Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Low Pressure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сандра Браун. Ниско Налягане

Американска. Първо издание

ИК „Ергон“, София, 2012

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-002-6

История

  1. — Добавяне

Двадесет и трета глава

— Накъде биеше с този Постълуайт?

Дент нямаше търпение да я попита, но изчака, докато влязат в колата й. Както винаги, той бе настоял да шофира.

— Вчера, когато преглеждах онази страница в папката на Муди, името ми направи впечатление, защото е било отбелязано в оригинала със звездичка, а след това копието подчертано с червено. Смятах да попитам с какво толкова е важно, но се разсеях от това, което Муди разказваше, а после забравих. Хрумна ми, че щом е било важно за Муди, може да е важно и за Руп.

— Добър ход. Когато произнесе „Постълуайт“, Руп беше готов да ти се нахвърли.

— Определено пребледня под синините.

— Хвърлих само един поглед върху онази страница в папката на Муди, но там имаше какви ли не драсканици. Бележки. Имена. Как си запомнила Постълуайт?

— Освен, че името бе отбелязано и подчертано, си спомням човека. Един ден, когато отидох при татко в службата му, той дойде в офиса да остави някакви документи. След като ми беше представен, ми каза да му викам „господин П.“ и ме накара да се чувствам много специална, сякаш съм някой важен гост, разпита ме за училище, кои са любимите ми предмети. Такива неща.

— Забелязал те е.

— В такъв период от живота ми, когато малко хора ме забелязваха. Никога не забравих добрината му. Видях го отдалече на барбекюто. Помаха ми. Беше приятен човек.

— Съмнявам се, че поради тази причина Муди го е отбелязал със звездичка. Да имаш някаква идея?

— Никаква. Но си мисля, че Руп знае.

— Готов съм да се обзаложа на много пари. — Като спря на знака за пресичане, той я попита дали иска да се отбият в къщата на родителите й. — И без това сме в квартала.

— Мислиш ли? Когато се преместих в моята къща, останаха някои дрехи, които да опаковам по-късно. — И добави с тъжно изражение: — Сигурно скоро ще ми потрябват.

Когато спряха до входа, тя му даде кода и той го набра. Тръгнаха по алеята към къщата.

— Мястото не се е променило много — произнесе тихо Дент. — Все още ме кара да се чувствам сякаш трябва да завия с колата отзад, така че ако и с теб е по същия начин, ще те почакам тук.

— Няма да се бавя.

Тя позвъни на вратата и бе посрещната от униформена икономка, която я изгледа с любопитство, когато забеляза Дент. Двете размениха няколко фрази, после влязоха вътре. След по-малко от десет минути Белами излезе с куфар. Той се измъкна и й помогна да го сложи на задната седалка.

— Икономката е друга, не е тази, която помня — каза той.

— Хелена работи при родителите ми от десет години. Много се тревожи за татко. Оливия държи връзка с нея, но аз също й обещах да й се обадя, веднага щом науча нещо.

— Сега накъде?

— Хеймейкър.

— Съгласен. Трябва да вземем от него номера на мобилния телефон на Муди.

— Няма да иска да ни го даде.

— Гангстерският ми манталитет може и да свърши работа.

Тя се усмихна.

— Ще разчитам на него.

— Оттук до там пътят е дълъг. Първо му звънни, да видим дали е там.

— По този начин ще разбере, че сме на път към него.

— Не и ако му затвориш, когато вдигне. — Той й подаде телефона си. — Използвай моя. Не се показва никакво име.

Преди да си тръгнат от Хеймейкър предишния ден, се бяха сдобили с номера на стационарния му телефон, както и с този на мобилния. Белами позвъни на всеки от тях по два пъти, но и двата пъти се включи гласова поща.

— И сега какво? — попита тя, видимо разстроена.

— Отстъпваме и се прегрупираме.

 

 

Рей се поздрави за издръжливостта и самодисциплината си.

Беше в дрешника на Белами от пет часа, търпеливо чакайки я да се прибере. Не знаеше кога ще стане, но със сигурност накрая щеше да се прибере. Когато и да станеше, той щеше да е готов, физически и психически.

Да влезе в къщата беше лесно, единственото предизвикателство беше да изрита една любопитна котка от пътя, когато се прехвърляше през един незаключен прозорец, закрит отчасти от висок храсталак. Къщата беше тиха и празна, и миришеше на препарати за чистене и на прясна боя.

Посланието, което беше оставил на стената й, беше заличено с боя, което не го подразни кой знае колко. Онова беше тъпа идея. Този път беше подготвил нещо много по-добро. Стените й щяха да бъдат нашарени с червено, но това нямаше да е боя.

Преди да заеме позиция в дрешника, той отвори скрина и си поигра с някои части от бельото й. Заради единия кеф, просто защото можеше да си го позволи, защото предизвикваше неприлична тръпка, че може да шокира такова високомерно богато момиче.

Не беше имал много работа с жени и определено не му се бе случвало да бъде с някоя, която да носи такива изискани неща. Харесваше му да усеща нейните копринени, дантелени неща до лицето си, до змийската си татуировка, до корема си. Но след известно време той неохотно сгъна обратно всичко, което бе взел, върна го обратно и затвори чекмеджетата.

Беше обмислял дали да не се скрие под леглото, после избра килера за дрехи. Така щеше да е по-мобилен. Белами щеше да отвори двойната врата и щеше да го види вътре.

— Изненада! — Щеше да го произнесе с театрален шепот, докато я пробождаше няколко пъти.

Дрешникът й миришеше дори още по-хубаво от ароматизаторите, които бе намерил в скрина й. Миришеше на парфюм. Той вдигна една от блузите й до лицето си и вдъхна дълбоко. Но не губи много време да се наслаждава, знаейки, че трябва да се настрои психически за онова, което му предстоеше.

За да се подготви, беше стискал и разпускал пръстите си. Беше правил кръгове с ръце, за да раздвижи кръвообращението си и да отпусне схванатите си китки. Сега опъна гръб и помръдна с рамене. Беше правил тези упражнения на всеки двайсет минути, за да се поддържа гъвкав и бдителен.

Излезе от дрешника само веднъж, когато трябваше да пикае. Беше си направил удоволствието, когато се разкопча и се разголи в банята й. Беше се гледал в огледалото й, докато се поглаждаше и стискаше. „Как ти се вижда този големия, госпожичке?“ Той тласна хълбоци към огледалото. Но колкото и да му бе приятно да се забавлява, представяйки си я, трябваше да се държи умно и да се върне в скривалището си.

Нощта се спусна, но очите му постепенно се адаптираха към сгъстяващата се тъмнина, така че нямаше нищо против да стои на затворена врата. Чакаше търпеливо. Мина още един час. Той си правеше упражненията, за да поддържа тялото си във форма и ума си наточен като острието на ножа си.

Чакаше.

И най-после в ключалката на входната врата се завъртя ключ.

 

 

— Сигурно бояджията е идвал — каза Белами, когато отвори входната врата и пристъпи вътре. — Надушвам изпаренията.

Дент я последва с куфара й в ръка.

— Ще те дразни ли миризмата?

— Както съм изморена, нищо не може да ме дразни и да ми попречи да спя тази вечер. Но наистина искам утре първо да се отбием при Хеймейкър.

— Ще проверя втория етаж.

Той тръгна нагоре, но тя го спря.

— Бояджията е бил. Шлосерът обезопаси къщата. Сигурна съм, че всичко е наред. Не се безпокой. Благодаря ти, че ме доведе.

— Не само те доведох. При положение, че онзи откачалник с ножа се разхожда навън, няма начин да те оставя тук сама тази нощ.

— Добре съм.

Той я гледа няколко секунди, после слезе по стъпалата.

— Гониш ли ме?

— Не ме гледай с тези тъжни очи на кутре.

— А с какви точно предпочиташ?

— Спести ми го, моля те.

— Кое?

— Флиртуването. Секси усмивката. Замъглените очи. Този тон. — Тя въздъхна. — Не разбра ли какво ти казах днес?

— Бъди по-конкретна.

— Онова, което ти казах по време на обратния полет.

— Че не искаш да правиш секс с мен.

— Точно така. Затова сега ми кажи лека нощ и си тръгвай.

— Наистина ли искаш да си отида?

— Да, наистина.

— Не мога.

— Не можеш?

— Колата ми е затворена в гаража ти.

Раздразнена, тя вдигна глава нагоре и изчака да минат няколко секунди. След това произнесе:

— Ела с мен.

Въведе го в кухнята, където отключи вратата, която водеше към гаража. Като се протегна, натисна бутона на стената и двигателят за вратата на горния етаж се включи.

Когато вратата беше вдигната, Белами се обърна към него.

— Ето. Свободен си да си тръгнеш. — Но той не помръдна. Изчака я да излезе, докато тя не престана да мести поглед, и накрая събра смелост да го погледне в очите. — Вече говорихме за това, Дент.

— Не сме завършили разговора.

— Аз го завърших.

— Без да ми дадеш шанс да отговоря.

— Няма да отговориш, защото това не е спор. Казах ти от самото начало, че ти и аз… че това няма да се случи. Никога.

— Като използва Сюзан за оправдание.

— Сюзан не е оправдание, тя…

— Беше една уличница. И от някакво криворазбрано чувство за дълг или равновесие, или каквото и да е, ти отказваш на собствените си сексуални влечения.

— А ти смяташ, че моите влечения съвсем естествено водят към теб.

— Снощи го направиха.

Тя отпусна ръце безпомощно.

— Това беше…

— Знам какво беше, и то беше прекалено влажно, за да е преструвка.

Искаше й се изчервяването й да не показва толкова отявлено смущението й. Но не можеше да крие гнева си.

— Да не би да чакаш да ти благодаря? Или да те поздравя? Какво? Егото ти…

— Не извъртай нещата към мен — каза той повишавайки глас. — Егото ми си е наред.

— Знам чудесно. Сигурна съм, че другите жени…

— Те също нямат нищо общо. Става дума за теб. Защо си толкова тъжна и самотна, когато…

— Аз? — възкликна тя. — Аз да съм тъжна и самотна? Ти поглеждал ли си собствения си живот напоследък? Имаш един приятел. Един — натърти тя, вдигайки показалец. — Спиш с жени, чиито имена дори не знаеш. Живееш в някаква разнебитена дупка. И смееш да наричаш живота ми тъжен и самотен?

Главата му се дръпна назад, сякаш го беше ударила.

— О, това е добре. Изиграй тази карта.

— Карта?

— Тази карта „Листън“. Богаташката карта. Картата „ти си плюнка върху обувките ми“. Може би трябваше да завия откъм черния вход за доставки на къщата ви.

Тя го блъсна, когато профуча покрай него.

— Ще затворя вратата на гаража после. Сега се качвам горе. Искам да те няма, когато се върна.

И тръгна, но той я изпревари и застана между нея и първото стъпало.

— Хубав опит, само че няма да стане.

— Не знам за какво говориш.

— О, знаеш. Опитваш се да ме вбесиш, за да побеснея и да не можем да продължим да говорим за онова, за което трябва да говорим.

Не трябва да говорим за нищо. Няма да говорим за нищо. Ще бъдеш ли така любезен просто да си идеш!

— Ох, ох. Не си измивай ръцете. Говорим за теб и за твоите мании.

— Моите мании не те интересуват. Просто искаш едно топло тяло, с което да спиш тази вечер.

— Окей. Признавам. Искам да спя с твоето топло тяло. Но независимо дали дойдеш, или не в леглото с мен, това трябва да бъде казано.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Е, хубаво, какво? Кратката версия, ако обичаш, така че да се разкараш оттук по-бързо. — Надяваше се, че позата, тонът й или ще го обезкуражат, или ще го ядосат достатъчно, за да си тръгне.

Вместо това той остана, дори направи крачка към нея и заговори меко:

— Приеми го от мъж, който те е докосвал и отвътре, и отвън: всичко ти е наред, с изключение на това, че ти не вярваш, че е така.

Тя преглътна, но не каза нищо.

— Не знам какво е станало в съзнанието на дванайсетгодишната Белами Листън, но ти, жената, трябва да изстържеш оттам онази глупост да не следваш същия разрушителен път, по който е вървяла Сюзан.

Тя наведе очи.

— Ако бракът ти е бил скучен и сексът се е нуждаел от спешна помощ, твоят лишен от въображение съпруг трябва да носи поне петдесет процента от отговорността, защото ако е бил способен да те накара да реагираш по начина, по който снощи реагира на мен, нямаше да му е скучно. Защото това си беше направо като по учебник. И, честно, смятам, че той е негодник, щом ти е позволил да приемеш всички обвинения за провала на брака ви.

Тя едва намери глас да отговори:

— Той не знаеше, че се обвинявам.

— Не се заблуждавай. Знаел е. В съзнанието му ти си тази, която трябва да бъде винена и за извънбрачната му афера.

— Защо мислиш така?

— Не мисля, знам. И причината да го знам, е, че съм мъж. Защото когато ние, мъжете, излизаме и се забавляваме, когато си правим удоволствията и размахваме наляво-надясно нашата мъжка гордост, се оправдаваме като си казваме: „Да се сърди на себе си. Ако беше направила това… ако беше направила онова… Но не го направи и не ми остави избор, освен да си намеря други бедра, между които да мушна моя малкия“. Много жени се хващат на това. Недей. Защото са пълни глупости. И ни освобождава от отговорност.

— Тук не става дума за отговорност.

— Става, и още как. Ето, млъкнала си и си се депресирала на дванайсет години, и това е срам. Защото факт е, че си красива, талантлива и толкова дяволски умна, че това плаши някои хора. И си ужасно секси.

— Благодаря за всички тези излияния и комплименти, но няма да спя с теб. — Тя се обърна с гръб към него. Или поне се опита. Той я задържа на място, като сложи ръка на рамото й.

— Секси си и то най-вече защото не го съзнаваш. Това, което правиш със зъби и с долната си устна…

— Не правя нищо.

— Правиш го през цялото време. Хапеш я. Не забелязваш, но знаеш ли колко глави се обръщат след задника ти. В тези джинси направо ме побъркваш. Да не продължавам за луничките ти.

— Не можеш да ги видиш. Използвам коректор.

— И те харесвам.

Домогванията му не я изненадаха. Това беше Дент Картър, все пак. Но тази декларация я изуми и виждайки реакцията й, той се засмя.

— И мен ме шокира. Не очаквах да те харесам, защото си Листън. Но… — Той млъкна, когато погледът му се плъзна върху лицето й, поглъщайки черта след черта. — Прекрасна си — произнесе с нисък, гърлен глас.

За един-единствен миг тя се поддаде на тези очи, на думите, на лицето му, което не й беше излизало от ума години наред. После внезапно се окопити и си спомни защо са започнали този разговор.

— Говориш тези красиви приказки, само за да ме вкараш в леглото.

— Ами, сигурно. — Той й изпрати най-неприличната си усмивка, после изтрезня. — Но по някаква случайност наистина мисля всичко, което казах. Казвам го повече за теб, отколкото за себе си, а аз рядко правя нещо неегоистично.

Може би тъкмо това признание я задържаше тук, неподвижна и очакваща, когато всъщност би трябвало да се махне. Но не го направи. Така че той обви ръце около нея и я придърпа по-близко, и о, боже, беше толкова хубаво!

И дори още по-хубаво, когато плъзна ръце надолу по дупето й и я притисна към себе си. Начинът, по който телата им се прилепиха едно към друго, накара коленете й да омекнат.

— Това напълно неегоистично ли е от твоя страна? — прошепна тя.

Като се засмя тихо, той зарови лице в косата й.

— Не, това не. Усещаш ли колко хубаво си пасваме? По дяволите. Няма начин да бъдеш разочарование.

* * *

Той го почувства мигновено. Тя се притискаше към него, нагаждайки се, което излагаше самоконтрола му на риск.

И в следващия миг се вкочани и застина като пилон. Притисна ръце към гърдите му да разкъса прегръдката и когато се оттласна, очите й бяха станали огромни като чаени чинийки.

— Какво каза? — попита тя с дрезгав глас.

Дент не можеше да си обясни внезапното й отдръпване, нито пък начина, по който го гледаше. Той отпусна ръце в недоумение.

— Какво?

— Ти каза… ти каза… Че не бих могла да бъда разочарование. Това каза. Употреби точно тази дума. Разочарование. Защо точно тази дума?

— Защото това е думата, която ти използва по-рано днес. Аз просто я повторих…

— Не, почакай! — Тя притисна длани към слепоочията си, сякаш се опитваше да изстиска някоя мисъл. Или може би да задържи някоя неприятна вътре… и от тази възможност леко му се доповръща.

— Белами… — Той пристъпи към нея, но тя протегна ръка да го спре.

— Използва тази дума, защото Сюзан я използва. — Очите й бяха вперени в него, но те търсеха нещо друго, някого другиго. — Тя я произнесе на барбекюто. В навеса за лодки. По време на караницата ви.

Той не си спомняше точните изрази, които Сюзан беше използвала, но споменът, който току-що се бе освободил от подсъзнанието на Белами беше лош, от тези, които се бе надявал тя никога да не си спомни. Пулсът му се ускори, но се престори на спокоен и невъзмутим, направи се на глупак.

— Не помня какво е казала.

— Не, помниш! — извика тя пронизително. — Помниш. Точно затова отказа да говориш онзи ден вечерта, когато бяхме в апартамента ти. Знаех си, че задържаш нещо. — Тя покри устата си с ръце и затвори очи. — Аз си спомням. О, боже, спомням си какво искаше да запазиш в тайна от мен.

Дишането й се превърна в дрезгави хрипове.

— Ти и Сюзан бяхте в разгара на караницата си. Ти се опитваше да я успокоиш, да я целунеш и да оправиш нещата, но тя беше бясна. Тя каза… каза, че ако искаш да чукаш някоя Листън, можеш да отидеш да чукаш… мен. — Белами си пое толкова рязко дъх, че примига от болка. — После тя каза: „Разбира се, след като си имал мен, Белами ще бъде огромно разочарование“.

Беше използвала тази дума днес, така че през всичките тези години трябва да е била някъде в дъното на съзнанието й, чакаща да бъде изстреляна. Той се прокле, че е този, който е трябвало да го направи. Беше се надявал, че спомените й няма да стигнат до там.

— Откъде знаеш, по дяволите, какво е казала Сюзан?

Но Белами изглежда не го чу. Тя беше отново в навеса за лодки, слушайки как сестра й й се подиграва.

— Каза това и се засмя. Усмихна се с онази усмивка, която Стивън помни, и която описа пред нас толкова добре. Триумфална усмивка. Точно тогава ти си тръгна и я остави.

Тя впери очи в него, търсейки потвърждение. Той неохотно кимна.

— Не можех да издържа да я гледам и секунда повече. Запалих мотора си и се наканих да си тръгна. В този момент те забелязах свита в храстите. Знаех, че сигурно си чула онова, което тя каза, и направо ми призля. Тя винаги се отнасяше с теб като с боклук. А ти беше…

— Трогателна.

— Нямаше да кажа това, но ти бе лесна мишена за присмеха й. Беше отвратително да изрече такова нещо за теб. И още по-отвратително, защото знаеше отлично, че си там и ще го чуеш.

— Да, сигурна съм, че удоволствието й е било двойно — от една страна да дразни теб и от друга да ме унижава.

Той гледаше очите й, забеляза променящите се реакции, които те разкриваха. В един миг тя изглеждаше нещастна и изгубена, като непохватна и несигурна девойка, която е била жестоко оскърбена. В следващия очите й отразяваха изумлението пред тази жестокост и безсърдечието на сестра й. Накрая заблестяха от сълзи на гняв.

Той беше видял от седалката на мотора си същата трансформация в очите на дванайсетгодишната Белами. Гласът му прозвуча тихо:

— Имаше пълно право да я мразиш.

— О, да. — Гласът й завибрира от силата на нейната омраза. Ръцете й се свиха в юмруци. — Знаейки, че съм безнадеждно влюбена в теб, тя умишлено каза това, което най-много ще ме нарани. Беше отвратително от нейна страна. Презирах я. Исках да й извадя очите. Исках да…

Той разбра мигновено мисълта, която й е минала през ума.

— Исках да я убия и ти си си помислил, че съм го направила. Нали? Заради това не каза на полиция, че съм те видяла да напускаш парка. Щяло е да се наложи да разкажеш думите, които сте си разменили със Сюзан в навеса, в които полицията би съзряла мотив за мен да убия сестра си. Но ти не им каза. Предпази ме.

— По дяволите. Аз не бях герой, Белами. Ако опреше до това дали да те изпея на ченгетата, или да спася собствената си кожа, сигурно щях да им кажа. Но когато Муди дойде у дома на следващата сутрин и започна да ме разпитва, изобщо не спомена за караницата в навеса, а само за скандала между мен и Сюзан във вашата къща сутринта. Стана ми ясно, че не знае за втория, не знае, че съм бил с нея в навеса и това определено работеше в моя полза. Така че си замълчах. — Той пристъпи към нея, но тя отговори с крачка назад. — Не можех да разбера защо не каза на Муди за това.

— Паметта ми беше блокирана.

— Само че аз не подозирах. Помислих си, че си мълчиш, защото…

— Защото съм я убила.

Той се поколеба, после промърмори неохотно:

— Мина ми през ума.

— А сега?

— Сега?

— Още ли смяташ, че съм го направила?

— Дадох си сметка. Ти беше слабичко момиченце. Сюзан тежеше със седем-осем килограма повече от теб.

Тя обхвана лактите си с ръце.

— Беше ударена отзад по главата, забрави ли? В пристъп на ярост съм могла да я ударя с нещо достатъчно твърдо, за да изгуби съзнание.

— Не го виждам като възможност. Сериозно.

— При отделяне на адреналин хората са способни на физически подвизи, които при друг случай биха били невъзможни.

— Има го само във филмите — изсмя се той.

Тя извика с раздразнение:

— Не е смешно!

— Права си, не е. Но е абсурдно да се мисли, че ти…

— Отговори на въпроса ми, Дент.

— Какъв е въпросът?

— Знаеш го!

— Дали мисля, че си убила сестра си? Не!

— Откъде знаеш? Бях на местопрестъплението. Видях я преди чантичката й да бъде погълната от торнадото. Как можеш да знаеш, че не съм я убила?

— Защо ти е да вземаш бельото й?

— Може би не съм. Може би в момента, когато съм я настигнала в гората, е била без бельо. Възможно е да е дала бикините си на теб.

— Не е.

— На Стивън. На Алън Стрикланд. — Като присви очи, тя попита с ужасен шепот: — Видях ли я да прави това?

— Престани, Белами. Това е лудост. Не можеш да се насилваш да си спомниш неща, които не са се случили.

Тя прокара долната си устна през зъбите си, но сега това не изглеждаше секси. Беше жест на човек, който се измъчва.

— Руп Колиър си мисли, че е възможно.

— Само се опитваше да те ядоса. Знаеш го.

— Мисля, че татко подозира.

Какво!

— Минало му е през ума. Знам, че е така.

— Какво, за бога, те кара да мислиш така?

Когато си спомни техния разговор от предишния ден, Дент започна да се безпокои.

— Бъди разумна. Ако си е помислил, че ти си го направила, със сигурност нямаше да те моли да изпълниш предсмъртното му желание и да откриеш убиеца.

Тя прокара пръсти през косата си. Дент на практика виждаше как бясно се въртят мислите й.

— Когато бяхме с Муди и описах сцената на престъплението, ти стана неспокоен. Непрекъснато хапеше устните си. Изглеждаше напрегнат, наранен, сякаш се канеше всеки момент да скочиш от леглото. — Той се опита да запази изражението си неутрално, но сетивата й бяха нащрек.

— Мислеше, че ако кажа прекалено много, сама ще се направя да изглеждам виновна. Затова си бил нервен, нали?

— Белами, слушай…

— Мислиш, че съм я убила и не съм могла да живея с мисълта, че съм го направила, заради това съм блокирала спомена за случилото се. Точно това си мислиш.

— Няма значение какво си мисля.

— Разбира се, че има!

— За кого?

— За мен! — извика тя. — За мен има значение дали мислиш, че съм убийца.

Никога не съм казвал подобно нещо.

— Каза го.

— Казах, че ми е минало през ума.

— Което е същото.

— Не е.

— Сега като се замисля, защо би искал да спиш с мен?

— Какво общо има едното с другото?

Тя го погледна поразена, загубила дар слово. Той си пое дъх, издиша шумно, след което каза:

— Виж, след онова, което Сюзан каза за теб, не бих те обвинил дори да забиеше кол в сърцето й. Не вярвам, че си я удушила, но и да беше, какво от това? Не ме интересува.

Тя се сви.

— Повтаряш го непрекъснато. Не те интересувало безразличието на баща ти. Не те интересувало какво мислят родителите ми за теб. Напуснал си авиолиниите, без да те е грижа за мнението на хората. Не те е грижа дали Муди ще си пръсне мозъка. Не те е грижа дали аз съм отнела живота на сестра си. Теб. Не те е. Грижа. За нищо. Така ли?

Той остана хладно, гневно мълчалив.

— Е, твоето „не ме е грижа“ е голям проблем за мен. — Тя задържа поглед върху него няколко секунди, после се приближи до стълбището и тръгна нагоре. — Сега искам да си отидеш и повече никога да не се връщаш.

 

 

Вътре, в дрешника, Рей Стрикланд не можеше да си намери място. Беше чул всичко.

Тази кучка Белами беше убила Сюзан и й се беше разминало напълно! Алън беше платил с живота си за нейното престъпление, докато тя се бе веселила, живеейки хубавия си живот.

— Не за дълго — прошепна той.

Чу да се затваря врата и предположи, че Дент Картър е излязъл демонстративно. Което беше идеално. Рей щеше да се заеме с него по-късно. Точно сега искаше да усети кръвта на писателката по ръцете си. Искаше да измие лицето си в нея, да се къпе в нея.

Той измъкна ножа си от ножницата, потръпвайки от този съскащ звук.

Чу я как се изкачва по стъпалата. Само след няколко минути несправедливостта към Алън щеше да бъде отмъстена.

Ослуша се напрегнато. Тя беше вече на площадката. После тръгна по коридора. Беше на няколко крачки, на секунди от влизането в спалнята. На няколко удара на сърцето от смъртта.

Лампата в стаята светна.

Той стисна по-здраво костената дръжка на ножа и сдържа дъх.