Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Low Pressure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сандра Браун. Ниско Налягане

Американска. Първо издание

ИК „Ергон“, София, 2012

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-002-6

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

От докосването на устата му Белами имаше чувството, че костите й омекват. Тя се пресегна по рефлекс да се хване за нещо и стисна един кичур от косата му.

— Боли ли те?

Да го боли? Той нежно целуваше тъмната синина върху тазовата й кост, получена при блъсването й в железните перила на терасата на апартамента му.

— Не.

— Добре.

Целуна мястото отново, после дръпна ципа на дънките й, устата му се придвижи в зейналата пролука, като правеше възхитителни неща, които караха вътрешностите й да се вълнуват.

— Дент — прошепна тя. — Не можем…

— Вече го правим. — Дъхът му беше топъл върху кожата й, когато потърка лицето си в нея. — Хубава си на вкус. — Зъбите му всмукаха леко и изтеглиха кожата й до зъбите му; захапа я, спирайки дъха й.

След това се отдръпна назад, погледна я в очите и насочи цялото си внимание към копчетата на блузата й. Движеше се отдолу нагоре и когато всички бяха разкопчани, разтвори ризата й и целуна леката вдлъбнатина между ребрата й точно под сутиена.

Използвайки пръстите на двете си ръце, той погали пуснатите върху гърдите й кичури коса, докосвайки зърната.

— Това ме побърква. — Отметна косата й встрани и като се наведе, допря уста първо до едната гърда, после до другата, като я хапеше през тънката материя на сутиена.

Стисна хълбоците й със силните си ръце, обърна я и я пренесе до леглото, после се наведе над нея и запечата устата й с толкова страстна, толкова уникална целувка, каквато тя бе решила никога, никога да не позволи да се случи.

Целуваха се дълго и жадно. Докато ръцете му се движеха върху нея, той поемаше устата й дръзко, сладко, възбуждащо и продължи да я целува, докато не останаха без дъх. Когато се отдръпнаха един от друг, зарови лице в извивката на врата й и прошепна:

— Мисля, че имаш талант за това.

Провря ръка през отвора на дънките й, проникна в бикините и спря за миг да покрие устата й, преди да раздалечи стегнатите й бедра с гальовни движения, намирайки я готова. Тя инстинктивно вдигна колене и раздвижи хълбоци. С доволно ръмжене той пъхна пръстите си дълбоко в нея.

О, боже! Това беше Дент. Същият онзи Дент от най-невинните й момичешки блянове и най-еротичните й фантазии като зряла жена, който я караше да скимти при всеки интимен тласък на пръстите си, всяко отнемащо дъха докосване на палеца му.

Косъмчетата му бяха толкова меки срещу гърдите й, сега освободени от дантелените чашки на сутиена. Нежно и ненаситно той ги любеше с уста, с език, докато отнякъде дълбоко в гърлото му излизаха звуци на мъжка възбуда.

Желаеше я и за тези няколко мига беше неин. Само неин.

Тя обви ръце около главата му и се изви да посрещне тласъците на пръстите му, като молеше за силния натиск на палеца му. Извика името му при първите вълни на възбуда, които я заляха.

След това дойде приливът.

* * *

Рей беше гледал как слънцето залязва и след това се наложи очите му дълго да свикват с тъмното. Сега имаше чувството, че нощното му зрение е силно като на койотите, които чуваше да вият по хълмовете на запад от летището.

Някакъв едномоторен самолет кацна по здрач, но остана само колкото да зареди с гориво и отлетя. Малко след това светлините на пистата бяха загасени и остана само бледа светлина, която идваше от вътрешността на хангара.

Рей излезе от пикапа си и разтъпка крака, за да възстанови кръвообращението. Клекна няколко пъти, после направи няколко маха с ръка. Поглади ножницата, закачена за колана му, и остави ръката си върху нея, докато крачеше към хангара.

Почвата беше неравна, камениста, осеяна с диви треви и тук-там по някой кактус. Боейки се от провал, той не смееше да върви бързо, макар да изгаряше от нетърпение.

Когато стигна на петдесетина ярда от хангара забави крачка и се преви почти на две, за да намали размера на мишената, каквато представляваше.

Не мислеше, че старецът ще го усети, но не биваше да рискува. Очакваше този момент. Чувстваше се зареден. Не искаше нищо да му попречи да направи онова, за което беше дошъл.

След тази вечер Дентън Картър и Белами Прайс щяха да знаят, че Рей Стрикланд е страховит кучи син. Нападението в паркинга на ресторанта беше детска игра в сравнение с удара, който щеше да нанесе. Това щеше да ги разстрои, да ги разтърси, да направи ясни заплахите, които отправя и да засили страховете им.

На двайсет ярда от сградата той се отпусна на земята и легна, представяйки си, че е невидим като онези момчета от специалните части. Обичаше да гледа филми за маскирани снайперисти, които могат да лежат в една поза часове наред, дори дни, ако е необходимо, изчаквайки идеалния момент.

Сега се мислеше точно за такъв: смъртоносен, невидим и непобедим. Избраното от него оръжие не беше мощна пушка, а двуостър нож. Беше прекарал дългите часове на следобеда и вечерта, наточвайки остриетата като бръснач. Измъкна ножа от канията, наслаждавайки се на съсъка, предизвикан от триенето му в кожата, което прозвуча едновременно сексуално и злокобно.

Хвана костената дръжка в една ръка и запълзя по корем към външната стена на хангара. Притисна ухо към ръждясалия метал и чу дрънкане на китара, мелодията на една песен на Ханк Уилямс.

Рей мразеше такава селяндурска музика, но беше доволен, че старецът я харесва. Това щеше да заглуши всички звуци, които той издава. Окуражен, той се плъзна нагоре по металния перваз, следвайки го към фасадата на сградата и осветения бетонен полукръг, образуван от отворената врата.

Когато стигна до ъгъла, сърцето му заби силно, а дишането му стана бързо и плитко. Остана неподвижен няколко секунди, за да се успокои, после преброи до три, подаде глава зад стената и надникна в хангара.

Погледът му обхвана всичко за по-малко от една-две секунди. Старецът лежеше по гръб под самолета на Дент, стъпалата му стърчаха изпод него. Един кабел се виеше по бетонния под, подавайки ток към радиото, сложено на крилото, както и към една работна лампа до стареца под фюзелажа. До лампата стоеше отворено куфарче с инструменти и мазен парцал.

Щеше да е много по-лесно, отколкото си беше мислил.

— Това е за теб, Алън — прошепна той. После тържествуващ се втурна в хангара. Преди старецът да осъзнае, че някой е влязъл, той заби острието на ножа до дръжката в стомаха му.

 

 

В момента, в който вълните на оргазма разтърсиха Белами и тя простена, Дент се изправи над нея и бързо започна да разкопчава дънките си; след това продължи с онези целувки, от които й се завиваше свят. Езикът му започна да плячкосва устата й и еротизмът на това увеличи неговата настойчивост.

Той се настани между бедрата й и разтърка члена си в нейната влага, проклинайки бариерата от дрехи, която трябваше да преодолява. В някакъв момент щеше да се наложи да спрат и да си поемат дъх. Това щеше да се случи, когато останат голи. Той наистина искаше да усеща кожата й със своята, да лежи изпружен в цялата си дължина върху леглото и да прави нещата правилно. Но сега не можеше да си дава този труд. Трябваше да влезе в нея, където беше копринена, гореща и влажна. Изненадващо.

Нямаше вид на жена, която ще се възпламени толкова бързо и ще гори така бурно. Кой да предположи, че тя, с резервираното си поведение и сериозни очи, ще е толкова дяволски чувствителна в това отношение?

И — о, боже! — наистина беше. Едно леко докосване до онова сладко местенце и тялото й се наелектризираше. Караше го да се чувства така, сякаш всички велики любовници в историята са се слели в един, караше го да се побърква от желание да я има, да усети онова свиване на мускулите й отвътре около пениса му. Веднага.

Той провря ръка между тях да събуе бикините й.

— Не!

Внезапно тя започна да се мята от една страна на друга. Отблъсна го и слезе от леглото. Когато осъзна какво става, тя му беше обърнала гръб и се протягаше за дънките си.

— Какво има, по дяволите?

— Не мога. Не мога. Казах ти.

Невярата го задържа няколко секунди, после той се изстреля от леглото и се пресегна към нея. При докосването му тя подскочи като ужилена. Дръпна се рязко.

— Не ме докосвай. Не казвай нищо. Просто… — Като обезумяла, тя френетично започна да ръкомаха да се дръпне и да й направи място.

Някак — по някакво чудо, помисли си той по-късно — успя да потисне надигащата се ярост. Такава беше първата му реакция. Но после бързо осъзна, че Белами не се преструваше на срамежлива. Не го дразнеше. Нито пък проявяваше най-обикновена жестокост.

Тя беше изпаднала в крайна възбуда жена и ако не искаше тя да опищи хотела и да изпратят детектив, по-добре щеше да е, да се съгласи да направи това, което му казва.

Тя несръчно оправи чашките на сутиена си и закопча блузата си до горе. Може би си спомни какво беше казал за начина, по който пада косата й и как го докарва до лудост, защото я отметна назад от лицето си и я зави зад ушите. След това си пое дълбоко въздух и разтърси ръце встрани като човек, който буквално се опитва да се отърси от нещо. Погледна го.

— Знам, че не е честно. — Погледът й мина по разкопчаните му дънки, тя примига бързо и преглътна. — Ужасно нечестно. Съжалявам.

Той произнесе единственото, което му мина през ума в този момент:

— Закопчала си се накриво.

Тя се взира в него няколко секунди, сякаш се опитваше да проумее. После погледна към ризата си и видя, че е закопчала копчетата в неправилните илици. Не ги оправи, само прокара ръка по предницата да приглади насъбрания плат.

— Никога не съм мислила да… Не трябваше да ти позволявам… — Погледът й се стрелна към леглото, после вдигна ръце към пламналото си в червенина лице. — Сигурно ме мислиш за ужасна. Извинявам се, че не те спрях по-рано. Преди… Трябваше да те спра преди… Но не го направих и съжалявам. Аз просто… не мога.

Той прокара пръсти през косата си, която минути преди това тя за малко не бе отскубнала от скалпа му, и издиша.

— Да, и аз си помислих нещо такова.

— Това беше лоша идея. Ще се преместя в друга стая. — Тя тръгна към скрина, където беше оставила голямата си чанта.

— Остави я — каза той. — Ти оставаш тук.

— Не чу ли…

— Да, чух. Дузина пъти. Не можеш. За какъв ме мислиш? Ръцете долу. Разбрах. Ясно? Ясно?

Тя се поколеба и след миг наведе глава.

— Ясно. Само че няма да те оставя сама, когато си на крачка да се разпаднеш напълно.

— Ще се оправя. Няма да…

— Белами, делим тази стая и това легло до края на нощта, и това е всичко.

— Сякаш ти ще ми кажеш какво да правя.

— Тази вечер аз ще ти кажа — ядосано рече той. — И ако питаш кое ми дава това право, ще ти го покажа така нагледно, че ще се изчервиш както никога не си се изчервявала преди. Така че питай на свой риск.

Тя не каза нищо.

— Добре, тогава. — Той посочи към леглото зад него. — Коя страна си избираш?

 

 

Отне му доста време, преди да заспи. Въпреки гневния й изблик, който би трябвало да е угасил всички любовни страсти по-силно от студен душ, той не можа да се оправи веднага от пулсиращата възбуда. Защото въпреки че бе дал дума да не я докосва, осъзнаваше ясно присъствието й.

Разбра мигновено кога е заспала. Тялото й, опънато като греда, най-после се отпусна. Дишането й стана равномерно, дълбоко и — какво му ставаше, по дяволите! — секси.

За да се почувства поне малко по-удобно, трябваше отново да разкопчее дънките си.

Което не беше чак толкова добра идея, защото когато се събуди от някакъв звук насън по-късно, мастурбираше. Но после осъзна, че не неговата ръка, а тази на Белами държи възбудения му член.

Той простена от удоволствие и се обърна настрана, обвивайки ръка около кръста й, преметна крак върху хълбока й и я притегли към себе си.

— Дент.

— Добро утро — прошепна той, усмихвайки се мързеливо със затворени очи.

Тя допря другата си ръка до гърдите му. Явно жената не можеше да си откъсне ръцете от него. Възможно ли беше да е толкова хубаво?

— Дент.

Той хвана опипващата й ръка, издърпа я до напрегнатата си ерекция, сключи пръстите й около нея и изпусна дълга, ниска въздишка.

— По-силно. Да. Точно така.

— Дент! — Тя измъкна ръката си. — Телефонът ти.

— Хм?

Телефонът ти.

Той вдигна глава и отвори очи.

— Какво?

— Опитвах се да се добера до телефона ти. Може да е важно.

Звъненето проникна през чувствения изблик, който бе замъглил съзнанието и заглушил ушите му. Той се отпусна по гръб, поемайки си дълбоко въздух, и изригна една осмоетажна ругатня. Заслепен от гняв, издърпа мобилния си телефон от калъфа, закопчан за колана на дънките му, и примига, за да види номера.

Не го позна, но си имаше реч за онзи в другия край на линията.

— Кой е, по дяволите?

— Кой, по дяволите си мислиш, че е?

— Мътните да те вземат, Гал. Ще те убия!

— Право в целта.

Дент, като се бореше с възбудата си, покри очи с длани.

— Какво означава това?

— Онзи твой шофьор на пикапа…

— Е?

— Дойде. Кръвта му изтича, ясно?

Дент седна, спусна крака на пода и дръпна края на ризата върху скута си. Белами също седна, очите й гледаха напрегнато и разтревожено, разчели правилно изражението му.

— Кажи ми — промърмори Дент в телефона.

— Беше паркирал на неколкостотин ярда от летището през почти целия ден.

— Как го забеляза?

— Не съм. Един тип от Тълса на път към Саут падре спря да зареди. Той забелязал приближаването на пикапа. И тъй като това било много далеч, си помислил, че може да се е изгубил или нещо да се е повредило и да има нужда от помощ. Казах му, че ще проверя.

— И?

— Това и направих. След като той си тръгна, взех бинокъл. Слабоумникът си мислеше, че добре се е укрил в храстите, но пикапът му беше обърнат на юг. Слънцето блестеше в предното му стъкло като прожектор през целия следобед.

— Може да е бил ловец на зайци. Как можеш да си сигурен, че е бил моят човек?

— Добре го разгледах. Едър. Силен. С черен кожен елек. Татуировка на лявата ръка. Противен кучи син.

— Той видя ли те?

— Наблюдавах го отвътре. Той също беше с бинокъл. Наблюдаваше ме. Върнах се да си гледам работата, действах сякаш не знам, че е там. Мръкна се. Той продължаваше да стои и предположих, че чака да се стъмни, за да ме посети. Бях готов за него.

— Какво направи?

Гал описа сценката, която бе устроил на мъжа, за когото предполагаха, че е Рей Стрикланд.

— Хвана се. Нахълта в хангара, изкрещя като заклан и заби ножа си — както той смяташе — в корема ми. Всъщност това беше спукана гума. Изглеждаше обаче съвсем естествено, пъхната в работния ми комбинезон. Същите извивки като на корема ми. — Той се засмя.

— Гал, няма нищо смешно.

— Така е, предполагам, че си прав.

— Какво направи той, когато осъзна, че е бил изигран?

— Не съм съвсем сигурен. Побеснял е, може би. Защото дръпнах шалтера и всички лампи угаснаха, радиото спря и той остана в пълен мрак и тишина, чудейки се какво, по дяволите, е станало.

— Не ме дръж в напрежение, Гал, казвай по-бързо.

— Чух го как проклина, докато се опитва да измъкне ножа си от онази гума, но накрая я взе със себе си, включително с работния ми комбинезон. Грабна всичко и избяга. Остави ми обувките и съм доволен. Току-що ги намерих.

— Върнал се е до пикапа си?

— Да. Очевидно е наред, защото видях фаровете, когато отпраши. Единственото хубаво нещо е, че преди да се стъмни взех номера на колата му.

— Съобщи ли вече?

— На заместник-шерифа, който се занимаваше с нападението над самолета ти. Казах му, че според мен става дума за същия човек. Дадох му описание на Стрикланд. Той на свой ред ми каза, че са взели дузина отпечатъци от самолета ти, които ще пуснат за проверка.

— Съмнявам се, че повреденият ми самолет е техен приоритет.

— Да, освен това ако спипат днес Стрикланд, единственото, за което ще могат да го задържат, е, че е откраднал работен комбинезон. Сигурно вече се е отървал от него. Негодник. Беше ми любимият чифт.

Въпреки че Гал представяше инцидента като незначителен и откъм смешната му страна, Дент можеше да каже, че старецът е разтърсен. Дент във всеки случай беше. Да нападнат него беше едно. Но нападението над Гал показваше колко отмъстителен беше този тип.

Притеснен за безопасността на Гал, Дент го попита дали още е в хангара.

— Не, заключих и си тръгнах. Къса нощ.

— Този тип няма да миряса. Сигурно не си в безопасност и в дома си.

— Не се прибрах вкъщи.

— В моя апартамент ли си?

— Там не е по-сигурно, отколкото при мен.

Дент си спомни непознатия телефонен номер.

— Чий е този номер?

— На една позната дама.

Дама?

— Ще ме приюти за ден-два.

— Познаваш дама?

— Какво? Да не мислиш, че това е твой монопол?

— Напоследък, не — промърмори Дент и хвърли поглед към Белами. Тя се беше върнала на креслото, на което седеше предишната вечер. Слушаше напрегнато разговора, доколкото можеше да съди за него от репликите на Дент.

— Съжалявам, че ти се обадих толкова рано — казваше в момента Гал. — Но току-що дойдох. Реших, че трябва да те уведомя веднага.

Дент се съгласи, само дето изобщо не знаеше какво да прави с информацията. Подпря чело на ръката си, ужасен от мисълта какво е можело да се случи на Гал, ако онзи пикап беше паркирал с лице на север, вместо на юг.

— Съжалявам, че ти се развиках, когато се обади.

— Свикнал съм.

— И все пак съжалявам.

Настъпи продължително мълчание, изпълнено с разбиране. Двамата мъже явно негласно си даваха сметка какво представляват един за друг. Най-после Гал наруши тишината и попита как е минала срещата им с Муди. Дент му разказа накратко.

— И той, и аз не бяхме особено мили.

— Не си го гръмнал, нали?

— Не, но го ударих.

— Със закъснение. Трябва обаче да му признаеш някои неща.

— За какво? Че е съзаклятничил с онзи гад да ме изкарат убиец?

— Че го признава.

Дент не каза нищо.

— Какво ще правиш сега, Шефе?

— Почакай. — Той покри слушалката с ръка и каза на Белами: — Говориш ли ми тази сутрин?

— Ти сдържа думата си.

— Да, истинско момче от църковен хор. Което умира за кафе. Барът на самообслужване в лобито отваря в шест. Видях табелката. Ще отидеш ли да ми вземеш една чаша?

— Какво е това, което не искаш да чуя?

— Нищо.

— Не си чак такъв безобиден хорист. Не можеш да изглеждаш невинен дори да искаш, особено когато лъжеш. Но… — Тя стана и взе чантата си. — Аз също умирам за кафе. Освен това трябва да се чуя с Оливия.

Дент остана загледан във вратата още няколко секунди, след като тя хлопна след нея, вдигна телефона до ухото си.

— Гал?

Старецът изпухтя:

— Край на отделните стаи, а?

— Млъкни и слушай. Изпратих я да свърши нещо, но скоро ще се върне. Не искам да чуе това. Няма да навлизам в подробности, но Муди ни каза вчера, че е почти сигурно, че Белами е била очевидец на смъртта на сестра си.

— Исусе Христе.

— Разкритието я разтърси. Не знам всичките тези психологически защо и поради каква причина, но това трябва да е било достатъчно травмиращо, за да причини загуба на памет, не мислиш ли?

— Дяволски си прав.

— Този тип, Рей Стрикланд, има причина — и то сериозна — да иска отмъщение за брат си. Но се страхувам, че не е единственият, който преследва Белами. — Той разказа на Гал за големия й фен Джери. — Белами гледа на него като на безвреден, пристрастен към книгите почитател, който леко прекалява.

— Вероятно е права.

— Вероятно. Може би. Но в парка онзи се престори, че не ни забелязва. На летището в Остин беше съвсем близко до нея. Достатъчно близко, за да я заговори, най-малкото. Щом е склонен да изпада във възторзи от любимата си писателка, защо не го направи?

— Може да се е уплашил. Като я е видяла с такъв огромен и лош тип, какъвто си ти.

— Да, добре, може би. Но прибави Джери към всичко останало, и неочакваното му присъствие в Тексас не изглежда вече чак толкова невинно или случайно.

— Но ти сам каза, че Джери й е фен.

Изглежда, че й е фен. Ами ако само се преструва и всъщност е някой, който има скрити подбуди.

— Да кажем, че е така. Бил е близо до нея няколко пъти, нали така? Дори по времето, когато е била още в Ню Йорк. Защо не я е нападнал?

Дент нямаше отговор на този въпрос. И когато Гал го попита каква може да е тъй наречената връзка на този Джери със смъртта на Сюзан, Дент също не можа да отговори.

Той хвърли поглед към вратата.

— Белами се върна. Ще се престоря, че сме говорили за нещо друго. — Той взе една химикалка и едно тефтерче от нощното шкафче. — Дай ми номера на пикапа.

Тъкмо го записваше, когато Белами влезе, понесла поднос с две високи картонени чаши с кафе. При вида на поничките Дент й изпрати въздушна целувка.

— Не се връщай в хангара, Гал. Докато не се приберем, си лежи в леглото с онази твоя лейди. Там ще си на сигурно.

Той се засмя.

— Не познаваш моята лейди.

— Щом времето се оправи и излетим, ще ти се обадя.

— Обади се на този номер.

— Къде ти е телефонът?

Старецът издаде звук на отвращение, насочено към самия него.

— В джоба на работния ми комбинезон. Онзи, който Стрикланд отмъкна, когато избяга.