Тери Брукс
Мечът на Шанара (31)

ГЛАВА 31

Паланс Букхана умря призори. Смъртта дойде тихо, почти неочаквано, когато първите бледо-златистн лъчи на слънцето се промъкнаха предпазливо в тъмнината на източния хоризонт. Умря, без да дойде отново в съзнание. Когато казаха на Балинор, той само кимна, сякаш вече знаеше, и извърна глава. Приятелите му останаха при него, после Хендъл мълчаливо им направи знак да се отдалечат и да го оставят сам. Събраха се безшумно в коридора и си заговориха тихо. Балинор беше последният от фамилията Букхана. Ако загинеше в предстоящата битка, името на фамилията щеше да бъде заличено от земята. Само историята щеше да го помни. В същия час започна и настъплението срещу Тирзис. Когато чакащите войници от окопалия се Граничен легион погледнаха към сивкавите равнини под големите стени на града, светлината на бавно изгряващото слънце разкри безчислената армия на Северната земя. Тя се беше разположила надалеч, чак до Мърмидън, грижливо подредена в стегнати бойни карета, от които тъмнозелените поляни бяха заприличали на шахматна дъска. За момент огромната армия застина безмълвна, неподвижна върху равнините под града, а ранното утро превърна изрисуваните от тъмнината силуети във фигури от плът и кръв, от желязо и камък. После тя тръгна към защитниците на Тирзис. Думкането на бойните барабани на гномите раздираше тишината и се удряше в каменните стени на Тирзис със зловещ екот.

Хората от Северната земя напредваха бавно, неотклонно. Оглушителното барабанене се съпровождаше от тъп тропот на ботуши и остро дрън чене на метал. Прииждаха безмълвно, хиляди и хиляди бронирани фигури без лица в утринния здрач. Огромни тежки стълби от дърво, прихванато с железни скоби скърцаха пронизително — подвижни пътеки към височините на укрепената скала, които войниците теглеха и бутаха върху обкованите с метал колела.

Секундите отлитаха, докато многочислената армия се доближи на стотина ярда от чакащия Легион. Оглушителното отмерено барабанене не преставаше. Ръбът на слънцето вече ясно се очертаваше на изток, а нощта се скри напълно в западния хоризонт. Внезапно шумът от барабаните секна и настъпващата бавно армия спря. За секунда настъпи дълбока, гробна тишина, която увисна заплашително в утринния въздух. После от гърлата на войниците на Северната земя изригна оглушителен вик. Огромната непреодолима сила се надигна, вълна подир вълна, и се втурна за схватка с мъжете от Граничния легион.

Балинор надникна иззад затворените врати на високата Външна стена и се втренчи в ужасния щурм. Лицето му беше безизразно и невъзмутимо. Гласът му прозвуча спокойно и твърдо, когато проговори на вестоносците, си. Изпрати един от тях да намери бързо Актън и Фандуик на левия бряг на реката, а друг при Месалин и Гинисън на десния бряг. После отново погледна ужасяващата гледка под укрепленията и видя как огромната обезумяла вълна от нападатели се приближаваше все по-близко и по-близко. Зад набързо издигнатите отбранителни съоръжения стрелците на Легиона чакаха търпеливо заповедите му. Балинор знаеше, че те можеха да устоят дори на тази огромна човешка стена заради преимуществото, което им даваше отбранителната позиция. Но преди това трябваше да унищожат петте широки импровизирани стълби, които се търкаляха върху колелата към основата на скалата. Правилно беше преценил, че тези съоръжения са предназначени за изкачване на платото и на укрепените валове, както и врагът не беше сгрешил в подозренията си, че той ще препречи достъпа до града. Предните линии на настъпващата армия на Северната земя бяха вече на петдесет фута от скалата, но новият крал на Калахорн все още чакаше.

После най-неочаквано земята под краката на настъпващия враг се отвори и в нея зейнаха огромни дупки. Нападателите падаха с викове в замаскираните ровове, които опасваха основата на платото. Две от чудовищните импровизирани стълби се прекатуриха и полетяха неспасяемо в дълбоките ями. Колелата им се откачиха, а дървото се разхвърча на трески. Първата вълна на стремителната атака се поколеба, а на върха на ниските укрепени валове стрелците на Легиона станаха след дългоочакваната заповед на Балинор и обсипаха със стрели и копия редиците на внезапно объркания враг. Убитите и ранените падаха безпомощни върху равнината и бързо бяха прегазвани от краката на следващата вълна, която продължаваше щурма и се мъчеше да стигне до окопания Легион.

Три от тежките импровизирани стълби успяха да избягнат прикритите ями и продължиха да се търкалят безпрепятствено към ниските укрепления. Стрелците на легиона се прицелваха бързо в уязвимите дървени части на подвижните стълби и ги обсипваха с горящи стрели. Но безброй много пъргави жълти тела в миг се покатерваха върху горящите дървени трупи, за да гасят огъня. През това време стрелците гноми също заеха позиция и в продължение на няколко минути плътни облаци от стрели и копия се врязваха в редиците и на двете сражаващи се страни. Телата на гномите, която пълзяха по укрепленията, бяха напълно изложени на ударите. От всички страни се разнасяха викове от болка, когато летящите смъртоносни оръжия се забиваха в мишените от човешка плът. Ранените от Граничния легион бяха изтегляни зад ниските укрепления и веднага им се оказваше помощ. Но засегнатите войници от армията на Северната земя лежаха безпомощно, уязвими в откритото поле и стотици умряха от раните си, преди да бъдат прибрани на безопасно място.

Трите оцелели стълби продължаваха да се търкалят на колелата си към основата на укрепената скала, въпреки че едната гореше с буйни пламъци и облаците от надигащия се от нея черен дим пречеха да се вижда на стотици ярда наоколо. Когато останалите две стълби се доближиха на двадесетина ярда от укрепленията. Балинор даде знак за последната си отбранителна маневра. Огромни котли със земно масло бяха изкачени на върха на отбранителните съоръжения на Южната земя и лиснати точно пред приближаващите се стълби. Преди атакуващите войници на Северната земя да успеят да отбият встрани, в средата на разлятата запалителна течност бяха запратени факли и всичко се скри в огромни пламъци и гъст черен дим.

Плътната стена на щурмуващия враг се разкъса, когато настъпващите нападатели се поколебаха пред изпречилата се преграда от пламъци. Войниците от най-предните редици изгоряха живи. Малцина успяха да се спасят от поголовната сеч в основата на отбранителните позиции на Граничния легион. Вятърът понесе черния дим през равнините. За няколко минути двете огромни армии не можеха да се виждат една друга. Не се виждаха и ранените и умиращите, които лежаха безпомощно в средата на задушаващия ги дим.

Балинор моментално съзря възможността, която му си предлагаше. Една бърза контраатака в момента можеше напълно да обърка настъплението и да разгроми армията на Северната земя. Скочи и направи знак на Джанъс Сенпър, който се намираше на върха на Външната стена и беше поел командването на градския гарнизон. Незабавно огромните градски порти се отвориха шумно навън. Кавалеристите на Граничния легион, въоръжени с къси мечове и дълги копия, с развети с изображението на леопард знамена, се стрелнаха в галоп към скалата, завиха рязко на ляво и поеха по открития път край града. За минути стигнаха до левия фланг на отбранителната линия на Граничния легион, където Актън и Фандуик бяха поели командването на окопаните войници. От ръба на скалата бързо беше спуснат подвижен път към забулените в облаци дим равнини и водените от Актън кавалеристи на легиона затрополиха надолу като се разпръснаха в широк кръг.

Балинор беше наредил легендарният полк да навлезе в стената от дим и да атакува непрестанно десния фланг на врага. Когато войниците на Северната земя тръгнеха да посрещнат контраатаката, Балинор щеше да изпрати полк от пехотата, който да удари предните позиции на незащитената армия на Северната земя и да отблъсне врага обратно към Мърмидън. Ако контранападението се провалеше, трябваше незабавно да отстъпят в прикритието на дима и да се върнат. Маневрата беше дръзка и опасна. Армията на Северната земя имаше числено превъзходство над Граничния легион и съотношението беше най-малко двадесет към един. Ако пътят на хората от Тирзис бъде отрязан, те всички щяха да бъдат избити.

Малки части на пехотата на легиона вече се бяха спуснали по подвижния път до левия бряг и започнаха да нанасят бързи, кратки контраатаки във вражеските редици — отбранителна мярка, чиято цел беше да охранява единствената връзка на кавалерийския полк с обсадения град. В момента врагът на левия фланг сякаш беше напълно изчезнал, скрит от дима, който прииждаше на кълба от горящите импровизирани стълби в центъра на отбранителната линия.

На десния отбранителен фланг се разгаряше ожесточена битка. Там само една пълзяща лека мъгла от дим и прахоляк пречеше на видимостта и настъплението на войниците на Северната земя продължаваше неудържимо. Окопаните стрелци на Легиона бяха покосили първите вълни от нападатели, но втората вълна беше стигнала до основата на скалата и се опитваше да превземе укрепените височини с помощта на грубо сковани подвижни стълби. Стрелците гноми обсипваха със стотици стрели ниските укрепления в усилието си да държат приковани към земята защитниците, докато неприкритите войници на армията на Северната земя успеят да се изкачат по отбранителните съоръжения. Стрелците на легиона отвръщаха непрестанно на огъня, а другарите им се мъчеха да отблъскват с копията си вражеските нападатели от ръба на отбранителните валове.

Сражението продължи дълго и се проля много кръв. Нито една от страните не можеше и за миг да си поеме дъх. В един момент група от освирепели дългокраки скални троли разкъса отбраната на Легиона и се втурна стремително към скалата. Веднага едрият, командващ на легиона Гинисън, чието червендалесто лице беше придобило цвета на дългата му червена коса, обедини войниците си за отпор срещу големите троли. В кръвопролитен ръкопашен бой войниците на Легиона избиха малката група от нападатели и затвориха пробива.

На върха на високата Външна стена четиримата стари приятели стояха мълчаливо до Джанъс Сенпър и наблюдаваха ужасната сцена, която се разиграваше пред очите им. Всички те — Хендъл, Мениън Лий, Дюрън и Дейъл — бяха оставени в града със задачата да наблюдават сраженията и да помагат на Балинор да координира действията на легиона. Пълзящите облаци от дим напълно закриха видимостта пред огромния човек от границата. Само намиращите се на върха на високите градски стени можеха да го уведомяват за развоя на битката. Той разчиташе на тяхната информация, за да може да избере най-подходящия момент за удара си от центъра на отбранителната линия. Кралят имаше най-голямо доверие на преценките на Хендъл, защото мълчаливото джудже беше воювало почти тридесет години в граничните области на Анар.

Сега посребрелият ловец, човекът от Южната земя и двамата братя елфи наблюдаваха тревожно това, което ставаше в равнините под тях. Най-тежки боеве се водеха на десния отбранителен фланг. Там непоколебимите войници на Северната земя не преставаха да нападат окопалия Легион и се мъчеха да се изкатерят по скалата. Граничният легион се държеше, но използваше всичките си сили, с които разполагаше, за да отбива яростните атаки, на освирепелия враг. Поляните точно под градските порти в центъра на укрепленията не се виждаха от горящото масло и импровизираните дървени стълби, които се бяха превърнали в огромни огньове от пламтящо дърво. В краищата на дима обърканите войници на Северната земя напразно се мъчеха да сгъстят разстроените си бойни редици и да подновят осуетения щурм. Вляво кавалерията на Легиона беше успяла да се измъкне от пълзящите черни облаци от дим и посрещаше първите опити за настъпление.

Огромен кавалерийски взвод от гноми беше разположен на атакувания десен фланг като отбранителна мярка срещу точно този вид маневра, която се осъществяваше в момента. Само че армията на Северната земя беше очаквала някакви предварителни признаци за нападение по фланговете и беше сварена напълно неподготвена. Граничният легион разпръсна набързо зле обучените кавалеристи гноми й започна сериозното нападение срещу оголения фланг на армията на Северната земя. След като се разгърнаха широко на север, войниците от легендарния Граничен легион наведоха копията си, образуваха стена от три колони и се понесоха стремително към центъра на изненадания враг. Актън водеше войниците си в прецизно изчислен щурм, вряза се дълбоко в редиците на открития фланг и почти разгроми най-дясната част на армията на Северната земя. Наблюдаващата със затаен дъх от върха на Външната стена група видя как врагът моментално обедини редиците си вдясно от центъра, за да посрещне новата атака. Хендъл веднага даде знак на стоящия долу Балинор. Втора подвижна стълба беше спусната от центъра на отбранителните линии и високата фигура на Месалин се появи начело на втори пехотен полк от войници на легиона, които тръгнаха надолу към потъналите в дим поляни. Бдин ариергард остана в подножието на подвижната стълба, а вторият полк се скри в димната завеса. Балинор затвори отбранителните линии и забърза към приятелите си на върха на голямата стена, за да наблюдава изхода на боя.

Контранападението беше безупречно осъществено. Точно когато изненаданият десен фланг на огромната армия на Северната земя се обърна, за да посрещне настъпващия стремително към тях кавалерийски полк на Граничния легион, от дима най-неочаквано изскочиха пехотинците, под командването на Месалин и нападнаха центъра на врага. В много гъста фаланга, с насочени през плътна стена от броня копия, безупречно обучените войници на Легиона настъпваха в центъра на неподготвения объркан враг. Неприятелите от Северната земя бяха подкарани назад като стадо добитък. На всеки две-три крачки много от тях падаха, умиращи или ранени. Кавалеристите на Актън продължаваха да притискат отляво. Цялото дясно крило на вражеската линия започна да се разпада, а виковете на ужас се превърнаха в крясъци. За момент дори ожесточената атака срещу десния отбранителен фланг беше разколебана, когато смутените войници от Северната земя обърнаха втрещени погледи на запад и безуспешно се мъчеха да разберат какво става. От върха на Външната стена Мениън Лий наблюдаваше изумен.

— Невероятно. Граничният легион направо ги помита. С тях е свършено!

— Все още не — въздъхна тихо Хендъл. — Истинското изпитание тепърва предстои.

Планинецът отново погледна към сцената на бойните действия. Войниците от армията на Северната земя продължаваха да отстъпват пред щурма на Легиона, но зад оттеглящите се редиците на врага настъпи някакво раздвижване. Армията на Господаря на магиите нямаше да се даде толкова лесно. Липсата на добра подготовка се компенсираше с многочислеността. Огромна част от гноми кавалеристи вече се беше насочила към тила на отблъснатите пехотинци, за да пресрещне нападението на кавалеристите на Легиона. Гномите моментално се насочиха към настъпващите кавалеристи на Актън. Подкрепени от няколко редици от стрелци с копия и лъкове, те се впуснаха в стремителна атака. От тила на центъра на вражеската армия една огромна част от високи, бронирани от главата до петите фигури, беше потеглила в стройни стегнати редици и напредваше през разкъсаните линии на собствената си армия към пехотинците на Легиона. За момент мъжете на върха на Външната стена гледаха, без да могат да се досетят какво щеше да последва. После потръпнаха изумени, когато видяха как бронираните войници започнаха да разчистват пътя си, като посичаха с копията и щитовете си отстъпващите мъже от собствената им армия. Това беше най-дивашката касапница, която Мениън беше виждал.

— Скални троли! — извика гневно Балинор. — Те ще изколят Месалин и целия му полк. Дай команда за отстъпление, Джанъс.

Най-новият му командващ веднага се подчини и издигна голямо червено знаме на поставен наблизо прът. Мениън Лий се вторачи с любопитство в мълчаливия човек от границата. Битката като че ли щеше да бъде спечелена всеки момент, а той беше наредил отстъпление. Опита се да улови погледа на краля, а човекът той се усмихна мрачно на неизречения въпрос, който се четеше в очите на планинеца.

— Още от раждането си скалните троли са обучавани да се бият. Това е начинът им на живот. В ръкопашния бой те са по-добри от войниците на Граничния легион. Подготвени са по-добре, пък и физически са по-силни. Нищо няма да спечелим, ако продължим атаката. Вече им нанесохме сериозни щети и все още държим скалата. Ако искаме да ги разгромим, ще трябва да ги омаломощаваме малко по малко.

Мениън кимна с разбиране. Балинор махна с ръка и тръгна към разположената му долу част. Основната му грижа в момента беше да осигури пътя за отстъпление на двата полка, а това означаваше успешна отбрана на подвижните пътища, които бяха единствената връзка на войниците с града. Планинецът наблюдава едрата фигура, докато се скри от погледа му, и се върна на стената. Касапницата на поляните беше ужасяваща. Телата на избитите и ранените лежаха разпръснати навсякъде — от подножието на скалата чак до тиловите линии на армията на Северната земя. Приятелите онемели следяха продължаващата ужасна битка. Това беше най-жестокото клане, което някой от тях беше виждал през живота си.

В далечината пехотинците под командата на Месалин започнаха да се изтеглят дисциплинирано към отбранителните съоръжения на града. Но огромните скални троли бяха почти успели да си пробият път и да стигнат до първите редици на собствената им армия. Сега се готвеха да тръгнат по петите на омразните хора от Тирзис. Пехотинците се оттегляха, без да срещат някакъв отпор, но кавалерийският полк се сблъска с неочакваната съпротива на атакуващите гноми кавалеристи. Двете сили влязоха в ожесточена битка вляво от настъпващите троли. Очевидно Актън или не можеше, или не искаше да се измъкне от неуморните нападатели и конниците му бяха подложени на унищожителните кръстосани удари на разположените в две линии гноми стрелци, намиращи се точно на север от него. Огромна бойна част от въоръжени с мечове гноми и троли беше успяла да заобиколи в гръб атакуващите кавалеристи и сега войниците на Актън бяха притиснати от три страни.

За пръв път Хендъл си замърмори нещо гневно под носа. За пръв път Мениън беше обзет от чувство на безпокойство. Дори Джанъс Сенпър зашари нервно напред-назад. Но това, от което най-много се страхуваха, се случи малко по-късно. Частта от троли, която се беше включила със свежи сили в уморителното преследване, се втурна напред толкова стремително, че уморените и обезсилени отстъпващи мъже на Тирзис не успяха да стигнат до безопасността на скалата. Почти на сто ярда от чакащата ги подвижна стена те бяха принудени да се обърнат и да се бият. Димът от разпръснатите пожари се издигаше като черна стена пред ниските укрепления и пречеше на чакащия пред града Балинор да вижда какво става. Но ужасените мъже, които наблюдаваха от върха на високата градска стена, виждаха много добре неочаквания обрат на събитията.

— Трябва да предупредя Балинор! — кресна Хендъл и скочи от наблюдателния си пост към перилата. — Цялата част ще бъде посечена!

Джанъс Сенпър тръгна с него, но Мениън и братята елфи продължиха да наблюдават безпомощно, без да могат да откъснат очи от бойното поле, където огромните скални троли връхлетяха върху уморените хора на Месалин. Войниците на Легиона бяха сбили редиците си, с плътно прилепнали щитове и протегнати напред копия, подпрели дръжките им на твърдата земя, готови за нападението. Тролите също застанаха в бойна фаланга, която беше повече широка, отколкото дълга. Те явно имаха намерение да обградят хората на Южната земя от три страни и да пробият отбраната. Мениън погледна бързо от стената, но Балинор не се беше помръднал и още не знаеше, че цял полк на легендарния Граничен легион беше на ръба на пълното унищожение. Преди да отмести погледа си към равнините под града, планинецът видя как Хендъл и Джанъс се доближиха до високия човек от границата и ръкомахаха възбудено. Късно е вече, викаше си мислено Мениън. Закъснели бяха, и то ужасно много.

Но изведнъж се случи нещо странна Цялата кавалерийска част на Актън, която наблюдаващите от градската стена сражението бяха забравили за момент, най-неочаквано се откъсна стремително от атакуващите я гноми, подреди се в безупречен боен ред и се понесе рязко право на изток, зад гърба на преследващите троли. Галопирайки бясна отличните кавалеристи се врязаха в редиците на гномите, които им препречваха пътя. Без да обръщат внимание на дъжда от стрели, с който разярените гноми ги обсипаха, те летяха право към тролите. С приведени копия войните от полка пометоха задните редици на фалангата на тролите и продължиха да се носят бързо през равнините на изток. Огромните войници на армията на Северната земя бяха изненадани и много от тях се строполиха на земята, прободени от забитите в телата им копия.

Но това бяха най-добрите бойци в света и те моментално се съвзеха от изненадващия удар, сгъстиха редиците си и се обърнаха да посрещнат новата заплаха. Когато кавалеристите на Актън отново тръгнаха на запад със зашеметяващ галоп и за втори път се врязаха в задните редици на тролите, освирепелите войници на Северната земя ги посрещнаха с насочени копия и размахани боздугани. Повече от десетина кавалеристи паднаха безжизнени от конете и още толкова увиснаха ранени върху седлата, докато полкът продължи да се носи на изток. Накрая сви рязко на юг и се понесе към сигурността на Тирзис.

Актън беше постигнал целта си. Навременното отклоняване на бронираните троли позволи на обкръжения полк на Месалин да се измъкне и втурне към прикритието на дима. Маневрата беше блестящо осъществена и наблюдаващите от върха на Външната стена мъже се разкрещяха с необуздан възторг.

Първите редици на вбесените троли хукнаха да преследват пехотинците на Граничния легион, но те успяха да се скрият в дама и повечето от тях, прикривани от командвания от Балинор помощен взвод, стигнаха да чакащата ги подвижна стълба — В подножието на скалата се разрази люта битка, докато войниците от полка се мъчеха да вдигнат сваления мост, преди врагът да го е завзел. Накрая той просто беше хвърлен от насипа долу в равнината и след секунди подпален и унищожен от хората на Тирзис.

На левия отбранителен фланг разположеният в боен ред ариергард се сражаваше храбра за да удържи другия мост, а частта на Актън отново се нахвърли върху влудените томи стрелци. Отново бяха дадени жертви. Битката не стихваше нито за миг и в един момент кавалеристите бяха принудени да се врежат право в центъра на малка група от въоръжени с мечове войници, конто се мъчеха да прережат пътя им за спасение. Но накрая изтормозените кавалеристи успяха да стигнат до убежището на скалата. Преминаха в галоп, почти без да намаляват скоростта си по моста и се стрелнаха към отворените врати на града. Там ги посрещнаха насъбралите се ликуващи войници и граждани. Когато и последните войници от кавалерията стигнаха височините, ариергардът бързо се оттегли зад отбранителните съоръжения и мостът беше прибран.

Вече беше пладне и горещината на обедното слънце се настани като влажно одеяло върху мъжете и от двете армии. Димът от горящото масло застана неподвижно като мъгла над необичайно смълчалата се равнина, когато сутрешният вятър постепенно стихна. Земята пред скалата беше покрита с обгорените тела на убитите и малките огньове продължиха да горят, докато дебелите греди от разбитите подвижни стълби не се превърнаха в пепел. От ужасното полесражение започна да се носи зловоние. Кръжащите наоколо лешояди се приближиха с пронизителни, нетърпеливи крясъци, предвкусвайки пиршеството. През изпотъпканата земя армиите се наблюдаваха с неприкрита омраза, уморени и съсипани от напрежението на сражението, но нетърпеливи да подновят избиването, в което бяха хвърлени. За няколко часа потъналата в зеленина земя се беше превърнала в пустош под безоблачното синьо небе и наранената й повърхност се опичаше и съхнеше в горещината на лятното слънце. Някои оставиха здравият им разум да отстъпи пред илюзията и изпитаха чувството, че нападението е приключило — че унищожението е прекратено. Мислите им се откъснаха от клането и оптимистично се зареяха към семействата и любимите им. За един кратък момент сянката на смъртта се вдигна.

После, в късните часове на отиващия си следобед армията на Северната земя отново нападна. Редици от гноми стрелци обсипваха с непрестанни облаци от стрели ниските укрепления и скалата под тях, а многочислени части от въоръжени с мечове гноми и троли щурмуваха безпощадно отбранителните линии на Южната земя и напразно се мъчеха да намерят някакво слабо място. Подвижни наклонени плоскости, малки стълби и куки за захващане за скалата с вързани на възли въжета — всичко беше изпробвано за да се направи пробив в редиците на легиона, но всеки път нападателите бяха отблъсквани. Атаките не прекъсваха и целяха да изтощят и измъчат мъжете на Тирзис. С падането на здрача дългият ден бавно отмря при непреставаща битка. Той приключи с мрак и трагедия за Граничния легион. Когато вечерта се спусна над напоената с кръв земя, уморените врагове, които не виждаха почти нищо през мъглявата празнота, си размениха за последен път дъжд от стрели и копия. Случайна стрела се заби в гърлото на Актън, докато командващият кавалерията на Легиона се връщаше от частта си на лявата отбранителна линия, събори големия воин от коня му и той падна в протегнатите ръце на братята си по оръжие. След няколко минути умря.

Кралството на Господаря на магиите беше най-запустялото и злокобно място в света — гол безжизнен обръч от непроходими смъртоносни капани. Грижливата животворна ръка на природата отдавна беше прогонена от това неблагодарно място на мрака, а пустошта, която беше останала, лежеше обгърната в мълчание. Източните му граници тънеха в тъмнината и зловонието на огромното блато Малг, противно проснало се тресавище, което нито едно живо същество не беше успявало да прекоси. Върху плитките му води плаваха безцветни петна от водорасли, които се раждаха и умираха още същия ден. Под тях превърналата се в кал и плавуни земя бързо всмукваше всичко, което попаднеше в нея. Говореше се, че блатото Малг е бездънно. Върху огромното му пространство се виждаха тук-таме разпръснати малки участъци от твърда почва с огромни скелетоподобни корони на умиращи дървета, но и те си отиваха едно по едно.

В най-северните му части на запад от Малг, имаше разхвърляни вериги от ниски планини, които много подходящо бяха наречени Бръсначите. В тези планини нямаше никакви проходи и ниските им хребети бяха скалисти и назъбени, сякаш се издигаха направо от недрата на земята. Някой опитен и заинатил се катерач би могъл да твърди, че въпреки всичко Бръсначите са проходими. Дори един-двама се бяха опитали да докажат това. Но в голите планини се подвизаваха в огромни количества отровен вид паяци. Костите на мъртъвците, разпръснати на малки бели купчинки сред тъмните скали, бяха безмълвно доказателство на присъствието им, от което никой не можеше да се спаси.

Смъртоносните хребети се прекъсваха там, където Бръсначите се стесняваха и вдаваха в предпланините в северозападния край на кралството. Близо пет мили на юг местността беше лесно проходима и отворена точно към центъра на кръга от бариери. Тук нямаше естествена защита срещу натрапници, но тази малка врата към вътрешността на кралството беше видимият вход и капанът към пещерата. Владетелят и Господарят само чакаше някой непредпазлив да го прекрачи. Очи и уши, които служеха единствено на него, охраняваха бдително тясната ивица земя. Обръчът можеше да се затвори моментално. Точно под предпланините на юг, в продължение на близо петдесет мили, се простираше една огромна суха пустош, наречена пустинята Кирлак. Над просналите се, покрити с пясъци равнини, висеше невидима за окото тежка отровна пара, която се издигаше от реката Лета. Смъртоносните й води течаха лениво през огнената паст от юг и се вливаха в малко езеро във вътрешността. Дори птиците, които се осмеляваха да долетят прекалено близо до отровната мъгла, умираха след няколко секунди. Умрелите в ужасната пещ на пясъка и в отровните изпарения същества се разлагаха само за няколко часа и се превръщаха в пепел. Не оставаше и следа от преминаването им.

Но най-чудовищното препятствие от всички беше разположено заплашително в южния край на забраненото владение. То започваше от югоизточните граници на Пустинята Кирлак и се простираше на изток до мочурливите краища на блатото Малг. Острието на ножа. Подобно на огромни каменни копия, забити в коравата земя от някой невероятен гигант, тези планини се извисяваха на хиляди фута в небето. Не приличаха много на планини, по-скоро бяха поредица от страховити назъбени върхове, които се врязваха в мрачния хоризонт и го закриваха като разперени от болка пръсти. В основата на южните склонове течаха отровните води на реката Лета, която извираше от блатото Малг, виеше се на запад в подножието на огромната скална бариера и се губеше в наситените пари на Пустинята Кирлак. Само някой, загубил напълно разсъдъка си, би дръзнал да се изкачва по Острието на ножа.

През препятствието имаше проход: малък, криволичещ каньон излизаше между назъбени предпланини и се простираше на хиляди ярда до подножието на зловещо самотна планина в южните краища на затвореното от обръча пространство. Нащърбената повърхност на планината беше набраздена и отмита от времето и придаваше на южната й част невероятно злокобен вид. Човек оставаше потресен от, ужасяващата прилика на южната стена с човешки череп, оголен от всякаква плът и живот, със закръглено теме, което светлееше над празните кухини на очите. Това беше домът на Владетеля и Господаря. Това беше Кралството на Брона — Господаря на магиите. Всичко носеше печата на Черепа, неизменния печат на смъртта.

Беше обед, но времето изглеждаше някак странно спряло, а огромната, пуста крепост — застинала, скована. Познатата сивота скриваше слънцето и небето, а бозаво-кафеникавите скали и земя се бяха проснали напълно безжизнени. Но този ден във въздуха имаше нещо, което разсичаше тишината и празнотата и се врязваше в плътта и кръвта на мъжете, движещи се в колона през единствения вход в огромното Острие на ножа Над проклетото лице на кралството на Господаря на магиите висеше неподвижно някакво натрапчиво усещане за неотложност. Събитията, които щяха да се случат, сякаш бяха преминали прекалено бързо във времето и се бяха наблъскали едно в друго, а сега нетърпеливо чакаха да им дойде моментът.

Тролите вървяха бавно и предпазливо през лъкатушещия каньон. Едрите им тела се губеха между извисилите се върхове и приличаха на мравки, които пълзят сред скалите. Влязоха в кралството на мъртвите като малки деца, които влизат в непозната тъмна стая, вътрешно уплашени, несигурни, но въпреки това решени да видят какво има в нея. Вървяха необезпокоявани, макар че бяха наблюдавани. Очакваха ги. Появата им не беше ненадейна и те влязоха без да са застрашени от любимците на Господаря. Безизразните им лица прикриваха истинските им намерения, иначе нямаше да могат да преминат през южните брегове на река Лета. Сред тях беше последният потомък на една кръвна линия, която Кралят на духовете си мислеше, че беше унищожил — последният син на рода на Шанара.

Ший вървеше точно зад широкия гръб на Келцът, с привидно завързани ръце зад гърба. Панамон Крийл ги следваше, също с привидно вързани ръце. Очите му изглеждаха страшни, докато се взираше предпазливо и изучаваше високите скали от двете страни на колоната от мъже. Хитростта им мина успешно. Видимо пленници на скалните троли, двамата мъже от Южната земя бяха преведени през река Лета. Бавните й, отвратителни води, течаха в най-южните части на Кралството на черепите. Тролите и мълчаливите им пленници се качиха на широк сал от полуизгнило дърво и ръждясали метални клинове. През реката ги прекара нямо прегърбено същество с качулка около главата, което приличаше повече на звяр, отколкото на човек. Лицето му беше скрито под гънките на овехтяло черно наметало, но изкривените му, покрити с люспи ръце се виждаха ясно. Те стискаха здраво кривия кол, с който направляваха сала през застиналите отровни води на реката.

Неспокойните пътници изпитваха все по-нарастващо отвращение от самото присъствие на лодкаря и си отдъхнаха облекчено, когато най-накрая им беше позволено да слязат на брега. Съществото изчезна със стария си сал в мъглата, която се стелеше над тъмните води на реката. Тук ниската част на Северната земя изобщо не се виждаше, толкова наситена беше сивотата на застоялия сух въздух. Затова пък извисяващите се тъмни скали на Острието на ножа се мержелееха пред тях. Огромните скални пръсти разсейваха мъглата в полусветлината на следобеда. Групата навлезе мълчаливо в прохода, който разделяше огромните върхове и закриволичи все по-навътре в забраненото владение на Господаря на магиите.

Господарят на магиите. Ший беше усетил още в самото начало, още в деня, в който Аланон му разкри необикновения му произход, че това щеше да се случи, че обстоятелствата щяха да го изправят пред това ужасно същество, което така отчаяно се мъчеше да го унищожи. Времето и събитията се сливаха в един единствен миг, един проблясък от връхлитащи спомени от дългите, прекарани в бягство дни, едно тичане към тази ужасяваща среща. Сега моментът приближаваше и той щеше да се изправи абсолютно сам срещу Господаря на магиите в най-свирепата земя на света, която хората познаваха, без доверените му приятели до него, в компанията само на група скални троли, на един отритнат от обществото крадец и един отмъстителен, загадъчен гигант. Гигант, който беше убедил съдиите да му дадат на разположение взвод от воини троли не толкова, защото вярваха, че съпровождащият го незначителен човек от Вейл е способен да унищожи безсмъртния Брона, а защото огромният им себеподобен беше удостоен с Черния Айрикс.

Тримата съдии им разкриха и съдбата на Орл Фейн. Заловили го един час преди да пленят преследвачите му го и завели под охрана в главния лагер. Трибуналът на матурените бързо заключил, че гномът е абсолютно луд. Надрънкал им куп безсмислици за някакви си тайни и съкровища, с разкривено в неизменна умопобъркана гримаса лице. На моменти сякаш разговарял с въздуха около себе си и яростно изтръсквал нещо от ръцете и краката си, като че ли искал да се отърве от полазили го досадни гадинки. Единствената му връзка с реалността изглежда бил древният меч, едничкото, което притежавал, и което така здраво стискал, че тролите не успели да го изскубнат от ръцете му. Позволили му да задържи безценното си парче метал и завързали ръждясалата ножница за жилестите му жълти ръце. След час бил откаран в тъмниците на Господаря на магиите.

Каньонът се виеше неприятно през високите върхове на Острието на ножа и на места така се стесняваше, че заприличваше на цепнатина в скалите. Възлестите троли пъплеха по криволичещия път без да спират. Някои от тях вече бяха минавали по него и водеха останалите с твърда, уморителна крачка. Основното в момента беше бързината. Ако се забавеха, Кралят на духовете щеше да научи, че Орл Фейн и древното оръжие, с което той отказваше да се раздели дори за миг, са затворени в собствените му тъмници.

Ший изтръпна при мисълта за тази възможност. Нищо чудно вече да беше разбрал и те да вървяха право към собствената си екзекуция. През цялото време на продължителното им пътуване от Кълхейвън Господарят на магиите беше предизвестяван за всяка тяхна крачка, Той винаги ги бе очаквал. Истинска лудост беше този ужасен риск! Но дори и да успееха, дори той най-накрая да успееше да вземе този Меч на Шанара в ръцете си… какво от това? Изсмя се вътрешно. Как щеше да се изправи пред Господаря на магиите без Аланон до себе си, без изобщо да знае как да задейства скритата сила на легендарния талисман? Никой нямаше да разбере, че Мечът е в ръцете му.

Младежът от Вейл не знаеше какви са намеренията на другите, но вече беше решил за себе си, че, ако стане някакво чудо и той вземе изплъзващия му се Меч в ръцете си, ще търси спасение в бягството. Другите да правят каквото си искат. Сигурен беше, че Панамон Крийл щеше да одобри плана му, но откакто бяха тръгнали към Кралството на черепите, си бяха разменили не повече от десетина думи. Ший усещаше, че за пръв път в живота си Панамон се страхуваше, нищо че облеченият в крещящо червено крадец не веднъж се беше спасявал на косъм и се беше измъквал от множество ужасни премеждия. Но тръгна с Келцът и Ший, защото му бяха единствените приятели, тръгна, защото гордостта не му позволяваше да не тръгне. Винаги е бил воден от един основен инстинкт — да оцелее на всяка цена. Но не би Могъл да преживее позора да остане жив при тези обстоятелства.

Не му беше много ясно защо Келцът се беше впуснал в това опасно начинание. Струваше му се, че разбира защо огромният трол беше мълчаливо настоял да си върнат Меча на Шанара Не само за да отмъсти за избитото си семейство. У Келцът имаше нещо, което му напомняше за Балинор — спокойна самоувереност, която даваше сила на по-неуверените. Ший я усети, когато Келцът кимна с глава, за да им каже, че трябва да продължат да търсят Орл Фейн и Меча. Тези благи, интелигентни очи, показваха на човека от Вейл, че му вярват, и въпреки че не можеше да обясни защо, Ший знаеше, че трябва да върви с огромния си приятел. Ако сега се откажеше, след всичките тези седмици, прекарани в дирене на Меча на Шанара, той щеше да предаде и приятелите си, и себе си.

Каньонът се отвари в полегата долина, която приличаше на широка падина, заобиколена от назъбените планини на Кралството на черепите. Повърхността й беше гола и суха, земята пресечена от разпръснати скалисти възвишения и сухи речни дерета. Групата спря мълчаливо и очите на всички неволно бяха привлечени от скалата на отсрещната страна. Южната й част ги гледаше невиждащо с две огромни, празни вдлъбнатини, които приличаха на очи на череп. Прокълнатото лице седеше в едно безкрайно очакване на пристигането на Господаря. Застанал в отвора на дефилето, Ший усети, че се вцепенява от ужас.

От двете страни край скалите се тътреха хромо множество злочести същества. Телата им бяха безцветни като земята наоколо, а физиономиите безлични. Възможно е навремето да са били хора, но вече не бяха. Стояха изправени на два крака, а край телата им висяха отпуснато по две ръце. С това приликата им с хората свършваше. Кожата им беше бяла като маджун и много приличаше на гумена. Движеха се безцелно като малоумни същества. Наподобяваха привидения от някакъв ужасен кошмар. Странните същества се приближиха към тролите от всички страни и се втренчиха безизразно в подобните им на дървесна кора лица, сякаш искаха да разберат що за същества ги спохождат. Келцът се поизвърна и направи знак на Панамон Крийл.

— Тролите ги наричат мютени — прошепна тихо авантюристът.

— Стой спокойно и не забравяй, че трябва да приличаш на пленник. Отпусни се.

Едно от злочестите същества проговори с неприятен глас на тролите водачи, като посочи рязко към двамата вързани мъже. Размениха си няколко реплики и един от тролите каза нещо през рамо на Келцът, който моментално кимна на Ший и Панамон да го последват. Тримата се отделиха от главната група. Придружени от двама троли те мълчаливо последваха един от тътрещите се мютени, когато той се обърна и тръгна доста тромаво към скалата вляво от тях.

Ший хвърли поглед назад и видя как тролите се разпръснаха с безразличен вид около входа на каньона, преструвайки се, че чакат спътниците им да се върнат. Мютените не се бяха помръднали.

Като погледна отново напред, човекът от Вейл видя една дълга неколкостотин фута пукнатина, която водеше навътре в скалата. Малката група влезе в тъмния проход. Водачът им взе една факла от поставката в стената и я запали. После я подаде на един от тролите и тръгна пред тях. Очите му явно бяха привикнали с мастилено черния мрак. Групата влезе в усойна зловонна пещера, която се разклоняваше на бездънни коридори. На Ший му се стори, че долови някъде, много далеч напред, слаби, смразяващи кръвта писъци, които се разнесоха отново и отново, като ехо, ударило се в стените на скалата. Панамон изруга остро в мъждукащата светлина, а лицето му беше плувнало в пот. Мълчаливият нехаещ мютен се тътреше напред в един от коридорите и слабата светлина от тесния отвор бързо изчезна в тъмнината.

Кънтящото ехо на обутите им в ботуши крака беше единственият шум, издаван от движещите се напред мъже. Очите им шареха по железните врати, закрепени с болтове в стените на скалата от двете страни на коридора. Писъците все още ехтяха, но бяха станали по-далечни. От килиите, край които минаваха, не се чуваха човешки звуци.

Накрая водачът спря пред една от тежките врати, направи кратък жест и каза нещо на тролите с провлачен гърлен глас. После се запъти надолу по коридора. Но още на първата крачка един от най-предните троли извади огромния си железен боздуган и го стовари върху едрата глава на съществото. Мютенът падна безжизнен на пода на пещерата. Келцът се доближи до Ший и Панамон и им развърза въжетата, докато другите двама троли стояха на пост пред вратата на килията. Когато освободи приятелите си, огромният трол от Северната земя се придвижи с котешка стъпка до желязната врата и плъзна резетата в скобите. Хвана здраво решетките и затегли старата тежка врата. Тя се отвори с остро скърцане.

— Я да видим — каза рязко Панамон. Взе факлата от Келцът и влезе предпазливо в малката килия. Приятелите му го последваха.

Орл Фейн седеше прегърбен до отсрещната стена, а мършавите му крака бяха оковани във вериги, закрепени с болтове за каменния под. Дрехите му бяха разкъсани и изцапани почти до неузнаваемост. Той явно не беше онова същество, което бяха пленили в равнините Стрелехайм няколко дни преди това. Втренчи се в трите лица с глуповато безразличие, а на мършавото му жълто лице беше застинала отвратителна, наподобяваща усмивка гримаса, докато си бръщолевеше безсмислици под носа. В ярката светлина на факела очите му изглеждаха странно разширени. Докато дърдореше непрестанно се оглеждаше наоколо, сякаш в килията имаше други същества, които само той виждаше. Двамата мъже и огромният трол веднага схванаха състоянието му и мигновено очите им се насочиха към жилестите му ръце. Те продължаваха да стискат изтърканата ножница от кожа и метал, в която беше поставен убягващият им предмет на дългото дирене. Древната дръжка проблясваше мътно на светлината и разкриваше пред очите им изображението на вдигнатата ръка с факел. Най-после бяха успели. Открили бяха Меча на Шанара!

За момент никой не помръдна. Полуделият гном притисна още по-силно Меча до кльощавото си тяло. За миг в очите му пробягна някакъв спомен, когато забеляза острия шип, който просветна в края на отрязаната ръка на Панамон. Авантюристът я размаха заплашително, пристъпи напред и се наведе ниско над изпитото лице на гнома.

— Дойдох за теб, гноме — каза той дрезгаво. Изведнъж Орл Фейн коренно се промени, като чу гласа на Панамон Крийл, извика уплашено и се помъчи да отстъпи назад.

— Дай ми Меча, продажен плъх такъв! — заповяда му крадецът.

Без да чака отговор, той сграбчи оръжието, помъчи се да го изтръгне от изумително яката хватка на вече напълно загубилия ума си гном. Но дори пред очите на самата смърт Орл Фейн не се отказваше от безценната си вещ. Гласът му изтъня и се превърна в писък. Изпаднал във внезапен пристъп на бяс Панамон стовари с все сила тежката желязна обвивка на завършващата му с шип отрязана ръка върху черепа на нещастния дребосък. Гномът се претърколи в безсъзнание на студения под.

— Само като си помисля колко дни преследвахме това нищожество! — извика Панамон. Изведнъж млъкна и започна да шепне. — Мислех си, че ще изпитам невероятно задоволство да го наблюдавам как умира, но… сега ми е все едно.

Отвратен, протегна ръка към дръжката на Меча, с явното намерение да го изтегли от ножницата, но Келцът се доближи и постави ръката си върху рамото му. Все още вбесен, крадецът го изгледа студено. Скалният трол посочи мълчаливо с очи наблюдаващия ги младеж от Вейл и после двамата отстъпиха назад.

Мечът на Шанара беше законно притежание на Ший, но той се поколеба. Стигнал беше дотук, изтърпял беше какво ли не, и всичко за този момент. А сега какво, взе, че се уплаши. Изстина вътрешно, докато наблюдаваше древното оръжие. За миг му мина през ума да се откаже. Стори му се, че част от него няма да може да приеме ужасната отговорност, която го караха да поеме — отговорност, която му беше наложена насила. Светкавично си спомни невероятната сила на трите камъчета на елфите. Каква ли ще е силата на Меча? В съзнанието му се мярнаха лицата на Флик и Мениън, и на останалите, които толкова упорито се бяха борили да открият Меча заради него. Ако се откажеше сега, той щеше да излъже доверието, което му бяха гласували. Всъщност щеше да покаже, че всичко, през което бяха минали заради него, е било безсмислено. Отново видя мрачното, загадъчно лице на Аланон, което го укоряваше за глупавите му идеали, за нежеланието му да приеме хората такива, каквито са. Трябваше да отговаря и пред него, а Аланон нямаше да остане доволен…

Доближи се вдървено до лежащия на пода Орл Фейн и се наведе. Пръстите му стиснаха силно студената метална дръжка на оръжието. Усети в потната си длан вдигната ръка с факела. Застина неподвижен. После бавно изтегли Меча на Шанара.