Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шанара (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of Shannara, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

A Del Rey Book. Published by The Ballantine publishing Group

 

„АБАГАР ХОЛДИНГ“ — София 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от ultimat)

ГЛАВА 18

Малката група от гноми поведе Ший на север. Вървяха до залез слънце. Дългият преход ги отдалечаваше от бреговете на неизвестната река на север, в хълмистата местност западно от горите на Анар, граничещи със Северната земя. Релефът ставаше по-неравен, теренът се променяше — от степи в равнината Раб в неравна, хълмиста местност. След известно време групата се усети, че през повечето време се катери и слиза, вместо да върви по равно и започна често да мени посоката, за да избегне по-големите височини. Пейзажът беше красив — полянки и горички от стари, хвърлящи дебела сянка дървета с грациозно поклащащи се от лекия пролетен вятър клони. Но изтощеният човек от Вейл не забелязваше тази красота. Единственото, върху което можеше да се съсредоточи, беше да поставя единия си крак пред другия, а хората, които го бяха хванали в плен, безразлични към всичко наоколо, само го блъскаха да върви по-бързо и не го оставяха да си поеме дъх. До падането на нощта групата навлезе навътре в хълмистата местност и спря за нощуване източно от Паранор. Сънят връхлетя Ший толкова бързо, че единственото, което остана в съзнанието му, беше как се отпусна уморено върху тревата и заспа моментално.

Прилежните гноми го вързаха и запалиха огън, за да стоплят оскъдната си вечеря. Един от тях остана на пост, по-скоро по навик, защото си мислеха, че няма от какво да се страхуват толкова навътре в собствената си страна, а на друг наредиха да наблюдава отблизо спящия пленник. На вожда на гномите все още не му беше ясно значението на камъните на елфите, въпреки че беше достатъчно интелигентен, за да разбере, че те имат някаква стойност. Решил беше да заведе човека от Вейл в Паранор, където можеше да се посъветва с по-висшестоящи от него за съдбата на младежа и на камъните. Може би те щяха да знаят нещо за тях. Единствената грижа на гнома беше да прави това, което му беше наредено — да наблюдава този район. Извън това негово задължение не го интересуваше нищо друго.

Гномите запалиха огън и изядоха приготвеното набързо ядене от хляб и обезкостено месо. Когато свършиха, се струпаха около сгряващите пламъци и се загледаха любопитно в трите камъчета на елфите, които водачът им беше извадил по настояване на подчинените си. Набръчканите жълти лица се надвесиха над огъня и над протегнатата напред ръка на водача, в която камъните на елфите сияеха силно. Нетърпелив гном се опита да ги докосне, но силният удар на вожда го претърколи обратно в сенките. Изпълнен с любопитство, водачът на гномите докосна камъните и ги поразклати в отворената си длан, а другите ги наблюдаваха като омагьосани. Накрая се отегчиха от заниманието. Камъните бяха прибрани в малката кожена торбичка и отново поставени в куртката на вожда им. Уморените гноми отвориха бутилка бира, за да прогонят студа на нощта, пък и мислите си за непосредствените грижи: Малките жълти войници си предаваха бутилката от ръка на ръка, шегуваха се и се смееха шумно, като поддържаха огъня, за да ги топли. Дори и този, който беше на пост, се присъедини към тях, почти убеден, че не е необходимо да пази. Накрая бирата свърши и уморените преследвачи налягаха около огъня, увити плътно с одеялата. Постовият беше останал достатъчно трезв, за да хвърли едно одеяло върху спящия пленник. Просто си помисли, че няма да има никаква полза да го закарат в Паранор болен. След няколко минути мястото, което бяха избрали за нощуване, потъна в тишина. Всички спяха с изключение на пазача, който дремеше точно под светлината на слабия огън, който бавно гаснеше.

Ший спеше неспокойно и от време на време се стряскаше. Сънят му беше нарушаван от кошмарите на мъчителното бягство с Флик и Мениън към Кълхейвън, а после и на това злополучно пътешествие към Паранор. В сънищата си отново преживя битката с духа от Блатото на мъглите и с цялото си тяло усети студеното му лигаво докосване. Повторно изживя ужаса от допира на водите на мъртвешкото езеро, които се бяха плискали в краката му. Усети как отчаянието бавно се промъкна в цялото му същество, когато отново бяха разделени в Черните дъбове, само че този път той беше сам в огромната гора и знаеше, че няма начин да се измъкне. Щеше да се лута, докато умре в нея. Чуваше воя на скитащите вълци, които го заобикаляха в кръг и се приближаваха. Мъчеше се да избяга, щурайки се като луд из безкрайния лабиринт от огромни дървета. Малко по-късно картината се смени и групата се намираше пред руините на града в средата на планината Волфсктааг. Гледаха любопитно металните греди без да усещат опасността, която витаеше безмълвно в джунглата пред тях. Само Ший знаеше какво щеше да се случи, но когато се опита да предупреди другите, разбра, че не може да издаде нито звук. После видя огромното същество да изпълзява от укритието си и да напада нищо неподозиращите мъже, а той не можеше да се помръдне и да ги предупреди. Те като че ли не знаеха какво щеше да се случи, а съществото, огромна маса от черна козина и зъби, нападна. След това Ший се озова в реката, мяташе се и се преобръщаше бясно и напразно се опитваше да задържи главата си над бързите й води, да поеме глътка животворен въздух. Но беше повлечен надолу и усещаше, че се задушава. Направи отчаян опит да се пребори и се замята като луд, но затъваше все по-дълбоко и по-надълбоко.

После внезапно се събуди и се загледа в първите слаби отблясъци на светлината на приближаващата се зора. Ръцете и краката му бяха ледени и изтръпнали от впиващите се в тялото му кожени ремъци. Огледа неспокойно откритото пространство и видя тлеещите въглени на огъня и неподвижните тела на гномите, потънали в дълбок сън. Хълмовете бяха тихи и обгърнати в полумрак, толкова тихи, че младежът от Вейл чуваше собственото си дишане. От едната страна на лагера се виждаше самотната фигура на застаналия на пост гном. Малкото му тяло беше бледа сянка в отдалечения край на полянката близо до гъстите шубраци. Фигурата му беше толкова неясна в мъглявината на отиващата си нощ, че в продължение на няколко секунди Ший не можа да разбере дали това не беше част от храста. Отново огледа потъналото в мълчание място и, подпрян на лакът, прогони съня, взирайки се внимателно около себе си. Помъчи се да разхлаби каишите, с които го бяха вързали и таеше слаба надежда, че ще може да се освободи и да побегне към свободата, преди спящите гноми да го усетят. Но след няколко минути беше принуден да се откаже от идеята си. Ремъците бяха вързани много здраво и той не можеше да ги разхлаби, а нямаше достатъчно сила да ги скъса. За момент се загледа безпомощно в земята пред себе си, убеден, че с него е свършено, че щом гномите стигнат в Паранор, той ще бъде предаден на Носителите на черепи, които ще побързат да го убият.

После чу нещо. Беше само някакво прошумоляване, което идваше от тъмнината зад откритото пространство. Но то го накара да застане нащрек, да се огледа и да изостри слуха си. Елфските му очи зашариха наоколо, но всичко изглеждаше нормално. Измина известно време, докато различи самотния пазач в края на храста, но той не беше се помръдвал. После една огромна черна сянка се откъсна от храста, обгърна пазача и след секунди него го нямаше. Ший примигна, не вярвайки на очите си, но се увери, че не греши. На мястото, на което допреди малко беше пазачът, сега нямаше никой. Доста време мина, докато Ший чакаше да види какво ще се случи по-нататък. Зазоряваше се. Последните следи от нощта изчезваха бързо, а ръбът на златистото сутрешно слънце се появи над върховете на далечните източни възвишения.

Вляво от него се чу слаб шум и младежът от Вейл се извърна рязко. Иззад прикритието на малка групичка от дървета се разкри една от най-невероятните гледки, които младежът беше виждал някога. Беше мъж, облечен в аленочервено от главата до петите, тип, какъвто никой от Вейл не беше срещал. В началото младежът си помисли, че може би е Мениън. Спомни си, че веднъж беше видял планинеца е подобно аленочервено ловно облекло. Но почти веднага стана ясно, че това не е планинецът. Този човек не приличаше по нищо на него. Ръстът, стойката, походката бяха различни. В бледата светлина беше невъзможно да се видят чертите му. В едната си ръка носеше къс ловен нож, а в другата странен заострен предмет. Фигурата вървеше бавно към него и се приближи откъм гърба му. Ловният нож преряза кожените връзки и плененият младеж от Вейл бе освободен. После другият го заобиколи и застана пред него. Ший се ококори изумен, когато видя, че лявата ръка на мъжа липсва и на нейно място се подава шип, който изглеждаше ужасен.

— Тихо, — прозвуча строго приглушеният глас в ушите му. — Не гледай, не мисли, само се изтегли към дърветата вляво и чакай там. Хайде!

Без да задава някакви въпроси Ший бързо направи това, което му бяха казали. Дори без да беше видял лицето на спасителя си, можеше да се досети от острия му глас и от отрязаната ръка, че ще е по-разумно от негова страна да изпълни това, което му беше наредено. Измъкна се тихомълком от лагера и тича приведен, докато стигна до прикритието на дърветата. Спря там, обърна се и зачака другия. Но остана изненадан, когато видя, че облечената в аленочервено фигура се беше надвесила безшумно над спящите гноми и явно търсеше нещо. Светлината очерта силуета на непознатия, когато се наведе към сгушения в одеяло водач, протегна със здравата си ръка към куртката му, порови малко и после се изправи с малката кожена торбичка с безценните камъни на елфите. За момент остана неподвижен. Гномът се събуди и протегна ръка, за да хване китката на непознатия, а с другата замахна светкавично, опитвайки се да убие крадеца с един удар. Но спасителят на Ший беше достатъчно бърз, за да не позволи да бъде изненадан. Дългият железен шип парира удара, при което се разнесе остър звън на метал и после се заби в гърлото на гнома. Когато непознатият се надигна от безжизненото тяло, всички в лагера се бяха събудили от шума при сборичкването. Моментално гномите се изправиха на крака с мечове в ръце и се нахвърлиха върху неканения гост. Спасителят на Ший беше принуден да се бие, с късия нож в ръка, изправен срещу множество нападатели.

Ший беше сигурен, че това е краят на човека и се приготви да скочи от укритието си под дърветата и да се помъчи да му помогне. Но изумителният непознат отблъсна първата атака на гномите ловци, сякаш бяха мишки, вряза се в нестройния им ред и повали двама от тях, които се загърчиха от смъртоносните си рани. После, когато втората вълна от атакуващи тръгна напред, извика силно и изпод сенките на отсрещната страна се втурна една гигантска черна фигура с голяма тояга в ръка. Без да намалява скоростта, черната фигура разкъса изненаданите редици на гномите с неописуема ярост, и като размаха боздугана си, ги разпръсна като листа на дърво. За по-малко от минута всички гноми лежаха неподвижно на земята. Ший наблюдаваше смаян в края на дърветата. Когато огромната фигура се доближи до спасителя, тя донякъде заприлича на вярно куче, което чака одобрение от господаря си. Няколко минути непознатият говори нещо тихо на гиганта и после тръгна към Ший, а спътникът му остана при гномите.

— Мисля си, че всичко стана заради това — каза облечената в аленочервено фигура, когато се приближи до младежа от Вейл и вдигна торбичката в здравата си ръка.

За момент Ший се вгледа изпитателно в лицето на мъжа и все още не беше сигурен що за човек е благодетелят му. Начинът, по който се перчеше, не оставаше никакви съмнения, че това е един нагъл и страхотно самонадеян тип, което вероятно се дължеше единствено на безспорните му качества на боец. Загорялото му уморено лице, беше гладко избръснато, с изключение на равно подрязаните малки мустачки над горната устна. Не изглеждаше нито стар, нито млад, някъде на средна възраст. Но се държеше като младеж и само загрубялата му кожа и хлътналите очи издайнически разкриваха, че е прехвърлил четиридесетте. Тъмната му коса беше започнала да се прошарва и тук-таме се виждаха посивели кичурчета, въпреки че човек не можеше да е сигурен при слабата светлина на зората. Лицето му беше широко, чертите издадени, а устата широка и предразполагаща. Беше красиво, подкупващо лице, но Ший инстинктивно усещаше, че това е грижливо носена маска, която крие истинската същност на мъжа. Непознатият застана непринудено пред несигурния човек от Вейл, усмихваше се и го чакаше с нещо да покаже отношението си към хората, които го бяха спасили. Явно не беше сигурен в чувствата му.

— Искам да ви благодаря — измънка бързо Ший. — Нямаше да съм жив, ако вие не бяхте…

— Е, добре де, добре. Занаятът ни не е точно да спасяваме хора, но онези дяволи щяха да ти прережат гърлото, ей така, за нищо. Знаеш ли, и аз самият съм от Южната земя. Не съм ходил там от доста време, но все пак тя е ми е родината, нали така? Сигурен съм, че си оттам. Може би някой от малките общности? Да, разбира се, а във вените ти тече и кръв на елф…

Внезапно млъкна и за момент Ший беше сигурен, че човекът знае не само кой е той, но и какъв е, и че беше попаднал от трън та на глог. Младежът хвърли бърз поглед към огромното същество, останало при посечените гноми, за да се увери, че не е Носител на черепи.

— Кой си ти, приятелю, и откъде си? — неочаквано го попита непознатият.

Ший му каза името си и обясни, че е от Шейдската долина. Каза му, че е проучвал една река на юг, когато лодката му се преобърнала и бил отнесен надолу по течението, изпаднал в безсъзнание и захвърлен на един бряг, където го открили гномите. Измисленият разказ беше достатъчно близо до истината, за да може мъжът да повярва, а Ший не беше още готов да сподели цялата истина с непознатия, докато не научи за тези двамата нещо повече, отколкото знаеше в момента. Завърши историята си като каза, че гномите го открили и решили да го пленят. Известно време мъжът го гледа усмихнато, докато подмяташе небрежно кожената торбичка.

— Аха. Съмнявам се, че ми каза цялата истина — изсмя се той. — Но не те обвинявам. Ако бях на твое място и аз щях да направя същото, по-късно ще имаме достатъчно време за истината. Казвам се Панамон Крийл.

Протегна широката си ръка и след като Ший я пое, я раздруса сърдечно. Непознатият стисна ръката му толкова силно, че младежът от Вейл неволно присви очи от болка. Мъжът се поусмихна и пусна ръката му, после посочи към тъмния гигант зад тях.

— Спътникът ми Келцът. Изминаха почти две години, откакто сме заедно и никога не съм имал по-добър приятел, макар че може би щях да бъда по-доволен, ако беше по-приказлив. Той е ням.

— Какъв е той? — попита любопитно Ший, наблюдавайки как едрата фигура се движи тромаво по малкото открито пространство.

— Сигурно не познаваш тази част на света — изсмя се непознатият, явно развеселен. — Келцът е скален трол. Имал дом в планините Чарнал, но народът му го прокудил. И двамата сме изгнаници в този неблагодарен свят, но какво да се прави, животът раздава на всеки различна карта. В тази работа нямаме никакъв избор.

— Скален трол — повтори учуденият Ший. — Никога не бях виждал скален трол преди. Мислех, че всички те са свирепи същества, почти животни. Как си могъл да…?

— Внимавай какви ги говориш, приятелю — предупреди го остро непознатият. — Келцът не обича такива приказки и е достатъчно чувствителен, за да се нахвърли срещу теб за това, че си изрекъл такива думи. Работата е там, че ти го виждаш и го възприемаш като чудовище, уродливо същество, което не прилича на теб и мен, и се чудиш дали не е опасен. Аз ти казвам, че той е скален трол, и ти си мислиш, че той е по-скоро животно, отколкото човек. Уверявам те, че това се дължи на ограниченото ти образование и на липсата ти на опит в живота. Де да беше скитал с мен през последните няколко години — ехе, тогава щеше да научиш, че дори и една приятелска усмивка разкрива зъбите зад нея.

Ший се вгледа по-внимателно в скалния трол, докато Келцът се навеждаше небрежно над гномите, оглеждаше ги, за да види дали не е пропуснал нещо в усиленото си претърсване на дрехите и торбите им. Всъщност тялото му приличаше на човешко. Облечен беше с панталони до коленете и куртка, препасана със зелен шнур. Около врата и китките му имаше метални верижки. Това, което наистина го отличаваше от хората, беше странната му, наподобяваща кора на дърво кожа с цвят на силно препечено, но все още неовъглено месо. Чертите на лицето му бяха дребни и грубовати, и не можеха да се опишат, веждите му гъсти, а очите хлътнали. Крайниците му също бяха като на човек с изключение на ръцете. И на двете ръце нямаше кутрета, само палец и три яки, силни пръста, големи почти колкото китката на младежа от Вейл.

— Не ми изглежда много опитомен — заяви тихо Ший.

— Ама че си! Идеален пример на прибързано мнение, напълно лишено от основания. Само защото Келцът не наглежда цивилизован и на пръв поглед няма вид на интелигентно същество ти си готов да го причислиш към животните. Ший, момчето ми, трябва да ми вярваш, когато ти казвам, че Келцът изпитва същите чувства като теб и мен. Да си трол от Северната земя е толкова нормално, колкото да си елф от Западната земя и така нататък. Ти и аз сме чужденци в тази част на света.

Ший се вгледа внимателно в широкото, излъчващо самоувереност лице, в усмивката, която се изписваше с такава лекота на устните му и изглеждаше толкова естествена и инстинктивно изпита недоверие към мъжа. Тези двамата бяха само едни преминаващи оттук скитници, които бяха станали свидетели на злочестата му съдба и се бяха притекли на помощ заради любовта към себеподобния. Умело и хитро бяха дебнали този лагер на гномите, и когато бяха разкрити, избиха най-безпощадно целия патрул. Скалният трол му изглеждаше опасен, но Ший беше сигурен, че Панамон Крийл беше два пъти по-опасен.

— Ти със сигурност си по-добре осведомен по въпроса, отколкото аз — призна Ший, подбирайки внимателно думите си. — Аз съм от Южната земя и почти не съм излизал извън границите й, така че не познавам живота в тази част на света. Дължа на двама ви живота си, благодарен съм и на Келцът.

Енергичният непознат се усмихна щастливо на изразената благодарност, явно доволен от неочакваната любезност.

— Казах ти, че няма нужда от никакви благодарности — отговори той. — Ела тук и седни до мен докато чакаме Келцът да приключим с тази работа. Трябва да си поговорим още малко за това, което те е довело в тази част на страната. Знаеш ли, тук е много опасно, особено за самотни пътници.

Запъти се към най-близкото дърво и седна уморено, после подпря гърба си на тънкия ствол. Продължаваше да държи в здравата си ръка торбичката с камъните на елфите. Ший се надяваше, че непознатият щеше да го попита, дали са негови и той щеше да може да си ги вземе обратно и да продължи пътя си до Паранор. Другите от групата сигурно го търсеха или по източния връх на Драконовите зъби, или някъде по-нататък, близо до Паранор.

— Защо Келцът претърсва тези гноми? — попита младежът след кратко мълчание.

— Може да открие нещо, което да ни подскаже откъде са и накъде са се запътили. Може да им е останала някаква храна, от която бихме могли да се възползваме. Кой знае, може пък сред вещите им да има и нещо ценно…?

Млъкна рязко и погледна Ший въпросително. Протегна ръката си с кожената торбичка с камъните на елфите пред очите на младежа от Вейл. Държеше я като примамка пред преследвано животно. Ший преглътна трудно и се поколеба, осъзнавайки изведнъж, че мъжът през цялото време е усещал, че камъните са негови. Трябваше бързо да направи нещо, в противен случай сам щеше да се издаде.

— Те са мои. Торбичката и камъните са мои.

— А сега твои ли са? — Панамон Крийл се ухили наежено на младежа. — Не виждам името ти на торбичката. Откъде ги имаш?

— Баща ми ми ги даде — излъга Ший. — Имам ги от години… нося ги навсякъде като талисман, за късмет. Когато гномите ме заловиха, те ме претърсиха и взеха торбичката с камъните. Но те са си мои.

Облеченият в аленочервено негов спасител се поусмихна и отвори торбичката, изсипа камъните върху дланта си, като държеше торбичката със зловещия шип. Повдигна ги и ги задържа на светлината, възхищавайки се на яркия им син блясък. После се обърна към Ший и повдигна въпросително веждите си.

— Това, което казваш може и да е вярно, но възможно е и да си ги откраднал. Изглеждат доста скъпоценни, за да бъдат разнасяни насам-натам като талисман. Мисля да ги задържа, докато се уверя, че те наистина са твои.

— Но аз трябва да тръгвам, трябва да се срещна с приятели — изломоти отчаяният Ший. — Не мога да остана с теб, докато се увериш, че камъните са мои!

Панамон Крийл стана бавно, усмихна му се отвисоко и натика торбичката с камъните в куртката си.

— Това не би трябвало да се превръща в проблем. Просто ми кажи къде мога да те намеря и да ти върна камъните, когато проверя достоверността на историята ти. След около няколко месеца отново ще бъда в Южната страна.

Ший беше извън себе си от гняв и скочи вбесен на краката си.

— Аха, значи ти си крадец и нищо друго, най-обикновен разбойник! — разкрещя се той като луд и задърпа предизвикателно другия.

Панамон Крийл ненадейно се разсмя неудържимо, сложил ръце на хълбоците си. Накрая се овладя, поклати невярващо глава, а по широкото му лице се стичаха сълзи. Ший го погледна изумен, без да може да разбере какво толкова смешно има в обвинението му. Дори огромният скален трол изостави за миг заниманието си, обърна се и ги погледна. Широкото му лице беше мрачно и безизразно.

— Ший, наистина се възхищавам от хора, които говорят това, което мислят — възкликна непознатият и продължи да се киска очарован. — Никой не би могъл да те обвини, че не си досетлив.

Побеснелият човек от Вейл тъкмо щеше да му отвърне нещо, но се овладя бързо, като прецени трезво положението в объркания си мозък. Какво правеха тези двама непознати по тези места в Северната земи? И на първо място, защо си направиха труда да го спасят? Как дори можеха да знаят, че е пленник на малката група гноми? И моментално проумя истината. Тя беше толкова очебийна, че той просто не я беше забелязал.

— Панамон Крийл, любезният спасител! — каза той присмехулно. — Нищо чудно, че възприе забележката ми като много забавна. Ти и приятелят ти сте точно това, което ви нарекох. Вие сте крадци, разбойници! Интересували са ви камъните, а не аз! Докога ще можете…?

— Мери си думите, младежо! — Облеченият в аленочервено непознат се озова със скок пред него и размаха железния шил. Широкото му лице беше изкривено от внезапна злоба. Неизменната усмивка изведнъж беше станала злодейска под мустаците му, а черните очи заискриха гневно. — Мисли каквото си щеш за нас, но по-добре го пази за себе си. Много път съм извървял в този свят и никой никога не ми е дал нещо. Така че и аз няма да позволя на никого да вземе от мен каквото и да било!

Ший се отдръпна предпазливо, ужасен, че беше прекрачил неразумно границите с непредсказуем човек като този пред себе си. Несъмнено те са решили да го спасят по-късна Първата им мисъл е била да откраднат камъните на елфите от нападателите гноми. Панамон Крийл не беше от хората, които позволяват на другите да си правят шеги с него и всяка необмислена дума в този етап на играта можеше да коства на младежа от Вейл живота му. Високият крадец погледа гневно уплашеният пленник още малко и после отстъпи бавно назад. Вбесеното му лице се отпусна, появи се слаба следа от предишната му добронамереност, която бързо се превърна в усмивка.

— И защо трябва да го отричаме, Келцът и аз? — Поотдръпна се бавно назад и отново се обърна рязко към Ший. — Ние сме пътници на съдбата, той и аз. Хора, които живеят благодарение на мозъка и хитростта си. Въпреки това не сме по-различни от останалите, освен по методите. И заради презрението ни към лицемерието! Всички хора са крадци, по един или по друг начин. Ние просто сме от старомодните, от онези, честните, които не се срамуват от това, което са.

— Как се озовахте в този лагер? — попита колебливо Ший, страхувайки се да не разсърди още повече темпераментния мъж.

— Снощи стигнахме до огъня им, след залез слънце — отговори другият спокойно, без следа от предишната враждебност. — Слязох до края на откритото пространство, за да разгледам по-отблизо и видях малките жълти приятелчета да си играят с тези три сини малки камъчета. Видях те и тебе, с привързани към тялото ръце и с вързани крака, същински вързоп. Реших да доведа Келцът и с един куршум да ударим два заека — ето, виждаш ли, не те излъгах, когато ти казах, че не ми е приятно да виждам съгражданин от Южната земя в ръцете на тези коварни същества.

Ший кимна и беше щастлив, че е свободен, но не беше сигурен дали сега положението му е по-добро, отколкото когато беше пленник на гномите.

— Доста обезпокоително, приятелю — изрази на глас неизречения му страх Панамон Крийл. — Не ти мислим нищо лошо. Единственото, което искаме, са камъните — ще ни донесат добри пари, а ние знаем какво да правим с тях. Можеш да се върнеш там, откъдето си дошъл.

Изведнъж се обърна и се доближи до Келцът, който стоеше чинно до малка купчина от оръжия, дрехи и различни ценни вещи, които беше събрал от избитите гноми. До огромното тяло на трола едрата фигура на спътника му изглеждаше дребна. Тъмната, подобна на кора кожа, му придаваше малко вид на криво дърво, което хвърляше сянката си върху облечения в аленочервено човек. Двамата си размениха няколко думи, Панамон говореше тихо на огромния си приятел, а другият му отговаряше с жестове и с поклащания на широката си глава. Върнаха се до купчината с предмети, мъжът набързо ги разгледа и повечето от тях хвърли настрана като ненужни боклуци. Ший ги гледа известно време, без да знае какво да прави. Загубил беше камъните, а без тях той беше абсолютно безпомощен и незащитен в тази свирепа земя. Загубел беше спътниците си в Драконовите зъби, единствените, които биха останали с него, единствените, които наистина биха му помогнали да си върне камъните. Беше стигнал толкова надалеч, че беше немислимо да се връща назад сега, дори и да си мислеше, че би могъл да се справи успешно. Другите от групата зависеха от него, а никога не би изоставил Флик и Мениън, независимо от опасностите.

Панамон Крийл хвърли бегъл поглед през рамото си, за да види дали човекът от Вейл си е тръгнал и на красивото му лице се изписа лека изненада, когато видя, че младежът продължава да стои там, където го беше оставил.

— Какво чакаш?

Ший поклати бавно глава, с което искаше да каже, че не знае точно. Високият красавец го погледа известно време, после му се усмихна и махна с ръка да се приближи.

— Хайде, ела да похапнеш с нас, Ший — покани го той. — най-малкото, което можем да направим за теб, е да те нахраним преди да тръгнеш обратно за Южната земя.

След петнадесет минути тримата седяха около малък огън, и наблюдаваха как парчетата изсушено говеждо се загряват съблазнително на жаравата. Немият Келцът седеше мълчаливо до малкия човек от Вейл, приклекнал до огъня. Дълбоките му очи бяха приковани в димящото месо, а огромните му ръце сключени по детски. Ший изпита непреодолимо желание да протегне ръка и да докосне странното същество, да усети грубата му, приличаща на кора, кожа. Чертите на трола бяха неописуемо мили, дори от това близко разстояние. Тролът не помръдна, докато месото се печеше, стоеше абсолютно неподвижен и приличаше на изсечена скала, която студът, вятърът и вековете бяха отминали без да докоснат. Панамон Крийл се огледа и забеляза, че Ший наблюдава внимателно огромното същество. Усмихна се широко, протегна здравата си ръка и потупа леко изненадания младеж по рамото.

— Няма да те ухапе — поне докато е сит! Повтарям ти едно и също, а ти не искаш да слушаш. Млад си затова си буен и с развинтено въображение. Келцът е същият като теб и мен, само че по-едър и по-мълчалив, нещо което ценя в партньора си в нашия занаят. Върши си по-добре работата от всички, с които някога съм работил, а ако искаш да знаеш, имал съм за съдружници много хора.

— Предполагам, че той изпълнява всичко, което му наредиш? — попита остро Ший.

— Естествено, естествено — отговори бързо другият. После облечената в алено червено фигура се надвеси по-близо до пребледнялото му лице и размаха енергично шипа си, за да си придаде по-голяма тежест. — Но не ме разбирай погрешно, момче, защото далеч съм от мисълта да казвам, че е някакво животно. Умее да мисли за себе си, когато се налага. Но аз му бях приятел, когато никой друг не си направи труда дори да го погледне — никой! Той е най-силното живо същество, което някога съм виждал. Би могъл да ме смаже без дори да се замисли. Но знаеш ли какво? Аз го съсипах и сега той ме следва!

Млъкна, за да види реакцията на другия и погледна с широко отворени от задоволство очи към изумения и невярващ младеж от Вейл. Изсмя се весело и удари коляното си с пресилен възторг от реакцията, която беше предизвикал.

— Съсипах го с приятелство, а не със сила! Уважавах го като човек, отнасях се към него като с равен и срещу тази евтина цена спечелих верността му. Е, май че те изненадах!

Като продължи да се киска на този жалък опит за проява на чувство за хумор, крадецът вдигна парчетата месо от огъня и подаде пръчката, на която бяха забодени, на мълчаливия трол, който си взе няколко и започна да дъвче лакомо. Когато предложи и на него. Ший си взе едно и изведнъж усети, че умира от глад. Дори не можеше да си спомни кога за последен път беше ял и захапа лакомо вкусното месо. Панамон Крийл поклати изумея глава н подаде второ парче на младежа преди да е свършил с първото. Тримата ядоха няколко минути мълчаливо, след което Ший се осмели да продължи разпита си за двамата.

— Какво ви накара да станете… крадци? — попита той предпазливо.

Панамон Крийл му хвърли бърз поглед и вдигна изненадано веждите си.

— Защо се интересуваш от причините? Да не би да възнамеряваш да напишеш история на живота ни. — Млъкна и изведнъж се овладя, усмихна се бързо на собствената си раздразнителност. — Това не е никаква тайна. Ший. Никога не съм бил особено запален да водя почтен живот, пък и никога не съм умеел да върша най-обикновени неща от всекидневието. Бях непокорно дете, обичах приключенията, обичах да съм сред природата — мразех да работя. После в едно произшествие загубих ръката си и ми беше още по-трудно да си намирам работа, която да ми осигури удобен живот, да ми даде това, което искам. Тогава се намирах далеч в Южната земя. Живеех в Талхан. Забърках се в една малка неприятност, а после затънах в много други. После започнах да се скитам из Четирите земи и крадях, за да се изхранвам. Странното е, че се оказах толкова добър в краденето, че не можех да се откажа от него. Дори се забавлявах — през цялото време. И ето ме тук, е, може би не богат, в разцвета на младостта, или на зрелостта.

— Никога ли не си мислил да се върнеш? — настоя Ший, неспособен да повярва, че мъжът беше откровен с него. — Не си ли мислиш понякога за дом и…?

— О, младежо, моля те, хайде да не ставаме сантиментални! — Другият се задави от смях. — Ако продължиш на тази тема, така ще ме разплачеш, че ще ме накараш да застана на уморените си стари колене и да те моля за прошка! — Изпадна в такъв необуздан пристъп на дрезгав кикот, че дори мълчаливият го погледна замислено за момент, после продължи да яде. Ший почувства силен изблик на възмущение, което се изписа на лицето му и отново се зае с месото си, като го дъвчеше яростно, разгневен и объркан. След известно време силният смях се превърна в накъсано хихикане, а крадецът клатеше изумено глава и се мъчеше да преглътне храната в устата си. После, без някой да го подканва, продължи разказа си с по-тих глас.

— Историята на Келцът е по-различна от моята, искам да си наясно с това. Аз нямах причини да се отдам на този начин на живот, но той е имал, и то сериозни. Ням е по рождение, а тролите не обичат недъгавите. Подозирам, че за тях той е бил нещо като посмешище. Така че направили живота му непоносим, подритвали го и го биели, когато били вбесени от нещо, върху което не можели да си изкарат яда. После той израснал, станал толкова голям и силен, че другите се плашели от него. Една нощ един от младежите се опитал да го нарани, ама така да го нарани, че да го принуди да си отиде, дори е искал той да умре. Но Келцът не реагирал така, както те очаквали. Предизвикателството било прекалено голямо и той му отвърнал, като убил трима от тях. В резултат на това го прогонили от селото, отхвърлен от себеподобните му троли. Останал без дом, след като напуснал племето си или каквото и да е там. Скитал се сам, докато го намерих.

Поусмихна се и погледна едрото, спокойно лице, надвесено съсредоточено над последните парчета месо, които ядеше лакомо.

— Знае какво правим и допускам, че се досеща, че работата ни не е почтена. Но е като дете, към което са се отнасяли толкова жестоко и несправедливо, че не изпитва уважение към другите. Освен това се движим в тази част на страната, където има само гноми и джуджета — естествените врагове на трола. Отбягваме отдалечените части на Северната земя и често отиваме далеч на юг. Постъпваме правилно.

Обърна се към парчето си месо, задъвка безизразно, загледан в гаснещите въглени на огъня, побутваше ги с върха на кожените си ботуши, а искрите политваха като малки фонтанчета и после изчезваха в прахта. Ший приключи с яденето без да каже нещо повече и се чудеше какво би могъл да направи, за да си върне камъните на елфите. Така му се прииска да знае къде се намират останалите от групата сега. Минути по-късно яденето свърши, облеченият в аленочервено крадец стана рязко и разпръсна тлеещите въглени, подритвайки ги с ботуша си. Масивният скален трол се надигна заедно с него и тихо зачака да види какво ще предприеме приятелят му по-нататък, а огромното му туловище се извисяваше над Ший, най-после младежът от Вейл стана и започна да наблюдава Панамон Крийл, който взе няколко дреболии и оръжия и ги сложи в торбата, която подаде на Келцът да носи. После се обърна към малкия си пленник и му кимна рязко.

— Интересно ми беше да се запозная с теб, Ший, и ти желая късмет. Когато си мисля за малките камъни в тази торбичка, ще се сещам и за теб. Много лошо, че не се получи така, че да можеш да си ги вземеш обратно, но поне си спаси живота — по-точно аз ти спасих живота. Мисли си за камъните като за подарък, който си направил за услугата. А сега по-добре е да тръгваш, ако смяташ да стигнеш до безопасната Южна земя след няколко дни. Град Варфлийт се намира точно на югозапад и там ще намериш някой да ти помогне. Просто се придържай към откритата местност.

Обърна се и тръгна. Махна на Келцът да го последва, направи няколко широки крачки и погледна назад през рамото си. Младежът от Вейл не се беше помръднал и гледаше след отдалечаващите се мъже, сякаш беше изпаднал в транс. Панамон Крийл тръсна възмутено глава, обърна се и продължи още малко. После спря раздразнен и се обърна рязко, убеден, че другият продължава да стои неподвижно там, където го беше оставил.

— Хей, какво ти става? — попита го ядосано. — Само не ми казвай, че си си пъхнал глупавата идея в главата да се влачиш след нас и да се опиташ да си вземеш обратно камъните. Това ще развали прекрасните ни отношения, защото ще се наложи да ти отрежа ушите, или нещо още по-страшно, кой знае! Хайде, тръгвай, разкарай се оттук!

— Ти просто не можеш да разбереш какво означават тези камъни, — извика отчаяно Ший.

— Мисля, че знам — отвърна бързо другият. — Те означават, че за известно време Келцът и аз ще бъдем нещо повече от изпаднали в нищета крадци. Това означава, че няма да ни се налага да крадем или просим доста дълго време. Това означава пари, Ший.

Напълно отчаян, Ший се втурна след двамата крадци, неспособен да мисли за друго, освен за ценните камъни на елфите. Панамон Крийл го гледаше изумен как се приближава, убеден, че младежът е откачил напълно и ще се осмели да ги нападне, за да си вземе обратно трите сини камъчета. През целия си досегашен живот никога не беше срещал такъв упорит човек. Той беше спасил живота на младежа и великодушно му беше подарил свободата, но това изглежда не му беше достатъчно, за да го задоволи. На няколко ярда от двете високи фигури Ший спря задъхан и в главата му проблесна мисълта, че е стигнал до края. Търпението им се беше изчерпало и сега щяха да се отърват от него без изобщо да разискват въпроса.

— Преди малко не ти казах истината — каза най-после задъхан. — Не можех… Всъщност и аз самият не знам цялата истина. Но камъните са много важни не само за мен, но и за всички в Четирите земи. Дори за теб, Панамон.

Облеченият в аленочервено крадец го погледна едновременно изненадан и възмутен. Усмивката му изчезна, а черните очи проблеснаха гневно. Не каза нищо, стоеше без да помръдва и чакаше загубилият търпение младеж от Вейл да продължи.

— Трябва да ми повярваш! — извика силно Ший. — В цялата тази работа има нещо много повече, отколкото подозираш.

— Е, ти поне, май си убеден в това — призна спокойно другият.

Погледна към огромния Келцът, който стоеше до него и изрази скептичността си към поведението на Ший с повдигане на рамене. Тролът се обърна бързо към Ший, а младежът отстъпи ужасен. Но Панамон Крийл спря огромния си спътник с вдигане на ръка.

— Слушай, просто ми направи една услуга — молеше Ший отчаяно, вкопчвайки се във всяка възможност да спечели малко време и да помисли. — Вземи ме със себе си до Паранор.

— Ти да не си луд! — изкрещя крадецът втрещен от предложението. Каква сносна причина можеш да имаш, че да трябва да отиваш в тази тъмна гора? Местността е ужасно неприветлива. Няма да издържиш в нея и пет минути. Отивай си у дома, момче. Върни се в Южната земя и ме остави на мира.

— Трябва да отида в Паранор — инатеше се другият. — Натам се бях запътил, когато гномите ме заловиха. Там имам приятели, приятели, които ме търсят. Трябва да се срещнем в Паранор.

— Паранор е зло място, развъдник на същества от Северната земя, в която дори и аз не бих посмял да вляза! — отвърна разгорещено Панамон. — Освен това, ако ти наистина имаш приятели там, вероятно си намислил да вкараш Келцът и мен в някакъв капан, за да можеш да си върнеш проклетите камъните. Такъв ти е планът, нали? Забрави го веднага. Вслушай се в съвета ми и поемай на юг, докато все още можеш!

— Страх те е, нали? — изсъска Ший гневно. — Страхуваш се от Паранор и от приятелите ми. Нямаш смелостта…

Внезапно млъкна. Гневни пламъци лумнаха в очите на крадеца, широкото му лице пламна от обвинението. За миг Панамон Крийл остана неподвижен. Цялото му тяло се тресеше от гняв, впил очи в малкия човек от Вейл. Ший не отстъпваше. Заложил беше всичко на последната си молба.

— Ако не искаш да ме вземеш със себе си — само до Паранор — тогава ще рискувам и ще отида сам — закани се той. Спря за миг да види как ще реагират и продължи — Единствената ми молба е да бъда заведен само до границите на Паранор. Няма да те моля да продължиш нататък. Няма да те вкарам в капан.

Панамон Крийл поклати още веднъж недоверчиво глава, гневът беше изчезнал от очите му и върху стиснатите му устни играеше лека усмивка, когато се извърна от младежа и погледна огромния скален трол. Той повдигна бързо рамене и кимна.

— Всъщност, няма за какво да се тревожим — каза той присмехулно, разсъждавайки на глас — В крайна сметка твоята глава е на дръвника, нали? Хайде, да тръгваме, Ший.