Сандра Браун
Ниско налягане (17)

Шестнадесета глава

Докато Белами се къпеше и се обличаше, Дент размени местата на колите им, после направи препечени филийки и бъркани яйца, които тя изяде с голям апетит, когато се присъедини по-късно към него в кухнята. Беше облечена много по-небрежно, отколкото някога я бе виждал — с плътно прилепнали дънки и бяла риза. Изглеждаше добре и миришеше страхотно.

След като се озоваха на шосе I-35, обратно към Остин в колата й, тя го попита къде отиват.

— Хеймейкър. Двамата с Муди си партнираха по време на процеса.

— Смътно си го спомням.

— За съжаление, аз съм ги виждал повече пъти от теб и съм с впечатление, че бяха приятели извън работата. Може би той ще може да ни каже къде е Муди. — След кратко мълчание Дент се върна на темата за Джери. — Какво, според теб, е накарало твоя фен номер едно да се озове в парка вчера, а след това да ни последва до летището?

— Признавам, че намирисва на преследване. Ако някога се срещна пак лице в лице с него, ще му кажа, че поведението му ме кара да се чувствам неловко.

— О, и това страшно ще го уплаши.

Тя го изгледа кръвнишки и разговорът секна.

Доналд Хеймейкър живееше в едно от старите предградия на Остин, в което още нямаше наплив на млади хора, търсещи къщи за ремонтиране и модернизиране. Когато те се приближиха до малката веранда на къщата му, Белами попита:

— Как мислиш, че ще ни посрещне?

Дент нямаше време за предположения.

Бившият полицай отвори вратата, преди да са позвънили. Изгледа ги със същото любопитство, с каквото и те него.

Беше направил шкембе, което изглеждаше комично на фона на лишените му от косми криви крака и кокалести колене. Очите му бяха малки и присвити, носът — леко извит нагоре и с остър връх.

Той огледа раните и синините по лицето на Дент.

— Още си търсиш белята, както виждам.

— Предполагам, че няма нужда от представяне.

Хеймейкър изсумтя:

— Теб навсякъде ще те позная. Дори и с напълно размазана физиономия. — После погледът му се отмести към Белами. — А вас? Нямаше да ви позная, ако не ви бях видял по телевизията.

— Може ли да влезем? — попита тя любезно.

Той се поколеба за миг, след това се дръпна настрана. Отвъд малкото фоайе се намираше разхвърляна дневна, в която се кипреше огромен телевизор с плосък екран. Върху полицата над камината бяха подредени семейни снимки. В ъгъла на дивана спеше един пес. Голяма част от пода заемаше кожен стол с мазно петно, съвпадащо с големината и формата на главата на Хеймейкър.

Той им посочи дивана, където Белами се смести между Дент и кучето, което не получи команда да се махне, за да им стори място. Хеймейкър се настани на кожения стол и нагласи облегалката под удобен ъгъл с поставката за крака. Отдолу белите му чорапи бяха сиви.

Той се ухили дяволито.

— Какво мога да направя за вас, хора?

Дент мина направо на темата.

— Кажи ни къде е приятелчето ти Дейл Муди.

Бившето ченге се изсмя силно и неопределено, за да прозвучи искрено.

— Старият Дейл — поклати той глава и се усмихна нежно. — Какво ли е станало с него?

— Във всеки случай едно се знае със сигурност: беше изгонен позорно от полицейското управление.

Хеймейкър се стрелна напред в стола си и размаха пръст във въздуха.

— Грозна лъжа. Къде си я чул? Дейл напусна отдела по свое решение. Не беше уволнен. Дори не беше заподозрян.

— Значи никой не е разбрал за онова, което ми причини?

До него Белами трепна от изненада, но не каза нищо. Беше я помолил да остави на него да накара Хеймейкър да се разприказва. Не й беше казал как възнамерява да го направи. Хеймейкър облиза устните си.

— Добре де, Дейл беше грубо ченге. Невинаги беше политически коректен. Понякога прекаляваше, особено с хулигани като теб, които се мислеха за по-големи умници от него.

— Аз бях по-умен от него. Обвиних го, че блъфира, и не признах, а той не изпълни заплахата си. Още съм с две очи и те са в идеално състояние.

Той се обърна към Белами.

— Муди се появи вкъщи, когато татко беше на работа. Блъсна ме назад върху кухненската маса и притисна една отвертка „Филипс“ към клепача ми. Каза, че ако не призная, че съм удушил Сюзан, щял да ми прободе окото и да съсипе завинаги шанса да летя със самолет. Бях сам. Нямах адвокат. Повече от час Муди се опитваше да изтръгне признание от мен, заплашвайки да ме ослепи.

Хеймейкър сви тесните си рамене.

— Но не ти е навредил, нали? Оправил си се?

— Алън Стрикланд не се оправи.

Тихо изречените думи на Белами оказаха забележим ефект върху Хеймейкър, който започна да се върти неспокойно, изтръгвайки жалостиви скрибуцалия от кожения стол.

— Не можеш да стоварваш на Дейл вината, че Стрикланд е бил убит в затвора. Момчето беше съдено в законен съд. Журито го намери за виновен…

— На основата на косвени доказателства.

— Не знам нищо за това — каза той бързо. — Присъствах само няколко пъти, когато Дейл го разпитва, после ми възложиха друг случай.

— И не си помагал на Муди и на Руп Колиър в процеса срещу Стрикланд?

— Не. — После, осъзнавайки, че е влязъл в капан, Хеймейкър започна да дава заден. — Искам да кажа, че те не са скалъпвали нищо. Имаха един достатъчно солиден случай, за да се стигне до обвинение. Журито също го потвърди.

— Какво мислеше детектив Муди?

В отговор на въпроса на Дент кръглите му очички примигаха неспокойно.

— Какво имаш предвид?

— Дали е било чисто съвпадение, че Муди напусна полицията малко, след като Алън Стрикланд умря в Хънтсвил?

Хеймейкър се размърда отново.

— Дейл не е споделял с мен защо е напуснал. Той… той имаше проблеми с бутилката. Много ченгета имат, както знаете — отбранително рече той.

— И защо?

— Семейни неприятности. Беше женен за истинска харпия. Жена ми няма начин да спечели награда за добра съпруга, но тази на Дейл…

— Не сме тук, за да говорим за семейните му неволи или пиянските му навици. — Дент се премести по-напред, подпря ръце на бедрата си и се наведе към бившия детектив, понижавайки глас до доверителен шепот: — Може би причината Дейл Муди да напусне така скоропостижно службата си и да изчезне от лицето на земята, е заради гузната си съвест?

Хеймейкър не можеше да ги гледа в очите.

— Не съм му бил нито изповедник, нито психоаналитик.

— Бил си му приятел, обаче. Единственият му приятел. — Дент даде на Хеймейкър няколко секунди да се почуди откъде той знае, преди да го осветли. — След онзи инцидент с отвертката исках да си отмъстя на Муди, затова започнах да го следя. Ти беше единственият, с когото се срещаше след работа. Ти беше единственият му приятел по чашка. Дебнах ви седмици наред, нощ след нощ, от бар на бар.

Хеймейкър се размърда отново и се прокашля.

— После Гал, който никога не пропускаше нищо, поиска да знае какво съм намислил. Когато му казах, ме нарече глупак и ми каза, че щом съм искал да нападна ченге и да си съсипя живота, хубаво, но той не желаел да става част от моя провал. Заповяда ми да се махам от летището и да не се връщам повече.

Той разпери ръце.

— Страстта ми към летенето беше по-силна, отколкото омразата към Муди. Отказах се от плана си за отмъщение и единственото нещо, което излезе от аматьорското ми наблюдение, беше, че научих, че Дейл Муди има само един приятел. — Той наклони глава към Хеймейкър. — Ако някой знае къде е той, то това си ти.

Мъжът потърка ръце по карираните си шорти.

— За какво ви е? — Като гледаше към Белами, той вдигна рамене: — И без това написахте мнението си за него в книгата си. Искате да забиете по-дълбоко нокти в ръцете му ли?

— Исках да го интервюирам за романа, но не можах да го намеря — отвърна тя. — Бях прецизна, доколкото можех да съм, основавайки се на впечатленията на едно дванайсетгодишно момиче. Не съм имала намерения да хвърлям обвинения срещу детектив Муди. Защо да го правя? Той залови и помогна да осъдят мъжа, който уби сестра ми.

— Тогава значи сте наясно — каза Хеймейкър, като плесна по дръжките на стола. — Край.

— Не, не е край — поклати глава тя. — Не и ако си мислите, че му имам зъб. — И той ли така го е възприел?

— Не знам как го е възприел.

— Лъжеш — каза Дент.

Белами внимателно сложи ръка на коляното му. И с по-скоро нежен, отколкото заядлив глас, попита:

— И Муди ли гледа така на нещата, господин Хеймейкър? Ако е така, не би ли искал да се възползва от шанса да ми го каже направо?

— Ъ-ъ-ъ… Няма начин. Той няма да говори с вас. — Хеймейкър решително поклати глава.

— Откъде знаете?

— Защото дори с мен не иска да говори за това, а аз съм най-добрият му… единственият му приятел. Както остроумно бе отбелязано. — Той хвърли раздразнен поглед на Дент. Дент не отговори. Белами беше направила пробив там, където той не бе успял, така че й отстъпи.

— Опитахте ли се да говорите с него за това? — попита тя.

— През всичките шибани осемнайсет години. Но това, което знам със сигурност, е, че Дейл не е същият, след убийството на онова момче в затвора. След като това се случи, той не спря да пие един месец, след това внезапно ми заяви, че напуска отдела, оставя семейството си, оставя Остин и това беше.

— Но още поддържате контакт?

Той се размърда, почеса глава и явно обмисли какво може да каже. Когато погледна Дент, беше с неприязън, но отвърна на спокойния поглед на Белами.

Изпусна дълга въздишка и промърмори:

— Говорим по телефона. От време на време. Не редовно. Половината пъти той не вдига или ми се обажда, когато му оставя съобщение. Притеснявам се за него. Не е здрав. Гърдите му свирят като гайда.

— Това е много лошо — безизразно отбеляза Дент. — Къде живее?

— Не знам.

Дент огледа стаята.

— Имаш ли някъде наблизо отвертка „Филипс“?

— Казвам ти, не знам къде живее! — възкликна Хеймейкър. — Кълна се в Бога, не знам! И да ми извадиш окото, пак няма да мога да ти кажа. — След това вдигна брадичка предизвикателно. — Даже и да можех, даже и да живееше в съседната врата, пак нямаше да ти кажа, защото Дейл не би искал да говори с теб. Изгубил си си времето, като си дошъл дотук.

Дент и Белами размениха погледи, нямаха представа накъде да продължат оттук.

После с внезапно движение Дент се пресегна към малката масичка и вдигна един мобилен телефон.

Коженият стол на Хеймейкър подскочи нагоре.

— Ей! — Той се опита да измъкне телефона от ръката на Дент.

— Номерът на Муди е тук, нали? Звънни му. Кажи му, че искаме да говорим с него. Кажи му, че според теб идеята е добра. Това ще му даде шанс да потвърди резултата от разследването си.

— Няма какво да потвърждава глупости.

— Тогава да ни разясни. — Действайки по интуиция, Дент добави: — Може поне да обясни как двамата с Руп Колиър са построили процеса срещу Алън Стрикланд.

Малките очички на Хеймейкър се местеха от единия върху другия.

— Не разполагаш с нищо за тях.

— Значи е имало някакви машинации? — попита Белами.

— Не съм казал това — изломоти той. — Не слагайте в устата ми думи, които не са мои, госпожице.

— Не ни интересува какво казваш ти, Хеймейкър. Искаме да говорим с Муди. — Дент се ухили злобно. — Ако е нарушил някакви правила, ще му дадем шанс да изчисти душата си. Когато умре, ще отиде в рая, вместо в ада. Така ще е добре за всички.

— Обадете му се, Хеймейкър — настоя тихо Белами.

Той мълчаливо обмисля няколко минути, после вдигна ръце, капитулирайки.

— Добре. Хубаво. Ще му кажа.

— Имаш пет секунди — каза Дент.

— Виж, ела утре…

Дент започна да брои.

— Не мога да чакам до утре.

— Какво става? — Хеймейкър погледна Белами. — Защо е цялото това бързане?

— Имам причини да искам да го видя колкото е възможно по-скоро. Обадете му се.

Бившето ченге продължи да увърта.

— Времето изтече. — Дент плъзна палец в основата на екранчето, включвайки телефона. — Ако му се обадиш, си загриженият му приятел, който му предлага съвет. Ако аз му се обадя, си приятелчето, което го е предало. Избирай.

 

 

Когато Стивън видя на екрана на телефона си името на човека, който го търси, той направи знак на Уилям да поеме задълженията му на келнер и бързо си проби път към сравнително тихия офис на оживената кухня на „Макси’с“. Телефонът му спря да вибрира тъкмо когато влезе вътре, така че трябваше да набере. Оливия вдигна още след първото позвъняване.

— Съжалявам, че не можах да ти отговоря веднага, майко. Как е Хауард?

— Държи се на косъм.

Стивън можеше да каже по дрезгавината на гласа й, че е плакала.

— Както и аз — добави тя немощно. — На много тънък косъм. Има моменти, когато е в пълно съзнание, а после такива, в които изпада в полусъзнание, което ме ужасява. Страхувам се, че няма да излезе от тях. Изглежда толкова стар и слаб, че направо не мога да повярвам, че това е моят Хауард.

— Исусе. Представям си колко ти е тежко. — Ако Уилям умираше, щеше да има чувството, че светът се срутва и той е безпомощен да го спре. — Съжалявам, че се налага да се справяш с това сама.

— Белами беше тук снощи. — Когато той не каза нищо, тя добави тихо: — Знам, че е идвала да се срещнете, Стивън. Каза ми. Бях изненадана, че е била целия този път, като се има предвид състоянието на Хауард. Той отчаяно искаше да говори с нея снощи.

— Сигурно се страхува, че всеки път, когато я вижда, ще е за последно.

— Точно така. Което ме кара да се питам защо я накара да си тръгне.

— Накара ли я?

— Тя беше тук няма и час. Говориха с Хауард насаме, може би петнайсетина минути, след това тя и Дент тръгнаха.

— Дент пак ли беше с нея?

— Беше я докарал.

— Изглежда доста са се сближили.

— За наша изненада. Не мога да си представя какво си мисли тя?

— Може би, че е супермен. Точно както Сюзан.

В отговор Оливия не каза нищо, може би беше раздразнена от самата идея и не би могла да понесе налагащите се изводи от нея.

— Двамата се върнаха в Остин късно снощи — продължи след малко тя. — Не знам защо й трябваше да бърза толкова, защо не остана поне до тази сутрин.

— Не я ли попита?

— Каза ми, че Хауард я е помолил да свърши нещо, но когато я притиснах, беше уклончива. Попитах после и Хауард за това, но ми каза, че било незначително.

— Ами тогава…

— Въпреки всичко ми се струва, че крият нещо от мен и се страхувам. — Тя се разплака.

— Майко, не го вземай толкова навътре. Притесняваш се за нищо. Изтощена си и си напрегната, а и кой не би бил на твое място?

— Всичко живо се върти около проблема.

— Какъв проблем?

— Не знам! — възкликна тя. — Чувствам се така, сякаш съм единствената, която не схваща какво става. Не ми харесва, че ти и Белами се бяхте отдалечили. Зарадвах се, че отново ще се срещнете. Но какво е било толкова спешно, че да остави умиращия си баща и да тръгне да се среща с теб точно сега? За какво говорихте?

— Приказвахме за нейния живот, за моя. Тя се запозна с Уилям. Разказах й за ресторанта, поздравих я за успеха на книгата й. Такива работи.

— Защо ме лъжеш, Стивън? Самата Белами ми каза, че идва, за да говорите… като възрастни — за онзи Ден на загиналите във войната.

Той наведе глава и разтърка основата на носа си.

— Добре де, така е. Искаше да чуе моята гледна точка за събитията, защото явно има неща, които не знае.

— Не разбирам какво толкова я тревожи. Наистина не разбирам. Това са стари работи.

— За нея не са. Още ги преживява.

— Смяташ ли, че е здравословно? Каза ли й…

— Че съм сводничил на Сюзан в онзи ден?

— Говориш ужасни неща! За доведената си сестра и за себе си.

— Как иначе би го нарекла?

— Във всеки случай не толкова грубо.

— Е, не съм го казал на Белами точно с тези термини.

— Нямало е причина да го правиш. Момичетата и момчетата си посредничат, откак има момичета и момчета. Сюзан искаше да танцува с Алън Стрикланд и те помоли да му предадеш съобщението. Това имаше трагични последствия, но тогава беше нещо невинно, нещо, което всяка обикновена тийнейджърка би направила.

Само дето Сюзан не беше обикновена и в никакъв случай не беше невинна.

Той никога не бе споделял с майка си или Хауард ужасната тайна за онова, което се случваше в спалнята му през повечето нощи, но им бе признал за случилото се на барбекюто.

— Щом всичко е било толкова безобидно, майко, защо ти и Хауард не ми позволихте да го кажа на полицията?

— Единственото, което казахме, беше, че ако Алън Стрикланд не спомене за това, когато го разпитват, няма защо ти да го казваш. Не беше уместно.

— Детектив Муди може да не се съгласи.

Вярно, той искаше да знае доколко манипулативна е била Сюзан и дали тя е била инициаторката на срещата със Стрикланд.

Ей там, в синята риза, стои до онзи дебелак с дългите мустаци. Мисля, че са братя. Внимавай да го кажеш на правилния. Не дай боже, вместо него да ми дойде онзи лигав кретен.

— Няма да им кажа нищо.

— Стивън…

— Ако толкова гориш от желание да танцуваш с него, иди и сама го попитай, а мен ме остави. Да ти го начукам!

— Стивън ка-за чу-ка-не. Стивън ка-за чу-ка-не.

Подигравките й го накараха да побеснее от яд. Само че тя знаеше това и го използваше.

— Разбира се, ти само казваш думата, но не извършваш действието. Защото те е страх. — Като се приближи и притисна устни към ухото му, тя прошепна: — Но аз знам, че искаш. Знам, че искаш да го направиш с мен. Знам, че го искаш веднага.

Когато той се опита да се дръпне, тя му блокира пътя.

— Ще кажеш на онова момче, че искам да танцувам с него, иначе ще се оплача на Оливия и на татко, че ревнуваш от Дент и че си дошъл в стаята ми, докато съм гола и си се опитал да ме изнасилиш.

— Да те изнасиля? Това е смешно.

— На кого мислиш, че ще повярват? — Тя му хвърли поглед, който казваше, че е способна да получи с хитрост всичко, каквото иска, и той знаеше, че е така.

Пламнал от омраза към нея, той се беше приближил до Алън Стрикланд по нейна молба.

Сякаш прочела мислите му, майка му каза кротко:

— Онова момче й хвърляше нежни погледи през целия ден, Стивън. Той и брат му. Рано или късно Алън щеше да събере смелост и да я покани да танцуват, с твоя или без твоя помощ.

— Може би. Но фактът си остава — направи го с моя помощ.

— Моля те, престани да мислиш за това и да се разстройваш. Макар да знам, че е трудно да изкараш онзи ден от ума си, когато не можеш да избягаш от книгата на Белами. Тя е навсякъде. Дори тук, в магазина на болницата.

— Духът излезе от бутилката, майко.

— Да, но си мисля, че когато тя спре рекламата, нещата ще се успокоят. Вместо това, отново сме на първите страници на онзи отвратителен таблоид. Дент Картър се намъкна отново в живота ни, Белами е като обсебена, а аз не мога да се начудя с какво е свързана тази загадъчна мисия, на която замина по молба на Хауард.

Стивън се намеси, преди тя да изхлипа отново:

— Майко, единствените случаи, когато Хауард е правил нещо зад гърба ти, са били, когато ти е купувал някакъв смайващ подарък или е планирал екзотично пътуване. Ако е изпратил Белами на секретна мисия, то е свързано с нещо, което ще ти спести по-нататъшни сърдечни мъки.

— Сърцето вече ме боли, Стивън.

— Ракът е жестоко нещо.

— Стига с тази ирония.

— Ирония?

— Двамата с Хауард имахме почти перфектен живот заедно. Той беше белязан от едно-едничко трагично събитие. И сега, когато съвместният ни живот е към края си и трябва да се радваме на оставащото, убийството на Сюзан е в ума на всички ни. — Гласът й секна. — И защо?

Стивън произнесе тихо:

— Заради „Ниско налягане“.