Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Low Pressure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сандра Браун. Ниско Налягане

Американска. Първо издание

ИК „Ергон“, София, 2012

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-002-6

История

  1. — Добавяне

Двадесет и девета глава

Дент спря колата си в полукръглата алея пред къщата на Листън.

— Гал не идва навреме никога, но го помолих да се видим, така че трябва да тръгвам.

— Да, трябва — каза Белами.

— Ще гледам да свърша бързо.

— За теб е важно, така че не бързай заради мен. Освен това ще бъда заета с възстановяване на отношения. Когато си тръгнах оттук вчера, всички бяха разстроени и ядосани.

— Ти дойде при мен и прекарахме заедно нощта. Дори само заради това току-виж те зачеркнали от завещанието.

— Струваше си — каза тя тихо.

— Така ли?

Те се спогледаха, после, спомняйки си защо са тук, тя каза:

— Ще искат да научат всичко, което се случи днес, затова ще има много за разказване.

— Което е другата причина да не искам да те оставям. Не обичам да си извън полезрението ми като знам, че Стрикланд е още на свобода.

— Пред входа е паркирана полицейска кола.

— Радвам се. Ако детективите не го бяха предложили, аз щях да го направя. — Той погледна към небето през предното стъкло. — Изглежда ще вали. Може би трябва да изчакам тук, докато си вътре…

— Няма да правиш такова нещо. Престраши се да прекараш в полицейското управление заради мен цял ден. Оценявам го, особено като знам какво ти е коствало да си там. Най-малкото, което мога да направя, е да не се плаша от дъжда.

Целувката, която си размениха на раздяла, ги накара да искат да приключат задълженията си час по-скоро, за да се съберат. Тя му махна и тръгна по стъпалата нагоре. На първия етаж нямаше никой, което беше изненадващо, тъй като беше уведомила Стивън, че се прибира.

Извика го, после извика и Оливия, но се появи икономката Хелена, идваше откъм кухнята.

— Съжалявам, госпожице Прайс. Тъкмо щях да си тръгвам и не ви чух да влизате.

— Къде са останалите?

— Госпожа Листън е на горния етаж в стаята си. Помоли да не бъде безпокоена известно време.

— А брат ми?

— Тръгна.

— Излязъл е?

— Не, той и господин Строд отлетяха за Атланта.

— Мислех, че няма да си тръгнат по-рано от утре.

— Стивън каза, че настъпила внезапна промяна в плановете им.

„Внезапна“ беше умерено твърдение. Стивън трябва да беше тръгнал малко след телефонния им разговор.

Виждайки разочарованието на Белами, икономката каза:

— Остави бележка за вас на бюрото в кабинета на господин Листън.

Бележка. Това ли беше всичко, което тя заслужаваше? Не е могъл да отложи заминаването си достатъчно дълго, за да се сбогуват както му е редът?

— Ще ви трябвам ли за нещо, преди да си тръгна?

— Не, всичко е наред, благодаря, Хелена.

— Тогава лека нощ.

Белами отиде право в кабинета. Рафтовете с книги бяха пълни със спомени, които бележеха живота на баща й, от черно-бяла негова снимка с родителите му в деня на кръщението му до снимка, направена през последната година, докато играе голф на Пебъл бийч с президента на Щатите.

Но заради всички тези вещи кабинетът изглеждаше празен без него. Тя и баща й се бяха наслаждавали на дълги разговори в тази стая. В гърлото й заседна буца, когато влезе вътре. Обикновено тук й се струваше топло и сигурно. Днес кабинетът беше мрачен и потискащ, полумракът му — ненакърнен от дръпнатите завеси. Отвън небето беше покрито с плътни облаци.

Тя светна настолната лампа и седна в стола на баща си. Скърцането на кожата беше познато и тя отново беше залята от вълна носталгия по него. Почувства се още по-тъжна, когато видя върху бюрото плика с написаното си отгоре име.

Отвори го и прочете кратката бележка на Стивън.

„Скъпа Белами,

Ако обстоятелствата в живота ни бяха различни, може би щях да бъда братът, който ти искаше и който аз исках да съм. Но при това положение бях обречен да те разочаровам и да те нараня. Извинявам се отново за Дауд. Благородни намерения, но лоша идея. Исках да те предпазя, защото наистина те обичам. Но ако още имаш някаква обич към мен в сърцето си, заради двама ни, моля те, нека това ни сбогуване да е последно.

Стивън“

Съобщението прониза сърцето й, заболя я както заради него, така и заради самата нея. Вдигна бележката и преглътна сълзите. Беше безполезно да плаче. Не можеше да върне миналото, което бе оставило такива дълбоки белези в душата на доведения й брат.

Очите й се стрелнаха към рамкираната фотография в ъгъла на бюрото. Запита се дали Стивън я е забелязал, когато е оставил бележката. Ако я бе забелязал, сигурно му се е сторила толкова разстройваща, колкото и на нея.

Някога бе попитала баща си защо държи точно тази снимка, при положение, че може да я вижда всеки ден. Беше й казал, че това е последната снимка на Сюзан и че иска да я помни такава, каквато изглежда на нея: усмихната и щастлива, бликаща от енергия и жизненост.

Беше направена в онзи Ден на загиналите във войната, преди да тръгнат към парка. Всички се бяха накиприли в своите червени, бели и сини дрехи, които Оливия ги бе инструктирала да носят за случая. Бяха се подредили на предните стъпала на къщата и когато се усмихнаха, икономката ги щракна.

Приличаше на семейна снимка за Коледа, само че разкриваше толкова много от характерите им. Стивън изглеждаше намусен. Сюзан лъчезарна. Белами смутена. Оливия и Хауард стояха хванати за ръка, усмихваха се, олицетворение на Американската мечта, сякаш никаква трагедия не би могла да ги докосне.

Глух гръм накара Белами да обърне глава и да погледне неспокойно към прозореца. Дъждът обливаше стъклата. Тя разтърка измръзналите си ръце и стана да дръпне завесите. Пристъп на мазохизъм я накара да погледне към небето.

Облаците бяха застрашителни, зеленикави на цвят.

Тя затвори очи за няколко секунди и когато ги отвори отново видя, че съвсем не са зелени. Бяха сиви. Натежали от влага облаци. Нищо повече.

Нищо общо с апокалиптичното небе в онзи следобед преди осемнайсет години.

Белами се върна на бюрото и взе снимката, приближи я под лампата, за да я освети максимално, като я накланяше ту на една, ту на друга страна.

Какво точно търсеше?

Нямаше представа. Но нещо й убягваше. Нещо важно и обезпокояващо. Какво беше? Какво пропускаше? Защо й се струваше важно да го открие?

Наблизо падна мълния, последвана от силен грохот.

Белами изпусна рамката.

Стъклото вътре се натроши.

* * *

Дент влезе в „Старбъкс“ до местния сенат, където сенаторът бе предложил да се срещнат. Повечето хора вътре се бяха навели над лаптопите си или говореха по телефона, с изключение на двамата мъже, които го чакаха. Гал беше облечен за случая, заменяйки мазния си работен комбинезон с чист. Той нервно дъвчеше цигара.

Мъжът, който се изправи с него, когато Дент приближи масата им, беше шейсетинагодишен и плешив. Носеше шотландска карирана риза със седефени копчета. Тя беше запасана в чифт дънки „Ренглърс“, хванати на кръста с широк кожен колан със сребърна катарама с размерите на чинийка за чаша. Широкото му загоряло от слънцето лице беше открито и дружелюбно, а ръката, когато стисна тази на Дент, беше жилава и твърда като кожа за обувки.

Той разтърси ръката на Дент няколко пъти.

— Благодаря ви, че дойдохте. Очаквах с нетърпение да се запознаем. Заповядайте, седнете. — Той посочи на Дент стола срещу малката масичка.

Точно тогава силен гръмотевичен тътен разтърси прозорците. Дент погледна навън и видя, че започва да пръска. Докато заобикаляше двамата мъже, каза:

— Не мога да остана дълго.

Грубостта му накара Гал да пламне, но сенаторът се усмихна сърдечно.

— Тогава ще говоря бързо. Гал вече ми изложи вашите условия, и да ви кажа честно, не мисля, че са справедливи. — Той направи пауза, после се засмя. — Мога да ви предложа по-добри.

Дент слушаше, докато сенаторът предлагаше една приятна сделка, която само пълен глупак би отхвърлил. Но по-голямата част от вниманието му бе заета с това, което става навън. Вятърът блъскаше чинарите покрай тротоара. Дъждовните пръски бяха преминали в силен дъжд. Светкавиците и гръмотевиците ставаха все по-чести и по-силни.

Белами щеше да се страхува.

— Дент?

Той осъзна, че сенаторът е спрял да говори и че онова, което е казал, изисква някакъв отговор, защото двамата с Гал го гледаха очаквателно.

— Ъ-ъ-ъ… да — каза той, надявайки се, че това е подходящ отговор.

Гал извади цигарата от устата си.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

Дент се изправи и се обърна към сенатора:

— Самолетът ви е невероятен. Мога да летя на него по-добре от всеки друг. Но точно сега трябва да тръгвам.

Когато тръгна между масите, чу сенаторът да се смее.

— Винаги ли бърза толкова?

— Напоследък, да — отвърна Гал. — Влюбен е.

Дент мина през вратата, която вятърът подхвана и издърпа от ръката му. Той не спря да я затвори, наведе глава напред срещу поройния дъжд и затича.

* * *

С треперещи ръце Белами изтръска парчетата счупено стъкло от рамката, после прокара пръсти по фотографията. Гледаше внимателно всеки член от семейството, опитвайки се да разбере какво я притеснява в снимката.

Проблесна светкавица. Тя се сви. И за миг беше отново дванайсетгодишна, сред гората на парка, вцепенена от страх, когато се сгуши в храстите. Трябваше да се скрие от бурята, но се страхуваше прекалено много, за да помръдне.

Светкавицата беше толкова силна, че дъхът й излезе на шумни, задъхани тласъци. Като взе снимката със себе си, тя заобиколи бюрото и отиде до най-близкия рафт за книги и коленичи пред шкафовете отдолу. Вътре бяха всички материали от разследването й, които беше събрала, докато пишеше „Ниско налягане“. Беше накарала Декстър да й изпрати всички папки, които бе оставила, когато тръгна от Ню Йорк. Когато пристигнаха, помоли баща си да ги складира на някое свободно място.

Като се движеше несигурно, тя натрупа обемистите материали на пода пред себе си и започна бързо да ги прелиства, докато намери онази със снимките от торнадото и след него. Беше ги изрязвала от списания и вестникарски статии, имаше и принтирани от интернет; беше събрала дузини изображения от събитието в онзи фатален ден.

Но сега търсеше една точно определена и бързаше толкова, че се наложи да прелисти папката два пъти, преди да я открие. Беше озаглавена „Изтъкнато семейство издирва близките си сред отломките“.

Един служител на „Листън Електроникс“, донесъл камерата си на барбекюто, бе направил снимката минути след торнадото. На заден план разрушенията изглеждаха сюрреалистични. Снимката беше запечатала разплакани хора с изпокъсани дрехи, все още в плен на паниката.

Най-отпред бяха Оливия, Хауард и Стивън.

Хауард стискаше ръката на Оливия, лицето му беше набраздено от сълзи. Ръката на Стивън беше вдигната, лицето му — заровено в сгъвката на лакътя. Изражението на Оливия беше силно, напълно различно от усмивката, с която бе на фотографията същата сутрин пред къщата им.

Белами вдигна снимката.

Да, контрастът между израженията на лицето й бе очебиен.

Но не толкова очебийна бе разликата в блузата й. На по-ранната снимка тя имаше панделка около врата. На втората…

Белами пусна снимката и покри лицето си с ръце, когато споменът я разтърси. Сякаш изтласкана със свръхзвукова скорост през тунел на времето тя внезапно се озова сред гората, пробиваше си път между дървета, търсейки Сюзан, която бе напуснала павилиона с Алън Стрикланд.

Белами искаше да ги намери заедно, за да накара Сюзан да се почувства неудобно, както Сюзан й се подиграваше за Дент.

Но когато се натъкна на сестра си, тя лежеше по лице на земята, с вдигната нагоре лятна рокля. В ръцете си държеше малката си чанта. Не мърдаше. И Белами знаеше, че е мъртва.

Също толкова шокирана бе Оливия, която стоеше над нея и гледаше надолу. В ръката й бе панделката от блузата й. Краят й се влачеше по земята.

Белами искаше да извика, но бе замръзнала от страх и шок. Тя остана напълно неподвижна и сдържа дъха си. И без това щеше да й бъде трудно да диша, защото въздухът бе станал толкова плътен. Гората бе притихнала необичайно, напълно неподвижна. Нищо не помръдваше. Ни птица, ни насекомо, ни катерица, нито листо. Сякаш цялата природа бе спряла, за да гледа как Оливия удушава доведената си дъщеря.

Внезапно неподвижността бе нарушена от свистене на вятър; силен рев разкъса тишината и събори Белами на земята. Промяната извади Оливия от ступора и тя хукна между дърветата и храстите по посока на павилиона.

Белами се изправи на крака и се запрепъва слепешката между дебелите дънери, докато вятърът я блъскаше и отнемаше дъха й, а наелектризираната атмосфера изправяше космите на главата й. Шумът не приличаше на нищо, което бе чувала досега. Напомняше рев на дракон, който се нахвърля върху нея.

Но тя не бягаше от ужасяващата стихия на бурята. Бягаше от онова, което бе видяла. Търсеше не толкова подслон от вятъра и отломките, които се сипеха около нея, колкото убежище от немислимото.

Когато най-после стигна с горящи дробове и препускащо сърце до навеса, влезе със залитане вътре и инстинктивно потърси ъгълче, в което да се скрие. Точно в този момент една част от металния покрив бе откъсната, а друга преряза пещерообразната сграда като острие на гилотина, разцепвайки една лодка на две. Като плачеше неудържимо, тя покри главата си с ръце и се сви…

Дъждът шибаше отвън стъклото на кабинета. Наблизо падна мълния. Последва силен грохот, лампата на бюрото примига, после угасна.

Тя искаше да потърси заслон и да се скрие, както онзи ден в навеса, но вече не беше дете и ако се поддадеше сега на страха си, може би никога нямаше да научи какво би могла да й каже отключената й памет.

Като повдигна ръце от мястото си на пода, тя се хвана за ъгъла на бюрото и се изправи. Затвори очи срещу яростта на бурята, пое си въздух няколко пъти, после се отдалечи от бюрото и излезе от стаята.

Всички лампи в къщата бяха угаснали, но тя намери пътя към главното стълбище. Хвана се за перилата и спря. Извивките им изглеждаха заплашителни. Беше толкова тъмно, че не можеше да види къде свършва стълбището, но се насили да сложи крак върху стъпалото и тръгна нагоре.

Периодически я заслепяваха светкавици, карайки я да се хваща още по-здраво за перилата и да изчаква, докато зрението й се адаптира. Когато стигна на площадката на втория етаж, погледна към дъното на дългия коридор. Беше тъмно. Но изпод вратата на спалнята на Оливия и Хауард проблясваше слаба светлина. Тръгна нататък и дори не спря да почука, преди да завърти топката на вратата и да влезе.

На нощното шкафче потрепваше восъчна свещ. Оливия лежеше на леглото с вдигнати до гърдите завивки.

— Оливия?

Мащеха й надигна глава от възглавницата.

— Белами. — После много по-слабо: — Стивън замина.

Белами пресече стаята и застана до леглото. Оливия погледна към ръката й, в която тя стискаше двете показателни снимки. Погледът й се върна обратно върху лицето на Белами и тя я погледна дълбоко в очите. Накрая произнесе:

— Ти знаеш.

Белами кимна и седна на ръба на леглото. Известно време двете само се гледаха една друга, без да казват нищо. Оливия наруши напрегнатата тишина.

— Как свърза нещата?

— Не съм. С помощта на тези снимки най-накрая си спомних.

Оливия я погледна въпросително.

— Бях изгубила паметта си. Дори когато се фокусирах върху онзи ден и пишех книгата, не можех да си спомня цели отрязъци от време. Досега, когато всичко си дойде на място.

— Видяла си ме да го правя? — попита тихо Оливия.

— Видях те да стоиш над тялото й с панделката от блузата ти в ръка.

— Тя се сваляше. След торнадото никой не забеляза, че липсва. Дрехите на хората бяха изпокъсани. Едно дете беше намерено напълно голо. Торнадото направо беше засмукало дрехите му.

— Ти просто пусна панделката върху отломките. Оръжието на убийството изчезна, когато разрушенията от бурята бяха разчистени.

— През цялото време се предполагаше, че е била удушена с бикините й.

— Значи бикините, които бяха намерени в къщата на Стрикланд днес…

— О, сигурна съм, че са нейните. Алън може да ги е дал на брат си, преди да го арестуват, така че да не го хванат с тях.

— Знаела си, че са при него?

— О, да. Разбира се, не можех да кажа, защото нямаше как да обясня, че знам. Бях сигурна, че полицията ще ги намери, което щеше да потвърди вината му. Но не ги намериха. Нямам представа защо Рей ги е пазил толкова много години.

Белами не можеше да повярва на спокойния, невъзмутим начин, по който Оливия разказваше за това.

— Оливия, какво се случи в онази гора?

Гърдите й се вдигнаха и тя изпусна дълбока въздишка.

— Видях я да излиза от павилиона с онова момче, което я следваше, сякаш беше разгонена. Тя си беше, знаеш. Постоянно. Изпускаше една животинска… миризма. Нещо особено. Не знам. Но то не можеше да се сбърка от мъжете. Както и да е, тръгнах след тях. Не исках глупостите й да развалят хубавия ни ден. Чух ги, преди да съм ги видяла. Отвратителни звуци. Като разгонени животни. Тежкото му дишане, нейното пъшкане. Беше се облегнала с гръб на едно дърво. Горнището на роклята й беше смъкнато. Той беше върху гърдите й. С ръце. С уста. Изглеждаше тотално погълнат, но Сюзан имаше вид на отегчена. Гледаше към небето.

Белами мълчеше.

— Тя подхвърли, че небето изглеждало странно, сякаш приближава буря. Но той или не я чу, или я игнорира. Тя произнесе името му и го отблъсна леко от себе си. „Не искам да ме намокри“. Той се засмя и отвърна: „Тогава ще трябва да побързаме“. Разкопча панталона си и го смъкна по хълбоците си. Тя го погледна и изсумтя: „Прибери това нещо обратно“. А той се изхили: „Обратно не е мястото, където мисля да го пъхна“.

Оливия потрепери.

— Бях отвратена до такава степен, че си помислих дали да не се обърна и да си тръгна. Не исках да ги гледам. Но после Сюзан плесна опипващата му ръка. „Наистина го мисля. Няма да стоя тук и да си съсипя роклята“.

Алън се опита да я придума, отначало палаво, а после по-ядосано. Накрая започна да я нарича с всякакви имена, вдигна панталона си и се отдалечи. Като се смееше, Сюзан извика подире му да не полудява.

Белами се беше загледала в една точка в пространството и нито помръдваше, нито казваше нещо. Прогърмя някъде далече и бавно заглъхна.

— После я видях как събува гащите си и му ги хвърля. Каза му да ги използва, докато се самозадоволявал и да си мислил за нея, докато го прави. — Оливия затвори очи за момент. — Разбира се, използва по-груба терминология.

Тя спря за момент и си пое дълбоко въздух.

— Оправи дрехите си и бухна косата си. При цялата й красота ми се повръщаше от вида й. Изражението ми сигурно го е показвало, защото когато ме видя, ме попита: „Какво искаш?“. Знаеш интонацията, за която ти говоря. Тя не беше притеснена, нито пък я интересуваше колко време съм била там и какво съм видяла. Само ме попита с онзи омразен тон.

— Оливия… — произнесе безсилно Белами, но мащехата й сякаш не я чу.

— Казах й точно какво си мисля, казах й, че е безсрамница, че е противна и неморална. Тя въздъхна театрално, отблъсна се от дървото и подхвърли: „Спести ми го“. Когато мина покрай мен, дръпна полата на роклята си, така че да не се допре до мен. Това беше последната капка.

Преди да осъзная, ръката ми се вдигна и аз я хванах. Сопна ми се да я пусна, но аз я дръпнах още по-силно. И после… после… после й казах да остави Стивън на мира.

Белами зяпна.

— Знаела си за нея и Стивън?

— Както и ти, очевидно.

— Не и до тази седмица. Той ми каза, когато отидох в Атланта. А ти си го знаела тогава, когато се е случвало.

Оливия извърна глава и опря буза във възглавницата.

— Господ да ми помага.

Белами беше по-удивена от това, отколкото от признанието на Оливия, че е убила Сюзан.

— Защо не направи нещо, за да го спреш?

— Сюзан знаеше защо — каза тя почти шепнешком. — Заплаших я, че ако се приближи отново до Стивън, ще кажа на Хауард. Изсмя ми се в лицето. „И на кого мислиш, ще повярва, Оливия?“. Знаеше, че няма да му кажа, защото това щеше да разтърси както него, така и цялото семейство.

— Но си можела да…

— Тя беше дъщеря на Хауард. Той се чувстваше длъжен да я подкрепя. А аз бях предана на Стивън. Това щеше да ни разкъса. Да разбие брака ни. Всичко. Нямаше да позволя тази малка уличница да ни съсипе.

— Но…

— Знам, Белами. Знам. Тя така или иначе съсипа семейството. Но в онзи ден се опитах да я накарам да повярва на заплахите ми. Казах й отново да остави Стивън на мира. Тя се изправи срещу лицето ми и се изхили: „Не и докато онзи увиснал фагот може да се вдига“.

Оливия впери очи невиждащо в отсрещната стена, после бавно изви глава да погледне Белами.

— Тя се отдалечи — наперено — като размахваше полата на роклята си… Не го бях планирала. Наведох се, взех един крив клон от земята и я ударих отзад по главата с всичка сила. Тя падна по лице. Развързах панделката от блузата си и я свалих. — Тя сви рамене. — Все едно че гледах някого другиго. Беше удивително лесно. Когато осъзнах, че е мъртва, оскърбих я, като вдигнах роклята й нагоре.

Известно време никоя от двете не каза нищо. Белами се загледа в спокойното лице на Оливия и се размърда.

— Трябва да попитам. Татко знаеше ли? Имаше ли някакво далечно понятие?

Оливия се сгърчи.

— Не, не. — После с траурен тон добави: — Понякога го хващах да ме гледа. Замислено. Намръщено. И това ме караше да се чудя…

— Никога ли не те попита?

— Не.

Белами си помисли, че може би не я е попитал, защото не е искал да знае. Може би й бе възложил да разбере истината, за да оправдае не Алън Стрикланд, а Оливия. Бе искал да умре без никаква сянка на съмнение, че любимата му съпруга е отнела живота на дъщеря му.

Никога нямаше да узнаят какво си е мислил и Белами изпита облекчение от това.

— Стивън знае ли? — попита тя тихо. — Той самият ми каза, че е доволен, че Сюзан е мъртва.

— Не. Но днес се изпуснах и му казах, че съм знаела какво му е причинявала. Затова си замина.

Сърцето на Белами пропусна един такт, когато Оливия описа сцената.

— Помолих го за прошка, но той отказа да слуша. Заключи се в стаята и когато отвори вратата, багажът им беше опакован и едно такси чакаше да ги откара до летището. Молих го да остане и да разговаряме, но той дори не ме погледна. Което е най-лошото възможно наказание за стореното от мен.

Тя спря да събере мислите си и после продължи:

— Лъжех се като си мислех, че осъждането на Алън Стрикланд е знак от Бога, че той ми дава втори шанс.

— Как е възможно…

— Стивън страда, както и ти, известно време, но Хауард и аз бяхме щастливи почти две десетилетия. Накарах се да повярвам, че убиването на Сюзан е било справедливо и затова можах да го преодолея. — Тя въздъхна. — Но нещата не стават по този начин, нали?

— Не, не стават — каза тихо Белами. — Защото е трябвало да кажеш на властите, Оливия. Алън Стрикланд трябваше да бъде оправдан. Както и Дент, Стивън, всички, които бяха заподозрени. Трябваше да изчистиш имената им.

Оливия кимна.

— Вече не се страхувам. Изгубих Хауард. Сега Стивън. Нищо по-лошо не може да ми се случи.

Белами внезапно осъзна, че с изключение на главата, Оливия не беше помръднала. Лицето й беше мокро от сълзи, но тя не беше извадила кърпичка от кутията на близката масичка.

— Оливия?

Очите й бяха затворени и тя не отговори.

— Оливия!

Белами дръпна завивките и изпищя. Оливия бе цялата в кръв. Китките й бяха прерязани.

Белами започна като обезумяла да я пляска по бузите, но единствената реакция бе тих стон.

Белами взе безжичния телефон на нощното шкафче, набра 911 и започна да обяснява веднага щом операторът отсреща отговори.

— Изпратете линейка. Бързо, бързо!

От другата страна на линията последваха въпроси, но когато Белами видя светлината на фарове да преминава по тавана, тя пусна телефона, изтича до прозореца и дръпна завесите.

Въпреки пороя разпозна ниския профил на корвета, докато преминаваше бързо през отворената порта. Тя извика от облекчение.

Върна се до леглото и докосна бузата на Оливия. Студенината й бе стряскаща.

— Не умирай — прошепна тя буйно, после излетя от стаята.

Коридорът сега бе по-тъмен от преди, но тя не забави, дори когато се спускаше по стълбището. Стигна до входната врата точно когато Корветът спря.

— Дент! Помогни ми!

Без да обръща внимание на пороя и на светкавиците, които прорязваха небето със синьо-бял блясък, тя изтича по стъпалата на верандата и почти връхлетя върху Дент.

— Дент, слава богу! Оливия. Тя е…

Силните му ръце я обгърнаха, но това не бяха ръцете на Дент.

— Срещаме се тъкмо навреме.

Тя вдигна очи нагоре и през дъжда видя похотливото лице на Рей Стрикланд.