Тери Брукс
Мечът на Шанара (15)

ГЛАВА 15

Флик Омсфорд стоеше мълчаливо в подножието на Драконовите зъби и гледаше в далечината. Гаснещия лъчи на късното следобедно слънце осветяваха набитото му тяло с бледи проблясъци. Той се заслуша в шумовете наоколо, вляво от него — приглушен глас на някой от групата, в гората пред него — чуруликането на птиците. В съзнанието му прозвуча решителният глас на Ший и си помисли за огромната смелост на брат му пред лицето на безбройните опасности, които ги бяха връхлетели. Сега Ший го нямаше, вероятно беше мъртъв, отнесен от тази непозната река в равнините от другата страна на планината, която бяха преминали с толкова нечовешки усилия. Попи па главата си и усети подутината и тъпата болка от ударилото го парче скала. Изпаднал беше в безсъзнание н това му беше попречило да помогне на брат си, точно когато той имаше най-голяма нужда от него. Подготвили се бяха да посрещнат смъртта от ръцете на Носителите на черепи, подготвили се бяха да умрат от мечовете на скитащите гноми, подготвили се бяха дори да се подложат на ужасите на Палата на кралете. И след всичко това краят беше дошъл по някаква си прищявка на природата на тесен скален ръб, когато бяха толкова близо до спасението. Ударът беше прекалено тежък за всички, за да го приемат. Флик усети такава пронизваща болка вътре в себе си, че му се прииска да изкрещи от мъка. Но дори сега не можеше. Всичко в него се беше свило на топка от гнева, с който не можеше да се пребори и единственото което изпитваше, беше остро, непреодолимо чувство на безпомощност. Мениън Лий като че ли изживяваше случилото се по коренно различен начин от Флик. Крачеше нервно близо до младежа от Вейл в гневно отчаяние. Кокалестото му тяло беше приведено, сякаш се беше превил от непоносима болка. Яростни мисли пареха мозъка му. Изпитваше онзи безсмислен гняв, присъщ на затворен в клетка звяр, останал без капчица надежда за спасение, изпълнен единствено с омразата към това, което му се беше случило, но с несломена гордост. Знаеше, че не би могъл да направи нищо, за да помогне на Ший. Но това изобщо не намаляваше чувството му за вина, което изпитваше, че не е бил там, когато парчето скала е поддало и младежът от Вейл е бил хвърлен в разпенените води на буйната река под него. Може би щеше да успее да направи нещо, ако не беше оставил Ший сам с друида. Знаеше, че и Аланон не е виновен. Направил беше всичко възможно, за да помогне на Ший. Мениън крачеше нервно напред-назад с широки крачки и ожесточено забиваше токовете на обувките си в земята. Не искаше да приеме, че издирването е приключило, че ще бъдат принудени да се признаят за победени, когато Мечът на Шанара беше толкова близко до тях. Спря и за момент се замисли за предмета на тяхното дирене. Планинецът все още не можеше да схване смисъла му. Дори и да бяха открили Меча, какво би могъл един мъж, който засега беше само едно пораснало момче, да направи срещу силата на същество като Господаря на черепите? Сега те никога нямаше да узнаят, защото Ший по всяка вероятност беше мъртъв. Но дори и да беше жив, за тях той беше загубен. Вече нищо нямаше смисъл и Мениън Лий изведнъж осъзна какво огромно значение беше имало за него това случайно, разтоварващо приятелство между тях двамата. Никога не бяха го обсъждали, никога не бяха го признавали гласно. Но през цялото време то си съществуваше, и винаги му е било скъпа Сега всичко свърши. Мениън прехапа долната си устна в безпомощен гняв и отново закрачи нервно напред-назад.

Другите от групата се бяха събрали в подножието на Драконовия ръб, който завършваше на няколко ярда зад тях. Дюрън и Дейъл разговаряха тихо. Красивите им елфски лица бяха помръкнали от тревога, очите им, забити в земята, и само от време на време се поглеждаха. Близо до тях беше Хендъл, който беше подпрял набитото си тяло на голям камък. Мълчаливото по природа джудже беше в лошо настроение и недостъпно. Рамото и кракът му бяха превързани, безжизненото му лице беше покрито с белези и синини от борбата със змея. Мислите му бяха отлитнали в родната страна, при семейството и за миг му се прииска да види зеленината на Кълхейвън още веднъж преди края. Знаеше, че без Меча на Шанара, без Ший, който да го вдигне, родината му щеше да бъде прегазена от армиите на Северната земя. Не само Хендъл се беше отдал на тези мисли. Балинор си мислеше почти същото, загледан в самотния друид, който седеше неподвижно сред малка група дървета, недалеч от останалите. Знаеше, че бяха изправени пред труден избор. Или трябваше да се откажат от диренето и да се върнат обратно, опитвайки се да стигнат до родните си домове и евентуално да намерят Ший, или да продължат към Паранор и да открият Меча на Шанара без смелия младеж от Вейл. Трудно беше да се направи избор между тези две възможности, пък и в двата случая никой нямаше да бъде особено доволен. Поклати тъжно глава, като си спомни ожесточената кавга между него и брат му. Той самият трябваше да направи избор, когато се върне в град Тирзис — а това никак нямаше да е приятно. Не беше споделял с другите този проблем и в момента личните му неприятности бяха на второ място.

Внезапно друидът се обърна и тръгна към тях. Явно беше взел решение. Гледаха го как се приближава с леко развяващ се плащ, с твърд израз на суровото лице дори и в този момент на жестоко поражение. Мениън замръзна на мястото си, а сърцето му биеше лудо в очакване на сблъсъка помежду им, който знаеше, че е неминуем. Планинецът вече беше направил своя избор и подозираше, че той щеше да се различава от решението на Аланон. Флик долови мигновената уплаха на Принца на Лий, но забеляза и невероятната решителност, която се изписа на лицето му, когато мъжът се овладя. Всички сдаваха нерешително и се събраха, докато тъмната фигура се приближаваше. В този момент мозъците им неочаквано се съвзеха от умората и те твърдо решиха да не се признават за победени. Не можеха да знаят какво ще им нареди Аланон, но знаеха, че бяха стигнали прекалено далеч и бяха жертвали прекалено много неща, за да се откажат именно сега.

Аланон застана пред тях. Дълбоките му очи блестяха със смесени чувства, а засенченото му лице приличаше на гранитна стена от невероятна сила, състарено и покрито с белези. Когато проговори, гласът му прозвуча хладно и рязко в тишината, означавало да се опозорим в очите на онези, които зависят от нас. Ако е писано да бъдем сразени от злото в Северната земя, от неща, родени в света на духовете, ние трябва да се изправим лице в лице с тях. Не можем да си позволим да отстъпим и да се надяваме на някакво мистично чудо, което да застане между нас и нещо, което със сигурност вече е тръгнало да ни пороби и унищожи. Ако ни е писано да умрем, ние ще трябва да посрещнем смъртта с извадени оръжия и с Меча на Шанара в ръце.

Изстреля последното изречение с такава ледена решителност, че дори Балинор усети лека тръпка на възбуда, която премина през тялото му. Всички стояха и мълчаливо се възхищаваха на неизчерпаемата сила на друида. Изведнъж се почувстваха горди, че са с него, че са част от малката група, която той беше избрал за опасна мисия.

— А Ший, — обади се изведнъж Мениън, може би малко остро, и пронизващите очи на друида се обърнаха към него. — Какво е станало с Ший, който беше главната причина за това пътуване?

Аланон поклати бавно глава и отново се замисли за съдбата на младежа от Вейл.

— Не знам нищо повече от това, което ти знаеш. Отнесен беше от реката към равнините. Може да е жив, може и да не е, но засега не можем да направим нищо за него.

— Предлагаш да забравим за него и да продължим да дирим Меча, едно абсолютно безполезно парче метал, след като го няма човекът, който по право трябва да го притежава — извика гневно Мениън, най-после натрупалото се у него раздразнение се отприщи. — Само че аз няма да продължа, докато не разбера какво се е случило на Ший, дори ако се наложи да се откажа временно от диренето, докато не го открия. Няма да изоставя приятеля си в беда.

— Я се стегни, планинецо. — предупреди го мистикът с бавен, ехиден глас. — Не бъда глупак. Няма никакъв смисъл да ме обвиняваш за това, че загубихме Ший, защото аз, най-много от всички, му желая доброто. Решението ти е лишено от всякакъв разум.

— Стига мъдри приказки, друиде! — избухна Мениън и се приближи без изобщо да се интересува от това, което би могло да последва.

Безразличието, с което високият странник приемаше загубата на младежа от Вейл, беше извадило сприхавия по природа мъж извън границите на всякаква търпимост.

— Следвахме те седмици наред през хиляди земи и опасности, без нито веднъж да подложим на съмнение заповедите ти. Но това е вече прекалено много за мен. Аз съм принц на Лий, а не някой просяк, който изпълнява всичко, което му наредят, без да си задава каквито и да било въпроси, и който мисли само за себе си и за никой друг! За теб приятелството ви с Ший не струва и пукната пара, но за мен то е много по-скъпо от сто Мечове на Шанара. А сега се махни от пътя ми. Ще правя това, което съм решил аз!

— Глупак такъв! Ти си повече клоун, отколкото принц, след като говориш така! — отвърна свирепо Аланон с потъмняло от гняв лице.

Огромните му ръце се свиха в юмруци пред лицето му. Другите стояха пребледнели, докато двамата, изпаднали в необуздана ярост, си разменяха словесни удари. После, след като видяха, че нещата вървяха към бой с юмруци, застанаха между тях и се помъчиха да ги вразумят. Страхуваха се, че в момента едно разцепване на групата може да сложи край на всякаква възможност за успех. Единствено Флик не се помръдна. Продължаваше да мисли за брат си, отвратен от безпомощността, която изпитваше, от неспособността да направи нещо, освен да се чувства… В момента, в който Мениън проговори, разбра, че планинецът изразява чувствата, които той самият изпитваше и беше убеден, че няма да напусне това място, докато не разбере какво се е случило на Ший. Но винаги излизаше така, че Аланон знаеше много повече от всички останали в групата, че неговите решения винаги бяха правилни. И сега като че ли не беше много уместно да се пренебрегват напълно думите на друида. За миг в главата му настъпи истинска борба. Мъчеше се да прецени какво щеше да направи Ший при това положение, какво щеше да предложи на останалите. После, почти неосъзнато, намери отговора.

— Има изход, Аланон — заяви най-неочаквано той, като се опита да надвика вдигната от останалите врява.

Всички веднага впериха погледи в него, изненадани от решителния вид на лицето на младежа от Вейл. Аланон кимна, с което искаше да покаже, че го слуша.

— Можеш да говориш с умрелите. Видяхме това там в долината. Не можеш ли да ни кажеш, дали Ший е жив? Имаш достатъчно големи способности да откриваш живите, ако успееш да вдигнеш на крака умрелите. Можеш да кажеш къде е той, нали?

Всички отново погледнаха друида и зачакаха отговора му. Аланон въздъхна тежко, наведе глава, забравил гнева си към Мениън и обмисляше предложението на младежа от Вейл.

— Бих могъл — отвърна той за всеобща изненада и облекчение, — но няма да го направя. Ако използвам способността си да открия къде се намира Ший, дали е жив или мъртъв, тогава със сигурност ще разкрия присъствието ни на Господаря на магиите и на Носителите на черепи. Те ще бъдат предупредени и ще ни чакат в Паранор.

— Ако изобщо стигнем в Паранор — отсече мрачно Мениън, при което Аланон се извърна гневно към него, отново вбесен. И отново всички спуснаха да ги разтървават.

— Стига, спрете — провикна се Флик ядосана — Това няма да помогне на нито един от нас, още по-малко на Ший. Аланон, досега не съм молил за нищо. Нямах правото да моля. Тръгнах по собствено желание. Но имам правото да моля сега, защото Ший ми е брат, може би не по кръв или раса, а чрез много по-здрави връзки. Ако сега не използваш способността си да разбереш къде е той, аз ще тръгна с Мениън и ще търся Ший, докато го намеря.

— Той е прав, Аланон. — Балинор поклати бавно глава, протегна голямата си ръка и я постави върху рамото на Флик. — Каквото и да ни сполети в бъдеще, те двамата имат правото да знаят дали има някаква възможност Ший да бъде спасен. Знам много добре какво ще стане, ако ни открият, но съм убеден, че трябва да рискуваме.

Дюрън и Дейъл кимнаха енергично, показвайки, че са на същото мнение. Мистикът друид погледна към Хендъл, за да разбере какво мисли по въпроса, но мълчаливото джудже не помръдна, докато го гледаше право в очите. Аланон ги изгледа един по един И може би се мъчеше да разбере истинските им чувства. През това време обмисляше степента на риска, който щеше да поеме, преценяваше доколко и дали си заслужаваше да загуби двама от групата заради Меча. Погледна с невиждащ поглед слънцето, което залязваше, докато здрачът на настъпващата вечер се настаняваше в планините, примесен с червените и пурпурни отблясъци на отиващия си ден. Пътували бяха дълго и изтощително, а нямаше с какво да се похвалят освен че бяха загубили човека, заради когото бяха тръгнали. Изглеждаше, че всичко вече беше загубено и той разбираше нежеланието им да продължат сега. Мислено беше на тяхна страна. После отново ги погледна и видя как очите им внезапно светнаха. Те вярваха, че той ще кимне утвърдително и ще изпълни настоятелната молба на Флик. Без дори да се поусмихне, високият странник тръсна твърдо глава.

— Изборът е ваш. Ще изпълня молбата ви. Отстъпете назад и не ми казвайте нищо, не ме доближавайте, докато не ви дам знак.

Членовете на групата отстъпиха, а той остана безмълвен на мястото си, наклони леко глава и се съсредоточи, със сключени пред себе си дълги длани, с ръце, скрити под дългия плащ. Чуваха се само далечните звуци в здрачевината. После друидът се вцепени. Напрегнатото му тяло засия с ослепително бяла аура. Другите присвиха очи и накрал ги закриха, за да ги предпазят. В един миг блясъкът освети всичко наоколо и тъмната фигура на Аланон изчезна от погледа. В следващия миг светлината блесна ярко и изчезна. Аланон седеше както преди, неподвижен на фона на здрача, после бавно се отпусна на земята, притиснал силно едната си ръка към челото. Другите се поколебаха за миг, после, без да се съобразяват със заповедта му, се втурнаха напред. Страхуваха се да не му е станало нещо. Аланон ги погледна неодобрително, ядосан, че не му се бяха подчинили. После забеляза в надвесените над него лица огромната им загриженост. Гледаше ги невярващо и изведнъж, когато се скупчиха мълчаливо около него, ги разбра. Трогна се до дъното на сърцето се и през цялото му тяло се разля топлина, когато усети колко верни му бяха тези шест мъже от различни раси и различни земи, с различен начин на живот, след всичко, което се беше случило. За пръв път след загубата на Ший Аланон изпита облекчение. Вдигна се, олюлявайки се, на крака, подпря се леко на силната ръка на Балинор. Остана безмълвен за известно време, после се усмихна.

— Младият ни приятел наистина е жив, макар за мен това да е истинско чудо, което не мога да обясня. Засякох жизнената му сила от другата страна на тази планина, вероятно някъде край реката, която го е отнесла в източните равнини. С него имаше и други хора, но ако исках да разбера намеренията им, трябваше допълнително да напрегна мозъка си. Това със сигурност щеше да разкрие местонахождението ни, а аз така щях да се изчерпя, че нямаше да мога да ви бъда от полза изобщо.

— Но си сигурен, че е жив? — попита Флик настойчиво. Аланон кимна в потвърждение. Всички се усмихнаха широко и въздъхнаха облекчено. Мениън удари ликуващия Флик по широкия гръб, направи няколко танцови стъпки и подскочи.

— Тогава проблемът е решен от само себе си — каза въодушевено Принцът на Лий. — Трябва да се върнем на Драконовия ръб и да го намерим, а после да продължим пътя си към Паранор, за да вземем меча.

Усмихнатото му лице изведнъж посърна и постепенно очите му заблестяха с предишния гняв, когато Аланон поклати отрицателно глава. Другите го зяпнаха смаяно, защото бяха сигурни, че друидът щеше да предложи същото.

— Ший е в ръцете на патрул на гномите — отсече мистикът. — Отведен е на север, най-вероятно до Паранор. Не можем да стигнем до там без да си пробиваме отново път през охраняваните проходи на Драконовите зъби и да го търсим през онези гъмжащи от гноми равнини. Ще бъдем отклонени от целта си няколко дни и присъствието ни ще бъде усетено веднага.

— Не можем да го изоставим — настоя Флик и отново пристъпи напред.

Другите не казаха нищо. Стояха онемели и чакаха да чуят обяснението на Аланон. Тъмнината обгърна напълно планинската местност и мъжете едва успяваха да различат фигурите си в слабата светлина. Извисяващите се около тях чудовищни върхове скриваха луната.

— Забравихте пророчеството — напомни им спокойно, търпеливо Аланон. — Според него един от нас няма да види другата страна на Драконовите зъби, но пръв ще държи в ръцете си Меча на Шанара. Сега знаем, че това ще бъде Ший. Освен това според предсказанието онези от нас, които ще стигнат от другата страна на Ръба, ще видят Меча преди да са изминали две нощи. Изглежда съдбата отново ще ни събере.

— На теб това може да ти стига, но на мен не — заяви хладно Мениън, а Флик се присъедини към него с енергично кимане на глава. Как можем да се доверяваме на някакво налудничаво обещание на един призрак? Караш ни да оставим живота на Ший в опасност.

За миг лицето на Аланон потъмня от гняв, но той се овладя след кратка вътрешна борба, после спокойно погледна двамата и поклати разочарован глава.

— Още от началото ли не сте вярвали в легендата — попита той тихо. — Не видяхте ли със собствените си очи подножието на планината, където светът на духовете се е вселил във вашия свят на плът и кости, на пръст и камък? Не се ли борим още от началото срещу същества, родени от онова друго съществуване, същества, които притежават сили, които със сигурност простосмъртните не притежават? Станахте свидетели на могъщата сила на камъните на елфите. Защо сега обръщате гръб на всичко това, подведени от нещо, което ви внушава здравият разум — начин на мислене, който се опира на факти и подбуди, натрупани в този свят, във вашия материален свят, и не сте способни да го преместите в друго съществуване, където дори и най-основните ви схващания са лишени от всякакъв смисъл.

Гледаха го втренчено, без да продумват и разбираха, че е прав, но не искаха да се откажат от намеренията си да открият Ший. В крайна сметка цялото им пътешествие се основаваше на полусънища и стари легенди, а не на здрав разум. Така че наистина щеше да бъде нелепо, ако отново решеха да бъдат практични. Флик се беше отказал да бъде практичен в деня, в който, обзет от страх, побягна от долината на Вейл.

— На ваше място не бих се притеснявал — смекчи друидьт тона си, доближи ги и сложи слабите си ръце на раменете на двамата. Това им подейства успокоително, дори В този момент. — Камъните на елфите са все още в Ший и силата им ще го предпазва. Възможно е те да го насочат и към Меча, защото са в съзвучие с него. Ако имаме късмет, ще го намерим, когато намерим Меча в Паранор. Сега всички пътища водят към Централната кула на друидите и трябва да направим всичко възможно да бъдем там, за да помогнем с каквото можем на Ший.

Другите от групата бяха събрали оръжията и багажа си и бяха готови за път. Силуетите им приличаха на сенки в слабата светлина на звездите, на силно гравирани с молив линии на тъмния фон на планините. Флик погледна на север към черната гора, която скриваше ниската местност отвъд Драконовите зъби, В средата й като обелиски се издигаха скалите на Паранор и там, на върха, беше Централната кула на крепостта на друидите и Меча на Шанара. Краят на диренето. За момент Флик погледна спокойно към самотната кула, после се обърна към Мениън. Планинецът кимна неохотно.

— Ще дойдем с теб — каза Флик и гласът му прозвуча като приглушен шепот в тишината.

Вуйните води на бързеите се удряха бясно, лудо в стените на планинските корита, мятаха се и бушуваха по стремителния си път на изток, влачейки със себе си попадналите в неспокойните им прегръдки клонки и плавеи. Те бързаха надолу извън планината и се превръщаха в пълноводни ручеи, които се пенеха край гладки скали и неочаквани завои, виеха се бавно към спокойните тихи води на голямата река в хълмистата равнина Раб. Един от тези спокойни притоци изхвърли на калния бряг изпадналия в безсъзнание и полуудавен мъж. Дрехите му бяха разпокъсани и разпарцаливени, загубил беше кожените си ботуши, а мокрото му лице беше бледо и безкръвно от многобройните удари. Влачен беше през множество бързеи надолу по реката, която го беше довлякла до този бряг. Дойде на себе си и разбра, че най-после беше спасен. Отмалял се привлече по-нагоре по брега и легна в гъстата трева на ниско хълмче. Сякаш водени от някакъв рефлекс, изподраните му и натъртени ръце заопипваха пояса, където беше прикачена кожената торбичка. С облекчение установи, че тя все още е там, завързана с кожените каишки. Малко след това, останал без капка сила, той потъна в дълбок, възстановителен сън.

Спа непробудно в топлината и тишината на деня до късен следобед. Поразмърда се, когато усети по лицето си допира на изстиващата трева, раздвижена от появилия се лек вятър. Но имаше и нещо друго. Нещо в отпочиналото му съзнание ненадейно го предупреди, че е в опасност. Едва успя да надигне натежалото си тяло и да заеме полуседящо положение, когато забеляза група от десет или дванадесет фигури, които се появиха на върха на хълма. Спряха се изненадано, когато го видяха и се заспускаха бързо по склона към него. Вместо да огледат внимателно тялото му и да видят дали не беше наранен, те веднага го повалиха, извиха безпомощните му ръце зад гърба и ги вързаха здраво с кожени ремъци, които се впиха болезнено в голите му ръце. Вързаха и краката му, след което го обърнаха по гръб и той най-после успя да види онези, които го бяха пленили. Моментално най-големите му страхове се потвърдиха. Мениън му беше разказал за случилия се инцидент в Прохода на Джейд. Така че той много лесно разпозна жилестите жълти тела, облечени в облеклото на обитатели на горите и въоръжени с къси саби. Погледна уплашено гномите, които наблюдаваха с известна почуда получовешките му, полуелфски черти и дрипите от странното му облекло на човек от Южната земя. Накрая водачът им се наведе и започна да го претърсва щателно. Ший започна да се противи, но след като получи няколко удара по лицето, престана. Не помръдна, когато гномът взе малката кожена торбичка, в която бяха камъните на елфите. Когато водачът им ги сложи в дланта си, гномите се струпаха, любопитни да видят трите сини камъчета, които блестяха ярко в топлите лъчи на слънцето. Казаха си нещо, от което заловеният не можа да разбере и дума. Явно се чудеха къде ги е намерил и за какво ги използва. Накрая решиха, че и камъните, и мъжът трябваше да бъдат отведени в главния лагер в Паранор при големите вождове. Гномите го вдигнаха грубо, освободиха краката му и го поведоха на север. Когато забавяше крачки от изтощение, го побутваха. Те продължаваха да се движат на север по залез слънце, когато от другата страна на планинската бариера, известна като Драконовите зъби, друидьт, водач на малка група от решителни мъже, се мъчеше да определи къде се намира липсващият Ший Омсфорд.

В ранните часове на утрото, загърнати в плаща на смълчания мрак и скрити в сенките на гъстите гори, които не допускаха изцяло успокоителната светлина на луната и звездите, групата най-после стоеше пред скалите на Паранор. Това беше момент, който те никога нямаше да забравят. Момент, в който очакващите погледи се плъзнаха нагоре към стръмните скални стени, по които нямаше нито пътека, нито някаква издатина, нагоре, край високите борове и дъбове, които тук приличаха на джуджета, и свършваха рязко там, където започваха скалите, и после още по-нагоре, докато се спряха на създадената от човешка ръка постройка на върха — Централната кула на крепостта на друидите. Тя приличаше на кула на дворец — вековни стени от каменни блокове, които се извисяваха в островърхи кулички и спираловидни кули и прорязваха небето с надменно предизвикателство. Нямаше съмнение, че е крепост, строена да удържа нападенията и на най-силната вражеска армия, древен дом и протекторат на цялата, но изчезнала вече от лицето на земята, човешка раса, наречена друиди. Векове наред в сърцето на тази крепост от камък и желязо се е съхранявала паметта за триумфа на човека над силите от света на духовете, символът на смелостта и надеждата на расите от отдавна отминали времена — удивителния Меч на Шанара, забравен с течение на годините, защото с умирането на поколенията са умирали и старите легенди.

Докато седемте мъже стояха и съзерцаваха Главната кула на крепостта на друидите, мислите на Флик се върнаха към събитията, които се бяха случили след като групата потегли при залез слънце от Драконовите зъби. Преминаха бързо, само за няколко часа, през откритите пространства, които ги отделяха от ограждащата Паранор гора, и стигнаха до уединението на мрачната й периферия без никакви произшествия. Тогава Аланон им разказа накратко какво ги чака по-нататък. Гората е непроходима, им каза той, само ако човек не знае как да избегне опасните препятствия, изобретени от Господаря на магиите, за да обезкуражи всеки опит да се стигне до Централната кула на крепостта на друидите. В цялата гора бродят вълци, огромни сиви зверове, които могат да заловят всичко движещо се на два или на четири крака и за секунди да го разкъсат на парчета. След вълците, около основата на скалите под кулата, има непревземаема бариера от тръни покрити с отрова, срещу която няма лек. Но находчивият друид се беше подготвил. Те бързо навлязоха в гъстата гора и без да се колебаят поеха по пътеката пред тях право към крепостта. Аланон ги предупреди да стоят близо до него, въпреки че предупреждението му беше излишно. Само Мениън направи опит да изпревари групата, но при първия шум от виещи вълци се върна при тях. Огромните сиви зверове ги нападнаха няколко минути след като мъжете бяха навлезли в гората. Очите им бяха кърваво червени в тъмнината, огромните им челюсти потракваха в сляпа омраза. Но преди да успеят да стигнат до изплашената група, Аланон допря странна свирка до устните си и духна леко в нея. Разнесе се висок звук, почти недоловим за човешкото ухо, при който ръмжащите вълци се разбягаха, извръщайки се от време на време, със силен вой на ужас и уплашеното им скимтене се чуваше дълго след като се бяха загубили от погледа им.

През останалата част от пътя през гората, вълците се появиха още два пъти, макар че не можеше да се каже дали е същата глутница или някоя друга. Флик беше склонен да вярва, че са различни глутници, съдейки по реакцията им на звука на странната свирка. Всеки път вълците се свиваха от ужас и оставяха пътниците недокоснати. Групата стигна до бариерата от тръни без затруднения. Но плътната маса от отровни бодли, която се изпречи пред тях, изглеждаше непроходима, дори за безстрашния Аланон. Той отново им припомни, че това е родината на друидите, а не на господаря на магиите. Поведе ги надясно, заобиколи края на стената от тръни, докато стигна до място, което изглежда го задоволи. Друидът бързо отброи няколко крачки от един близък дъб, който за Флик изобщо не се различаваше от всички останали дъбове, и отбеляза знак върху земята пред бодливото препятствие. С кимване на глава им показа, че това е мястото, откъдето ще влязат. После се изумиха, когато мрачният мистик просто тръгна по острите като бръснач бодли, изчезна в растителността, и само секунда по-късно отново се появи невредим. Обясни им тихо, че на това място препятствието е фалшиво и безобидно и представлява таен проход към крепостта. Имало и други, но не могат да се разпознаят от хора, които не знаят какво трябва да търсят. И така групата премина през бариерата и накрая се озова пред стените на Паранор.

На Флик му се струваше някак невероятно, невъзможно, че изобщо бяха успели да стигнат дотук. Докато вървяха пътешествието им се стори безкрайно, опасностите, които ги застрашаваха, не бяха преодолявани, а само избягвани и накрая сменявани от други. И все пак те бяха тук. Всичко което им оставаше, беше само да изкачат скалите и да вземат Меча. Задачата не беше лека, но в никакъв случай не беше по-трудна от другите, с които се бяха сблъскали и справили успешно. Погледна нагоре към укрепленията на замъка, изучи набързо поставените на определени разстояния факли, които осветяваха крепостните валове, и се увери, че врагът охранява тези стени и Меча зад тях. Чудеше се кой ли беше врагът, как изглежда. Не гномите, нито тролите, а истинският враг — съществото, което принадлежеше на друг свят, но което беше нахлуло в този свят по някакъв необясним начин, за да зароби хората, които го обитаваха. Чудеше се дали някога щеше да узнае причината, поради която стояха тук сега, търсачи на легендарния Меч на Шанара, за който никой друг, освен мистикът друид, не знаеше нищо. Усещаше, че някъде има урок, който трябваше да бъде научен, но в момента той му убягваше. Единственото, което искаше, беше всичко най-после да свърши и той да се измъкне жив.

Изостави мислите си, когато Аланон им направи знак да поемат към стръмните стени на скалата. И отново друидът сякаш търсеше нещо. Няколко минути по-късно той спря пред гладък участък на скалата, докосна нещо в нея, след което една скрита врата се отвори и им разкри таен коридор. Аланон влезе за момент вътре и се върна с няколко факли, даде по една на всеки от групата и им кимна да го последват. Те влязоха мълчаливо, спряха за миг в малкия вход и каменната врата се затвори безшумно зад тях. Примижавайки в почти непрогледната тъмнина, те видяха неясните очертания на каменни стъпала, които водеха нагоре в скалата, едва забележими в слабата светлина на една факла, която мъждукаше точно пред тях в коридора. Заизкачваха се внимателно към тази факла и всеки от тях запали своята, за да стане достатъчно светло, докато се изкачват към замъка, като постави пръст пред устните си, за да им покаже, че очаква пълна тишина, тъмната фигура на водача им се обърна и започна да се изкачва по влажните каменни стъпала, черният плащ се надигаше леко и сянката му изпълваше целия проход пред тях. Другите го последваха без да кажат дума. Щурмът на Централната кула на крепостта на друидите беше започнал. Стълбата се виеше спираловидно и нямаше край. В един момент никой не знаеше колко са изкачили и колко още им остава. Постепенно въздухът ставаше все по-топъл и по-приятен за дишане, а влагата по стените и стъпалата намаля и накрая напълно изчезна. Стъпките от тежките им кожени ботуши отекваха в дълбоката тишина на тунела. Изкачили бяха стотици стъпала, когато се озоваха на края на стълбата. Една масивна дървена врата, прихваната с железни скоби и прикрепена в скалата, се изпречи срещу тях. Аланон отново доказа, че познава пътя много добре. Само с едно докосване на железните панти вратата се отвори безшумно и мъжете влязоха в просторна зала с множество коридори, които водеха навън и всички те бяха осветени от горящи факли. Аланон бързо огледа помещението и след като не забеляза никого, викна останалите при себе си.

— Намираме се точно под същинския замък — обясни той с едва доловим шепот, когато другите го наобиколиха. — Ако успеем да стигнем до стаята, където е Мечът на Шанара, без да бъдем забелязани, може би ще можем да се измъкнем без бой.

— Нещо не е в ред, — предупреди кратко Балинор. — Къде е охраната?

Аланон вдигна рамене, за да покаже, че не може да му отговори, но другите забелязаха безпокойството в очите му. Нещо не беше както трябва.

— Коридорът, по който ще минем, води към главната отоплителна тръба и към една задна стълба, която се изкачва към централната зала. Не говорете, докато стигнем до там, но дръжте очите си отворени.

Без да чака отговор, той се обърна и бързо пое към един от отворените тунели, а другите го последваха. Проходът водеше нагоре, но в един момент сви рязко и след известно време им се стори, че се движат в обратна посока. Балинор хвърли факлата и извади меча си и останалите последваха примера му. Блещукащата светлина на факлите, закрепени в железни поставки върху най-ниската част на пещерата, хвърляха разкривените си сенки по каменните стени. Отразените от тях фигури се движеха като тайнствени същества, които се опитваха да избягат от светлината. Те се изкачваха бавно и предпазливо по древните тунели. Всички, и друидът, и двамата принца, и братята елфи, и джуджето, гледаха очаквателно, обзети от възбудата на изострените сетива, която се появява в края на дълъг лов. На разстояние един от друг, пръснати край стените на тунела, с извадено оръжие, с очи и уши напрегнати за най-малкия признак на опасност, те вървяха неотклонно напред, все по-нагоре и все по-навътре в сърцето на Централната кула на крепостта на друидите. После дочуха приглушен шум, който приличаше на тежко дишане, а горещината ре засили. Пътеката свърши пред каменна врата с желязна дръжка. Краищата й бяха ярко очертани от ослепителната светлина, която идваше от помещението зад вратата. Странният шум се засили и вече можеше да се определи. Беше равномерно бумтене на машина, поставена в скалата под тях, която помпаше ритмично. Нетърпеливите членовете на групата се доближиха до затворената врата след мълчаливо дадената заповед от Аланон.

Когато огромният друид отвори тежката каменна врата, нищо неподозиращите мъже бяха блъснати от силна струя горещ въздух, която нахлу яростно в белите им дробове. Задушавайки се, те за миг се поколебаха, и после неохотно влязоха в помещението. Вратата се затвори зад тях. След секунда разбраха къде се намират. Помещението беше тясна пътека около огромен ров в скалата, дълбок повече от сто фута. На дъното гореше буен огън, поддържан от неизвестен източник. Червсникаво-оранжевите му пламъци се протягаха нагоре към повърхността на дълбокия кладенец. Вдълбаната яма заемаше по-голямата част от помещението и беше опасана само от тясна пътечка с нисък железен парапет, поставен от вътрешния й край. От тавана и стените се спускаха различни отоплителни тръби, които пренасяха горещия въздух в други части на сградата. Скрита изпомпваща система контролираше количеството топлина, получавана от горещата пещ. Тъй като беше нощ, изпомпващата система беше изключена и горещината по тясната пътечка беше все още поносима, въпреки високата температура долу в ямата. При пълен капацитет на духалата, всеки, който минеше през помещението, щеше да бъде изгорен жив само за няколко секунди.

Мениън, Флик и братята елфи спряха до парапета и разгледаха по-отблизо системата. Хендъл изостана. Чувстваше се неуютно в тази скала, която му приличаше на затвор в сравнение с необятните простори на познатите му до болка гористи местност. Аланон се доближи до Балинор, размени няколко думи с него, докато, хвърляше по някой и друг обезпокоен поглед към няколкото затворени врати на помещението и сочеше към откритата спираловидна стълба, водещи В по-горните зали на крепостта. Накрая двамата като че ли се споразумяха за нещо, кимнаха в съгласие и дадоха знак на останалите да се приближат. Хендъл с радост се подчини. Мениън и братята елфи се отделиха от парапета и се присъединиха към тях. Само Флик се помота малко, странно захласнат по пленителния огън долу. Малкото му забавяне доведе до неочакван резултат. Когато повдигна очи, за да хвърли прощален поглед към другата страна на помещението, той видя тъмната фигура на Носителя на черепи, който се появи като гръм от ясно небе.

Флик замръзна на мястото си. Съществото остава полуприведено точно на отсрещната страна на горящия в ямата огън. Тялото му беше черна маса дори на светлината на ярките пламъци Покритите с къса наметка крила се издигаха леко зад него. Краката му бяха криви, стъпалата завършваха с ужасни криви нокти, които изглеждаха способни да раздробят и камък. Приклекнало беше ниско сред масивните каменни блокове, а главата и лицето му приличаха на нащърбена буца въглища. Впило беше отвратителните си очи в онемелия младеж от Вейл, а дълбочината им го притегляше все по-близо до червеникавите пламъци на огъня, който гореше в ямата. Открита покана за смърт. Задвижи се бавно и тромава При всяка следваща крачка издаваше дрезгаво хриптене. Приближаваше все по-близо и по-близо до загубилия ума и дума Флик, който искаше да извика, да избяга, да направи нещо, но не можеше да се помръдне. Необикновените очи го приковаваха неподвижен на мястото му и той разбра, че с него е свършено.

Но другите бяха забелязали вцепененото му тяло. Проследиха ужасения му поглед и видяха черния Носител на черепи, който пълзеше безшумно край парапета на ямата. Аланон със скок се озова пред Флик. Закрещя му като обезумял да се освободи от магията на ужасните очи на съществото. Омаян, Флик залитна назад към протегнатите към него ръце на Мениън, който се беше хвърлил да помага. Другите стояха точно зад друида с извадени оръжия. Съществото, все още полуприведено, се спря на няколко ярда от Аланон. Прикриваше отблясъка на огъня противното си лице с вдигнато крило и със завършваща с криви нокти ръка. Дишаше бавно и издаваше кресливи звуци, а жестоките му очи не се откъсваха от високата фигура, която стоеше между него и малкия човек от Вейл.

— Друиде, толкова ли си глупав, че да ми се противопоставяш? — Гласът изхриптя някъде от дълбините на безформеното лице на съществото. — Всички вие сте обречени. Обречени сте от момента, в който решихте да тръгнете да търсите Меча. Господарят знаеше, че ще дойдете, друиде! Той знаеше.

— Разкарай се, докато можеш, омразно същество такова! — изкомандва му Аланон с най-заплашителния си тон, който мъжете от групата бяха чували досега. — Не можеш да уплашиш никой от тук присъстващите. Ние ще вземем Меча и ти няма да можеш да ни попречиш. Отдръпни се, лакей такъв. Нека Господарят ти сам се яви!

Думите се врязаха във въздуха и пронизаха Носителя на черепи като с нож. Съществото изсъска разярено, а хриптящото му дишане се учести, когато направи още една крачка и се приведе още по-ниско. Очите му бяха ужасяващи, пламнали от нова омраза.

— Ще те унищожа, Аланон! След том няма да остане никой, който да се опълчва срещу Господаря! Още от самото начало ти беше наша пионка, въпреки че не се досещаше. Сега си ни под ръка, заедно с най-ценните ти съюзници. — И я виж само кой ся ни довел, друиде — последният наследник на Шанара!

За всеобща изненада завършващата с криви нокти ръка посочи съм изумения Флик. Съществото изглежда не знаеше, че Флик не е наследникът, нито че са загубили Ший при Драконовите зъби. За момент настъпи мълчание. Огънят пращеше в ямата долу. Изведнъж пламъците лумнаха и изхвърлиха врящ въздух, който опърли незащитените лица на простосмъртните. Кривите нокти на съществото от света на черните духове се протегнаха към тях.

— А сега, глупаци — преливащият от омраза глас се обърна кресливо към тих — ще умрете по начин, които човешкият род заслужава!