Сандра Браун
Ниско налягане (9)

Осма глава

Руп Колиър огледа отражението си в голямото огледало на гърба на вратата на офиса си. Приглади оредяващата си коса, за да прикрие непрекъснато разширяващата се плешивина на темето си, дръпна маншетите, за да е сигурен, че диамантите на златните му копчета за ръкавели във формата на щата Тексас проблясват, усмихна се широко, за да провери дали между зъбите му не е останала храна и после, доволен от това, което видя, напусна офиса.

Влезе в шоурума, където стратегически разположените прожектори осветяваха чисто новите модели, докарани от завода. Той обикновено не работеше на партера, но един от неговите продавачи му беше казал, че някакъв клиент настоявал да говори с „главния шеф“, а Руп беше точно това.

Клиентът, посочен на Руп от продавача, се беше навел и гледаше през затъмненото стъкло на прозореца — опция, достъпна на допълнителна цена — в луксозния интериор на един невероятен седан.

— Руп Колиър. С кого имам честта…?

Клиентът се изправи и върна на Руп усмивката, разтърсвайки протегнатата ръка. Руп изпита задоволство, когато видя, че копчетата му за ръкавели бяха забелязани. Другият мъж не беше облечен така добре, а Руп обичаше точно така. Това му даваше специално предимство, когато се стигнеше до пазарене. За да бъде победител, човек трябваше да си дава сметка за подробностите.

Купувачът пусна ръката му и посочи колата.

— Това бебче с колко ще ме накара да олекна?

— Струва си всяко пени от обявената цена, но мога да смъкна и да ви предложа най-добрата сделка в страната.

— Трийсет дена гаранция?

— За всяка кола на паркинга. Гарантирам за нашите продукти.

— Продължавате политиката към клиентите, която баща ви е установил, създавайки бизнеса преди четирийсет години.

Усмивката на Руп се разшири.

— Добре сте информиран.

— Рекламите ви текат нонстоп по телевизията.

— Вярвам в рекламата, в показването. — Руп леко побутна мъжа по рамото.

— И аз, и аз, господин Колиър. Мислим еднакво.

— Наричайте ме Руп.

— Радвам се да се запознаем, Руп. Името ми е Роки ван Дърбин.

Стомахът на Руп се сви.

Колумнистът измъкна една визитна картичка от вътрешния джоб на изтерзаното си спортно сако и му я подаде. Разпознал мигновено името на мъжа, Руп осъзна, че е бил изкусно подмамен в капан. Но реши да се направи на разсеян и се престори, че чете картичката.

— Ню Йорк сити? Нямаме много купувачи оттам. Поласкан съм. — Той пъхна визитката с възможно най-равнодушния жест, който успя да изимитира. — Ако сте решили сериозно да купувате кола, господин ван Дърбин, не бихте могли да направите по-…

— Не, благодаря. Само гледам.

— Разбира се, разбира се — сърдечно каза Руп. — Останете колкото искате. Ей там Боб, с когото сте се запознали навън на паркинга, ще се радва да отговори на въпросите ви и да ви помогне с всичко, с каквото може. А сега ме извинете. За съжаление закъснявам за среща.

Ван Дърбин се усмихна.

— Това ми е предостатъчно. — След това присви порските си очички. — От хора, които се страхуват да говорят с мен.

Той практически бе нарекъл Руп Колиър страхливец, а Руп не прощаваше лесно обидата. Искаше му се да хване гадния колумнист за мършавия врат и да го разтърсва, докато мозъкът му не стане на каша. Но той не беше упражнявал усмивката си в огледалото всяка сутрин за този дето духа. Успя да я запази непокътната.

— Радвам се да си поговоря с всекиго от Голямата ябълка. Но ме очакват другаде. Нека се уговорим…

Ван Дърбин обаче го отряза:

— Ами, вижте, това е проблем, Руп. Защото аз също скоро трябва да бъда другаде. Освен това… — Той удари Руп по рамото, точно както онзи бе направил. — Вие и без това приключвате продажбите. А тъй като и без това вече съм тук…? Само няколко минутки от времето ви? Какво ще кажете?

Усмивката на Руп застина от усилие да я задържи на място.

— Защо не поговорим в офиса ми?

— Страхотно! Благодаря.

Руп поведе и въпреки, че се стараеше да придаде спокойна небрежност на походката си предимно заради ван Дърбин, бе всичко друго, само не и спокоен.

Неканеният му посетител подсвирна тихо, когато пристъпи в светая светих на Руп.

— Приятничко. Бизнесът с коли явно върви добре.

— Не мога да се оплача.

— Майка ми, мир на праха й, се опитваше да ми каже, че съм избрал погрешната кариера. „Не можеш да правиш пари с журналистика“. Сигурно ми го е казвала хиляда пъти. Напомних й, че Хърст е натрупал сериозни парички. Мърдок. Но… — въздъхна той, — мама беше права. Те са изключения.

Като се опитваше да не изглежда прекалено притеснен, Руп каза:

— Как мога да ви помогна, господин ван Дърбин?

Вниманието на ван Дърбин веднага бе привлечено към романа „Ниско налягане“, който лежеше на бюрото. Руп изскърца със зъби от безсилие. Трябваше да се отърве от проклетата книга още щом я беше прочел. Поне да не я беше оставял на толкова видно място.

Ван Дърбин небрежно се пресегна и я вдигна, после разигра цяло представление, прелиствайки четиристотинте страници.

— Ей например тази местна девойка свърши чудеса като си поигра на писателка, не е ли така? Натрупа бързи парички с тази книга.

Руп по природа беше шоумен и беше използвал в своя изгода тези вродени умения да хвърля прах в очите през целия си живот. Надяваше се, че сега няма да му изменят. Той заобиколи бюрото си и седна в кожения си стол, като направи знак на ван Дърбин да седне на стола отсреща.

— Имам чувството, че не сте били целия този път от Ню Йорк, за да говорите за коли. Книгата, за която говорите. Ще направя още една стъпка и ще дръзна да допусна, че знаете, че съм прокурорствал делото за убийството на Сюзан Листън, и че точно за това искате да говорите с мен.

Ван Дърбин разпери ръце.

— Хванахте ме! Мога ли да ви задам няколко въпроса за делото срещу Алън Стрикланд? Описвам този аспект на историята в утрешната си колонка.

В гърлото на Руп се надигна жлъчка, но той се опита да изглежда невъзмутим.

— Беше преди много време. Ще се опитам да напрегна паметта си.

— Благодаря, Руп. — Ван Дърбин извади малък бележник със спирала и жълта химикалка с отвратителни следи от зъби върху нея. — Нямате нищо против, нали? Трябва да си записвам, иначе забравям.

Руп се съмняваше. Съмняваше се, че негодникът някога забравя нещо. Той беше хитър и беше опасен. Руп се замисли дали да не повика охраната и да ги накара да изхвърлят ван Дърбин от сградата. Но след това щеше да излезе, че е имал нещо за криене. Освен това щеше да изгуби напълно самообладание.

Не, по-добре да се придържа към сценария, да сътрудничи и да даде нещо на драскача, с надеждата, че онзи ще го обрисува с по-благосклонно перо в статията си. Започна с това, като каза на ван Дърбин какъв фен е на медиите.

— Може да ме наречете направо новинарски наркоман. Така че съм щастлив да отговоря на всеки въпрос, на който мога. Давайте.

— Добре, добре. Да започнем с това: защо напуснахте прокурорския кабинет?

— Няма нищо чудно. Продаването на коли се заплаща по-добре. Дяволски по-добре. Никога не бих имал такъв приятничък офис в съда.

Ван Дърбин се ухили.

— Решихте, че е дошъл моментът да пожънете реколтата от труда на баща си.

Руп осъзна, че това беше добре прицелен камък в неговата градина, но великодушно пропусна да го забележи и вдигна утвърдително палец.

— Татко не е възпитавал глупаци.

— Правилно. Трябваше да сте мухльо, за да останете на държавна служба.

Това бе един от онези коварни въпроси, които не бяха толкова въпроси, колкото твърдения. Руп имаше достатъчно мозък, за да види клопката.

— Сега служа на обществото по друг начин.

— О, сигурен съм, че го правите. — Ван Дърбин му изпрати мазна усмивка. — Но тогава сте се ангажирали да „изчистите улиците на окръг Травис от престъпни елементи“. Запълвах си времето. Прочетох този цитат някъде.

— Вършил съм си работата по най-добрия начин, на който съм бил способен.

Ван Дърбин върна назад няколко страници от бележника си и прочете някакви драсканици.

— Ето тук съм си записал няколко нещица, за които исках да ви питам. Да, ето ги. Книгата на госпожица Прайс вярна ли е на фактите? Че Стрикланд е бил осъден за непредумишлено убийство. А не за убийство?

— Точно така.

— Защо не за убийство?

— Реших, че престъплението му не е било предварително планирано.

— С други думи той не е планирал да я убие. Тя е направила нещо, което го е накарало да я нарани до смърт.

Пореден внимателно поставен капан за наивници.

— Господин ван Дърбин, сигурно не искате да кажете, че тя го е „помолила за това“.

— Не, не, никога не съм правил такива внушения. — Но коварната му усмивка опровергаваше думите му. — Стрикланд е загубил контрол над действията си и я е убил в пристъп на страст, нещо такова, може би.

— Ако искате разясняване на разликите между обвинение в убийство и непредумишлено убийство, можете да отиде онлайн и да направите справка с Тексаския наказателен кодекс.

— Благодаря, може и да го направя. За да го изясня за себе си. — Той почука по слепоочието си с гумичката на молива си. — Вие и онзи детектив от отдел „Убийства“… как беше името му?

— Бога ми… кой работеше по случая…? — Руп набръчка лице, сякаш рови из паметта си. — Не мога да си спомня в момента. Аз бях прокурор, работех по седемдесет, осемдесет часа седмично. Затрупваха ме с дела отвсякъде. Все за углавни престъпления. Работех с няколко ченгета, детективи.

Ван Дърбин щракна с пръсти.

— Муди. Дейл Муди.

Онова, което Руп си помисли беше „мамкамумамкамумамкаму“, но гласно произнесе:

— Мисля, че сте прав. Мисля, че беше Муди.

— Така е било. Помощничката ми го потвърди и се опита да го намери. Проверила е в остинското полицейско управление, но той се е пенсионирал и не можаха да дадат никаква информация за него. Няма адрес в Остин. Името му не фигурира в данъчните архиви. Случайно да знаете къде мога да го открия?

— До преди няколко секунди не можех да си спомня дори името му.

— Това „не“ ли означава?

— Означава „съжалявам, бих искал да ви помогна, но не мога“.

Ван Дърбин надраска нещо в бележника си.

— Което ме навежда на мисълта, че ако исках да го попитам за разследването и делото Стрикланд, нямаше да извадя късмет.

— Предполагам, че да.

Ван Дърбин подпря глезена на единия си крак върху коляното на другия.

— Освен ако не желаете да говорите свободно пред мен за това. Сам да ми го разкажете.

Руп посочи към книгата.

— Госпожица Прайс е изчерпала темата напълно.

Ван Дърбин се намръщи.

— Но не ви ли се вижда…? Е, може да е само на мен, разбира се… Но ми се струва, че тя е оставила финала отворен за интерпретации. Не мислите ли?

Руп се насили да направи замислено изражение за момент, после поклати глава.

— Не, не мога да кажа такова нещо.

— Хм. — Ван Дърбин прочете бегло всичко, което беше написал, преди да затвори бележника си. Прибра го заедно с молива в джоба на ризата си и се изправи. — Е, предполагам, че това е всичко. Безкрайно съм ви благодарен, че ми отделихте няколко минути от безценното си време.

— Пак заповядайте. Въпреки че нямам чувството, че съм ви бил от голяма полза. — И като се усмихна подходящо, Руп отиде до вратата и я отвори.

Ван Дърбин почти бе прекрачил прага, когато спря, обърна се и заби показалец в копринената вратовръзка на Руп.

— Ако бях на ваше място, Руп, знаете ли какво щеше да ме яде отвътре?

Руп събра целия си самоконтрол, за да не перне този отвратителен пръст със стърчащи кожички и изгризан до живеца нокът.

— Какво?

— Щеше да ме яде, че оръжието на убийството така и никога не е излязло. Вие и Муди сте решили, че момичето е било удушено с бельото й, прав ли съм?

Руп кимна неопределено.

— Но бикините не са били открити, нали? А вие сте ги търсили на всички възможни места.

— Явно съдебното жури не е сметнало, че наличието им е необходимо като доказателство за присъдата.

— Явно — каза ван Дърбин, като се намръщи. — Само че аз не обичам да оставям нещата така недовършени. А вие, Руп?

 

 

Темата за гащичките на Сюзан изглежда беше повишила температурата в кухнята на Белами. Засягането на този важен елемент в обсъждането на престъплението беше неизбежно, но сега на Дент му се искаше да бе оставил Белами първа да го повдигне.

Прекалено неспокоен, за да седи дълго в напрегнатата тишина, той стана от масата и направи пореден безцелен кръг из кухнята, докато вниманието му не бе привлечено от една керамична кана на плота, която беше пълна с различни дрънкулки от неръждаема стомана.

Той измъкна една, подържа я малко и започна да я върти между пръстите си.

— За какво е това нещо?

— За отстраняване на семките на ябълките.

— Не ги ли изяждаш до семките?

Без да има наум да отвлече вниманието му, тя му отговори с въпрос:

— Къщата ти беше ли претърсена?

Той върна прибора обратно в каната.

— Ако под претърсване имаш предвид обръщане на всичко с главата надолу, тогава, да. Беше претърсена. Муди и армията му от ченгета цъфнаха на вратата със заповед за обиск. Разглобиха всичко парче по парче. После сглобих всичко наново, но никога не стана същото и трябваше да се отърва от тях.

Той погледна към Белами, която като че ли се хващаше за всяка дума, но не каза нищо, така че той продължи.

— Онези гащички, които бяха станали Свещения Граал на разследването на Муди. Той си мислеше, че мъжът, който бъде хванат с тях, е негодникът, който ги е използвал, за да я удуши.

Белами се втренчи замислено някъде в пространството.

— От всички унижения и жестокости, на които Оливия и татко бяха подложени от смъртта на Сюзан, смятам, че това бе най-трудното за тях. И определено най-неловкото. Защото предполагаше различни ужасни неща. Дори да е била задиряна или…

— Или — наблегна той, — доброволно е позволила на мъжа да ги свали. Или сама ги е събула. Което съм склонен да мисля.

— Защо?

Той спря да крачи и я погледна многозначително.

— Първия път, когато излязохме. — Тя наведе поглед към масата.

— Освен това нямаше никакви други индикации за сексуално насилие — продължи той. — Не е била нито натъртена, нито разкъсана отдолу. Никакви следи от ухапване. Никаква сперма. Каквото и да се е случило, преди да бъде убита, е било по взаимно съгласие. Дори Муди мислеше така.

— Въпреки всичко, липсващите бикини добавят един неприличен елемент към престъплението и го правят да изглежда още по-ужасно.

— И все пак… — Като се подпря с ръце на масата, той се наведе към нея и произнесе шепнешком: — Момичето в твоя роман е удушено по същия начин.

— Защото точно така се е случило.

— Но това не прави ли нещата по-пикантни, което е равносилно на продаването на по-голям брой книги?

Очите й проблеснаха гневно.

— Върви по дяволите!

— Вече бях — сопна й се той.

Тя стана така рязко, че столът й се прекатури шумно на пода и звукът отекна, карайки ги да замлъкнат уплашено.

Белами се обърна да вдигне стола, но Дент заобиколи масата, взе го и го върна на предишното му място, преди тя да успее. Беше я накарал да се зачерви. Умишлено я предизвикваше и не знаеше защо, но знаеше, че на него лично това не му харесва. Едва сега си даде сметка колко изтощена изглежда. Като се има предвид състоянието на баща й и състоянието на къщата й при връщането й от Хюстън, се съмняваше, че е спала много предишната нощ. Моравите сенки под очите й бяха ясно доказателство.

— Искаш ли да вземем малко чист въздух? — импулсивно предложи той.

Тя го погледна объркано.

— Навън. Чист въздух. Да отидем да се поразходим.

Тя се обърна към прозореца, разтвори завесите и погледна небето.

— Облачно е.

— Мъгливо е.

— Задушно е.

— Въздухът вътре е по-лош.

Той я хвана за ръката и я избута през задната врата. Когато тръгнаха по тротоара, се почувстваха едва ли не като приятели. Тя си пое доволно въздух.

— Виждаш ли? — каза той. — Трябваше да излезем оттам за малко. Беше станало доста напрегнато.

— Дразним се един друг по неправилния начин.

— Можем да се дразним, докато го направим правилно. — Погледна я да види дали се е изчервила и не остана разочарован. Нужен й беше този допълнителен руменец върху страните. Разхубавяваше я. — Ще те оставя ти да водиш — предложи й той закачливо. — Освен ако не искаш да съм аз. Което също ще направя с удоволствие.

Тя завъртя очи.

— На няколко пресечки оттук има парк.

Пет минути по-късно седяха един до друг на две съседни люлки със старомодни дървени седалки и тежки вериги. Бяха единствените хора на люлките. На известно разстояние една семейна двойна на средна възраст си играеше с внука си.

— Хвърли топката на баба — чу тя жената да казва.

По-нататък четири тийнейджърки в оскъдни панталонки и горнища раздаваха насърчителни викове, очевидно упражнявайки се за предстоящия мач на любимия си отбор. Най-близо до тях седяха двама влюбени под дебелата сянка на голямо дърво, изключени напълно за околния свят.

Дент залюля странично люлката си и тя се блъсна леко в нейната.

— Разказах ти преживяванията си от онзи ден и онова, което последва. Но ти спря до мястото, където Сюзан се върнала в павилиона от навеса за лодки и започнала мръсни танци с Алън Стрикланд.

Тя оттласна люлката си.

— Какво искаш да знаеш?

— Всъщност ти видя ли Сюзан да напуска павилиона заедно с него?

— Да.

— Проследи ли ги?

— Не.

— Хубаво… — Той провлече думата като в рекламен клип.

Тя продължи да се люлее, като се издигаше все по-високо.

— „Хубаво“ какво?

— Какво направи?

Тя понечи да заговори няколко пъти, преди да е съставила изречението си.

— Тръгнах към навеса.

— Защо към навеса?

— Аз… мисля, че отидох да намеря Стивън.

— Мислиш, че си отишла да го намериш?

Люлката направи няколко колебливи кръга, преди тя да произнесе:

— Небето притъмняваше. Бях видяла Стивън да тръгва към езерото и исках да се уверя, че знае за настъпващата буря. Помислих си, че трябва да се върне обратно в павилиона.

— Но и ти не си се върнала в павилиона навреме. Фунията се е извила от облака и вие двамата сте останали в навеса и е трябвало да се скриете там.

Тя кимна.

— Ами Сюзан?

Белами обърна глава към него, когато люлката се залюля.

— Какво Сюзан?

— Не се ли притесни и за нея?

— Разбира се, че се притесних.

— Но не изтича да я догониш.

— Тя беше с Алън.

— Още по-важна причина да я проконтролираш.

— Може и да съм. Аз…

— Каза, че си отишла да намериш Стивън.

— Да, да, точно както в книгата.

— Забрави за проклетата книга!

Той залюля бясно люлката и бързо скочи от нея. Застана пред тази на Белами, хвана веригите, принуждавайки я рязко да спре и вклини бедрото си между нейните, за да задържи седалката високо над земята.

— Какво правиш?

— На два пъти днес се запъваш на това място. Защо? Как е възможно паметта ти да е толкова детайлна по отношение на това с какво си била облечена и че презрамките ти са се смъквали, а да се замъглява и да става неясна, когато трябва да кажеш какво си правила и къде си била между времето, когато си видяла Сюзан да се връща от пиянския си гуляй в навеса, до момента, в който са те извлекли изпод рухналия му покрив?

Тя се обърна отново към него ококорена и неспокойна.

— Дадох показания на делото на Алън Стрикланд, че съм отишла да търся Стивън. Бях в навеса, когато торнадото връхлетя. Не ме болеше много, но бях травмирана от страх, бях в шок. Ето защо бях една от последните, които трябваше да говорят, часове след бурята, дори след като тялото на Сюзан беше открито. Чувах хората — собствените ми родители — да викат като обезумели името ми, но не можех да отговоря. Бях буквално вцепенена от страх.

— Точно както го описваш в книгата си.

Тя поклати глава.

— Тогава защо не ти вярвам?

Брадичката й се вирна леко.

— Дали вярваш, или не, си е твой проблем.

— Дяволски си права. Някой ми съсипа самолета само заради теб и буркана с червеи, който ти отвори. А този е голям, тлъст, сочен и гърчещ се. Запъваш се всеки път, когато те питам дали си проследила, или не Сюзан и Алън Стрикланд.

— Не съм.

— Сигурна ли си?

— Не. — Искам да кажа… да, сигурна съм. Не съм ги проследила. Ти ме обърка преди, опитваш се и сега. Когато излязох от павилиона, изтичах към навеса за лодки.

— Окей, тогава защо избра да предупредиш Стивън за бурята, а не сестра си?

— Не съм правила някакъв специален избор — възкликна тя.

— Направила си го, Белами. Току-що го каза. Отишла си в навеса, защото си видяла Стивън да върви в онази посока.

— Точно така.

— Така ли?

Тя се премести напред в седалката на люлката, опитвайки се да стигне земята с пръсти.

— Остави ме да сляза.

Вместо това той се приближи още, като използва тялото си, за да я задържи на люлката, а люлката — далече от земята.

— Намери ли Стивън? Успя ли да го предупредиш да потърси подслон?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Точно по тази причина бях сама, когато ме откриха сред отломките.

— Не си отишла след Сюзан? И не си я виждала, след като е излязла от павилиона?

— Не, и пак не.

— Свидетелства ли за това под клетва?

— Не се наложи.

— Защо?

— Защото никой не ме е питал. Досега — каза тя с раздразнение.

— Което означава, че щом не си се заклела, може да си проследила Сюзан и Алън в гората.

— Но не съм.

— Не?

Тя инатливо вирна брадичка и отказа да отговори.

Той разклати веригите на люлката и я попита с монотонен глас:

— Какво става? Да не си глътна езика?

— Защо ме тормозиш по този начин?

— Само се опитвам да се добера до абсолютната истина.

— Казах ти абсолютната истина.

— Не си последвала Сюзан.

— Не.

— Не съм убеден.

— Много лошо.

— Защо този въпрос те препъва?

— Не ме препъва.

— О, да, прави го. Защо? Трябва да има причина.

— Остави ме на мира, Дент.

— Изтича ли след Сюзан?

— Не.

— Не си?

— Не!

— Белами?

— Не знам!

Тя остана с отворена уста, изненадана от собственото си признание и няколко секунди те стояха като заковани, лицата им — на сантиметри едно от друго. След това тя отпусна глава и повтори отчаяно:

— Не знам. И това е абсолютната истина.

Той я притисна за обяснение, макар в действителност да не го очакваше. Разтвори пръсти и пусна веригата, след което повдигна главата й нагоре. По осеяните й с лунички страни се стичаха сълзи. Очите й бяха мокри, силно разтревожени, тя изглеждаше като обсебена.

— Не мога да си спомня — дойде дрезгавият й глас. — Опитвала съм се. Цели осемнайсет години се мъчих да запълня дупката. Но този промеждутък от време е напълно изличен от паметта ми.

— Какво по-специално си спомняш?

— По-специално? Помня как отивам до навеса и виждам Сюзан да пие с приятелите си. Помня как се връща, танцува с Алън Стрикланд и се прави за смях пред другите. Помня как ги гледам, когато излизат от павилиона заедно.

Тя въздъхна и произнесе безпомощно:

— Но то е като… като нарушената централна линия на магистралата. Липсват участъци от време, за които не си спомням какво съм правила или какво съм видяла.

Тя изхлипа задавено.

— Вчера ти казах, че съм написала книгата, за да мога да изхвърля това и да го забравя. Но беше лъжа. Написах я с надеждата да си спомня.

Той не каза нищо.

— И онова, което мисля… от което се страхувам… е, че някой ще прочете романа ми и ще разбере онова, което съм пропуснала. Че ще знае онова, което аз не си спомням. И че няма да иска аз да знам.