Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шанара (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of Shannara, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

A Del Rey Book. Published by The Ballantine publishing Group

 

„АБАГАР ХОЛДИНГ“ — София 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от ultimat)

ГЛАВА 28

Зората току-що се беше пукнала и слънцето грееше ослепително ярко на фона на безоблачното, тъмносиньо небе, когато последната група от бежанци от островния град Керн мина през портите на голямата Външна стена и влезе в Тирзис. Влажната гъста мъгла и огромното тъмно було от буреносни облаци, които бяха покривали земята на Калахорн в продължение на толкова много дни, се бяха разсеяла Поляните бяха прогизнали и осеяни с малки локви, които напоената земя все още не можеше да поеме. Но продължителният дъжд беше отминал и отстъпил място на чисто небе и ярко слънце, които действаха ободрителна Отпреди няколко часа хората от Керн бяха започнали да пристигат на групи, уморени и ужасени от това, което се беше случило, уплашени от това, което предстоеше да се случи. — Домовете им бяха напълно разрушени, а някои все още не знаеха, че армията на Северната земя е подпалила всичко след ненадейното нападение срещу лагера й.

Оттеглянето на обречения град беше завършило като по чудо успешно и, въпреки че бяха останали без домове, жителите на Керн бяха все още живи и, засега, в безопасност. Войниците от армията на Северната земя не бяха успели да забележат масовото бягство, защото цялото им внимание беше погълнато от безстрашната група на Граничния легион, която беше нападнала централния лагер и беше привлякла дори и най-отдалечените им предни постове. Накарала ги беше да повярват, че са подложени на повсеместна атака. Когато неприятелят разбра, че ударът е бил само маневра, целяща да ги обърка, хората на Керн бяха вече далеч надолу по течението на Мърмидън.

Мениън Лий беше един от последните, които влязоха в оградения от стени град. Раните на краката му отново се бяха отворили по време на десет-милния поход от Мърмидън до Тирзис, но той отказа да го носят. С последни сили изкачи водещия към вратите на Външната стена наклонен път, подкрепян от едната страна от вярната Шърл, която отказа да го остави и да отиде да спи, а от другата, хванат здраво под ръка от също толкова изтощения Джанъс Сенпър.

Младият командващ на Легиона беше оцелял в сраженията през тази ужасна нощ и се спаси от обсадения град със същия сал, който беше докарал Мениън и Шърл. Изпитанието, което изживяха заедно, ги беше сближило и по пътя им на юг те си бяха говорили открито, макар и шепнешком, за разпускането на Граничния легион. И двамата бяха на едно и също мнение — Легионът щеше да е необходим, ако град Тирзис трябва да устои на едно нападение на армията на Северната земя: Нещо повече. Само липсващият Балинор притежаваше необходимите бойни знания и умения, за да поведе Легиона. Трябваше бързо да открият принца, за да поеме командването, независимо че брат му несъмнено щеше да се противопостави на подобно действие, както беше сигурно, че той щеше да се противопостави и на мобилизирането на легендарната бойна сила, която беше така неразумно разпуснал.

Нито планинецът, нито командващият на Легиона, си даваха сметка колко трудна щеше да бъде задачата им, макар да подозираха, че Балинор е задържан от брат си при влизането му в града няколко дни преди това. Независимо от всичко, те бяха твърди и категорични, че Тирзис нямаше да бъде унищожен така лесно като Керн. Този път те щяха да дадат отпор и да се бият.

Взвод от облечена в черно охрана на замъка пресрещна малката група точно след като бяха преминали през портите на града, предаде им сърдечните поздрави на краля и настояването те да го посетят веднага. Когато Джанъс Сенпър спомена, че е чул, че кралят бил тежко болен, капитанът на взвода бързо, макар и след леко колебание, добави, че синът му Паланс отправял поканата от името на баща си. Нищо не бе могло да достави по-голямо удоволствие на Мениън от тази покана. Нямаше търпение да се озове зад стените на замъка, за Да му хвърли един поглед. Изведнъж забрави и болката, и умората, въпреки че спътниците му стояха наблизо и му предложиха да го подкрепят. Капитанът на взвода даде знак на охраната пред Вътрешната стена и скоро след това се появи украсена карета, за да отведе привилегированите гости в двореца. Мениън и Шърл се качиха, но Джанъс Сенпър отказа да ги придружи, като обясни, че искал първо да се погрижи за войниците си в изпразнените казарми на Легиона. С обезоръжаваща сърдечност обеща да се присъедини към тях по-късно.

След като каретата потегли към Вътрешната стена, младият командващ махна на Мениън с безизразно лице. После, придружен от прошарения Фандрес и от няколко други подбрани офицери, се запъти към казармите на Легиона Мениън се поусмихна вътрешно и стисна ръката на Шърл.

Каретата мина през портите на вътрешната стена и потегли бавно през оживения Тирзиски път. Този ден хората от оградения със стени град бяха станали рано, нетърпеливи да посрещнат нещастните бегълци от съседния Керн и да предложат храна и подслон, както на приятели, така и на непознати. Всички искаха да научат нещо повече за огромната нашественическа сила, която сега напредваше към родния им град. Тълпи от угрижени й уплашени хора се движеха забързано по оживените улици, разговаряха разпалено помежду си, спираха се да позяпат любопитно, когато ескортираната от охраната на двореца карета минаваше бавно покрай тях. Някои я сочеха с пръст, други махаха изненадано, когато разпознаваха стройната девойка в нея чиято тъмномедено-червена коса закриваше умореното й и изпито лице. Мениън, който седеше до нея, изведнъж отново усети острата, прещракваща болка в наранените си крака. Благодарен беше, че сега вече не му се налагаше да ходи.

Големият град минаваше край него на отделни картини от сгради и пресечки, препълнени с мъже, жени и деца на най-различна възраст и с най-различна външност, които бързаха нанякъде на шумни потоци. Планинецът пое дълбоко въздух и се облегна на възглавниците на седалката, без да изпуска ръката на Шърл. За миг затвори очи и остави уморения си мозък да потъне в сивата мъгла, която обгръщаше мислите му. Градът и множеството от хора бързо изчезнаха в припяващ, монотонен шум, който го успокояваше и тихо го приласкаваше в успокоителното ложе на съня.

Тъкмо щеше да му се отдаде напълно, когато леко побутване по рамото го стресна. Отвори широко очи и докато каретата се изкачваше по широката улица на моста Сендик, видя в далечината замъка Младежът се възхити от облените в слънце паркове и градини отвъд моста, от засенчените им от дърветата морави, изпъстрени с цветовете на безброй много грижливо поддържани цветни лехи. Всичко тънеше в спокойствие и топлина, сякаш тази част на града някак си не беше свързана с бурния живот на хората, които го бяха създали.

На другия край на моста вратите към замъка се отвориха и ги приеха. Мениън надникна и не повярва на очите си. От двете страни на пътеката имаше войници от охраната. Всички те бяха безупречно облечени в черните си, украсени с емблемата на сокола униформи, всички опънати като струни. Тромпети известиха за пристигането на каретата и пътниците й. Планинецът беше изумен. Посрещаха ги с почестите, които обикновено се оказваха само на най-високопоставените вождове на Четирите земи, политика, която малкото останали в Южната земя монархии спазваха стриктно, Пищността и цялата тази военна парадност показваха, че Паланс Букхана е решил да пренебрегне не само обстоятелствата, при които те бяха пристигнали, но и спазваната от векове традиция.

— Трябва да е полудял, напълно полудял! — избухна възмутеният планинец. — Какво си въобразява, че прави? Обсадени сме от нашественическа армия, а той облича войниците в парадни униформи!

— Мениън, внимавай какво говориш пред него. Трябва да сме предпазливи, ако искаме да помогнем на Балинор. — Шърл го стисна за рамото и за момент се извърна към него. Усмихна му се бързо и го предупреди: — Не забравяй, че ме обича, колкото и да е объркан. Навремето беше добър човек, пък и все още е брат на Балинор.

Мениън си беше такъв — избухлив и импулсивен. Но си даде сметка, че девойката е права Нищо нямаше да спечелят, ако покажеше, че е разгневен от това глупаво надуто посрещане. Съветът й наистина беше разумен — да не обръща внимание на прищевките на принца, докато не разберат къде е Балинор и не го освободят. Облегна се спокойно назад. Каретата влезе през портите на двореца и мина бавно край редиците на войниците с безизразни лица, които съставяха елита на личната охрана на краля. Звукът на фанфарите продължаваше да се носи от всички страни и един малък кавалерийски взвод направи обиколка на двора в безупречно строен ред в чест на новопристигналите. После каретата спря леко и едрата фигура на новия владетел на Калахорн се появи на вратата с възторжена, но нервна усмивка на широкото си лице.

— Шърл, Шърл, мислех си, че никога вече няма да те видя! — подаде ръка и помогна на стройното момиче да слезе, притисна я за малко до себе си и после отстъпи, за да я погледне още веднъж. — Аз… аз наистина си мислех, че съм те загубил.

Раздразнен вътрешно, Мениън слезе от каретата, застана до тях и се усмихна слабо, когато Паланс се обърна да го поздрави.

— Принц на Лий, ти наистина си добре дошъл в моето кралство. — С тези думи едрият мъж поздрави планинеца и протегна сърдечно ръката си. — Направи ми… огромна услуга. Всичко, което имам, е твое. Всичко. Ще станем големи приятели, ти и аз. Големи приятели! Беше… толкова отдавна…

Внезапно млъкна, загледа се напрегнато в планинеца и изведнъж загуби мисълта си. Изразяваше се високопарно и накъсано, като че ли в нито един момент не беше съвсем сигурен какво точно казва. Мениън бързо си помисли, че ако все още не е полудял, то той със сигурност е много сериозно болен.

— Много се радвам, че съм в Тирзис, въпреки че би ми се искало да се запознаем при по-приятни за всички нас обстоятелства.

— Имаш предвид брат ми, естествено — Забележката беше изстреляна, след като другият отново беше дошъл на себе си. Лицето му пламна. За миг Мениън трепна изненадан.

— Паланс, той има предвид нашествието на хората от Северната земя, подпалването на Керн — вметна бързо Шърл.

— Да… Керн… — Той отново се отплесна, но този път се огледа неспокойно наоколо, сякаш някой липсваше, Мениън също се огледа напрегнато и забеляза, че мистикът Стенмин го нямаше.

— Странно, наистина. По думите на Шърл и Джанъс Сенпър принцът никога никъде не ходел без съветника си. Мениън срещна зоркия поглед на Шърл.

— Има ли нещо, което не е наред, милорд? — Мениън използва официалното обръщение, за да привлече вниманието на другия и се усмихна, сякаш искаше да го успокои, че е загрижен приятел, който иска да помогне. Измамата доведе до неочакван резултат.

— Ти можеш да ми помогнеш… на мен и на това кралство, Мениън Лий — отговори бързо Паланс. — Брат ми иска да заеме мястото ми на крал. Опита се да ме убие. Съветникът ми Стенмин ме спаси — но имам и други врагове… навсякъде около мен! Ти и аз трябва да сме приятели. Трябва да се държим един за друг и да застанем срещу онези, които се домогват до трона ми — които искат да наранят тази прекрасна жена, която ти ми върна. Аз… аз не мога да говоря със Стенмин… така, както бих могъл да говоря с приятел. Но с теб, с теб бих могъл!

Като малко дете беше вперил нетърпелив поглед в изумения Мениън Лий и чакаше отговор. Внезапно планинецът бе обзет от съжаление към този син на Рул Букхана и изпита истинско желание да направи нещо, с което да помогне на този нещастник. Усмихна се тъжно и кимна с глава.

— Знаех си, че ще заемеш моята страна! — възкликна другият възбудено и се засмя доволно. — И в двама ни тече кралска кръв, а това… ни свързва тясно. Ти и аз ще бъдем големи приятели, Мениън. Но сега, трябва да си починеш.

Той като че ли изведнъж си спомни, че охраната на замъка продължава да стои мирно, както подобаваше на едно парадно посрещане и чака търпеливо принцът да я освободи. С рязко махване на ръка новият владетел на Калахорн поведе двамата си гости към дома на фамилията Букхана, като кимна на командира на личната му охрана да върне войниците си към обичайните им задължения. Тримата влязоха през парадния вход на древния дворец, където множество слуги стояха и чакаха да отведат гостите до стаите им. Домакинът отново се спря, обърка се към гостите си, наклони се към тях и зашепна:

— Брат ми е заключен в тъмницата под нас. Няма от какво да се страхувате. — Погледна ги многозначително за момент, после хвърли бърз поглед към любопитните слуги, които чакаха чинно. — Знаете ли, той има приятели навсякъде.

И Мениън, и Шърл, кимнаха, защото той очакваше от тях да направят точно това.

— Значи няма как да избяга? — помъчи се да поддържа темата Мениън.

— Опита се миналата нощ… с някакъв приятел. — Паланс се усмихна със задоволство. — Но ги заловихме и поставихме в капан… затворихме ги завинаги в капан долу в тъмницата. Сега Стенмин е там… трябва да ви запозная с него… Отново се оплете в недоизказаната си мисъл, а вниманието му беше отвлечено от слугите, няколко от които повика при себе си. Нареди им да съпроводят гостите до стаите им, където те можеха да се изкъпят и да сменят дрехите си, преди да закусят с него. Минал беше само около час след зазоряване, но бегълците от Керн не бяха яли от по-предишната нощ. Мениън се нуждаеше от медицинска помощ за набързо превързаните му крака и придворният лекар го чакаше да смени превръзките и лекарството му. Планинецът се нуждаеше и от почивка, но тя можеше да почака. Малката група беше тръгнала по дълъг коридор, когато внезапно един отнесен глас извика след Шърл и новият властник на Калахорн тръгна след тях. Доближи се до изненаданата девойка с колебливи стъпки, накрая се спря пред нея и бързо я прегърна. Мениън гледаше встрани, но чу ясно какво си казаха.

— Вече не трябва да ме изоставяш, Шърл. — Това беше заповед, а не молба, въпреки че думите бяха изречени тихо — Новият ти дом трябва да бъде в Тирзис — като моя съпруга. Последва дълго мълчание. — Паланс мисля че… — Гласът на Шърл потрепери, докато се мъчеше — да вметне някакво спокойно пояснение.

— Не, не казвай нищо. Сега не са нужни никакви приказки… не сега — прекъсна я бързо Паланс. — по-късно… Когато останем насаме, когато си отпочинеш… има време. Знаеш, че те обичам… Винаги съм те обичал. И ти си ме обичала, знам. Отново последва дълго мълчание, след което Шърл мина бързо покрай Мениън, като принуди слугите да се втурнат напред, за да я изпреварят и отведат в помещенията за гости. Планинецът бързо настигна красивата девойка, без ла посмее да я докосне, докато домакинът му стоеше мълчаливо и ги наблюдаваше как се отдалечават по коридора. Шърл вървеше с наведена глава, лицето й беше засенчено от дългите червеникави коси, а слабите, загорели от слънцето ръце, бяха сключени здраво пред тялото. И двамата не проговориха, докато слугите ги водеха по коридора до стаите им в западното крило на древния замък. Бързо се разделиха. После Мениън позволи на упорития лекар да почисти раните му и да смени превръзките. На огромното легло бяха поставени чисти дрехи и го чакаше гореща вана, но разсеяният Мениън не забеляза нито едното, нито другото. Бързо се измъкна от стаята си и застана в празния коридор. Почука тихо, бутна и отвори вратата ни стаята на Шърл, после влезе. Тя се надигни бавно от леглото, докато той затваряше тежката дървена врата, после се затича към него, прегърна го и го притисна силно към себе си.

Останаха така няколко минути и мълчаха, просто прегърнати. Усещаха как топлината на живота се разлива по телата им, вплиташе ги един в друг и ги обвързваше навеки. Мениън нежно погали тъмночервените къдрици, притисна леко красивото лице до гърдите си. Тя зависеше от него. Мисълта се стрелна през скования му мозък и го успокои. Когато собствената й сила, собствената й смелост, я бяха напуснали, тя се беше обърнала към него и Мениън разбра, че я обича безумно.

Странното беше, че това се случваше точно сега, когато техният свят може би беше обречен да се срути, а смъртта стоеше и чакаше в сенките. Бурният живот на Мениън през последните няколко седмици го беше лашкал от една ужасна битка към друга, и всяка една беше борба за оцеляване, и всяка една изглеждаше безсмислена в очите на един простосмъртен, и имаше логика единствено в необикновената легенда за мистичния Меч на Шанара и Господаря на магиите. През всичките ужасяващи дни след като беше напуснал Кълхейвън, животът вилнееше около него като битка, от която се беше измъкнал. Близкото му приятелство с Ший, дружбата му с останалите, с които беше пътувал към Паранор и от които сега беше разделен, му бяха вдъхнали някакво неопределено чувство на стабилност. За него това беше показателно, че дори когато всичко останало се срути, ще остане нещо вечно. И после, съвсем неочаквано, откри Шърл Рейвънлок, а бързото развитие на събитията и опасностите, които те споделиха през изминалите няколко дни, наред с всичко лично, което се преплете, ги привлече един към друг и ги свърза завинаги. Мениън затвори очи и я притаена още по-силно.

Паланс им помогна поне в едно отношение — каза им, че Балинор, а по всяка вероятност и другите с него, са затворени в тъмницата някъде под замъка. Ясно беше, че един опит за бягство вече се е провалил, а Мениън беше твърдо решил да не допуска повече грешки. Тихо разговаряха с Шърл и се мъчеха да решат какво да правят по-нататък. Ако Паланс решеше да държи Шърл по-близо до себе си, за да бъде тя под неговата защита, свободата й на движение щеше да бъде ужасно ограничена. По-голяма заплаха беше идеята фикс на принца да се ожени за нея. Паланс Букхана изглеждаше на ръба на пълното полудяване, а разумът му едва-едва се крепеше. Във всеки момент можеше да наклони надолу, а ако това се случеше, докато Балинор беше в тъмницата…

Мениън — престана да мисли. Осъзнаваше, че времето не позволяваше да се размишлява за това, което можеше да се случи утре. Тогава нищо нямаше да има значение, защото нашественическите сили на Северната земя щяха да бъдат пред прага на Тирзис и щеше да бъде твърде късно за когото и да било да направи нещо. Балинор трябваше да бъде освободен сега Мениън имаше силен съюзник в лицето на Джанъс Сенпър, но замъкът беше охраняван от специални, облечени в черно войници, които служеха само на господаря, а в момента те май служеха на Паланс Букхана Изглежда никой не знаеше какво се беше случило на краля. Никой не го беше виждал от седмици. Явно той не можеше да става от леглото си. Но все пак това го беше казал синът му, а той се осланяше на твърденията на този странен мистик Стенмин.

Веднъж Шърл беше споменала, че никога не е виждала Паланс сам за повече от няколко минути без Стенмин да е някъде наблизо. Въпреки това, когато пристигнаха от Керн, Стенмин не се виждаше никъде. Това беше необичайно, особено след като всички знаеха, че е истинският владетел зад гърба на неуравновесения принц. Бащата на Шърл беше казал пред Съвета на Керн, че злият мистик изглежда притежава някаква необикновена власт над по-младия син на Рул Букхана. Само да можеше Мениън да открие каква е тази власт. Сигурен беше, че мистикът Стенмин беше ключът към това неуравновесено поведение на принца. Но не оставаше много време. Трябваше да направи всичко, което беше по силите му с малкото, което знаеше в момента.

Когато остави Шърл и се върна в стаята си, вече готов за горещата вана и за смяна на бельото, планът за освобождаването на Балинор се оформяше в главата му. След като се изкъпа продължи да изпипва подробностите, когато някой почука на вратата. Намъкна робата, която домакинът му беше оставил, прекоси стаята и отвори. Един от слугите на двореца му носеше меча на Лий. Усмихна се, поблагодари му и хвърли безценното оръжие на леглото. Спомни си, че го беше оставил върху седалката на каретата, докато идваха в двореца и после беше забравил да си го вземе. Докато се обличаше мислите му се зареяха в миналото. Припомни си славната служба на износеното в битки оръжие. Толкова много беше видяло след появата на Ший в Лий преди няколко седмици. Та това можеше да бъде един цял човешки живот.

Замисли се за миг за липсващите му приятели и за хиляден път се зачуди дали малкият човек от Вейл е още жив. Не трябваше сега да е в Тирзис, помисли си с горчивина, като се самообвиняваше. Ший беше разчитал на закрилата му, но той не е оправда доверието му. Многократно Мениън се беше поддавал на желанията на Аланон и всеки път съвестта му го беше предупреждавала, че следвайки съветите на друида, той по някакъв начин предава приятеля си. Вътрешно се ядоса на себе си при мисълта, че беше пренебрегвал отговорността си към младежа от Вейл. И все пак, решенията, които беше вземал, и които го бяха довели до Тирзис, бяха лично негови. Освен Ший имаше и други, които имаха крещяща нужда от него…

Прекоси просторната спалня с отмерени крачки, потънал в мисли, отпусна се тежко в голямото, така желано меко легло и протегна ръка към хладния метал на меча. Леко го опипа с пръсти, докато лежеше уморен и мислеше за предстоящите проблеми. Представяше ся изплашеното лице на Шърл и очите й, които търсеха неговите. Тя имаше огромно значение за него. Не можеше да я изостави сега, за да поднови издирването на Ший, независимо от последствията. Изборът беше мъчителен, ако изобщо имаше място за някакъв избор, защото дългът му не се ограничаваше с живота само на тези двамата, а включваше и живота на Балинор и на затворените му приятели и, в крайна сметка, живота на всички хора на Калахорн. Аланон и Флик щяха да намерят изчезналия — Ший, ако още е жив. Толкова много зависеше от тях, помисли си той, а уморените му мозък и тяло вече потъваха в толкова необходимия му сън. Единственото, което можеше да направи, беше да се моли да успеят, да се моли и да чака. Известно време се отпусна в дрямка и после заспа дълбоко.

Миг по-късно спящият му мозък се стресна рязко и той моментално се събуди. Не беше сигурен дали това беше слаб шум или силно развито шесто чувство. Но каквото и да беше, то го беше извадило от сън, който щеше да завърши със смърт. Лежеше неподвижен в големия креват и ушите му доловиха слабо поскърцване откъм отсрещната стена. През полуотворените си клепачи видя как част от завесата се помръдна Един тежък камък зад завесата се отмести и през пролуката се промъкна приведена, облечена в аленочервена фигура.

Мениън се насили да продължи да диша равномерно, въпреки че сърцето му биеше лудо и имаше желание да скочи от леглото и да сграбчи неизвестния натрапник. Загърнатата в плащ фигура премина безшумно през спалнята, непознатото лице се огледа бързо из стаята и после погледът се спря на легналия в кревата планинец. Неканеният гост беше само на няколко фута от леглото, когато тънката му ръка се плъзна под аленочервения плащ и се подаде, стиснала дълга кама.

Протегнатата ръка на Мениън лежеше отпусната върху меча на Лий, но все още не помръдваше. Той изчака, докато нападателят се доближи до леглото, стиснал камата на височината на кръста си. Тогава силното му тяло подскочи и се хвърли върху смаяния натрапник. Както държеше меча, който още беше в кожената ножница, замахна с плоската страна на острието към незащитеното лице на мъжа и го удари силно. Тайнствената фигура отстъпи назад, вдигнала камата за отбрана Мечът удари втори път и оръжието изтрополи на пода, а вдървените пръсти на нападателя внезапно се свиха от болка. Без да спира, Мениън се хвърли върху облечената в аленочервено фигура, с тежестта на тялото си свлече мъжа на пода и бързо го притисна, изви рязко едната му ръка и пръстите му започнаха да се стягат около гръкляна му.

— Изплюй камъчето, убиец такъв — изсъска заплашително Мениън.

— Спри, недей, имаш някаква грешка… Не съм враг… моля те, задушавам се…

Гласът започна силно да хрипти, дишането на мъжа стана остро и пресечено, но планинецът не преставаше да го стиска, а студените му мрачни очи изучаваха лицето на пленника. Доколкото си спомняше, Мениън никога не го беше виждал. Лицето му беше мършаво и с остри черти, обградено от малка, черна брадичка Когато видя гневно стиснатите му зъби и омразата, която гореше в очите му, планинецът инстинктивно разбра, че не греши. Бързо отстъпи встрани и разтърси тялото на непознатия, като продължаваше да стиска силно хилавия му врат.

— А сега, я ми кажи в какво греша. Имаш на разположение една минута, преди да ти прережа гърлото и да те изхвърля на охраната!

Освободи хватката си около шията му и с едната си ръка сграбчи предницата на плаща му. Запрати меча си върху леглото, бързо взе падналия нож и се приготви да го използва, ако нападателят му се опиташе да направи нещо.

— Това беше подарък, принц на Лий… просто един подарък от краля. — Гласът леко потрепери, а мъжът се мъчеше да се успокои. — Кралят искаше да изрази благодарността си и аз… влязох през друга врата, за да не обезпокоявам съня ти.

Млъкна, сякаш чакаше нещо, с очи, приковани в очите на планинеца Не чакаше да разбере дали обяснението му ще мине или не. Чакаше нещо друго, като че ли очакваше Мениън да види още нещо… Принцът на Лий отново го раздруса силно и доближи лицето му до своето.

— Това е най-слабата версия, която съм чувал досега! Кой си ти, убиецо?

Очите на Стенмин изгаряха собствените му очи с огромната си омраза.

— Аз съм Стенмин, личният съветник на краля. — Той май изведнъж се беше окопитил. — Не те излъгах. Камата е подарък от Паланс Букхана и аз го помолих да ти я донеса. Нищо лошо не съм та мислил. Ако не ми вярваш, иди при краля. Попитай го!

В гласа на мъжа прозвуча нотка на самоувереност, която убеди Мениън, че Паланс щеше да потвърди всичко, което му каже Стенмин, независимо дали то е истина или не. Държеше в ръцете си най-опасния човек в Калахорн, злия мистик, който, прикривайки се зад монархията, упражняваше властта си — единственият човек, когато трябваше да премахне, ако искаше да спаси Балинор. Не разбираше защо мистикът искаше да го убие, след като изобщо не се бяха виждали. Но едно беше ясно. Ако го пуснеше сега, или дори само ако го заведеше при Паланс, за да го разобличи, планинецът щеше да загуби инициативата и отново да изложи на опасност живота си. Грубо запрати мистика на близкия стол и му заповяда да не мърда. Мъжът стоеше кротко, но ръцете му попипваха нервно късата, издадена напред брадичка Мениън го гледаше с празен поглед, а мислите му внимателно претегляха възможностите за действие, с които разполагаше. Почти веднага взе решение. Не можеше повече да си губи времето и да чака подходящия момент, за да освободи приятелите си. Решението беше в ръцете му.

— Ставай, мистико, или каквото и да си там, наричай се както си искаш! — Злото лице го погледна заплашително и разгневен, Мениън раздруса яростно мъжа върху стола. — Мога да те смажа без повече да му мисля. Хората от Калахорн ще останат доволни. Но засега се нуждая от услугите ти. Ще ме заведеш в тъмницата, където са затворени Балинор и другите. И то веднага!

Внезапно очите на Стенмин се разшириха от изненада при споменаването на Балинор.

— Откъде знаеш за него… за този предател на това кралство? — възкликна мистикът смаяно. — Самият крал нареди брат му да бъде затворен, докато умре от собствената си смърт, принц на Лий. И дори аз… — Думите му заглъхнаха в приглушено изхриптяване. Мениън отново го беше сграбчил за гърлото и започнал да стиска. Лицето на Стенмин бавно придоби пурпурночервен цвят.

— Не те помолих да ми се извиняваш, нито пък да ми даваш някакви обяснения. Просто ме заведи при него!

Отново затегна яката си хватка и накрая задушаващият се пленник разтърси енергично глава в съгласие. Мениън го освободи с рязко извиване на китката и почти удушеният мъж падна замаян на едното си коляно. Планинецът бързо Съблече робата и навлече дрехите си, прикачи меча и пъхна камата в колана. За миг му мина през ума да събуди Шърл в съседната стая, но бързо отхвърли тази мисъл. И без това планът му беше опасен. Нямаше причина да излага и нейния живот. Ако успееше да спаси приятелите си, щеше да има достатъчно време да се върне при нея. Обърна се към пленника си, измъкна камата и я размаха пред очите на другия.

— Подаръкът, който беше така мил да ми донесеш, ще се обърне срещу теб, убиецо, ако се опиташ да ме измамиш или предадеш — предупреди той с най-застрашителен глас. — Така че хич не се мъчи да хитруваш. Когато излезем от тази стая, ще ме поведеш по коридора и стълбите до затвора, където са Балинор и приятелите му. И не се опитвай да предупреждаваш охраната — няма да бъдеш достатъчно бърз. Ако се съмняваш в нещо от това, което ти казах, тогава запомни едно. Изпратен съм в този град от Аланон!

Изведнъж лицето на Стенмин пребледня при споменаването на името на огромния друид и в разширените му очи се изписа неприкрит страх. Явно уплашен, облеченият в аленочервено мистик се подчини на човека, който го беше пленил и бавно се насочи към вратата на спалнята. Мениън тръгна по петите му, най-важното сега беше времето. Трябваше да действа бързо, да освободи Балинор и другите, си приятели от групата и да залови умопобъркания Паланс, преди стражата да бъде вдигната на крак. После бързо да изпрати съобщение на Джанъс Сенпър да доведе на помощ онези, които все още бяха верни на Балинор, и властта на монархията щеше да бъде възстановена без бой.

Огромната армия на Северната земя вече трябваше да се е мобилизирала на поляните над островния град Керн и да се готви за придвижването си към Тирзис Ако същия този ден успееха отново да съберат Граничния легион и да го разположат достатъчно бързо, тогава нашественикът можеше да бъде спрян на северния бряг на Мърмидън. Прекосяването на придошлата река щеше да бъде почти невъзможно при наличието на отбранителни сили, които да задържат отсамния бряг. На врага щяха да са нужни няколко дни, докато организира нападение във фланга. А това щеше да е повече от достатъчно, за да имат време армиите на Ивънтайн да пристигнат. Мениън знаеше, че всичко зависи от следващите няколко минути.

Двамата мъже пристъпиха предпазливо в коридора зад стаята. Мениън бързо се огледа в двете страни, за да види дали няма някой от облечените в черно стражи. Но коридорът беше празен и планинецът даде знак на Стенмин да продължи. Мистикът неохотно го поведе към вътрешността на централната част на замъка, сви по коридорите, които водеха към задния край на сградата като предпазливо избягваше стаите, в които имаше хора. Два пъти се разминаха с войници от охраната, но и двата пъти Стенмин не ги заговори, нито ги поздрави. Вървеше с наведена глава и лицето му изразяваше мрачна решителност.

През решетките на прозорците Мениън виждаше красивите градини в околността на замъка на Букхана. Ярките багри на пъстроцветните им лехи бяха облени от топлите лъчи на слънцето. Станало беше средата на сутринта и не след дълго обичайните посетители и хората, които идваха по работа, щяха да започнат да пристигат. Нямаше и следа от Паланс Букхана и Мениън се надяваше, че принцът се е отдал на своите си работи.

Докато вървяха по коридорите от всички страни долитаха гласове, които се чуваха ясно. Започнаха по-често да срещат слуги, които се движеха бързо, заети с всекидневните си задължения. Когато ги отминаваха, слугите подчертано се правеха, че не забелязват Стенмин и човека, който явно го съпровождаше. Това беше хубав признак. Те нито обичаха мистика, нито му гласуваха доверие. Никой не ги попита за нищо и накрая те се доближиха до масивната врата, която водеше към мазето на замъка. Пред вратата имаше двама въоръжени стражи и метална решетка, която беше здраво залостена с резета.

— Внимавай какво ще говориш — изсъска му предупредително Мениън шепнешком, докато се приближаваха до охраната.

Спряха пред тежката врата. Застанал до Стенмин, предпазливият планинец постави ръката си върху дръжката на камата. За миг стражите ги погледнаха с любопитство, после насочиха вниманието си към съветника на краля, който каза:

— Отворете вратата, стражи. Принцът на Лий и аз ще разгледаме винената изба и тъмницата.

— Никой няма право да влиза тук без специалното разрешение на краля, милорд — отвърна войникът вдясно.

— Тук съм по заповед на краля! — извика ядосан Стенмин и Мениън му хвърли бърз, предупредителен поглед.

— Стражи, това е личният съветник на краля, а не враг на кралството — подчерта планинецът с изкуствена усмивка. — Разглеждаме замъка, и тъй като аз бях този, който спаси годеницата на краля, той си помисли, че бих могъл да разпозная похитителите на младата дама. Но ако се налага, ще обезпокоя краля и ще го доведа тук…

Млъкна заплашително, молейки се охраната да познава избухливия характер на Паланс и да се позамисли, преди да го извика долу. Стражите се поколебаха само за миг, после кимнаха, без да кажат нещо, освободиха резетата и се отстраниха, докато отваряха вратата, зад която се видя водещото надолу каменно стълбище. Стенмин отново тръгна напред, без да продума. Той явно беше решил да изпълнява стриктно нарежданията на Мениън, но предпазливият планинец знаеше, че мистикът не е глупак. Ако той успееше да спаси Балинор и ако Граничният легион отново бъде сформиран, мистикът щеше да загуби властта си над трона на Калахорн. Несъмнено той щеше да се опита да направи нещо. Въпросът беше кога и къде, но явно още не му беше дошло времето. Тежката врата се затвори тихо зад тях и те заслизаха по осветените от светлината на факлите стълби. Почти веднага Мениън забеляза капака в центъра на пода на мазето и двамата стражи край него. Войниците не си бяха направили труда пак да го замаскират с каси от вино. Те обаче бяха се постарали да го затиснат с метални пръти и резета, и то така здраво, че никой, който беше затворен вътре, да не може да го повдигне. Мениън не можеше да знае, че след неуспешния им опит за бягство същата тази сутрин, затворниците не бяха върнати в килиите им, а бяха оставени да се лутат из мрака на коридорите на тъмницата. Мениън видя паница с недоядено сирене и хляб, поставена върху една от касите с вино и две недопити чаши до полупразна бутилка. Планинецът се подсмихна.

Когато двамата стигнаха до каменната площадка, Мениън се престори, че разглежда с интерес вътрешността на мазето и започна да говори нещо оживено на мълчаливия Стенмин. Войниците от охраната се падишаха бавно и се стегнаха, когато забелязаха съветника на краля, който определено беше угрижен от нещо. Планинецът беше наясно, че ги бяха хванали неподготвени и че те бяха изненадани от неочакваното посещение. Реши да се възползва от случая възможно най-много.

— Ясно ми е какво имате предвид — каза той и, докато се доближаваха до стражите ги изгледа свирепа — Тези хора пият, докато са на пост! Ами я си представете какво щеше да стане, ако затворниците се бяха измъкнали, докато тези двамата са били пияни. Кралят трябва да бъде уведомен колкото се може наскоро, веднага след като си свършим работата тук.

Стенмин пламна от гняв при тази измама, но войниците, които бяха на пост, изтълкуваха погрешно яда му и си помислиха, че щеше да ги накаже. Те пребледняха от страх, когато чуха да се споменава кралят.

— Милорд, грешите — бързо започна да се оправдава единият. — Ние само си пийнахме съвсем мъничко със закуската. Не сме прекалявали…

— Това ще реши кралят — прекъсна го Мениън и вдигна ръката си. — Но… кралят няма да ни изслуша.

Мистикът се опита да каже нещо, но Мениън бързо мина пред него, измъкна камата си и я насочи към незащитените гърди на нещастните стражи.

— Да, естествено, те сигурно лъжат — продължи Мениън, без да променя тона си. — Но кралят е прекалено зает и не ми се иска да го тревожим с дреболии. Може би само едно предупреждение към тях ще е достатъчно засега.

Погледна отново войниците, които кимаха вцепенени от ужас и бяха готови на всичко, само и само да избегнат гнева на Стенмин. Като всички останали в кралството, те се плашеха от властта, която странният мистик упражняваше над Паланс и даваха мило и драго, за да се спасят от яростта му.

— Много добре. Значи сте предупредени, — Мениън прибра обратно камата в ножницата и им нареди. — Сега отворете тъмницата и доведете затворниците.

Стоеше близо до Стенмин и му хвърляше предупредителни погледи. Мрачното лице сякаш беше престанало да го вижда, очите му се бяха втренчили невиждащо в каменната плоча, която преграждаше пътя към тъмницата долу. Стражите не се бяха помръднали, но отново бяха вперили отчаяни погледи в двамата.

— Милорд, кралят е заповядал никой да не се среща със затворниците, независимо по каква причина — каза най-после един от стражите е пресъхнала уста. — Не мога да ги изведа от тъмницата.

— Значи вие налагате забрана на съветника на краля и на личния му гост — не се поколеба Мениън. Очаквал беше това — Тогава нямаме друг избор, освен да извикаме краля тук долу… Тона беше достатъчно. Нямаше нужда от повече приказки. Стражите се втурнаха към каменната плоча и бързо освободиха резетата и металните пръти. Напънаха сили и задърпаха желязната халка. Капакът се надигна тежко и се стовари шумно върху каменния под, оставил зейнала черна дупка. Като хванаха мечовете си, готови за отбрана, стражите се наведоха в тъмнината и извикаха на затворниците да излязат. По древните каменни стъпала отекнаха стъпки, докато Мениън чакаше, застанал плътно до Стенмин, с изваден меч. Свободната му ръка държеше здраво мистика, а дрезгавият му глас го предупреждаваше остро да не шава и да не гъква. Едрото тяло на Балинор се появи от тъмнината на отвора, следвано отблизо от братята елфи и от непоколебимия Хендъл, чийто опит да освободи приятелите си беше осуетен само няколко часа по-рано. В началото не видяха Мениън. Планинецът бързо мина напред, като продължаваше да стиска безгласния Стенмин.

— Е, това е. Не им позволявайте да се спират, не им разрешавайте да се раздалечават. Хора като тях трябва да бъдат наблюдавани изкъсо. Те винаги са опасни.

Изведнъж изтощените затворници погледнаха рязко нагоре и едва успяха да прикрият изумлението си, когато видяха принца на Лий. Мениън им смигна зад гърбовете на стражите и четиримата затворници се обърнаха Единствено леката усмивка на лицето на младия Дейъл издаде внезапната радост, която изпитваха, че виждат стария си приятел. Сега бяха извън тъмницата и стояха на няколко крачки от стражите, които бяха с гръб към планинеца Но преди Мениън да успее да направи нещо, кроткият до този момент Стенмин отскубна приличащото му на камшик тяло от желязната хватка на планинеца, скочи встрани и извика предупредително на нищо неподозиращите стражи. — Предател! Стражи, всичко това е номер…

Така и не успя да довърши. Когато обезумелите войници от охраната се извъртяха, Мениън се хвърли като котка върху бягащия мистик и го запрати яростно на каменния под. Войниците разбраха грешката си твърде късно. Четиримата затворници се включиха в борбата, преминаха бързо малкото разстояние, което ги делеше от тъмничарите им и ги разоръжиха, преди те да се усетят. За секунди стражите бяха обезвредени, ръцете и краката им бързо вързани, а на устите им поставени превръзки. После ги примъкнаха в един тъмен ъгъл на мазето, където не се виждаха. Напълно съсипаният Стенмин беше вдигнат грубо на крака и изправен лице в лице с хората, които го бяха пленили. Мениън погледна неспокойно към затворената врата в горния край на стълбата на мазето, но там не се появи никой. Очевидно не бяха чули викът. Балинор и останалите се доближиха до него с усмивки на благодарност върху изпитите им лица, потупваха го приятелски по гърба и му стискаха ръката.

— Мениън Лий, дължим ти повече, отколкото сме в състояние да ти се отблагодарим някога. — Огромният човек от границата стисна силно ръката му. — Не допусках, че изобщо някога пак ще се видим. Къде е Аланон?

Мениън набързо им разказа как беше оставил Аланон и Флик скрити над лагера на армията на Северната земя и как беше дошъл в Калахорн, за да предупреди за предстоящото нападение срещу Тирзис. Спря за момент разказа си, за да запуши устата на Стенмин, в случай че злият съветник се опиташе да извика още някое предупреждение на стражите, поставени пред вратата на мазето, и после продължи. Разказа им как беше спасил Шърл Рейвънлок, за бягството си до Керн и после до стените на Тирзис след обсадата на островния град и неговото разрушаване. Приятелите му го слушаха с помръкнали физиономии, докато свърши.

— Каквото и да става оттук нататък, планинецо, — заяви Хендъл тихо, днес ти доказа себе си и ние никога няма да го забравим.

— Граничният легион трябва отново да бъде сформиран и незабавно изпратен да задържи Мърмидън — прекъсна го Балинор. Трябва да изпратим съобщение до града После трябва да открием баща ми… и брат ми. Но искам да запазя замъка и армията без бой. Мениън, можем ли да се доверим на Джанъс Сенпър и да разчитаме на него за помощ, ако го помолим?

— Той ти е верен — на теб и на краля — кимна Мениън утвърдително.

— Трябва да го уведомиш, докато ние стоим тук — продължи принцът на Калахорн, който се беше запътил към пленника Стенмин. — Щом пристигне с подкрепления, няма да имаме никакви проблеми. Брат ми ще остане без всякаква подкрепа. Колкото до баща ми…

Извиси се над тъмната фигура на мистика, махна превръзката от устата му и го погледна студено отвисоко. Стенмин за миг пресрещна погледа му. Очите му бяха лукави и изпълнени с омраза. Мистикът знаеше, че ако Паланс бъде заловен и свален като монарх на Калахорн, с него беше свършено. Колкото повече приближаваше краят му и колкото повече се проваляха плановете му, толкова по-безразсъден ставаше той. Като остана редом с братята елфи и Хендъл, докато Балинор се беше изправил пред мистериозния пленник, Мениън се чудеше какво се беше надявал Стенмин да спечели, като е насъсквал Паланс да действа така, както беше действал.

Естествено нищо странно нямаше в това, че беше подкрепял умопобъркания и нестабилен принц като крал на Калахорн. С едно управление в ръцете на брата на Балинор той си осигуряваше собственото положение. Но защо беше насърчавал разпускането на Граничния легион, след като е знаел, че има нашественическа армия, която заплашва да прегази малката Южна земя? Защо си беше направил труда да затвори Балинор и да скрие баща му в едно отдалечено крило на замъка, след като е могъл тихомълком да ги очисти? И защо се беше опитал да убие Мениън Лий, човек, когото никога преди не беше срещал?

— Стенмин, твоето властване над тази земя и над народа й, както и влиянието ти над брат ми свърши — заяви Балинор с хладнокръвна решителност. — А дали ще видиш или не светлината на някой и друг ден зависи единствено от поведението ти отсега нататък, докато отново поема командването на града. Какво си направил с баща ми?

Последва дълго мълчание, докато мистикът се оглеждаше отчаяно с пребледняло от страх лице.

— Той… е в северното крило… в кулата — отговори той шепнешком.

Балинор се обърна рязко и се отдалечи за момент от ужасения мъж. Стенмин се отдръпна от стената, втренчил поглед във високата фигура на човека от границата. Едната му ръка посегна към малката, издадена напред брадичка и започна да я попипва нервно. Мениън го наблюдаваше и почти го съжаляваше. Изведнъж нещо му прищрака в мозъка. В съзнанието му проблесна ярък образ — спомен от сцена, която беше наблюдавал преди няколко дни на брега на Мърмидън северно от островния град Керн, докато лежеше скрит на възвишението. Същият жест — попипване на малка, издадена напред брадичка. Сега вече знаеше какво точно се опитва да направи Стенмин! Лицето му почервеня от гняв и той се втурна напред, прелитайки край. Балинор, сякаш той изобщо не беше там.

— Ти беше човекът на брега — похитителят! — обвини го той, без да прикрива беса си. — Ти се опита да ме убиеш, защото те е било страх, че ще те разпозная като човека, който похити Шърл — човекът, който я предаде на онези от Северната земя. Предател такъв! Възнамерявал си да предадеш всички нас, да предадеш целия град в ръцете на Господаря на магиите!

Без да обръща внимание на виковете на приятелите си, той налетя върху мистика, който сега беше изпаднал в истерия, но успя някак да се спаси от първия му скок и се стрелна към стълбищата на мазето. Мениън се спусна стремглаво след него, вдигнал високо блестящия меч над главата си, готов да нанесе удар. По средата на стълбището го настигна и с едната си ръка го раздруса свирепо, докато оня пищеше ужасено. Но краят все още не беше дошъл. Точно когато Мениън замахна с меча, притискайки силно обезумелия Стенмин до стената, тежката врата на мазето на древния замък внезапно се отвори. Изтегленото, обковано с желязо дърво, се удари в стената, след което всичко наоколо се разтресе: В рамката на входа се очертаха контурите на едрата фигура на Паланс Букхана.