Сандра Браун
Ниско налягане (18)

Седемнадесета глава

Самолетът на щатския сенатор беше вече на пистата, когато Дент и Белами пристигнаха на летището.

Гал погледна обезобразеното лице на Дент и се намръщи:

— Какво е това, по дяволите?

— Не боли.

— Не питах това.

— Аз ще се обадя на Оливия. Извинете ме. — Белами отиде в хангара и извади мобилния си телефон.

Дент махна с ръка към самолета.

— Много мило от негова страна, че ни го предоставя. Снощи и днес.

— Казах ти, иска да го използваш. Обади се рано тази сутрин, искаше да знае дали си харесал машината. Каза, че се надява така да се пристрастиш да летиш на нея, че да се съгласиш да работиш за него. — Той загаси цигарата си. — Разбира се, ако те види сега, може и да промени мнението си.

— Стига, Гал.

Дент мина покрай него, влезе в хангара и отиде до собствения си самолет.

— Как върви ремонтът?

— Частите за смяна са поръчани. Обещаха да доставят някои до края на седмицата. За другите ще отнеме малко повече време.

Дент потупа самолета по крилото, после отиде до масата с компютъра и седна.

— Провери ли летището в Маршал?

— Има две писти. Едната е пет хиляди стъпки. Достатъчно дълга.

Когато двамата с Белами бяха напуснали къщата на Хеймейкър, Дент се обади на Гал и го попита дали сенаторският самолет е свободен и ако е така, да го подготви за полет. Беше го помолил също така да провери окръжното летище в източен Тексас, на триста мили от Остин.

Докато той методично отхвърляше една след друга обичайните предполетни изисквания, Белами не спираше да крачи по бетонния под на хангара, долепила телефона до ухото си. Той се запита с кого ли говори. Разговорите й с Оливия никога не траеха толкова дълго.

След като попълни полетния си план, той направи знак на Белами, че трябва да тръгват. Тя приключи разговора и отиде в тоалетната на хангара, въпреки че тоалетната на самолета, който струваше повече от два милиона долара, беше много по-хубава. Сигурно щеше да се притеснява да я използва по време на полета.

Дент, с надеждата да заглади нещата с Гал, след като беше толкова рязък с него по-рано, се приближи до тезгяха, където старецът се занимаваше с някаква машинария.

— Благодаря, че успя да помогнеш за толкова кратко време.

Гал само го погледна, очаквайки обяснение за внезапното пътуване. Дент реши, че той наистина заслужава да му го даде.

— От Маршал отиваме до езерото Кадо. То е близо…

— Знам къде е. — Гал захапа цигарата. — Риба ли ще ловиш?

— Може да се каже. Детектив Муди, след като се е пенсионирал, живее на езерото. Съгласи се да се срещнем. И не искам да ме разубеждаваш.

Гал спря да дъвче цигарата, извади я от устата си и я хвърли към кошчето за боклук, но не улучи.

— Да те разубеждавам — произнесе той с възмущение. — А какво ще кажеш да ти налея малко здрав разум? Нещо, което виждам, че не ти достига напоследък. Всъщност, държиш се сякаш нямаш и грам от него, откакто се залепи за тази жена, която е от семейство, което едва не ти съсипа живота. Появяваш се тази сутрин с вид на Роки. Каниш се да се срещнеш с човек, който навремето се закле да те убие. Въоръжил си се. И се очаква да не те разубеждавам?

— Откъде знаеш, че нося оръжие?

— Не знаех. Досега. Исусе! Носиш пистолет на среща с Муди?

— Ще се успокоиш ли? Няма да го застрелям. Само ще поговорим. Той вече не е заплаха за мен. Стар е, болен е, с единия крак в гроба.

— Откъде знаеш всичко това?

— Имам си източници.

— Имал си бил източници! — промърмори той. И вдигна брадичка към раните по лицето на Дент. — Кой те разкраси така?

— Червеновратият, за когото те предупредих. — И той разказа на Гал накратко за нападението.

— Лошо ли те поряза?

— Всичко е наред.

— Ходи ли на лекар?

— Белами се погрижи.

— О, защото е квалифицирана, предполагам.

— Не беше чак толкова зле, Гал. Кълна се.

— Уведоми ли полицията?

Дент поклати глава.

— Страхувахме се, че ще се превърне в новина. И без това е достатъчно лошо, че ван Дърбин се мотаеше около апартамента ми снощи, а дори не знаеше за нападението с нож.

— Ван Дърбин я е видял с теб?

— Направил е снимки.

Ако можеше да се съди по изражението на Гал, нищо, което Дент му каза, не спечели неговото одобрение.

— Да се върнем на червеновратия — как се казва?

— Мисля, че може да е Рей Стрикланд, братът на Алън. Но това е само предположение.

— И защо му е да те преследва?

— За отмъщение, може би. — Дент вдигна рамене. — Това е единственото, което можахме да измислим с Белами.

— Белами и ти. — Той изригна такава ругатня, каквато Дент не бе чувал откак бе напуснал армията. — Дент, защо го правиш?

— Казах ти защо.

— За реабилитация. Веднъж завинаги. Добре, разбирам го. Но какво? Лайната, в които си затънал, не са ли достатъчно дълбоки? Искаш да те затрупат ли? — Той не даде време на Дент да оправдае действията си. — Можеш да се убиеш. И за какво ще ти е тази реабилитация, ако умреш? Колкото до нея, наистина ли мислиш, че щеше да иска да си партнира с теб, ако знаеше?

— Тя знае.

Гал занемя, шокиран от изявлението на Белами, когато се обърна и я видя да стои непосредствено зад него.

— Знам, че Дент беше в парка и се караха със Сюзан малко преди да бъде убита. Видях ги. Спомних си го едва снощи по време на един разгорещен спор.

Гал преглътна шумно и сякаш изведнъж загуби дар слово.

— Ами…

Тя се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— Знам, че си излъгал, за да предпазиш Дент. Тайната ти е на сигурно.

— Няма ли да кажеш на Муди?

— Повече ме интересува да чуя онова, което той трябва да ни каже.

— Като заговорихме за това — каза Дент, — ако не отидем там скоро, той може и да промени мнението си и да откаже да се срещнем.

Тримата излязоха навън, но преди да се качат на самолета, Дент дръпна Гал настрана.

— Онзи червеноврат тип, който и да е той, мъти нещо, Гал. Пази си гърба.

— Не се тревожи за мен, Шефе.

— Не се тревожа. Тревожа се за себе си.

— Как така?

— Планирам да му върна за онова, което причини на Белами и мен. Но ако той те нарани, ще трябва да го убия.

 

 

— С кого говори толкова дълго?

Белами бе приела поканата на Дент да седне в пилотската кабина и въпреки оплакването за дискомфорта от слушалките си ги сложи и ги включи, за да могат да комуникират.

Загледана в хоризонта, тя въздъхна тихо.

— С Декстър. Агентът ми. Беше ми оставил повече от двайсет съобщения на гласовата поща, последното, че ще скочи от Бруклинския мост, ако не му се обадя. Така че го направих.

— И?

— Видял е вчера статията на ван Дърбин. Което е подновило истерията. Според него трябвало да се върна на арената и да подновя рекламите. Казах му „не“. Книгата вече се изкачи с още две позиции в списъка на бестселърите, без да се налага да правя нищо. Декстър каза, че с малко отразяване от медиите можела да се изкачи до първите места и да се задържи там по-дълго. Сделката с филмовата компания щяла да бъде още по-успешна. И така нататък. Казах „не“. Отново. Категорично.

— Ще претърсят ли Ийст Ривър за тялото му?

Тя се засмя.

— Когато напуснах Ню Йорк, заплаши да скочи от Емпайър Стейт Билдинг. Но още не го е направил.

Дент размени няколко съобщения с двамата авиодиспечери при преминаването от въздушното пространство на единия във въздушното пространство на другия. Белами си помисли, че приборите и уредите в пилотската кабина са й толкова чужди, колкото и повърхността на Нептун.

— Как си успял да се научиш кое за какво е? — попита тя, когато Дент се освободи и можеше да говори.

— Научих го, защото имам много здравословен респект към гравитацията. Земята е винаги тук, опитва се да те притегли надолу. Това е най-важното нещо, което трябва да помниш.

— Защо катастрофите обикновено се приписват на пилотска грешка?

— Защото те правят последната грешка и е трудно да се защитят или да обяснят действията си, ако са мъртви.

— Ужасно нечестно, нали?

— Възможно е, да. Пилотите не са безпогрешни. Понякога оплескват нещата. Но обикновено една катастрофа се причинява от серия грешки или нещастни случаи. Те се натрупват и екипажът е този, който трябва да се справя с тях. Чувала ли си за модела „швейцарско сирене“?

— Май да, но все пак ми го припомни.

— Случването на катастрофално събитие, като например разбиване на самолет, се предшества от поредица събития. Представи си тези отделни фактори като парчета швейцарско сирене, наредени едно зад друго. Ако някоя от дупките в тях не съвпадне с останалите, серията от събития се променя или намалява и катастрофата е избегната.

— Но ако всички дупки се окажат в една редица…

— Вратата е отворена за бедствия.

— Пилотската грешка е дупката в последното парче сирене.

Той кимна.

— Да кажем, че самолетният механик се скарва със заядливата си жена, излиза и се напива. Когато отива на работа следващия ден е махмурлия. По време на предполетната проверка пилотът разплиска кафето си върху електронното табло, в резултат на което то излиза от строя.

Той докладва, викат механика, за когото говорехме, и го карат да го смени. Нашият човек не е в добра форма, работи под напрежение, знаейки, че часовникът цъка и че всички на борда недоволстват заради забавянето. И за да се влошат нещата още повече, времето се разваля и те искат да вдигнат птичката от там, преди да се е влошило още повече, задържайки пътниците и екипажа.

Белами слушаше, без да коментира, така че той продължи:

— Таблото е сменено. Механикът приключва работа по него. Капитанът и вторият пилот знаят за бурята, но много пъти досега са успявали да се проврат между капките. Тръгват по пистата, от кулата им дават разрешение за излитане, те проверяват радара още веднъж и излитат.

На хиляда стъпки височина попадат в силна турбуленция. Докато се опитват да излязат от нея, авиодиспечерите ги инструктират да завият наляво. Капитанът се подчинява. Самолетът започва да изпълнява завоя, но е ударен от мълния, която в действителност не причинява инцидент, но може да направи нещата рисковани. Самолетът сега е силно наклонен наляво, опитва се да се измъкне от силния дъжд и градушка в нощта, защото полетът е закъснял заради смяна на таблото. Когато…

Той спря за драматичен ефект и погледна към нея.

— Когато се чува пожарната аларма за левия двигател и светват червени лампички. Капитанът реагира незабавно и прави точно това, което е обучаван и трениран да прави при такива условия години наред със самолет 727. Дръпва лоста на пожарната аларма, изключвайки в същия момент този двигател.

Белами си пое дълбоко дъх, но не го прекъсна. Той продължи:

— Онова, което той не знае, обаче, е, че е реагирал на фалшиво предупреждение. Алармата се е включила, защото се е разкачила след разливането на кафето, което е останало незабелязано от пилотите и механика. Турбуленцията или ударът от мълния, или каквото и да е, са я задействали в този критичен момент. Бързата реакция на капитана в опит да коригира авария, която не съществува, всъщност създава такава.

Тя понечи да го попита нещо, но после се отказа.

— Нали помниш, че самолетът вече прави ляв завой. Е, добре, само че никога не можеш да завиеш с изключен двигател, защото срещуположният ускорява самолета още по-силно. Крилата бързо се оказват във вертикално положение. Носът сочи надолу. Самолетът е обречен. Всички на борда загиват. И кого да обвиняваш за катастрофата? Капитанът е направил последната грешка. Само че можеш да обвиниш също така втория пилот, който е разлял кафето си или механика, който е пропуснал да забележи, че алармата е била повредена заедно с таблото, което той е сменил. Можеш да обвиниш съпругата му, че е била заядлива и го е подтикнала да пие предишната вечер и на другия ден той се е чувствал напълно скапан. Можеш да продължиш с обвиненията, докато стигнеш нагоре до Господ заради отвратителното време и точно тази мълния.

Последицата от събития е довела до нещастие, но ако само един от спомагателните фактори е бил изваден от уравнението, това е можело никога да не се случи. — Той спря и сви рамене. — Просто, лаическо обяснение, но предполагам, че схващаш същината.

Белами се поколеба, после попита:

— Какво се случи на полет 343?

Той изви глава и я гледа няколко секунди.

— Току-що ти казах.

 

 

Чакълестият път се виеше през гъста гора от кипариси и завършваше пред хижата на Дейл. Той чу приближаването на колата им, много преди тя да се появи.

Не можеше да си обясни защо беше изслушал настойчивите увещания на Хеймейкър да се съгласи да се срещне с тях. Трябваше да му затвори телефона и най-вече, изобщо да не вдига. Но в един момент осъзна, че слуша и намира някаква логика в думите на приятеля си.

Когато Хеймейкър приключи разпалената си реч, която завърши като каза на Дейл, че подобен разговор може да успокои ума и душата му, Дейл се изненада като помоли Хеймейкър да предаде телефона на Белами.

Не губиха време в размяна на телефонни любезности. Тя го попита за името на най-близкото до него летище и дали ако дойдат, той ще дойде да ги посрещне.

— Не. Кола под наем. Имате ли химикал? — След като й обясни как да стигнат от летището до хижата му, каза: — Елате сама.

— Дент Картър ще е с мен.

— Ще говоря само с вас.

— Дент ще е с мен.

Тя беше непреклонна и той можеше да използва това положение, за да откаже. Но предположи, че ако Дент смята да го убие, както навремето бе заплашил, нямаше да иска да я направи свидетелка.

До този момент те бяха единствените двама души на земята, които знаеха местоположението му, и това само по себе си го изпълни с лошо предчувствие. Но вече беше прекалено късно да променя мнението си. С хрущене по чакъла колата изскърца и спря.

Муди гледаше от изкривената си веранда как слизат, тя беше по-пъргава и нетърпелива от Дент, който бе шофирал. Дейл предположи, че зад очилата „Рей Банс“ очите на момчето — на мъжа, всъщност — режат като бръсначи. Враждебността се излъчваше от него като мъгла от тресавище.

Белами не беше чак толкова предпазлива. Тя се изкачи по стъпалата, сякаш без да забелязва колко са разрушени, и му протегна ръката си без опасения. Двамата се ръкуваха.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете.

Той вдигна рязко брадичка, но остана нащрек, докато гледаше Дент, който се изкачи по стъпалата с премерена стъпка. Изгледаха се един друг като неприятели, каквито бяха.

Белами пропъди един комар от ръката си.

— Може би трябва да влезем вътре? — каза тя.

Дейл се обърна и отвори вратата с опъната върху нея мрежа, която изскърца неестествено силно. Всъщност, всичките му сетива се бяха изострили след пристигането им. Той осъзна колко ленив е станал сега, когато не се налагаше да разчита на съобразителността си и постоянното отчитане на обкръжението си, което, докато беше ченге, се беше превърнало в негова втора природа.

Дейл прецени, че синините и подутините по лицето на Дент са не по-стари от един ден, ако имаха и толкова. Това говореше достатъчно за характера на Дент, че той ни най-малко не се притеснява от тях. Беше си хулиган още на осемнайсет. Зрелостта не го бе смекчила ни на йота. Което направи Дейл още по-предпазлив. Така, както се беше размекнал и отпуснал напоследък, при всички положения би загубил евентуален бой с Дент.

Белами се оказа много по-приятна, отколкото изглеждаше по телевизията. Очите й бяха много по-дълбоки, кожата й имаше мекота, която телевизионните камери не можеха да уловят. Освен това миришеше хубаво, на цветя. Дейл усети порив на желание да докосне жена, което нямаше удоволствието да прави от няколко месеца насам. Бяха минали години, откакто не бе преживявал удоволствия, без да се налага да плаща за тях.

Самотата, дори ако е самоналожена, има металически вкус. Като синьото стоманено дуло на пистолет.

След като влязоха вътре, Дейл свали авиаторските си очила и ги пъхна в джоба на ризата си.

— Можеш да се освободиш и от пистолета. Просто го остави на масата — предложи му Дейл.

Дент не попита откъде знае, че носи такъв. Дейл предположи, че сигурно си дава сметка за безсмислеността на въпроса. Едно бивше ченге би трябвало да знае. Дент бръкна зад гърба си и извади пистолета от кобура, закачен за колана му.

— След теб, Муди. — Той посочи към лявата ръка на Дейл, която стискаше един 357.

— Моля ви — каза Белами, усетила колебанието му.

Той погледна в големите й изразителни очи, които бяха може би единственото напомняне за момичето, което е била, после закова поглед в очите на Дент. Нито единият, нито другият омекнаха, но двамата оставиха едновременно оръжията си на шкафа на телевизора, върху който стояха бутилката уиски на Дейл, пакет цигари, запалка и пепелник.

Тъй като нямаше допълнителен стол, той произнесе:

— Можете да седнете на леглото, предполагам.

Можеше да си спести труда да го оправя преди идването им. Кувертюрата бе открил по време на гаражна разпродажба. Тя не скриваше напълно изцапания горен чаршаф. Под разръфания й ръб оголените пружини изскърцаха, когато гостите му се отпуснаха върху тях.

Дейл вдигна бутилката „Джак Даниелс“ за гърлото.

— Питие?

Те поклатиха глави.

— Нали няма да възразите? — И преди да изчака разрешението им, си наля три пръста. Разклати чашата, после я остави, за да запали цигара, и накрая отпи дълга глътка. Седна в креслото — поредната взета от боклука вещ — и се обърна очаквателно към тях.

Белами погледна Дент и когато той не каза нищо, тя кимна към книгата си, която Дейл бе оставил върху телевизора.

— Прочетохте ли я?

— Аха.

— Какво мислите за нея?

— Рецензия ли искате? Добра писателка сте.

— Точно ли съм предала събитията, както вие си ги спомняте?

— Горе-долу.

Дент се размърда и се залюля напред-назад.

— Това не е отговор. Не сме били целия този път дотук, за да се правиш на интересен.

Дейл отпи глътка от питието си.

— А за какво сте дошли?

Белами се наклони към него.

— Искам да ми кажете, че вярвате с цялото си сърце, че Алън Стрикланд е бил виновен.

Той задържа умолителния й поглед известно време, след това наведе очи и загледа горящия край на цигарата си.

— Може би още мисли, че аз съм я убил.

Дейл, с ясното съзнание, че Дент го казва, само за да го дразни, се озъби в отговор:

— Мислех, и все още мисля, че си способен на това.

— Можеш пак да допреш отвертка до окото ми, да видиш дали този път ще призная.

Но напомнянето за незаконните тактики, които бе използвал при разпитите на Дент накараха вътрешностите на Дейл да се свият.

— Не повярвах ни за миг на алибито, което ти и твоят приятел измъдрихте за пред съда.

— Отидохме да летим онзи ден.

— Сигурен съм, че сте летели. Онова, което не мога да докажа, е по кое време сте се върнали.

— Записано е в регистрациите на Гал.

— Регистрации, не на мен тия. Може да напише какъвто си час поиска. Да не мислиш, че съм глупав?

— Не, мисля, че си умен. Достатъчно умен, за да кажеш на Руп Колиър, че не може да изгради солидно обвинение против мен. Точно затова двамката сте решили, че Алън Стрикланд е по-подходящият за получаване на присъда.

Дейл скочи на крака толкова бързо, че едва не събори телевизора. След това загаси цигарата си в преливащия пепелник. Усещаше очите им като нажежени инструменти за пирографиране върху гърба си, когато отиде до вратата и се загледа невиждащо към онова, което от много отдавна се бе превърнало в негова неизменна гледка.

Тогава внезапно осъзна колко е уморен и не само от гледката. Беше толкова отегчен, както телом, така и духом. Буквално раздразнен до смърт от всичко. Беше вече прекалено късно, за да се опитва да прави нещата правилно. Но имаше още един последен опит за спасение и реши да се възползва от него.

— Обядвах в един от онези добри мексикански ресторанти в източната част на града. Хеймейкър ми се обади да ми каже, че Алън Стрикланд е бил убит в двора на затвора онази сутрин. Намушкан в гърба три пъти, преди да падне на земята. Всяко намушкване е засегнало орган. Умрял е за по-малко от минута. Изглежда се е забъркал с лоша компания…

Той млъкна и ги погледна през рамо.

— Трябва да признаете, че беше хлъзгав тип, мошеник си беше. В пандиза, естествено, се сдружил с такива като него. — Той отново насочи поглед напред. — За убийството вината беше стоварена върху една банда, с която воювали в затвора, въпреки че никой дори не беше обвинен.

Дент го гледаше с присвити очи.

— Както и да е, оставих чинията си на масата, излязох и повърнах. Докато стомахът ми не се изпразни напълно, но и тогава продължи да ми се повдига. Защото последното, което видях от Алън Стрикланд, беше как го ескортират от съда след произнасяне на присъдата. Той се обърна към мястото, където бях седнал в галерията, погледна ме право в очите и каза: „Не съм я убил. Господ ми е свидетел“. Вижте, чувал съм стотици виновни мъже и жени да се кълнат в Господа и всички ангели, че са невинни. Но повярвах на Алън Стрикланд. Така че не, госпожице Прайс, изобщо не вярвам, че той е виновен за убийството на сестра ви. Никога не съм го вярвал.

Дейл остана на мястото си още известно време, като си поемаше дълбоко въздух и го изпускаше бавно. Изненадващо, но не се почувства невинен, нито очистен от греховете, както си мислеше, че ще бъде, след като направи това признание, и осъзна, че е бил наивен да мисли, че ще е толкова лесно.

Обърна се отново към стаята и като седна на мястото си, вдигна чашата и я пресуши. Двамата му гости, седнали рамо до рамо на дивана, зорко го наблюдаваха.

Тя заговори първа:

— Щом не сте вярвали във вината му как… защо…

— Как и защо съм накарал голямото жури да го привлече под отговорност и после съдебните заседатели да го признаят за виновен? Мога да изредя дузина смислени причини, но главната? Трябваше да направим така, че да не изглеждаме глупави.

— Кой е трябвало да го направи? — вдигна вежди Дент.

— Аз и Руп.

— Значи и той е бил покварен?

Дейл се засмя на старомодния израз, който Белами използва за корумпиран.

— Вие го казвате. Във всеки случай бяхме влезли в очите на обществеността с един главен заподозрян. — Той погледна към Дент. — Само че ти имаше алиби. Не му повярвахме, но и не можахме да го оборим. Точно тогава Алън Стрикланд започна да ни изглежда като печеливша перспектива. Толкова отчаяно искахме да изпълним обещанието си към семейство Листън, полицейското управление, към всички, че изфабрикувахме извършител и го предадохме на съд. Не можехме да оставим този голям, пикантен случай да ни избяга.

Белами го гледаше със застинало, безизразно лице.

— Имахме дъщерята на известно семейство, убита на празничното барбекю на компанията по време на най-лошата буря за половин век. Момичето беше красиво, богато, намерено без гащички. Подадохме случая на Руп, а той беше шоумен. Размахваше секс-стръвта всеки път, когато подхвърляше въдицата на медиите.

Дейл млъкна и поклати глава замислено, продължавайки сякаш на себе си:

— Знаете ли, мисля, че той всъщност беше доволен, че така и не намерихме бельото й, защото това продължи да държи вниманието на публиката. Дали гащичките й са били оръжие на убийството? Къде бяха те сега? Дали могат да бъдат намерени? Беше като откачена сапунена опера. Включваш телевизора на сутринта за следващия епизод.

Той прокара ръце по лицето си.

— В един момент Руп дори предложи да поставим чифт бикини, които да бъдат „намерени“ от някое ченге-новобранец, някой непретенциозен, така че да изглежда убедително. Трябваше да ги покажем на родителите ви за идентификация. Те щяха да отрекат, че са на Сюзан, разбира се, но това, въпреки всичко не би говорило добре за момчето, у което са били намерени. Това щеше да го накара да изглежда като колекционер.

— Всъщност сте се канили да подхвърлите фалшиви улики в къщата на Алън Стрикланд?

Погледът на Дейл се плъзна към Дент.

— Това беше в началото на разследването.

— Исусе Христе. — Дент поклати глава невярващо, когато изводите най-после стигнаха до съзнанието му.

Той стана и закрачи из стаята, сякаш търсеше нещо или някого, когото да удари. Дейл си помисли, че може да се окаже мишената, но Дент отиде до прозореца, където облегна рамо на рамката и се загледа към езерото. Дейл забеляза, че има петно засъхнала кръв върху ризата му на нивото на кръста.

Преди да е попитал за него, Белами каза:

— Не го харесах.

— Кого?

— Руп Колиър. Не го харесах, когато говореше на родителите ми по време на процеса, уверявайки ги, че ще изпрати убиеца на Сюзан в затвора за много време. После, докато правех проучвания за книгата си, му се обадих и го помолих за интервю. Няколко пъти си уговаряхме срещи, но той ги отказваше в последния момент. Предполагам, че извиненията му се изчерпаха, защото накрая ми отдели десет минути от времето си. Беше…

— Няма нужда да ми казвате какъв е бил — каза Дейл. — Знам всичко прекалено добре. — Той огъна пръстите на дясната си ръка. Кокалчетата му бяха посинели и го боляха от скорошния контакт със зъбите на Руп, но той бе изпитал задоволство от дискомфорта и му се искаше само да бе ударил кучия син още по-силно.

— Беше лигав и неопределен — каза тя. — Накрая ми заяви, че е забравил подробностите по случая и че вместо да разговарям с него, съм можела да опитам да се свържа с отдел „Убийства“ в полицията и да ги помоля да ми покажат папката.

Дейл потупа брадичката си.

— Опитах — продължи тя. — За съжаление, папката беше изчезнала.

— Точно така.

— Знаели сте?

— Руп беше прекалено амбициозен и прекалено добър в това да си покрива задника, за да позволи пази папка да оцелее — каза той. След това стана от стола си. — А аз съм прекалено добър в това да покривам собствения си задник, за да пропусна да направя копия от всичко.