Тери Брукс
Мечът на Шанара (6)

ГЛАВА 6

Прекараха нощта под прикритието на периферията на Черните дъбове в малка полянка, закътана сред големи дървета и гъсти шубраци, които закриваха мрачните Клийтски долини, разположени на не повече от петдесет ярда на запад, гъстата мъгла се разсейваше в гората. Когато погледнаха към небето, те вече можеха да видят на неколкостотин фута над главите си величествения навес от сплетени клони и листа. След липсата на всякакви признаци на живот в мъртвите низини, тук, сред огромните дъбове, смесващите се звуци на живота на насекомите и животните отново шепнеха в нощта. Приятно им беше пак да чуят шум от живи същества наоколо и тримата пътници се отпуснаха за пръв път от дни насам. Но някъде в подсъзнанието им дремеше споменът за предишното им пътуване до това измамно спокойно място, където се бяха лутали няколко дълги дни и замалко не бяха изядени от изгладнелите вълци, които бродеха в дълбоката гора. Пък и разказите за оставили костите си в същата тази гора злочест пътници бяха прекалено много, за да не им обръщат внимание. Въпреки това младите жители на Южната страна се чувстваха в относителна безопасност в края на Черните дъбове и успокоени, запалиха огън. Дърва имаше много и то сухи. Съблякоха се голи и окачиха прогизналите си дрехи на въже близо до малкия пламък. Приготвиха си набързо храна — първото топло ядене от пет дни насам — и я погълнаха за минути. Земята под дърветата беше мека и гладка, удобно легло в сравнение с подгизналата почва на низините. Лежаха мълчаливо по гръб и гледаха към небето и леко олюляващите се корони на дърветата. За момент ярката светлина на огъня сякаш се стрелна нагоре в бледооранжеви ивици и заприлича на горящ в някой голям храм олтар. Светлината затанцува и заискри сред напуканата кора и мекия зелен мъх, който беше прилепнал като тъмни кръпки към стволовете на дърветата.

Насекомите в гората продължаваха да жужат със задоволство. От време на време някоя мушица политаше към пламъците на огъня и краткият й живот угасваше с ослепително лумване. Един-два пъти чуха прошумоляването, извън обсега на светлината, на някакво малко животинче, което ги наблюдаваше, прикрито в тъмнината.

След малко Мениън се обърна на една страна и погледна любопитно Ший.

— Какъв е произходът на тези камъни. Ший? Могат ли да изпълняват някакви желания? Още не съм сигурен…

Гласът му заглъхна и той поклати леко глава. Ший продължи да лежи неподвижно по гръб с отправен нагоре взор и премисляше събитията от следобеда. Даде си сметка, че никой от тях не беше заговарял за камъните на елфите след загадъчното видение на Черните дъбове при будещата страхопочитание проява на непонятна сила. Обърна се към Флик, който го наблюдаваше внимателно.

— Не мисля, че имам достатъчно власт над тях — отвърна той рязко. — Решението по-скоро беше взето от тях. — Замълча и после добави объркан — Струва ми се, че не мога да им влияя. Мениън поклати замислено глава и отново се излегна. Флик се прокашля.

— И какво от това? В крайна сметка те ни изведоха от тресавището, нали?

Мениън хвърли остър поглед към Флик и вдигна рамене.

— Би ни било от полза, ако знаехме дали можем да разчитаме на някаква помощ, не мислиш ли? — Той пое дълбоко въздух, скръсти ръце под главата си и се загледа в огъня. Флик се размърда неловко на отсрещната страна, погледна към брат си, и после отново към Мениън. Ший не каза нищо. Очите му бяха заковани в някаква въображаема точка над главите им. Мина много време преди планинецът да проговори.

— Е, добре де, дотук поне успяхме — отбеляза той усмихнато.

— А сега да видим какво ще правим по-нататък!

Седна и започна да чертае върху сухата земя скица на местността. Ший и Флик седнаха до него и наблюдаваха.

— Ето — Мениън посочи едно петно върху нахвърляната върху прахта карта, което обозначаваше края на Черните дъбове. — Намираме се тук, поне така си мисля — добави той бързо. — На север е Блатото на мъглите, и още по на север Езерото на дъгата, откъдето извира Сребърната река, която тече на изток към Горите на Анар. Най-добре е утре да тръгнем на север, докато стигнем края на Блатото на мъглите. После ще заобиколим покрай него — той начерта дълга линия — и ще излезем на другия край на Черните дъбове. Оттам можем да продължим на север, докато стигнем до Сребърната река. Така ще стигнем невредими до Анар. — Замълча и погледна другите двама. Не изглеждаха доволни от плана.

— Какво има — попита той смутено. — Целта на плана е да преминем през Черните дъбове, без да ни се налага да ги прекосим направо, както направихме миналия път, поради което точна тук изпаднахме в беда. Не забравяйте, че вълците са някъде наоколо и дебнат.

Ший кимна бавно с глава и се намръщи.

— Въпросът не е в това — започна той нерешително — Чували сме разни истории за Блатото на мъглите.

Внезапно Мениън се удари по челото.

— А, не! Нямате предвид бабините деветини за някакъв си Дух на Мъглите, който витаел в околностите на блатото и само чакал да погълне някой заблуден пътник? Само не ми казвайте, че вярвате на всичките тези дивотии!

— Браво бе — избухна Флик гневно. — Виж ти кой ни го казва. Май си забравил кой ни уверяваше колко безопасни били Черните дъбове точно преди да тръгнем на лов миналия път!

— Е, добре де, добре — посмекчи тона си ловецът. — Не казвам, че мястото е безопасно, нито пък се кълна, че в тези гори не бродят някакви странни същества. Само че досега никой не е виждал този дух на мъглите. Но вълци сме виждали, нали? И така, какво избирате?

— Може би това е най-добрият план — бързо се намеси Ший. — Но бих предпочел да вървим колкото се може по на изток, докато прекосяваме гората, за да можем, доколкото това е възможно, да избегнем духа на мъглите.

— Дадено! — извика Мениън. — Но това може да се окаже доста трудно. Не сте забравили, че не сме виждали слънцето вече цели три дни и не можем да бъдем сигурни къде точно е изток.

— Качи се на някое дърво — предложи неочаквано Флик.

— Да се кача на… — изстреля другият стъписано. — Да, бе! Как не ми дойде на ум? Колко му е да се кача на сто фута височина по един хлъзгав, мокър, покрит с мъх ствол на дърво с голите ся ръце и крака! — изгледа го Мениън ехидно, сякаш не можеше да си прости, че не се беше сетил за тази възможност. — Понякога ти наистина ме ужасяваш.

Хвърли бърз поглед към Ший, търсейки разбиране, но човекът от Вейл зае енергично страната на брат си.

— Взе екипировката за катерене, нали? — попита го той. — След като другият кимна утвърдително, Ший го потупа сърдечно по широкия гръб.

— Специални ботуши и ръкавици, и въже — поясни той на объркания принц на Лий, — Флик е най-добрият катерач във Вейл и ако някой може да се справи с някое от тези чудовища, това е той.

Мениън поклати глава, без да разбира.

— Ботушите и ръкавиците се мажат със специално вещество точно преди да се използват. То прави повърхността достатъчно грапава, за да може човек да се изкачва дори по влажно мъхесто стъбло. Той ще може да се изкатери по един от тези дъбове утре сутринта и да види къде се намира слънцето.

Флик се ухили самодоволно и кимна с глава.

Когато се събудиха на следващата сутрин, в гората още беше тъмно. В короните на големите дъбове се прокрадваха само бледи зачатъци на светлина. Рядка мъгла се спускаше бавно над низините, които, от периферията на гората, изглеждаха все така непрогледни и мрачни. В гората беше студено. Това не беше влажният, пронизващ студ на низините, а свежият, стегнат хлад на ранно утро в гората. Закусиха набързо и Флик се приготви да се изкатери на един от високите дъбове. Нахлузи тежките еластични ботуши и ръкавиците, а Ший ги покри с дебел слой лепилообразно вещество, което изцеди от една туба. Мениън наблюдаваше скептично и с любопитство. Но направо се слиса, когато набитият човек от Вейл се хвана за основата на голямото дърво с ловкост, неприсъща нито на тромавото му тяло, нито на трудната задача, и се покатери бързо към върха. Яките му крайници го изкачваха нагоре през гъстата плетеница от отрупани с листа огромни клони, а катеренето ставаше все по — трудно и по-бавно. Когато стигна до короната на дървото за секунди се изгуби от поглед. После пак се появи, спусна се бързо надолу по гладкото стъбло и след миг беше при приятелите си.

Те бързо прибраха екипировката за катерене и продължиха в североизточна посока. Според това, което Флик им съобщи за положението на слънцето в момента, избраният от тях път трябваше да ги изведе в източния край на Блатото на мъглите. Мениън беше убеден, че пътеката през гората ще ги отведе до там за един ден. Беше ранно утро и те бяха твърдо решени да пресекат Черните дъбове преди да се стьмни. Вървяха един зад друг, без да спират, а на моменти ускоряваха ход. Водеше наблюдателният Мениън, Той подбираше най-добрия път, като се осланяше силно на усета си за посока в тъмнината. Ший вървеше близо зад него, а Флик — накрая, и от време на време поглеждаше през рамо към притихналата гора. Само три пъти спряха да си починат и един път за обед, без да се заседяват. Рядко си продумваха, но когато се заприказваха, разговорът им беше безгрижен и весел. Денят мина бързо и скоро се появиха първите признаци на падането на нощта. Гората все още се простираше пред тях, без да се вижда краят й. И още по-лошо, отново се появи просмукващата се сивкава мъглявина, която постепенно ставаше все по-тъмносива и вее по-гъста. Но тази мъгла беше друга и не приличаше на мъглата в низините. Беше плътна, почти като дим, и те я усещаха как се лепеше по тялото и дрехите им ужасно противно и най-нахално отказваше да се отлепи. Усещаха я по особен начин, сякаш ги бяха сграбчили стотици малки, лепкави, студени ръце, които се мъчеха да омаломощят телата им, И тримата пътници изпитваха явна погнуса от натрапчивото й съприкосновение. Мениън отбеляза, че подобната на дим гъста мъгла пълзи от Блатото на мъглите и че са много близо до края на гората.

Накрая мъглата така се сгъсти, че и тримата не можеха да виждат на крачка пред себе си Мениън намали скоростта и започнаха да се движат съвсем бавно. Стана почти непрогледно и вървяха съвсем близо един до друг, за да не се загубят. В този час в края на деня дори и да нямаше мъгла, гората щеше да бъде почти черна. Но при тази мъгла, която се носеше от издигащата се стена от гъсти и влажни изпарения, беше почти невъзможно да се види каквато и да е пътека. Те сякаш бяха увиснали в някакво предверие на ада и единствено твърдата земята, по която стъпваха, им даваше известно чувство за реалност. Накрая стана толкова непрогледно, че Мениън предложи тримата да се завържат един за друг с въже, за да не се загубят. Завързаха се бързо и отново продължиха. Мениън знаеше, че трябва да са много близо до Езерото на мъглите и внимателно се взираше в сивотата пред тях, мъчейки се да долови някаква пролука.

Въпреки това така и не разбра, че най-после бяха стигнали до края на блатистата местност, която граничеше със северния край на Черните дъбове, докато не нагази до колене в гъстото зеленикаво мочурище. Студената, мъртвешка хватка на блатото под него и ненадейността го повлякоха по-надълбоко и само бързото му предупредително извикване спаси Ший и Флик от подобна участ. Когато чуха вика му, те задърпаха въжето, с което се бяха вързали един за друг и бързо изтеглиха приятеля си от тресавището и от сигурната смърт. Под застоялите, покрити с тънък слой тиня води се криеше бездънна кал. Тя не засмукваше така бързо като плавуна, но след известно време краят беше същият. Нещо или някой, попаднал в капана на блатото, беше обречен на бавна смърт от задушаване в една огромна бездна. От незапомнени времена безмълвната му повърхност си беше превила лоши шеги с нищо неподозиращите същества, които се бяха опитвали да го прекосят или заобиколят, или може би само да изпробват мътните му води. Сега изгнилите останки на всички лежаха погребани заедно някъде под безпричастните му води. Тримата пътници стояха мълчаливо на бреговете на блатото, гледаха го и вътрешно изпитваха ужаса на жестоката му тайна. Дори Мениън Лий потръпна, когато си спомни мимолетната му сграбчваща покана да сподели съдбата на толкова много други. За части от секундата мъртъвците преминаха пред погледите им като сенки и изчезнаха.

— Какво стана? — извика ненадейно Ший и гласът му раздра тишината с проглушителна острота. — Нали трябваше да сме встрани от блатото.

Мениън повдигна очи и след няколко секунди поклати глава:

— Много бързо сме се придвижили на запад. Трябва да вървим по края на тресавището и да го заобиколим на изток, докато излезем от тази мъгла и Черните дъбове.

Замълча и се опита да прецени колко е часът.

— Няма да прекарам нощта тук — заяви Флик решително, предугаждайки въпроса на другия. — Предпочитам да вървя през цялата нощ и следващата сутрин, а защо не и целия Ден след това!

Бързо решиха да продължат по края на Блатото на мъглите, докато стигнат открито пространство на изток, където да спрат да нощуват. Ший не беше се освободил от страха, че може да бъде заловен на открито от Носителите на черепи, но в момента ужасът от блатото надделя и основната му мисъл беше как да се отдалечи от мястото колкото се може повече. Тримата стегнаха въжето около себе си и в колона по един тръгнаха по сушата край блатото, без да откъсват очи от неясната пътека пред тях. Мениън ги водеше предпазливо, като избягваше лабиринта от вероломни корени и бурени, които растяха в изобилие по брега. Разкривените им, оплетени силуети, изглеждаха като живи в зловещия полумрак на пълзящата сива мъгла. Някъде почвата се превръщаше в мека кал, опасна като тинята на тресавището и трябваше да се заобикаля. На други места огромни дървета препречваха пътя. Големите им стволове бяха силно приведени към покритата с мъгла повърхност на водата и клоните им бяха клюмнали тъжно, застинали неподвижно, сякаш чакаха смъртта, която се спотайваше само на няколко крачки под тях. Ако Клийтската долина беше земя в прегръдката на смъртта, то това блато беше самата смърт. Смърт, която чакаше — една смърт, която беше вечна и нямаше възраст, една смърт, която не правеше никакъв знак и изобщо не предупреждаваше, че се готви за скок, смърт, притаена в земята, която самата тя така безпощадно бе унищожила. И тук, както в низините, влагата беше мразовита, но към нея се добавяше и необяснимото чувство, че напластената неподвижна тиня на блатните води прониква в мъглата и се вкопчва жадно в грохналите пътници. Мъглата около тях пълзеше бавно, нямаше и помен от вятър, нямаше и полъх от ветрец, който да прошумоли във високата блатна трева или в умиращите дървета. Всичко беше неподвижно, мълчание на вечна смърт която много добре знаеше кой е господарят.

Вървели бяха може би около час, когато Ший усети, че нещо не е в ред. Напълно безпричинно. Усещането се прокрадна на пръсти, полека лека. Накрая всичките му сетива се изостриха и се мъчеха да открият причината за безпокойството. Вървеше мълчаливо между другите двама. Вслушваше се напрегнато. Взираше се първо в големите дъбове, после към блатото. Накрая заключи със смразяваща сигурност, че не са сами, че там някъде отпред има някой друг. Мъглата им пречеше да го видят, но той ги виждаше. За секунди младежът от Вейл беше така ужасен от тази мисъл, че не успя нито да проговори, нито да махне с ръка. Единственото, което беше в състояние да прави, беше да върви напред със скован мозък и да чака това, което не може да изрече, да се случи. Но после положи неимоверни усилия, успокои обърканите си мисли и неочаквано даде знак на другите да спрат.

Мениън се огледа озадачено и тъкмо щеше да проговори, когато Ший вдигна предупредително пръст към устните си и посочи към блатото. Флик вече беше вперил поглед натам. Шестото му чувство го беше предупредило за страховете на брат му. Дълго стояха неподвижно на ръба на тресавището, превърнали се в слух, с очи, впити в непрогледната мъгла, която се движеше бавно над повърхността на мъртвата вода. Тишината беше угнетяваща.

— Мисля, че грешиш — прошепна най-накрая Мениън и се поотпусна. — Понякога, когато човек е ужасно уморен, много лесно му се привиждат разни неща. Ший поклати отрицателно глава и погледна Флик.

— Не знам — призна другият. — Стори ми се, че усетих нещо…

— Някакъв дух на мъглите? — присмя се Мениън.

— Може би си прав — намеси се бързо Ший. — Наистина съм много уморен и нищо чудно да съм си въобразил. Хайде да продължаваме и да се махаме оттук.

Те бързо подновиха изтощителния си път, и за известно време бяха нащрек за всеки необичаен звук. Но нищо не се случи и мислите им се отплеснаха за други неща. Ший току-що се бе уверил, че поради липса на сън е станал жертва на прекалено болно въображение, когато Флик изкрещя.

Ший усети, че въжето, с което бяха вързани, се дръпна силно и го повлече към мъртвешкото блато. Загуби равновесие и падна, без да може да различи нещо в мъглата. За по-малко от секунда му се стори, че зърна тялото на брат си да виси във въздуха, на няколко крачки от него, с все още вързано въже около кръста. В следващата секунда Ший усети как ледените води на блатото сграбчиха краката му.

И тримата щяха да напуснат този свят, ако не бяха бързите рефлекси на Принца на Лий. При първото силно подръпване на въжето той инстинктивно се хвана за единственото достатъчно близо до него нещо и се задържа прав. Това беше огромен дъб, със стъбло, затънало толкова дълбоко в меката почва, че горните му клони можеха да се достигнат. Лий бързо хвана с едната си ръка най-близкия клон, а с другата сграбчи увитото около кръста му въже и се помъчи да го тегли. Ший, който вече беше затънал до колене в калта на блатото, усети, че въжето се опъва откъм страната на Мениън и се опита да помогне. Флик крещеше силно в тъмнината, а Мениън и Ший му викаха окуражително. Изведнъж въжето между Флик и Ший се охлаби и от сивата мъглявина се появи яката, мятащата се фигура на Флик Омсфорд, който продължаваше да виси над повърхността на водата, а кръстът му беше хванат от нещо, което приличаше на зеленикаво, покрито с бурени пипало. В дясната си ръка държеше дългия сребрист нож, който проблясваше застрашително, докато нанасяше, без да спира, отсечени удари към сграбчилото го нещо. Ший дръпна силно въжето, което ги привързваше един за друг, мъчейки се да помогне на брат си да се освободи. Минута по-късно успя. Пипалото отскочи в мъглата и пусна все още съпротивляващия се Флик, който мигновено падна в блатото под него.

Ший едва изтегли изтощения си брат от хватката на блатото, освободи го от въжето и му помогна да се вдигне на крака преди няколко други зеленикави крайници да се стрелнат от мъгливия здрач. Те удариха пълзящия Флик и едно от тях се присегна към лявата ръка на нищо неподозиращия Ший, преди да беше успял да се отдръпне. Когато усети, че го влекат към блатото, извади ножа си и замахна яростна към покритото с бурени и тиня пипало. Докато се бореше забеляза, че нещо огромно излиза от блатото. Тялото му се виждаше смътно в тъмнината. Флик отново беше омотан от други две яки пипала, които сграбчиха набитото му тяло и неумолимо го повлякоха към края на водата. Ший храбро се освободи от пипалото, което стискаше здраво ръката му и с един замах разсече на две противния крайник. Когато се помъчи да се добере до брат си усети, че друго пипало сграбчва крака му и нанесе силен удар отдолу, но падна, а главата му се удари в корена на един дъб и той загуби съзнание.

Отново ги спаси Мениън. Пъргавото му тяло изскочи от тъмнината зад тях, големият меч проблесна слабо като широка дъга и приятелят им с един силен замах отряза пипалото, което държеше изпадналият в безсъзнание Ший. Секунда след това планинецът се озова до Флик, като си пробиваше път през пипалата, които най-неочаквано изникваха от тъмнината и се протягаха към него. С няколко последователни бързи и точни замаха освободи и другия от Вейл. За момент пипалата изчезнаха в мъглата на блатото, а Флик и Мениън побързаха да изтеглят изпадналия в безсъзнание Ший от брега край водата. Но преди още да стигнат до безопасността на големите дъбове, зеленикавите крайници отново изскочиха от тъмнината. Без да се колебаят, Мениън и Флик застанаха пред неподвижния си приятел и започнаха да замахват към обкръжаващите ги крайници. Борбата беше безмълвна, като изключим тежкото дишане на мъжете, които нанасяха удар след удар и посичаха части, а понякога и цели парчета от протягащи се пипала. Колкото и да го нараняваха и осакатяваха, чудовището в блатото като че ли оставаше невредимо и при всеки следващ удар подновяваше атаките си с нова ярост. Мениън се проклинаше, че не се беше сетил да вземе със себе си големия ясенов лък, за да може да се прицелва във всичко, което, каквото и да беше то, се намираше отвъд мъглявината.

— Ший — изкрещя отчаяно той. — Ший, събуди се, за бога. Иначе сме загубени!

Безмълвното тяло зад него се помръдна.

— Ставай, Ший! — молеше Флик с дрезгав глас и го раздрусваше с ръце, изтощени от огромното напрежение, което му бе нужно, за да отблъсква пипалата.

— Камъните! — изрева Мениън. — Дай камъните на елфите!

Ший чу Мениън да вика, помъчи се да застане на колене и като замаян започна да търси торбата си. Почти веднага се сети, че я беше захвърлил, докато помагаше на Флик. Видя я на няколко ярда от себе си, вдясно, видя и пипалата, които се гърчеха застрашително над нея. Мениън като че ли се досети и в същия този момент се хвърли с див вой напред, а с дългия си меч разчистваше път за другите. Флик беше до него, все още с късия нож в ръка. С последен напън на напускащите го сили Ший скочи на крака и се втурна към торбата с безценните камъни на елфите. Слабото му тяло се промъкна през мъчещите се да я сграбчат пипала и се хвърли върху нея. Пъхна ръката си вътре и докато опипваше съдържанието й и се ровеше, търсейки кесията, първото пипало докопа незащитения му крак. Зарита и се засъпротивлява, като се мъчеше да запази свободата си още няколко секунди, които му бяха нужни, за да открие камъните. За миг му мина през ума, че пак ги е загубил. После ръката му напипа малката кесия и той я издърпа от падналата на земята торба. Внезапният удар, който едно от гърчещите се пипала му нанесе, го повали на земята. Притисна силно до гърдите си торбичката, докато разхлабваше връзките й бавно, с вдървени пръсти. Флик беше блъснат толкова силно, че се препъна в проснатото тяло на Ший и се строполи назад, а пипалата се протегнаха надолу. Сега само високият Мениън стоеше между тях и огромния нападател, и стискаше силно в ръцете си големия меч.

Почти несъзнателно Ший най-после усети в ръката си трите сини камъка и ги извади от торбата. Пропълзя назад и се опита да стане на крака. Младежът от Вейл нададе обезумял победоносен вик и показа слабо блещукащите камъни на елфите. Заключената в тях сила веднага лумна ярко и заля тъмнината с ослепителна синя светлина. Флик и Мениън отскочиха назад и закриха очите си, за да ги предпазят от блясъка. Пипалата се отдръпнаха колебливо, несигурно, а когато тримата мъже се осмелиха да хвърлят по още един бърз поглед, видяха как блестящата светлина на камъните на елфите се промуши в мъглата над блатото и се вряза в парата й с остротата на кинжал. Видяха как тя разклати отвратителното огромно туловище, което ги беше нападнало и как то започна да потъва бавно под покритите с тиня води. В същия момент изчезващото чудовище започна да блести и се нажежи до бяло. Заприлича на малко слънце, а водата около него заизпуска синя, пламтяща пара, която остави ярки следи в забуленото небе. Блясъкът и пламъците се задържаха за момент и после изчезнаха. Мъглата и нощта отново покриха всичко наоколо и тримата спътници останаха сами в тъмнината. Бързо прибраха оръжията си в ножниците, вдигнаха торбите си и се върнаха сред огромните черни дъбове. Блатото беше безмълвно, както преди нападението, а застоялите му води — зловещо неподвижни под сивата мъгла. Известно време никой не продума. Лежаха изнемощели и онемели под огромните дървета, поемаха дълбоко въздух, благодарни, че са живи. Битката се беше разразила шеметно бързо, като един единствен миг в един прекалено дълъг и истински кошмар. Флик беше прогизнал до кости от водите на блатото, а Ший беше мокър от кръста надолу. И двамата трепереха в студения нощен въздух. Отдъхнаха си само няколко минути. После отново тръгнаха, мъчейки се да прогонят сковаващия ги студ. Мениън надигна умореното си тяло от грапавата кора на дъбовото стъбло и метна торбата си на рамо. Ший и Флик го последваха бързо, макар и неохотно. Набързо обсъдиха в коя посока да поемат. Изборът не ги затрудни. Трябваше или да продължат през Черните дъбове и да рискуват да се загубят и да бъдат нападнати от скитащи глутници вълци, или да вървят по брега и да поемат за втори път риска да се срещнат с Духа на мъглите. Нито един от двата избора не беше особено привлекателен, но споменът за борбата със съществото от Блатото на мъглите беше прекалено ярък, за да им позволи да рискуват още една подобна среща. Така че решиха да вървят близо до гората и да се помъчат да следват посока, успоредна на брега на блатото, с надеждата, че след няколко часа ще стигнат до открито пространство. Стигнали бяха до момент, в който дългите часове на прехода, наред с острото усещане за опасност, бяха притъпили и замъглили ясната мисъл от сутринта. Бяха уморени и уплашени от странния свят, в който бяха попаднали и единствената мисъл, останала в скованите им мозъци, беше да минат през тази задушаваща ги гора и най-после да могат да си поспят. Тази мисъл притъпи предпазливостта им и те забравиха да се вържат отново.

Продължиха както преди. Мениън най-отпред. Ший — на няколко крачки след него, Флик — най-отзад. Вървяха мълчаливо и упорито, мислеха си за неща, които им вдъхваха смелост. Пред тях лежеше огряното от слънце открито пространство, което щеше да ги отведе до Анар. Мъглата май се беше поразсеяла, и въпреки че тялото на Мениън беше само сянка. Ший го различаваше достатъчно ясно, за да може да го следва. От време на време Ший и Флик губеха от поглед човека, който беше непосредствено пред тях и се с поглежда ха тревожно, притеснени, че няма да могат да следват пътя, който Мениън прокарваше за тях. Времето течеше ужасно бавно и, поради липсата на сън, остротата на зрението на тримата започна да отслабва. Минутите започнаха да се точат като дълги, безкрайни часове, но те продължаваха да вървят, напред и все напред, през мрачната мъглявина на Черните дъбове. Трудно им беше да преценят колко време бяха вървели. Но не след дълго престанаха да мислят за това. Превърнали се бяха в полу-сомнамбули в един свят на полусънища и блуждаещи мисли, без отдих в този изтощителен преход и сред тези безмълвни черни стволове, които се доближаваха и оставаха зад тях, и нямаха край. Единствено постепенно засилващият се вятър, който се носеше кой знае откъде от засенчената нощ, нарушаваше монотонността. Въздъхна, извика тихо, после се превърна в кресчендо. Вик, който с магическа пръчка омая съзнанието на тримата. Вик, който ги зовеше и им припомняше мимолетността на вече изживените, и на все още неизживените дни. Вик, който ги предупреждаваше, че са простосмъртни, че няма да оставят никакви следи на тази земя. Вик, който ги подканваше да легнат и да потънат в спокойствието на съня. Чуваха го и се противяха на изкусителния повик, останали почти без мощ, насилвайки се, почти несъзнателно, да слагат единия си крак пред другия в безкраен низ от крачки. След малко тръгнаха в нестройна редица. В следващата минута Ший погледна пред себе си и видя, че Мениън е изчезнал.

В началото не можа да повярва на очите ся. Будният му мозък беше замъглен от липсата на сън и той продължаваше да върви навред и напразно търсеше с поглед високия планинец; После изведнъж спря. Изтръпнал от ужас, осъзна, че те някак си се бяха разделили. Отчаяно протегна ръката си към Флик и сграбчи брат ся за куртката, а пребитият от умора човек от Вейл се препъна в него и насмалко не падна. Флик го погледна невиждащо, без да разбира, без дори да го попита защо са спрели. Единствената му надежда беше, че ще може да се строполи на земята и да заспи Вятърът се кискаше самодоволно в тъмнината на гората, а Ший отчаяно зовеше принца на възвишенията. Единственият отговор беше ехото на безсмисления му вик. Той викаше и викаше. Гласът му се извисяваше и разкъсваше тишината. Вик на отчаяние без отговор. Чуваше само звука на собствения си глас, приглушен и изкривен от неспокойното шумолене на свистящия в листата на големите дъбове вятър, който фучеше и виеше около смълчаните стволове и клони и се промушваше през шепнещите листа. В един момент му се стори, че някой вика името му. Отговори и нетърпеливо повлече след себе си и изтощения Флик през лабиринта от дървета натам, откъдето идваше звука. Там нямаше нища Падна на земята и крещя, докато прегракна. Пригласяше му само ехидният смях на вятъра, колкото да му припомни, че беше загубил принца на Лий.