, Хендъл и братята елфи бяха успели да се проврат през охраната на един от тези патрули във високия проход Кенън. Мениън нямаше защитното укрие на планините. След като се раздели с Аланон и Флик, той беше принуден да продължи направо през откритата степ, която се простираше на юг чак до Мърмидън. Но планинецът имаше две преимущества. Нощта остана докрай облачна и непрогледно черна и не се виждаше на повече от няколко ярда напред. И още нещо, което беше по-важно. Тъй като беше майстор в откриването на следи и ловец, който нямаше равен на себе си в Южната земя, той можеше да се движи под булото на черната нощ бързо и крадешком, без да бъде усетен от никой друг, освен от собствения си изострен слух.

И така, той вървеше тихо, без двамата си спътника до него, все още вбесен от Аланон, че го беше заставил да се откаже от издирването на Ший. Изпитваше странно безпокойство, че беше изоставил Флик сам с потайния и непредвидим друид. Никога не се беше доверявал изцяло на огромния мистик, защото знаеше, че Аланон държи в тайна от тях истината за Меча на Шанара и им казва само онова, което той преценеше, че може да им каже. Те бяха направили всичко, което друидът беше поискал от тях със сляпа вяра, бяха му гласували пълно доверие във всички критични моменти. Всеки път той се беше оказвал прав. Въпреки това те не държаха Меча в ръцете си и бяха загубили Ший. И сега, като похлупак на всичко останало, армията на Северната земя май щеше успешно да нахлуе в Южната земя. Единствено граничното кралство на Калахорн беше готово да противостои на нападението. След като видя многочислеността на нашественика, Мениън не проумяваше как дори и легендарният Граничен легион би могъл да удържи такава мощна сила. Собственият му здрав разум му подсказваше, че единствената надежда е да задържат настъпващата вражеска армия достатъчно дълго, за да могат армиите на елфите и на джуджетата да се обединят с Граничния легион и да контраатакуват. Сигурен беше, че бяха загубили Меча и че дори да успееха да открият Ший, нямаше да имат възможност да търсят чудотворното оръжие. Изруга тихо, когато коляното му се удари силно в остър ръб на издаден камък и се съсредоточи върху положението си в момента, като остави всякакви разсъждения за бъдещето за по-после. Като черен гущер той пълзеше и се промъкваше безшумно по ниските склонове на Драконовите зъби, криволичеше по мъчителния си път през лабиринта от остри камъни и скали, с които беше покрита планинската местност, с меча на Лий и дългия ясенов лък, здраво прикрепени на гърба му. Стигна до подножието на склона без да срещне някой и се взря в тъмнината. Нямаше никакви признаци на живот. Навлезе предпазливо в покритата с трева равнинна местности на всеки няколко ярда се спираше, за да се ослуша. Знаеше, че линиите на постовете трябва да са някъде наблизо, но беше невъзможно да види каквото и да било.

Накрая се надигна на крака, безмълвен като сенките наоколо. След като не чу нищо, тръгна бавно на юг през стената от мрак, с ловния нож в ръката си. Вървя доста дълго, без да се случи нещо и тъкмо беше започнал да се отпуска, мислейки, че се е промъкнал някак си край вражеските линии без никой да го забележи, когато чу слаб шум. Замръзна на място и се помъчи да разбере откъде идва звукът, когато го чу отново. Някой тихо се изкашля в тъмнината точно пред него. Постовият се беше издал точно навреме, за да не се препъне планинецът в него. Само един вик и всички щяха да дотърчат на секундата.

Мениън залегна на ръцете и коленете си, стиснал здраво ножа. Запълзя безшумно в посоката, от която беше се разнесла кашлицата. Накрая успя да съзре неясните очертания на някой, който стоеше спокойно пред него. От дребния ръст му стана ясно, че часовият е гном. Мениън изчака няколко минути, докато гномът се обърне с гръб към него, после пропълзя още малко напред. С плавно движение се надигна и се надвеси над нищо неподозиращия часови, сграбчи гърлото му със стоманената си ръка и пресече предупредителния вик преди още да беше издаден. Дръжката на ножа се стовари рязко върху незащитената глава, точно зад ухото и изпадналият в безсъзнание гном се свлече на земята. Планинецът не се спря, а продължи крадешком в тъмнината. Знаеше, че има и други наоколо и искаше бързо да се измъкне, преди да могат да го чуят. Държеше ножа готов за отбрана, защото допускаше, че може да има и друга линия от патрули. Студеният вятър не преставаше да духа и дългите минути на нощта продължаваха да се нижат бавно.

Накрая стигна Мърмидън, точно над островния град Керн, светлините на който блещукаха слабо в далечината на юг. Спря на върха на малко възвишение, което се спускаше плавно надолу и стигаше до северния бряг на бързата река Остана полуприклекнал, с плътно загърната дълга ловна пелерина около тънката си фигура. Беше изненадан и облекчен, че е стигнал до реката без да налети на някои други вражески постове. Подозираше, че не е сбъркал в предположенията си и сигурно е минал поне край още един пост, без да разбере това.

Принцът на Л ий се огледа внимателно и след като се увери, че наоколо няма никой, стана и се протегна уморено. Знаеше, че трябва да прекоси Мърмидън по-надолу по течението, ако искаше да избегне неприятното преплуване на ледените й води. Сигурен беше, че щом стигне до мястото, което се намираше точно срещу острова, щеше да намери лодка или сал, с който да стигне до града. Попривдигна оръжията на гърба си, усмихна се мрачно на студа и тръгна на юг по възвишението край реката.

Не беше изминал много, може би не повече от хиляда ярда, когато полъхът на утринния вятър в миг изчезна и във внезапно настъпилата тишина дочу изненадващ шепот някъде пред него. Моментално залегна и тъмното му тяло се прилепи към възвишението. Вятърът прошумоля в напрегнатите му уши, докато се вслушваше в тъмнината, но след като лекият му порив отново стихна, той пак чу тихия шепот. Този път обаче беше сигурен откъде идва. Това беше приглушен шум от човешки гласове, който се носеше от тъмнината пред него, близо до брега на реката. Планинецът бързо се върна пълзешком на възвишението и отново се скри от слабите светлини на далечния град. После стана и се придвижи напред полуприведен, като подтичваше успоредно на реката, безшумно и бързо. Гласовете се засилиха, станаха по-отчетливи и накрая му се стори, че идват точно изпод затревеното възвишение. Вслуша се в тях, но те бяха толкова неясни, че му беше невъзможно да разбере какво говорят. Предпазливо изпълзя по корем до върха на възвишението, откъдето видя група тъмни фигури, скупчени до Мърмидън.

Първото, което забеляза, беше изтеглената на брега лодка, завързана за един храст. Ето с какво щеше да се придвижи, ако успееше да се добере до нея, помисли си той, но почти веднага отхвърли идеята. В тесен кръг около завързаната лодка стояха четирима огромни въоръжени троли. Високите им черни фигури не можеха да бъдат сбъркани при в това слабо осветление. Говореха с пета фигура, по-ниска и по-слаба. От облеклото беше ясно, че човекът е от Южната земя.

Мениън ги разучава внимателно няколко минути, като се опитваше да различи лицата им, но слабата светлина осветяваше от време на време само чертите на мъжа. Той май не беше някой, който Мениън беше срещал преди. Слабото, неотличаващо се с нищо по-особено лице на непознатия беше покрито с малка черна брада, която той често попипваше с отсечени, нервни потупвания, докато се движеше напред назад.

После принцът на Лий забеляза още нещо. В единия край на кръга от хора имаше огромен вързоп, увит в дебело, здраво овързано покривало. Мениън го изучи внимателно, без да разбере в тъмнината какво точно е то. После, за негова изненада, вързопът леко се размърда — толкова, колкото планинецът да се убеди, че това, което беше под дебелата завивка, е нещо живо. Отчаяно започна да търси начин да се доближи до малката група, но вече беше станало твърде късно. Четиримата троли и непознатият тръгваха. Единият от тролите се приближи до странния вързоп и с леко повдигане го метна върху широкото си яко рамо. Непознатият отиде до лодката, отвърза я, качи се в нея и потопи греблата в неспокойната вода. Размениха си няколко думи преди тръгване и Мениън долови откъслечно част от краткия разговор, между което и нещо от рода, че държат положението здраво в ръцете си. Последното, което непознатият каза, преди лодката да се понесе по бързите води, беше предупреждение да не предприемат нищо, докато той не им съобщи нещо повече за принца.

Мениън отстъпи малко във влажната трева на хълмчето и се загледа в мъжа и малката лодка, които се загубиха в мъгливата тъмнина на Мърмидън. Зората вече настъпваше, но тя се появяваше като бледа мъглява сивота, която пречеше на видимостта не по-малко от нощта. Небето продължаваше да е покрито с кълбести ниски облаци, които висяха застрашително, сякаш ако се надуеха още малко, щяха да се стоварят върху земята. Не след дълго щеше да се излее проливен дъжд и въздухът вече беше наситен с влажна пронизваща мъгла, която вече се просмукваше в дрехите на планинеца. След час огромната армия на Северната земя щеше да потегли към островния град Керн и вероятно до пладне щеше да стигне до него. Много малко време му оставаше да предупреди гражданите за предстоящото нападение — една яростна атака на хора и оръжия, срещу които градът не можеше да се надява да се отбранява дълго сам. Хората трябваше да бъдат незабавно евакуирани и закарани в Тирзис или по-на юг, за да бъдат защитени. Балинор трябваше да бъде предупреден, че времето е изтекло, че Граничният легион трябва да бъде свикан под знамената и да се сражава, докато може, за да забави врага, докато бъде подкрепен от армиите на джуджетата и елфите.

Принцът на Лий знаеше, че няма време да разсъждава върху тайнствената среща, на която току-що стана неволен свидетел, но въпреки това постоя още малко, докато четиримата троли се отдалечиха от брега на реката с вързопа, в който някой очевидно се мяташе и се опитваше да се освободи. Запътиха се към възвишението, на което беше той. Мениън беше сигурен, че непознатият в лодката е пленил някого и го е предал на тези войници от армията на Северната земя. Тази нощна среща е била предварително уговорена и от двете страни и размяната е направена по известни само на тях причини. Това, че те си бяха направили целия този труд говореше, че пленникът трябва да е някой, който има голямо значение за тях, следователно и за Господаря на магиите.

Мениън наблюдаваше как тролите се отдалечават от него и изчезват в гъстата мъгла на утрото и още не можеше да прецени дали трябва да се намеси. Аланон му беше възложил задача, която трябва да свърши — жизнено важна задача, която можеше да спаси живота на хиляди души. Нямаше време за неразумни набези в чужда вражеска страна, само за да задоволи собственото си любопитство, дори ако това означаваше да спаси… Ший! Ами ако пленникът е Ший? Мисълта премина светкавично в разпаления му мозък и в съшия миг решението беше взето. Ший беше ключът към всичко — ако имаше някаква вероятност пленникът във вързопа да е Ший, той трябва да се помъчи да го спаси.

Мениън скочи на крака и хукна стремглаво на север, в посоката, от която току-що беше дошъл, като се опитваше да се движи успоредно на пътя, по който поеха тролите. Трудно му беше да се ориентира в гъстата мъгла, но нямаше време да се занимава с това. Никак нямаше да му е лесно да измъкне пленника от четиримата въоръжени троли, още повече, че всички те бяха далеч по-силни физически от него. Освен това имаше опасност някъде отново да минат през предните постове на хората от Северната земя. Ако не успееше да ги спре преди това, с него беше свършено. Можеше да се надява да се спаси единствено ако си остави отворен път за бягство към Мърмидън. Докато тичаше, Мениън усети първите капки дъжд на приближаващата буря върху лицето си, а грохотът на гръмотевиците кънтеше зловещо пред него, докато вятърът непрестанно се засилваше. Отчаяно търсеше през прииждащите мъгли и облаци някаква следа от онези, които преследваше, но не виждаше нищо. Явно е бил прекалено бавен и ги беше изпуснал. Втурна се с главоломна бързина в степта, устремен като дива черна сянка през мъглата, заобикаляше малките дървета и групи от храсти и очите му опипваха пустите низини. Дъждът го удряше право в лицето и влизаше в очите му, заслепяваше го и го принуди да намали скоростта, за да изтрие топлата мъгла от дъжд и пот. Тръсна гневно глава. Трябва да са някъде наблизо! Няма начин да ги е загубил!

Внезапно четиримата троли се появиха от мъглата вляво зад гърба на Мениън. Напълно самозабравил се, той не беше преценил правилно и ги беше изпреварил. Снижи се зад групичка от храсти и наблюдаваше как се приближават. Ако продължаха в същата посока, щяха да минат край огромните храсталаци малко по-напред. Планинецът изскочи от укритието си, отново се стрелна в мъглата и тича, докато ги загуби от поглед. Ако го бяха видели, с него беше свършено. Но ако не го бяха забелязали, той щеше да може да излезе от укритието си и да хукне към реката. Затича се обратно към равнината вляво от него, докато стигна прикритието на храстите, и, дишайки тежко, застана на четири крака като се вторачи през клоните.

В първия момент не видя нищо, освен мъглата и дъжда, но после четирите яки фигури се появиха от сивата мъгла, насочени право към прикритието му. Свали ловното си наметало, което беше прогизнало от сутрешния дъжд. Щеше да му е необходима бързина, за да се изплъзне от масивните троли след като успее да измъкне пленника. Наметалото му само щеше да го забави. Свали и тежките си ботуши. Постави до себе си меча на Лий, след като изтегли напълно бляскавото му острие от кожената ножница. Бързо прикрепи отпуснатата тетива към големия ясенов лък и извади две големи черни стрели. Тролите бързо приближаваха към укритието му и черните им фигури се виждаха през отрупаните с листа клони на храстите. Вървяха по двойки. Единият от първите двама носеше отпуснатото тяло на завързания пленник. Вървяха безгрижно към скрития човек, явно спокойни в територията, която според тях, беше напълно под контрола на собствените им сили. Мениън се надигна бавно на едно коляно, прикрепи една от черните стрели на дългия си лък, и ги зачака без да помръдне.

Нищо неподозиращите троли бяха почти на върха на покритата с храсти височинка, когато първата стрела излетя с остър звук и удари мускулестия прасец на огромния човек от Северната земя, който носеше пленника. Той нададе вик на гняв и болка, падна, изпускайки товара си, и стисна с две ръце ранения си крак. В този момент на изненада и объркване Мениън изстреля и втората си стрела, която се заби силно в незащитеното рамо на другия от първата двойка. От удара едрото му тяло се завъртя обратно и залитна силно към двамата зад него.

В същия миг пъргавият планинец изскочи от храста и се хвърли към изумените троли, като викаше и размахваше меча на Лий. Тролите отстъпиха една-две крачки и бързият нападател метна отпуснатия вързоп на рамото си преди потресените войници на Северната земя да могат да реагират. В следващия миг се стрелна край тях и размаханият му меч се заби в ръката на най-близкия трол, който се опита да спре бягащата фигура. Пътят към Мърмидън беше открит!

Двамата ранени троли мигновено хукнаха тромаво след него. Тежкото им снаряжение и огромните им тела намаляваха чувствително скоростта им, но въпреки това напредваха по-бързо, отколкото Мениън беше очаквал. Те бяха отпочинали и силни, а Мениън вече започваше да се уморява. Дори без наметалото и ботушите си той не можеше да тича много бързо с все още завързания пленник на рамо. Препускаше напред, заобикаляше малки дървета и храсталаци, прескачаше локви. Босите му крака стъпваха несигурно върху мократа хлъзгава трева. Няколко пъти се препъна и падна на колене, но мигновено се надигаше и продължаваше да тича.

Сред меката трева се криеха камъни и бодливи растения, и скоро босите му крака бяха изподрани и започнаха да кървят. Но той не усещаше болката и продължаваше устремен напред.

Единствено просторната равнина беше свидетел на странното препускане на тромавите преследвачи и подобния на сянка. Мениън, втурнали се в изтерзано надбягване на юг през проливния дъжд и студения вятър. Тичаха през необятната пустош без да чуват, без да виждат, без да усещат. Единствено поривите на вятъра свистяха в ушите им. Гонитбата се беше превърнала в ужасна борба за оцеляване — изпитание на духа и издръжливостта, и изцеждаше от младия принц на Лий последните му капчици сила.

За бягащия планинец времето спря. Той насилваше краката си да се движат, въпреки че мускулите му отдавна бяха прекрачили нормалните граници на издръжливост, а реката все не се виждаше. Престана да се обръща и да проверява, дали тролите го наближават. Усещаше присъствието им, чуваше затрудненото им дишане. Сигурно бързо намаляваха разстоянието. Трябва да ускори тичането! Трябва да стигне до реката и да освободи Ший…

Почти напълно изнемогнал, той несъзнателно беше решил, че плененият е приятелят му. Когато грабна тайнствения вързоп той веднага усети, че пленникът е дребен и лек. Нямаше причини да мисли, че това не е младежът от Вейл. Докато планинецът продължаваше да тича, завързаният човек се свести и започна да се движи. Говореше нещо приглушено, на което Мениън отговаряше с кратки, задъхани уверения, че скоро ще бъдат в безопасност.

В един момент дъждът така се засили, че стана невъзможно да се вижда на няколко стъпки и прогизналата равнина се превърна в покрито с трева мочурище. Мениън се препъна в скрит в локва корен и се просна с цялата си дължина в калната трева и изпусна товара си. Смазан и изнемогнал, планинецът се надигна на четири крака, стиснал големия меч в ръка. Потърси с очи преследвачите и си отдъхна, когато не видя никого наоколо. Те го бяха загубили в проливния дъжд и гъстата мъгла. Но лошата видимост само щеше да ги забави с няколко минути и после… Мениън разтърси главата, за да изтръска дъжда и умората от очите си, после пролази бързо до прогизналото покривалото, под което се мяташе пленникът. Който и да беше вътре, той явно беше в добра физическа форма, за да може да тича до него. Силите му вече се бяха почти изчерпали.

Непохватно, без да си дава много сметка какво прави, планинецът започна да срязва с меча здраво вързаните ремъци. Сигурно е Ший, повтаряше си той несъзнателно, отново и отново, сигурно е Ший. Тролите и този непознат човек бяха преминали през толкова трудности, без да бъдат заловени, бяха толкова потайни… Накрая мечът преряза всички ремъци! Сигурно е Ший! Въжетата паднаха, наметалото се отметна и борещият се в него пленник изскочи отвътре.

Изуменият Мениън Лий изтри дъжда от примигващите си очи и се облещи. Спасил беше жена!