Тери Брукс
Мечът на Шанара (2)

ГЛАВА 2

Следващата сутрин Ший се събуди рано. Надигна се от топлината на леглото и набързо се облече във влажния и студен въздух на утрото. Откри, че се е събудил много рано. Всички в цялата страноприемница, и гостите, и близките му, още спяха. Дългата постройка беше смълчана, когато се измъкна тихо от малката стая и отиде в големия салон. Запали набързо огън в голямото каменно огнище. Пръстите му бяха вкочанени от студ. В долината винаги беше ужасно студено рано сутрин, дори и в най-топлите сезони на годината, докато слънцето не се спуснеше от върховете на хълмовете. Шейдската долина се намираше в закътано място, заслонено не само от очите на хората, но и от странните прищевки на времето на Северната земя. Но докато разбеснелите се зимни и пролетни бури минаваха над долината на Вейл и отминаваха, то през цялата година лютият студ на ранното утро всеки божи ден се загнездваше между високите хълмове и не си отиваше, докато топлината на обедното слънце не пропълзеше достатъчно ниско, за да го прогони.

Огънят пращеше и протягаше езици към дървата, а Ший, отпуснат в един от столовете с прави облегалки, размишляваше върху събитията от предишната вечер. Облегна се назад, обгърна с ръце раменете си, за да се стопли, сгуши глава и се загледа в огъня. Откъде можеше да го познава Аланон? Рядко беше излизал от Вейл и сигурно щеше да си го спомня, ако го беше срещнал поне веднъж при някое от редките си пътувания. Аланон не пожела да каже нещо повече по въпроса, само съобщи факта. Довърши мълчаливо вечерята си и накрая заяви, че ще продължат разговора на сутринта. Отново се беше превърнал в неприветливата фигура, както му се стори в началото, когато влезе в страноприемницата. След като приключи с вечерята се извини и помоли да го заведат в стаята му, за да се наспи. Нито Ший, нито Флик успяха да изкопчат от него нещо повече за пътуването му до Шейдската долина и за интереса му към Ший. По-късно двамата братя си поговориха насаме и Флик му разказа за срещата си с Аланон и за изживяването си при появата на ужасяващата сянка.

Мислите на Ший се върнаха към първоначалния въпрос — откъде можеше Аланон да го познава. Спомените му от детството бяха смътни. Не знаеше къде е роден, въпреки че малко след като семейство Омсфорд го осинови му казаха, че родното му място е малка общност в Западната земя. Баща му умря, когато Ший беше прекалено малък, за да остави трайни следи в съзнанието му. Майка му се беше грижила известно време за него, така че той си спомняше туй-онуй от прекараните с нея години — игрите с децата елфи сред огромни дървета и потънало в зеленина дълбоко уединение. Когато беше петгодишен тя неочаквано се разболя и реши да се върне при народа си в селцето на Шейдската долина. Тогава трябва да е знаела, че умира, но първата й грижа беше синът й. Пътуването на юг я беше погубило и тя умря малко след като бяха пристигнали в долината.

Роднините, които майка му напуснала при омъжването си, бяха починали. Всички, с изключение на семейство Омсфорд. Те бяха само далечни братовчеди. Курсад Омсфорд беше загубил съпругата си по-малко от година преди това и се грижеше за сина си Флик и за страноприемницата. Ший се превърна в част от семейството и двете момчета израснаха като братя. И двамата носеха фамилното име Омсфорд. Никога не му бяха казвали истинското презиме, пък и той не си беше правил труда да пита. Омсфордови бяха единственото семейство, което имаше значение за него. Те го приеха като свой. Имаше моменти, когато мисълта, че е само наполовина тяхна кръв, го тормозеше. Но всеки път Флик упорито му беше втълпявал, че това безспорно е предимство, защото благодарение на този факт той притежава инстинктите и качествата на две раси, върху които може да гради характера си.

И все пак, не можеше да си спомни да е срещал някъде Аланон. Сякаш това изобщо не се беше случвало в действителност. Може пък и наистина никога да не се бе случвало. Размърда се на стола и втренчи празен поглед в огъня. Имаше нещо около тайнствения пътник, което го бе изплашило. Нищо чудно това да бе плод на въображението му, но той не можеше да се отърси от чувството, че по някакъв начин мъжът може да чете мислите му, да гледа през него, когато си поиска. Изглеждаше абсурдно, но тази мисъл му се въртеше в главата след срещата в салона на страноприемницата. Флик също спомена, че изпитва подобни подозрения. Дори нещо повече. Шепнал беше в мрака на спалнята им, страхувайки се да не би някой да ги подслушва. Сподели с него страховете си, че Аланон е опасен.

Ший се протегна и въздъхна дълбоко. Навън вече се развиделя ваше. Стана, за да прибави още дърва в огъня и чу гласа на баща си в салона. Оплакваше се просто ей така, без да има предвид нещо конкретно. Ший въздъхна примирено, отхвърли мислите си и се забърза към кухнята, за да помогне в сутрешната шетня.

Стана почти пладне, но Ший изобщо не беше виждал Аланон, който явно беше останал в стаята си през цялата сутрин. Странникът се появи доста неочаквано иззад ъгъла на страноприемницата, докато Ший се излежаваше под огромно сенчесто дърво в задната част на двора и разсеяно дъвчеше приготвения набързо обяд. Баща му имаше работа в къщата, а Флик беше някъде да изпълнява поръчка. Загадъчният странник от предишната вечер не изглеждаше по-привлекателен на дневна светлина. Пак същата нереална, ужасно висока фигура, въпреки че беше сменил черния плащ със светлосив. Мършавото лице беше леко приведено към пътеката, по която вървеше, приближавайки се към Ший. Настани се на тревата до човека от Вейл и втренчи безизразен поглед във върховете на хълмовете на изток, които се виждаха над дърветата в селцето. И двамата мълчаха дълго, но накрая Ший не издържа.

— Защо си дошъл в долината, Аланон? Защо ме търсиш? Мрачното лице се извърна към него и лека усмивка мина по мършавото му лице.

— Въпрос, млади приятелю, на който не може да се отговори така лесно, както ти се иска. Може би най-добрият начин да ти отговоря е първо аз да ти задам един въпрос. Чел ли си нещо от историята на Северната земя? — Замълча. После попита: — Знаеш ли нещо за Кралството на черепите?

Ший настръхна при споменаването на това име. Име, което беше синоним на всички ужасни неща в живота, действителни и въображаеми. Име, което се използваше, за да се плашат непослушните малки деца и, от което възрастните настръхваха от ужас, когато слушаха да се говори за него край гаснещите въглени на огъня в късна вечер. Това беше име, което пораждаше асоциации за духове и таласъми, за лукавите горски гноми на изток и за огромните скални троли далеч на север. Ший погледна мрачното лице пред себе си и кимна бавно с глава. Аланон отново замълча, преди да продължи.

— Аз съм и историк, Ший, освен всичко друго. Може би съм единственият жив историк в момента, пътувал най-много по света, защото от петстотин години никой освен мен не е стъпвал в Северната земя. Знам толкова много за расата на Човека, колкото никой не подозира. Миналото се е превърнало в смътен спомен, но кой знае, може би така е по-добре, защото през последните две хиляди години историята на Човека не е била особено славна. Днес хората са забравили миналото, за настоящето знаят малко, а за бъдещето още по-малко. Расата на човека живее почти единствено в границите на Южната земя. Човекът не знае абсолютно нищо за Северната земя и за народите й, а за Източната и Западната земя знае съвсем малко. Жалко, че хората са станали толкова недалновидни, защото навремето те са били най-прозорливите. Но сега те са напълно доволни, че живеят изолирано от другите раси, далеч от проблемите на останалата част от света. И, чуй ме добре, те продължават да са доволни, защото тези проблеми все още не са ги засегнали и защото страхът от миналото ги карал да вярват, че не трябва да се взират прекалено внимателно в бъдещето.

Ший малко се подразни от тези общи обвинения и се намеси доста рязко:

— Твърдиш, че е ужасно лошо човек да иска да бъде оставен на спокойствие. Познавам достатъчно добре историята. Всъщност не, познавам достатъчно добре живота, и затова съм убеден, че ако Човекът иска да оцелее, той трябва да се изолира от другите раси и да изгради отново всичко, което е загубил през последните две хиляди години. Тогава той може би ще бъде достатъчно разумен, за да не го загуби втори път. Човешката раса насмалко не се унищожила напълно във Великите войни, защото постоянно се бъркала в работите на другите и, защото погрешно смятала, че политиката на изолация трябва да се отхвърля.

Чертите на мрачното лице на Аланон се изостриха:

— Много добре знам катастрофалните последици от тези войни, резултат на сила и алчност, войни, които расата на Човека сама си навлякла на главата поради лекомислие и изумително късогледство. Това се случило много отдавна, но нещо да се е променило оттогава насам? Мислиш, че човек може да започне отначало, така ли, Ший? Е, може би ще се изненадаш доста като научиш, че някои неща никога не се променят, а силата винаги крие опасности, дори и за раса, която почти изцяло се е заличила. Големите войни на далечното минало — на расите, на политиката и национализма, и войните в по-новата история — на безусловната сила, на абсолютната власт, може да са свършили, но днес сме изправени пред нови опасности, които застрашават съществуването на расите много повече от всички предишни! И искаш ли да ти кажа нещо? След като мислиш, че Човек има право да гради нов живот, докато останалата част на света стои със скръстени ръце, значи не знаеш нищо за историята!

Внезапно млъкна. Суровото му лице се беше сбръчкало от гняв, а Ший го погледна предизвикателно, макар че вътрешно се чувстваше малък и изплашен.

— Е, хайде, стига — подхвана отново Аланон. Чертите на лицето му се смекчиха. Силната му ръка се протегна и стисна приятелски Ший за рамото. — Миналото е зад гърба ни и това, което трябва да ни интересува, е бъдещето. Искам да ти припомня един момент от историята на Северната земя и легендата за Кралството на черепите. Както сигурно знаеш, Великите войни сложили край на една епоха, в която единствено човешката раса била господстваща. Човекът бил почти напълно унищожен и дори географията, която познавал, била изцяло променена, напълно прекроена. Страни, нации и правителства престанали да съществуват, тъй като последните представители на човешката раса избягали на юг, за да оцелеят. Това станало хиляди години преди Човекът отново да се издигне над равнището на животните, които ловял, за да се изхранва и преди да създаде прогресивна цивилизация. Тя, разбира се, била примитивна, но в нея имало ред и своеобразно управление. Тогава Човекът започнал да открива, че освен него има и други раси, които обитават света — същества, които оцелели във Великите войни и създали собствени раси. В планините живеели огромните троли, силни и свирепи, но доволни от това, което имат. Хълмовете и горите били обитавани от малки и коварни същества, които сега наричаме гноми. В годините след Великите войни хората и гномите се сражавали едни срещу други в много битки за правото на земя, а тези сражения взели много жертви и от двете страни. Но те се били, за да оцелеят, а същество, което се бори за живота си, губи разума си.

Човекът открил, че има и друга раса — раса на хора, които избягали под земята, за да се спасят от последиците на Великите войни. Годините, прекарани в огромни пещери под земята, където не прониквала слънчева светлина, променили физиката им. Те станали по-ниски и набити, със силни ръце и гръден кош, с яки, развити крака, с които можели да се катерят и пълзят под земята. В тъмнината зрението им се изострило и те започнали да виждат по-добре от другите същества. Но не и на слънчева светлина. Прекарали под земята стотици години, но накрая започнали да излизат и да живеят на повърхността й. В началото очите им били много слаби и те си правели домове в най-тъмните части на горите в Източната земя. Създали си собствен език, макар че по-късно пак започнали да използват езика на човека. Когато Човекът за пръв път открил съществата от тази изчезнала раса, ги нарекъл джуджета, на името на измислена в миналото раса.

Гласът му постепенно заглъхна. Няколко минути не каза нищо, загледан във върховете на хълмовете, облени в слънчева светлина, която разкриваше ярката им зеленина. Ший се замисли върху казаното от историка. Никога не беше виждал трол. Виждал беше няколко гнома и джуджета, но почти не си спомняше как изглеждат.

— А елфите? Какво ще кажеш за тях? — попита най-после той.

Аланон се обърна замислен и сведе още по-ниско глава.

— А, да, елфите. Не съм ги забравил. Удивителен вид създания, елфите. Може би най-великите от всички, въпреки че никой досега не го е осъзнавал напълно. Но разказът за елфския народ ще оставим за друг път. Сега не му е времето. Достатъчно е да се каже, че те винаги са били там, в големите гори на Западната земя, макар че другите раси рядко са ги срещали в този период от историята.

Я да видим какво знаеш за историята на Северната земя, млади ми приятелю. Сега тя е населена почти само от тролите. Голо и отблъскващо място, където едва ли някой от другите раси си прави труда да ходи, камо ли да се установи. Сега хората живеят в топлината и спокойствието на мекия климат и зеленината на Южната земя. Забравили са, че някога Северната земя също била населена от същества от всички раси, не само от тролите в планинските райони, а и от хора, джуджета и гноми, в низините и горите. Това било по времето, когато всички раси започнали отново да изграждат нова цивилизация с нови идея, с нови закони и с много нови култури. Бъдещето било многообещаваща Но днес хората просто са забравили, че онези времена наистина ги е имало. Забравили са, че са нещо повече от победена раса, която се мъчи да живее изолирано от онези, които са я победили и пречупили гордостта й. Тогава не е имало разделение на страни, а просто една възродена земя, в която на всяка раса била давана втора възможност да направи света по-добър. Те, естествено, не осъзнавали сериозността на тази възможност. Прекалено заети били да запазят това, което смятали за свое, и да си създават свои лични малки светове. Всяка раса живеела със самочувствието, че е предопределена да властва над другите в бъдните години. И така всички членове на определена раса се скупчвали заедно, настръхнали като глутница озверени плъхове, които вардят бучка гнусно, вмирисано сирене. Да, за съжаление, дори и Човекът, въпреки цялото му величие, се унижавал и се вкопчвал в тази възможност — също като другите. Знаеше ли това. Ший?

Младежът от Вейл поклати бавно глава и не можеше да повярва, че всичко, което току-що беше чул, е истина. Казвали му бяха, че човешката раса била преследвана още от Великите войни, че хората, изправени пред неимоверното варварство на другите раси, воювали, за да запазят достойнството, честта си и малкото земя, която била тяхна. Човекът никога не е бил потисникът в тези битки. Той винаги е бил потисканият. Аланон се усмихна мрачно, ъгълчетата на устните му леко се разтегнаха и извиха в ехидно задоволство, когато видя ефекта на думите си.

— Разбирам, ти просто си виждал нещата в друга светлина. Няма значение. Това е най-малката изненада от всички, които съм ти приготвил. Хората никога не са били великите човеци, както си въобразявали. В онези времена Човекът се биел като всички останали, въпреки че той може би е бил с по-силно развито чувство за чест и, за разлика от някои други, с по-ясна цел за възраждането, а защо пък не и малко по-цивилизован. — Изрече последната дума с многозначително повишаване на гласа, влагайки известна доза неприкрит сарказъм. — Но всичко казано дотук няма почти никаква връзка със същността на разговора ни, която се надявам да ти изясня накратко.

Горе-долу по същото време, когато расите се открили едни други и започнали борба за надмощие, Съветът на друидите за пръв път отворил залите на Паранор в непланинските части на Северната земя. Историята е доста неясна по въпроса за произхода и целите на друидите, макар да се смята, че те били група от представители на всички раси с всестранни познания, с различни умения в областта на науките по онова време. Те били философи и мечтатели, начетени и в изкуствата, и в науката. И нещо повече, те били учителите на расите. Давали силата — силата на познанието във всички области на живота. Водачът им бил Галафил, историк и философ като мен, който събрал при себе си всички велики мъже на земята, за да създаде съвет, който да установи мир и ред. Той се осланял на познанията им. Разчитал, че техните познания ще господстват над расите, че техните способности ще носят знание, което ще печели доверието на хората.

През онези години Друидите били много могъща сила и изглеждало, че планът на Галафил се осъществявал както бил замислен. Но с течение на времето станало ясно, че някои от членовете на Съвета притежавали способности, които далеч превъзхождали възможностите на останалите, способности, които дремели и събирали сила в няколко изключителни гениални умове. Няма да е лесно да ти опиша тези способности преди да мине известно време, повече, отколкото имаме в момента. За целите ни е важно да разбереш, че някои от Съвета, в който били събрани най-големите умове, си въобразили, че са предопределени да моделират бъдещето на расите. Накрая те се отцепили от Съвета, създали си собствена група, за известно време изчезнали и били забравени. Около сто и петдесет години по-късно избухнала ожесточена гражданска война между представителите на човешката раса, която накрая се разраснала в Първата война на расите, както я наричат историците. Причината за избухването й още тогава не била много ясна, а сега тя почти е забравена. Казано по-просто, малка прослойка от човешката раса се разбунтувала срещу доктрините на Съвета и създала много мощна и изключително добре обучена армия. Организаторите на бунта обявили, че целта му е всички останали хора да бъдат подчинени на централна власт, за да бъде подобрена расата и да бъде засилено самочувствието й като нация. Накрая почти всички слоеве на расата се обединили около новата идея и започнали срещу другите раси война, която привидно имала за задача да постигне тази нова цел. Централната фигура в основата на войната бил мъж на име Брона, архаична гномска дума, която значи Господар. Обявено било, че той е вождът на друидите от първия Съвет, които се отцепили и изчезнали в Северната земя. Но нито един достоверен източник не споменавал някой някога да го е виждал или разговарял с него. Накрая било решено, че Брона е само име, въображаема личност. В крайна сметка бунтът, ако нямаш нищо против да го наречем така, бил смазан от обединените сили на друидите и на другите съюзнически раси. Знаеше ли всичко това, Ший?

Човекът от Вейл кимна и се усмихна лека — Чувал бях за Съвета на друидите, за целта и дейността му. Цялата древна история след Съвета е изчезнала. Отдавна. Чувал бях за Първата война на расите, само че в по-различен вариант от твоя. Убеден съм, че ще ме обвиниш в предубеденост, но според мен войната е била жесток урок за Човека.

Аланон зачака търпеливо и не каза нищо, когато Ший млъкна и се замисли за това, което знаеше за миналото, преди да продължи.

— Знам, че оцелелите от расата ни са избягали на юг след края на войната и оттогава живеят там, градят отново разрушените си домове и градове, мъчат се да създават живот, а не да го унищожават. Според теб всичко това се дължи на страх. Но аз съм убеден, че това е бил и продължава да бъде най-добрият начин на живот. Централните правителства винаги са били най-голямата опасност за човечеството. Сега такива правителства няма. Новият начин на управление са малките общности. По-добре е някои неща да бъдат изоставени и забравени.

Високият мъж се изсмя, едно гърлено, невесело изкискване, което накара Ший да се почувства като глупак.

— Толкова малко знаеш, макар че в това, което казваш, има известна доза истина. Общоизвестните истини, млади ми приятелю, са нежеланите деца на умуването над отминали събития. Е, добре, не смятам да спорим с теб сега за хубавите страни на социалната реформа, а още по-малко за активната политическа дейност. Това ще направим друг път. Кажи ми какво знаеш за творението Брона. Може би… не, чакай малко. Някой идва.

Едва изрече тези думи и набитата фигура на Флик се появи иззад ъгъла на хана. Като видя Аланон, човекът от Вейл спря рязко и застана нерешително, докато Ший не му махна с ръка. Той се доближи бавно и остана прав, втренчен в мрачното лице на големия мъж, който бавно разтегна устните си в усмивка, с познатото загадъчно извиване на ъгълчетата на устата.

— Чудех се къде ли сте отишли — започна Флик, говорейки на брат си — и нямах намерение да ви прекъсвам…

— Никого не прекъсваш — бързо отвърна Ший. Но Аланон като че ли не беше на същото мнение.

— Този разговор беше предназначен само за теб — каза той грубо. — Ако брат ти предпочете да остане, той ще реши съдбата си за дните, които ни предстоят. Твърдо настоявам да не остава и да не чува останалото. Просто да забрави, че изобщо сме говорили. И все пак, изборът е негов.

Братята се спогледаха. Не можеха да повярват, че високият мъж говори сериозно. Но мрачното му лице показваше, че не се шегува. За момент и двамата се поколебаха. Нямаха желание да казват каквото и да било. После Флик проговори.

— Нямам представа за какво си говорите, но Ший и аз сме братя и това, което се случва на единия, трябва да се случва и на другия. Ако той изпадне в някаква беда, аз трябва да бъда до него. А изборът естествено е мой, убеден съм в това.

Ший се изуми. Никога досега не беше виждал Флик толкова категоричен. Почувства се горд от брат си, погледна го и се усмихна с благодарност. Флик му смигна и седна, без да гледа Аланон. Високият странник поглади малката си тъмна брада със сухата си ръка и най-неочаквано се усмихна.

— Естествено, че изборът е твой, и ти на думи доказа, че си истински брат. Но думите са едно, а делата съвсем друго. Нищо чудно в бъдеще да съжалиш за избора си…

Млъкна и потъна в мисли. Известно време не откъсна поглед от наведената глава на Флик. После се обърна към Ший.

— Е, не мога да започна отново разказа си само заради брат ти. Ще трябва да ни следва доколкото може. А сега ми кажи какво знаеш за Брона.

Ший се замисли, после сви рамене.

— Наистина не знам много нещо за него. Един мит, както ти каза, въображаем водач на бунта в Първата война на расите. Предполагало се, че е друид, който напуснал Съвета и използвал злата си сила, за да властва над умовете на последователите си. Никога не бил виждан, никога не бил залавян, нито е бил убит в последната битка. Той никога не е съществувал. Поне така пише в историята.

— Е да, в историята е точно така, прав си — промърмори Аланон. — Какво знаеш за него във връзка с Втората война на расите?

Ший се усмихна на въпроса:

— Ами според легендата той бил централната фигура и в тази война, но отново се оказало, че е мит. Смятало се, че той е човекът, който организирал армиите на човешката раса в първата война, но във втората бил наречен Господар на магиите — злият двойник на друида Бремен. Доколкото си спомням Бремен трябвало да го убие във Втората война. Но всичко това са измислици.

Флик бързо кимна с глава, за да изрази съгласието си. Но Аланон мълчеше. Ший чакаше някакво потвърждение, явно озадачен от посоката на разговора.

След малко попита:

— И все пак, накъде ни води целият този разговор?

Аланон го погледна остро и с недоумение вдигна високо едната си черна вежда.

— Ужасно ся нетърпелив, Ший. Та ние се разходихме из историята на хиляди години само за няколко минути. Но ако се въоръжиш с още малко търпение, обещавам тя да получиш отговор на въпроса си.

Ший кимна и се почувства унизен от забележката. Засегнаха го не самите думи, а начина, по който Аланон ги произнесе — с ехидната си подигравателна усмивка и със зле прикрития си сарказъм. Но човекът от Вейл бързо се овладя и сви рамене, като му показа, че няма нищо против той да решава с каква бързина да продължава разказа си.

— Е, добре — каза другият доволен. — Ще се опитам да завърша по — набързо. Всичко, което казахме дотук, е основата на това, което ще ви кажа сега — причината, заради която съм тук. Припомням ви събитията от Втората война на расите, най-неотдавнашната война в новата история на човека, водена преди по-малко от петстотин години в Северната земя. Човекът не участвал в тази война. Той бил разгромената от Първата война раса и живеел във вътрешността на Южната земя — няколко малки общности, които се мъчели да се преборят със заплахата от пълното им изчезване. Това било война на великите раси — елфския народ и джуджетата, които се борели срещу силата на свирепите скални троли и лукавите гноми.

След края на Първата война на расите дотогавашният свят се разделил на съществуващите сега Четири земи и доста дълго расите живели в мир. През този период силата и влиянието на Съвета на друидите много отслабнали, тъй като явната потребност от помощта му изчезнала. Тук трябва да добавя, че вниманието на друидите към расите непрекъснато намалявало и след години новите членове на Съвета забравили първоначалните му цели, пренебрегнали хорските проблеми и все повече се отдавали на личните си интереси. Заживели в уединение и запълвали времето си с научни занимания и медитация. Елфите били най-силната раса, но се затворили в непристъпната си земя далеч на запад. Чувствали се добре в относителната си изолация — грешка, за която по-късно щели горчиво да съжаляват. Другите народи се разпръснали и създали по-малки и не толкова единни общества. Повечето от тях се заселили предимно в Източната земя, но имало и групи, които се установили в граничните райони на Западната и Северната земя.

Втората война на расите започнала, когато огромна армия на тролите слязла от планините Чарнал и завладяла цялата Северна земя, включително и друидската крепост Паранор. Друидите били предадени отвътре от свои хора, които били подлъгани с примамливи предложения и обещания от вожда на вражеската армия. По окова време името му не било известно. Останалите друиди, с изключение на малцина, които успели да се спасят, били заловени и хвърлени в тъмниците на Централната кула на крепостта и повече никой никога не ги видял. Онези, които избягнали съдбата на събратята си, се пръснали по четирите земи и се укрили. Тролската армия незабавно тръгнала срещу народа на джуджетата в Източната земя с явното намерение да смаже съпротивата им колкото се може по-бързо. Но джуджетата се събрали и навлезли дълбоко в огромните гори на Анар, които единствено те познавали достатъчно добре, за да могат да оцелеят в тях. Там те дали твърд отпор на тролската армия, въпреки помощта, която й била оказана от някои присъединили се към нашественическите сили гномски племена. Кралят на джуджетата Рейбър записал в историята на народа си името на истинския враг, който сам бил разкрил — бунтовника друид Брона.

— Как е могъл кралят джудже да повярва в това? — вметна бързо Ший. — Та ако наистина е бил жив по онова време, Господарят на магиите е трябвало да бъде на повече от петстотин години. Дали пък някой амбициозен мистик не му е подсказал идеята в желанието си да възроди един древен, почти забравен мит, за да подобри положението си в кралството или кой знае защо.

— Възможно е — съгласи се Аланои. — Но нека да продължа. След дълги месеци на борба, тролите явно решили, че джуджетата са победени. Обърнали легионите си на запад и започнали поход срещу могъщото кралство на елфите. Но през месеците, в които тролите разбили джуджетата, известният мистик Бремен, стар и високоуважаван старейшина на Съвета, събрал малкото спасили се от Паранор друиди и ги отвел в кралството на елфите в Западната земя. Той предупредил тамошния народ за новата опасност и ги посъветвал да се подготвят за почти сигурното нападение, което жителите на Северната земя планирали. В онази година крал на елфите бил Джърл Шанара, може би най-великият от всички елфски крале, като изключим Ивънтайн. Бремен го предупредил за евентуалното нападение срещу земята му и елфският крал бързо подготвил армията си преди настъпващите орди на тролите да успеят да стигнат до границите му. Сигурен съм, че знаеш историята на собствения си народ достатъчно добре, за да си спомниш какво се случило, когато битката свършила. Но ми се иска да обърнеш внимание на подробностите, които ще ти разкажа. И Ший, и възбуденият Флик, кимнаха нетърпеливо. — Друидът Бремен дал на Джърл Шанара специален меч за битката срещу тролите. Предполагало се, че този, който притежава Меча, не може да бъде победен, дори от страховитата мощ на Господаря на магиите. Когато тролските легиони навлезли в долината на Рен в граничните земи на елфското кралство, те били нападнати и хванати в капан от армиите на елфския народ, които били разположени на по-високи възвишения.

Нападателите били жестоко разбита в една решаваща битка, която продължила два дни. Елфите били предвождани от друидите и Джърл Шанара, който носел дадения му от Бремен огромен меч. Сражавали се заедно срещу армиите на тролите за които се говорело, че като същества от подвластния на Господаря на магиите свят на духовете, притежават допълнителна сила, но смелостта на елфския крал и силата на легендарния Меч надвили врага и го разгромили. Когато останалите живи от тролската армия войници се опитали да избягат обратно в безопасната Северна земя отвъд равнините Стрелехайм, те били притиснати между преследващата ги армия на елфите и една армия на джуджетата, която напредвала откъм Източната земя. Разразила се страхотна битка, в която тролската армия била унищожена почти до последния войник. По време на битката Бремен, който се сражавал на страната на елфския крал, сам се изправил срещу Господаря на магиите и изчезнал. В историята е записано, че и друидът и Господарят на магиите, изчезнали в боя и после никой не ги е виждал. Дори и телата им не били открити.

Джърл Шанара носел дадения му легендарен меч до смъртта, която го сполетяла няколко години по-късно. Синът му предал оръжието на друидския Съвет в Паранор. Мечът бил закрепен към огромен блок на Тре-стоун и поставен в гробница в централната кула на крепостта на друидите. Сигурен съм, че знаеш легендата за меча и какво символизира той, какво е значението му за всички раси. Знаменитият меч сега се намира в Паранор, където е стоял петстотин години. Бях ли достатъчно ясен в разказа си, младежи на Вейл?

Флик кимна, занемял от учудване, все още силно възбуден от разказа. Но Ший изведнъж реши, че е слушал достатъчно дълго. Нищо от това, което Аланон им разказа за историята на расите, не беше факт. Поне той не го възприемаше като факт след всичко, което собственият му народ го беше учил, когато беше дете. Високият мъж просто им беше разказал приказка, предавана през вековете от родители на деца. Слушал беше внимателно всичко, което Аланон беше представил уж като истина за расите, и го изтърпя само от уважение към известността му. Но целият разказ за Меча беше абсурден и Ший остана с чувството, че го правят на глупак.

— И какво общо има всичко това с идването ти в Шейдската долина? — упорстваше той и се усмихна кисело, с което издаде възмущението си. — Чухме всичко за някаква си битка, разразила се преди около петстотин години. Битка, която дори няма нищо общо с Човека, а с троли, елфи и джуджета, и кой ли не още, поне така, както я разказа. Май спомена за духове или нещо, подобно. Може да ме обвиниш в прекалено голям скептицизъм, но, съжалявам, трудно ми е да приема всичко това за истина. Историята за Меча на Джърл Шанара е добре известна на всички раси, които играят известна роля в нея. Но легендата на Шанара е приказка за деца, която възрастните трябва да надраснат, когато поемат отговорностите на зрелостта. Защо ни загуби времето, разказвайки ни тази история, когато единственото, което искам да чуя, е един обикновен отговор на един обикновен въпрос. Защо търсиш… точно мен?

Ший млъкна изведнъж, когато видя как мрачните черти на Аланон се изостриха и лицето му потъмня от гняв, а гъстите му вежди се сключиха над внезапно появилите се светли точици в скритите му в дълбоки сенки очи. Високият мъж сякаш се мъчеше да овладее някаква ужасна ярост в себе си. За момент на Ший му се стори, че ще бъде удушен от огромните ръце, които се сключиха пред лицето му, а мъжът го гледаше с неприкрит гняв. Флик бързо отстъпи назад и залитна, преплитайки краката си, без да може да потисне растящото чувство на страх.

— Глупаци — невероятни глупаци — задъха се гигантът, едва сдържайки яростта си. — Толкова малко знаете, деца! Какво знае расата на човека за истината — къде е човекът, какво правят хората, освен да се крият, да пълзят обзети от ужас под жалки заслони в най-отдалечените райони на Южната земя като подплашени зайци? И дръзвате да ми казвате, че ви разказвам приказки и измислици. Вие, които никога не сте познавали борбата, освен тук в безценния ви Вейл. Дойдох да открия кръвния потомък на крале, а открих момче, което се крие в тъжи. Ти си просто едно дете!

Флик изпитваше горещо желание да потъне вдън земя и просто да изчезне, когато за огромна негова изненада видя как Ший скочи на крака и се изправи пред високия мъж. Хлътналите му бузи бяха пламнали от гняв, а ръцете му свити в юмруци. Жителят на Вейл беше толкова побеснял, че не можеше и дума да отрони. Стоеше пред обвинителя си и трепереше от негодувание и унижение. Но реакцията му не направи никакво впечатление на Аланон и дълбокият глас отново прозвуча:

— Стига, Ший. Не ставай още по-голям глупак! Слушай ме внимателно. Всичко, което ти разказах, е предавано векове наред като легенда и така е стигнало до човешката раса. Но времето за детски приказки свърши. Това, което ти разказах, не е легенда, то е истина. Мечът наистина съществува. Сега той е в Паранор. Но най-важното от всичко е, че и Господарят на магиите наистина съществува. Той е жив и Кралството на черепите е негово владение!

Ший се сепна, внезапно осъзнал, че всъщност мъжът не лъжеше умишлено, а просто беше убеден, че това не е приказка. Отпусна се и бавно седна, без да откъсва очи от мрачното лице. Изведнъж си спомни думите на историка.

— Каза крал… търсел си крал?

— Каква е легендата за Меча на Шанара, Ший? Какъв е надписът, издълбан в плочата на Тре-стоун?

Ший седеше като втрещен. Не можеше да си спомни нищо от легендата.

— Не знам… Не мога да си спомня за какво беше. Имаше нещо за следващия път…

— Син! — обади се изведнъж Флик от другата страна. — Когато Господарят на магиите се появи отново в Северната земя, един син от рода Шанара ще вдигне Меча срещу него. Това е легендата!

Ший погледна брат си, припомняйки си надписа. После се обърна към Аланон, който го гледаше съсредоточено.

— Какво ме засяга това — попита той троснато. — Аз не съм потомък на рода Шанара. Дори не съм елф. Не съм елф, не съм и крал. Ивънтайн е потомък на рода Шанара. Да не би да искаш да кажеш, че съм загубен син, изчезнал наследник? Не го вярвам!

Хвърли бърз поглед на Флик с надеждата, че той ще го подкрепи, но брат му изглеждаше напълно объркан, втренчил смаян поглед в лицето на Аланон. Мрачният човек проговори тихо.

— Във вените ти наистина тече кръв на елф, Ший. И ти не си истински син на Курсад Омсфорд. Трябва да знаеш това. И Ивънтайн не е пряк потомък на Шанара.

— Винаги съм знаел, че съм осиновен — призна жителят на Вейл. — Но не бих могъл да съм… Флик, кажи му!

Но брат му само го гледаше изумено, неспособен да отговори на въпроса. Ший внезапно млъкна и тръсна невярващо глава. Аланон кимна.

— Ти си син на рода Шанара, но само наполовина. И много далеч от пряката линия, на потомъка, която може да бъде проследена през последните петстотин години. Познавах те като дете, Ший, преди семейство Омефорд да те приеме като роден син. Баща ти беше елф, много хубав човек. Майка ти беше от расата на хората. Те и двамата умряха, когато беше малък. Курсад Омефорд те отгледа като собствен син. Но ти си син на Джърл Шанара, макар връзката да е далечна и във вените ти да не тече чиста кръв на елф.

Ший кимна разсеяно на обяснението на високия мъж, недоумяващ и все още невярващ. Флик гледаше брат си така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Какво означава всичко това? — попита той припряно Аланон.

— Това, което ти казах, е известно и на Господаря на мрака, макар че той все още не знае къде живееш, нито пък кой си. Но пратениците му щете открият, рано или късно. А когато това стане, ти ще бъдеш унищожен.

Ший вдигна рязко глава и погледна ужасено Флик, спомняйки си разказа му за огромната сянка, която видял в края на Вейл. Брат му изстина, когато се сети за невероятния ужас, който беше изпитал.

— Но защо? — бързо попита Ший. — Какво съм направил, че |да заслужа такава участ?

— Трябва да узнаеш много неща Ший, преди да можеш да разбереш отговора на този въпрос — отвърна Аланон. — А сега нямам време да ти обясня всичка Трябва да вярваш, когато ти казвам, че си потомък на Джърл Шанара, че в теб тече елфска кръв и че семейство Омефорд те е отгледало. Ти не си единственият син на рода Шанара, но си единственият, който |все още е жив. Другите бяха елфи. Лесно бяха открити и унищожени. Господарят на мрака не те е открил досега, защото не е знаел, че има един син наполовина елф, който живее в Южната земя.

Но помни това, Ший. Силата на Меча е неограничена. Той е причина за големия страх, в който Брона живее. Единствената сила, на която той не може да удържи. Легендата за Меча е мощен талисман в ръцете на расите и Брона възнамерява да сложи край на легендата. Ще направи това, като унищожи целия род Шанара, за да няма син, който да излезе насреща му в да извади Меча срещу него.

— Но аз дори не бях чувал за Меча — възрази Ший. — Дори не знаех кой всъщност съм и нищо за Северната земя, нито…

— Няма значение — прекъсна го остро Аланон. — Ако беше мъртъв, нямате да има никакво съмнение кой си.

Гласът му заглъхна в уморен шепот. Отново се обърна да погледне далечните планински върхове зад очертанията на |високите брястове. Ший легна бавно на меката трева и впери поглед в бледосиньото небе на късната есен, изпъстрено с нежните снопчета на перест бял облак, който се приближаваше от високите хълмове. Изпита няколко приятни минути, в които присъствието на Аланон и заплахата от смърт потънаха в сънливата топлина на следобедното слънце и в свежия мирис на извисяващите се около тях величествени дървета. Затвори очи и се замисли за живота си във Вейл, за плановете, които бяха правили с Флик, за надеждите за бъдещето им. Всичко щеше да отиде на вятъра ако това, което му бяха казали, е истина. Лежеше тихо и размишляваше за тези неща. Накрая седна, подпрян на ръце.

— Не знам какво да мисля — проговори бавно той. — Толкова въпроси имам към теб. Объркан съм от възможността да съм някой друг, а не от рода Омсфорд, някой, застрашен да бъде убит от ръцете на… един мит. Какво предлагаш да направя?

Аланон за пръв път се усмихна сърдечно:

— Засега не прави нищо. Не се намираш в непосредствена опасност. Помисли върху това, което ти казах, а за последиците ще говорим по-късно. Тогава ще съм щастлив да отговоря на всичките ти въпроси. Но не казвайте това на никой друг, дори на баща ви. Дръжте се така, сякаш никога не е имало такъв разговор, преди да имаме възможност да изчерпим въпросите докрай.

Младежите се спогледаха и кимнаха с разбиране, въпреки че щеше да им бъде трудно да се преструват, че нищо не се е случило. Аланон стана мълчаливо, протегна високото си тяло, за да отпусне схванатите си мускули. Братята се надигнаха заедно с него и стояха мълчаливо, докато той ги гледаше отвисоко.

— Легендите и митовете, които не са съществували вчера, ще съществуват утре. Силите на злото, безсърдечни и коварни, дрямали векове наред, отново ще се пробудят. Призракът на Господаря на магиите е започнал да се появява в Четирите земи.

И изведнъж млъкна.

— Нямах намерение да бъда груб с теб — усмихна се той кротко и неочаквано — но ако това се окаже най-лошото от всичко, което предстои да се случи, би трябвало наистина да си щастлив. Изправен си пред голяма и реална опасност, и това съвсем не е приказка, която можеш да отминеш с насмешка. Ще научиш за живота много неща, които няма да ти харесат.

Замълча. Приличаше на висока сива сянка, която се открояваше на зеления фон на далечните възвишения, с плащ, грижливо прибран до мършавата му фигура. Една огромна ръка се протегна и стисна силно слабото рамо на Ший. После Аланон се обърна и си отиде.